Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение


КОСМИЧЕСКИТЕ ЦИКЛИ И ИСТОРИЯТА



страница6/10
Дата03.01.2017
Размер1.53 Mb.
#11555
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

КОСМИЧЕСКИТЕ ЦИКЛИ И ИСТОРИЯТА
В нито една архаична цивилизация мястото, отредено на „историята", не е така добре разкрито, както в теориите за „Великото Време", т.е. за големите космически цикли, които бегло споменахме в предишната глава. Връщаме се към тях, понеже там за пръв път се очертават две различни ориентации – насоки: традиционната, която присъства като предчувствие (без да бъде никъде ясно формулирана) във всички „примитивни" култури – тази на периодично подновяваното циклично време, и другата – „модерна", на крайното време, фрагмент (пък макар и кръгов), затворен между две безвременни безкрайности.

Почти навсякъде теориите за „Великата година" вървят ръка за ръка с мита за последователните „векове", при което „златният век" е винаги, в началото на цикъла, близо до парадигматичното illud tempum. И в двете доктрини – за безкрайното кръгово и за крайното кръгово време, този златен век може да бъде постигнат отново, с други думи е повторим: безкрайно много пъти според първата и един-единствен път – според втората. Напомняме тези факти, интересни и сами за себе си, за да изясним смисъла на „историята" от гледна точка на всяка доктрина. Ще започнем от индийската традиция, защото там намираме мита за вечното повторение в най-величествената му форма. Вярването за периодично разрушение и съграждане на Вселената се намира още в Атхарваведа (X, 8, 39-40).

Съхраняването на подобни идеи в германската традиция (космическото възпламеняване – ragnarök, последван от ново Сътворение) съставлява индо-арийската структура на този мит, който впрочем може да се смята за един от многото варианти на архетипа, разгледан в предишната глава. (Евентуалните източни влияния върху германската митология не нарушават непременно автентичността и автохтонния характер на мита за ragnarök. Всъщност трудно е да се обясни защо индо-арийците не споделят, още от времето на общата им праисто-рия, същата идея за времето, както и другите „примитивни народи".)

Индийската спекулативна мисъл, обаче, разширява и регулира ритмите, по които следват периодичните космически сътворения и разрушения. Единицата мярка на най-малкия цикъл е иуга (yuga) – „век". „Иуга" е предшестван и последван от „зора" и от „здрач", които свързват „вековете" един с друг. Пълният цикъл mahayuga се състои от четири „века" с различно времетраене, като най-дългият се явява в началото на цикъла, а най-късият – в края. Така например първият „век" Krita-yuga трае 4000 години, плюс 400 години „зора" и толкова „здрач"; следва tretâ-yuga c времетраене 3000 години, dvâpara-yuga от 2000 години и Kâlî-yuga от едва 1000 години (с прибавяне, разбира се, на съответните „зори" и „здрачове"). Следователно един цикъл Mahayuga трае 12 000 години178.

На прогресивно намаляващото времетраене на всеки нов „век" съответства, в човешки план, намаляване на оставащия живот, съпътствано с разпускане на нравите и с падение на разума. Този упадък се проследява във всеки един план – биологичен, умствен, етичен, социален и др., и е особено осезаем в пураничните текстове179.

Преминаването от един в друг „век" става при „здрач" – периодът на намаляване и отслабване вътре в самия „век", чийто завършващ етап са сенките. Колкото по-близко сме до края на цикъла, т.е. на четвъртия и последен иуга, сенките се сгъстяват и последният век – в който се намираме понастоящем – се нарича чисто и просто „векът на сенките" (кали-иуга). Целият цикъл завършва с едно пълно „разтваряне" (pralaya), което се повтаря с по-голяма острота (mahapralaya – голямото разпадане) в края на хилядния цикъл.

X. Якоби180 с право смята, че в оригинал един „иуга" траел цял един цикъл, включвайки раждането, „изхабяването" и разрушаването на вселената. Впрочем подобно учение е по-близко до архетипния мит, зависим от митологията на луната, разгледана в Traité d'histoire des Religions. По-нататъшната спекулация само разширява и възпроизвежда до безкрайност първоначалния ритъм „сътворение-разрушение – разпадане-сътворение", при което единицата мярка („иуга") се проектира върху все по-големи цикли. Дванайсетте хиляди години на един mahâyuga са били считани за „божествена година", всяка от които траела 360 години; това прави 4 320 000 години за един-единствен космичен цикъл. Хиляда такива mahâyuga образуват един kalpa; 14 калпа правят един manvantâra. Един калпа е равен на един ден от живота на Брахма, а друг калпа – на една нощ. Животът на Брахма се състои от сто такива „години". Но дори и изключително дългият живот на Брахма не успява да изчерпа времето, защото небесата не са вечни и сътворението и разпадането на космоса се следват до безкрай. (Впрочем други системи за изчисление разширяват още повече продължителността на съответните периоди.)

В тази лавина от цифри181 отново се откроява цикличният характер на космическото време. Налице е безкрайното повтаряне на едно и също явление (сътворение – разрушаване – ново създаване) както вътре в самия „век" (с фазите на „зората" и „здрача"), така и най-вече в рамките на един махаиуга. Животът на Брахма се състои от 2 560 000 такива цикъла, всеки от който минава през четирите упоменати фази и завършва с pralaya, окончателното разрушение в смисъл на връщане на всички форми, в края на всеки калпа, към изначалната аморфна маса. Освен метафизичното снизяване на историята – която със самия факт на времето и пропорционално на него ерозира всички форми като изчерпва онтологичното им вещество – и освен мита за съвършеността на началото (напр. мита за загубения рай поради самия факт, че е реалност, че има форма и времетраене, на вниманието ни се налага вечното повторение на основния космически ритъм: разрушаването и периодическото пресътворяване на Космоса. Човекът може да се измъкне от този омагьосан кръг само като се освободи духовно, и всички индийски сотериологични решения се свеждат до предварителното освобождаване от космическата илюзия и до духовната свобода.

Това пан-индийско учение за цикличното време е в общи линии възприето от двете големи хетеродоксии, будизма и джайнизма, който го сравняват с колело с дванадесет спици (тази представа се среща още във ведическите текстове182). Будизмът възприема калпа (или още каппа) като единица мярка за космическите цикли, разделена на различен брой „неизчислими" (asamkheya или asankheyya).

Изворите „пали" говорят, общо взето, за четири асанхейа и за 7000 каппа183, докато в махаяничната литература се срещат 3,7 или 33 „асанхейа", поставени във връзка с движението на Бодхисатва в различните вселени184. Постепенният упадък на човека се възприема от будистката традиция като постоянно намаляване на продължителността на човешкия живот. Така във времето185 на първия Буда-Випаси, който се появил преди 91 каппа, човешкият живот траел 80 000 години; при втория Буда – Сикхи (преди 31 каппа), продължителността му била 70 000 години и т.н. Седмият Буда – Гаутама се появява тогава, когато човешкият живот не надвишавал 100 години, т.е. той бил скъсен до краен предел. (Същият мотив намираме и в иранските и в християнските апокалипсиси.) За будизма, както за цялата индийска спекулативна мисъл, времето е неограничено и Бодхисатва ще се въплъти in aeternam, за да донесе вестта за спасението на всички същества. Единствената възможност да се излезе от времето, за изтръгване от железните окови на съществуването, е преодоляване на човешкото състояние чрез постигане на Нирвана186.

Впрочем всички тези „неизчислими" и безчет „еони" също изпълняват сотериологична функция и самият факт на съзерцанието им внушава страх на човека. Те го принуждават да си даде сметка, че трябва милиарди пъти да започва отново съществуванието като постепенно вървене надолу, да изтърпи същите безкрайни мъки, и това разбиране води към един резултат – да засили волята му за бягство, т.е. да превъзмогне положението си на „съществуващ".

Индийските спекулации върху цикличното време издават един общ за всички учения „отказ от историята". Трябва обаче да се изтъкне една съществена черта, която ги различава от архаичните концепции: докато човекът на традиционната култура отрича историята като периодично премахва сътвореното, потапяйки се непрекъснато в безвремието на началния момент, индийският дух – в своите крайни напрежения – отнема ценността и дори отрича тази реактуализация на началното време („зората"), което вече не се схваща като решение на проблема за страданието. Разликата между ведическата (архаична и „примитивна") и махаяничната представа за космическия цикъл може да се изрази, с една по-обща формула като разлика между антропологичната позиция на архетипа (традиционна) и екзистенциалната позиция (исторична). Дори и кармата, закон за всеобщата причинност, който – като оправдава човешкото съществувание и отчита историческия опит – е извор на утеха в индийската предбудистка философия, с времето става символ на „робството" на човека. Ето защо всички индийски метафизически учения и техники, доколкото целта им е освобождаването на човека, се стремят да анихилират кармата. Но не бихме споменали доктрините за космическите цикли, ако те бяха само илюстрация на теорията за всеобща причинност. Схващането за четирите иуга внася нов елемент: то обяснява (и следователно оправдава) историческите трусове, постепенния упадък на човешката биология, социология, етика и духовност. Времето, което всъщност е траене, протяжност, утежнява безспирно състоянието на вселената, и имплицитно – това на човека. Самият факт, че днес живеем в епохата „кали-иуга" – т.е. във „века на сенките", развиващ се по посока на разграждането и чийто неизбежен край е космическата катастрофа, – означава, че ни е съдено да страдаме повече от хората от предишните „векове. Сега, в нашия исторически момент, ние не можем да очакваме друго, още повече, че (и тъкмо тук проличават сотериологичната функция на „кали-иуга" и предимствата на една „катастрофическа" и „здрачаваща се" история) можем да се откъснем от космическото робство. Следователно индийската теория за четирите „века" укрепва и успокоява човека, изтерзан от историята. Защото: 1. От една страна, отредените му като на живеещ в епохата на здрача страдания му помагат да разбере преходността на човешкото си битие и така облекчават освобождението му; 2. От друга страна, теорията утвърждава и оправдава страданието на този, чийто избор е не да се освободи, а да понесе съществуването си, осъзнавайки драматичния и катастрофален характер на епохата, в която му е отредено да живее (или по-точно, да се роди отново).

Втората възможност за вместване в „епохата на сенките" и в края на един космически цикъл, очертана пред човека, е от особен интерес за нас. В действителност тя се среща и при други култури, и в други исторически моменти. Решимостта на човек да понесе съществуването си в една епоха на бедствия, с пълното съзнание за мястото на съвремието му в низходящата траектория на космическия цикъл е поведение, чийто ефект се проявява в здрача на гръко-източната цивилизация.

Тук не е мястото да се занимаваме с множеството въпроси, поставени от източно-елинистическите цивилизации. Единственият аспект от значение за нас е: какво положение заема човекът от тези цивилизации спрямо историята, и то спрямо съвременната му история. Ето защо няма да разглеждаме произхода, строежа и развитието на различните космологични системи, които подемат и задълбочават древния мит за космичните цикли, нито техните философски заключения. За тези космологични системи – от предсократиците до неопитагорейците – ще стане дума само доколкото се търси отговор на въпроса: какъв е смисълът на историята, т.е. на съвкупността от човешкия житейски опит, получен на основата на географската предопределеност, социалните структури, политическата конюнктура и т.н.? Нека още тук отбележим, че този въпрос е имал смисъл за една много малка част населението в епохата на цивилизациите от елинистическия Изток, и по-точно за тези, които са се откъснали от хоризонта на архаичната духовност. Огромната част от техните съвременници живее – особено в началото – под властта на архетипите, и излиза от тях много късно (и може би никога не се освобождава напълно от тях, какъвто е случаят със земеделските общества), по време на големите исторически сблъсъци, предизвикани от Александър Велики и завършили едва с падането на Рим. Но философските митове и в различна степен научните космологии, родени от този елит (който започва с предсократиците), с времето добиват широко разпространение. Това, което в V в.пр. н.е. е все още труднопостижимо знание, четири века по-късно става учение, даващо утеха на стотици хиляди хора (например неопитагорейството и неостоицизмът в римския свят). И не вътрешно присъщите им достойнства, а по-късният им „успех" ни кара да се интересуваме от всички тези гръко-източни доктрини, основани на мита за космическите кръгове.

Този мит ясно прозира още в най-ранните умозрения на предсократиците. Според Анаксимандър всички неща са родени от и ще се завърнат в апейрона. Емпедокъл обяснява вечното космически сътворение и гибел с редуващото се надмощие на двете начала – φιλία (дружбата) и νεικός (враждата)187.

Както видяхме, космическият огън е приет за основополагащ елемент от Хераклит. Колкото до „вечното завръщане" – периодичното обновяване, на всички живи същества, на предишните им съществувания – това е една от малкото догми, които със сигурност се приписват на най-ранното питагорейство188.

И накрая, според последните проучвания, синтезирани по забележителен начин от Ж. Биде189, все по-вероятно изглежда поне някои елементи от платоновата система да имат иранско-вавилонски произход.

Преди да се върнем на евентуалните източни влияния, нека се спрем за малко върху Платоновото тълкуване на мита за цикличното завръщане190.

Според Платон причината за регресията и за космическите катастрофи се крие в двойното движение на Вселената: „... Бог ту само направлява движението и въртенето на тази Вселена, ту я изоставя, когато вече кръговратите й са придобили необходимата ритмичност, и тогава тя от само себе си отново се завърта в обратната посока." Смяната на посоката се съпътства от гигантски катаклизми: „... Тогава настава и най-голям мор сред всички живи същества и най-вече сред човешкия род, от който малцина оцеляват...191".

Това крушение е последвано от парадоксално „възраждане". Хората започват да се подмладяват, „белите коси на по-възрастните почерняваха" и т.н., докато тези в юношеска възраст започват да се смаляват от ден на ден, стигайки до размерите на новороденото и дори „изчезваха напълно". Така умиращите не оставяха след себе си видима следа и „за, няколко дена труповете им се разпадаха и изчезваха192".

Тогава се явява расата на „Рожбите на земята" – γηγενεις, спомен за които пазят нашите предци; в тази епоха на Кронос не съществували нито диви зверове, нито неприятелство между животните193.

Хората от този век нямали жени, нито деца: „Всички са се раждали наново от Земята, без да помнят нещо от миналите си съществувания". Дърветата им носели изобилен плод и те спели голи върху пръстта, без да изпитват нужда от легла, защото всички годишни времена били меки и умерени194.

Описан от Платон и ясно прозиращ в индийските вярвания, митът за изначалния рай е познат както на евреите195, така и от индийската196 и от гръко-латинската197 традиция. Той се вписва прекрасно в архаичната (и вероятно универсална) концепция за „райското начало", която намираме във всички теории, придаващи особена стойност на изначалното „едно време". Не е изненадващо, че Платон възпроизвежда подобни традиционни възгледи в късните си диалози; самата еволюция на философската му мисъл го е заставяла да преоткрие митичните категории. Несъмнено той е имал подръка спомена за „Златния век" на Кронос, така силен в елинската традиция198.

Тази констатация не изключва, обаче, и възможността да разпознаем и известни вавилонски влияния в Платоновия диалог Държавникът, какъвто е например случаят с периодичните катаклизми, дължащи се на въртенето на планетите; някои изследвания напоследък199 поставят това обяснение на философа във връзка с вавилонските астрономически наблюдения, с които елинският свят се запознава доста по-късно посредством труда на Берозий. В диалога Тимей частичните сътресения се приписват на отклонението на планетите200, докато събирането им заедно в една точка представлява момента на „същинското време", т.е. края на „Великата година". Както отбелязва Биде, „идеята, че стига планетите да се подредят заедно, за да се предизвика космическа катастрофа, е със сигурност от халдейски произход201".

От друга страна, Платон изглежда е познавал и иранския възглед, според който целта на тези катастрофи е била пречистването на човешкия род.202 Философските спекулации около космическите цикли са подети на нова сметка от стоиците, които наблягат или на вечното повторение203, или върху катаклизъм от рода на 'εκπύροσις, завършващ космическия кръг204.

Черпейки вдъхновение от Хераклит или направо от източното знание, стоицизмът вулгаризира идеите, стоящи във връзка с „Великата Година" и с космическия огън (екпирозис), който води до периодичното унищожаване на света, за да бъде подновен. С времето мотивът за „вечното завръщане" и за „края на света" налагат господството си над цялата гръко-римска култура. Периодичното обновление на света – μετακοσμεσις е любимо учение на нео-питагорейците, които – както показа Жером Каркопино, съперничат със стоиците по популярност в римското общество от II – I в.пр.н.е. Но приемането на мита за „вечното повторение", както и този за "'αποκατάοτασις''-а (думата прониква в гръцкия свят след Александър Велики), са две философски позиции, от които лъха силен анти-историзъм и воля за отпор срещу историята. Ще се спрем на всяка от тях.

В предишната глава наблюдавахме, че митът за вечното повторение – какъвто го виждаме в гръцкото спекулативно тълкуване – придобива смисъла на върховно усилие за „статизация" (да се удържи ставането в статично положение), и да се анулира необратимостта на времето. Всички моменти и всички положения на Космоса се повтарят до безкрай и в последна сметка, тяхното постепенно изчезване става привидно; в перспективата на безкрайното всеки момент и всяко положение остават на място и така придобиват онтологичната характеристика на архетипа. Така измежду всички форми на ставане, историческото ставане е също наситено от „съм". От гледна точка на вечното повторение историческите събития се превръщат в категории и така се връщат към онтологичната характеристика, която са притежавали в архаичното мислене. В известен смисъл може дори да се каже, че гръцката теория за вечното завръщане е крайният вариант на архаичния мит за повторение на архетипния жест, тъй като платоновото учение за идеите е последната и най-усъвършенствана версия на концепцията за архетипа. Заслужава също да се отбележи, че тези две доктрини са намерили идеалния си израз в апогея на гръцката философска мисъл.

Няма друг мит, радващ се на такъв успех в целия гръкоизточен свят като мита за пламването на вселената. Все по-вероятно изглежда мит, представящ края на света чрез огън, от който добрите ще излязат невредими, да е с ирански произход205, поне във формата, известна на „западните магове"206, с чието посредничество е разпространен на Запад. Стоицизмът, Сибилинските пророчества207 и юдейско-християнската книжнина поставят този мит в основата на есхатологията си и на различните версии на Апокалипсиса. Колкото и странно да изглежда, това е един успокояващ мит. Наистина, огънят пречиства света и го възстановява „нов, непознаващ старост и смърт, свят без разлагане и гниене, който живее и се уголемява вечно, когато мъртвите ще станат, живите ще бъдат споходени от безсмъртието, а светът ще се обнови208

Следователно става дума за един "'αποατάοτασις", от който добрите не трябва да се страхуват. Окончателната катастрофа ще сложи край на историята, което значи, че човек отново ще се върне в блаженството и вечността.

Изследванията на Кюмон и Ниберг209 хвърлиха известна светлина върху иранската есхатология и успяха да уточнят някои влияния върху юдейско-християнския апокалипсис. Също както Индия (и донякъде в Гърция), Иран е познавал мита за четирите „космически века". В един изгубен маздейски текст210 се говори за четири „века": златен, сребърен, стоманен и „сплавен от различни железа". Същите метали са споменати в друга свещена книга211, където се описва и едно космическо дърво със седем клона (златен, сребърен, бронзов, меден, калаен, стоманен и накрая – „сплавен от желязо") отговарящи на сед-моставната митична история на персите212.

Без съмнение тази космична седморка е във връзка с ученията на халдейската астрология, според които всяка планета „има власт" над едно хилядолетие. Но доста преди това маздейското учение предлага 9000 години времетраене на Вселената (3 х 3000), докато зерванизмът213 фиксира на 12 000 години максималното времетраене на тази Вселена. В двете ирански системи – както впрочем във всички учения за космически цикли – краят на света се ознаменува с огън и вода, per pyrosim et cataclysmum214.

Тук няма да се занимаваме с въпроса, че в зерванитската система 12 000 години „ограничено време", създадено от Ормузд, предшества и следва 12 000 години „безграничното време" (zrvan akarana); че в рамките на тази система „Времето е по-могъщо от двете Сътворения215" (т.е. на Ормузд и Ариман); както и че „безкрайното време" не е било създадено от Ормузд и следователно не му е подчинено. Искаме да подчертаем само това, че в иранската концепция историята не е вечна, тя не се повтаря, а върви към своя край, изразяващ се в екпирозис и есхатологичен катаклизъм. Слагайки край на историята, финалната катастрофа ще бъде същевременно и преценка на тази история. И тогава – in illo tempore – всички ще дадат отчет на направеното от тях „в историята", и само невинните ще познаят вечността и блаженството216.

Виндиш показа значението на маздейските идеи за християнския апологет Лактанций217. Бог създал света за шест дни, на седмия си почивал; от този факт се извежда постановката, че светът ще съществува в продължение на шест еона, и тогава „злото ще побеждава и ще владее земята". През седмото хилядолетие владетелят на демоните ще бъде окован и за човечеството ще настъпи „век" на покой и на идеална справедливост. След което демонът ще счупи веригите си и ще подеме отново войната срещу праведните; в края на краищата, той ще бъде победен и в края на осмото хилядолетие светът ще бъде създаден отново и завинаги. Очевидно това разпределяне на историята в три акта, вътре в осемте хилядолетия, е било познато на християнските хилиасти218, но несъмнен е иранският му произход дори при положение, че подобна есхатологична визия за историята е била разпространена в целия средиземноморски Изток и в Римската империя чрез гръко-източните гнози.

Краят на света ще бъде възвестен от множество бедствия и първото от тях ще бъде падането на Рим и разрушаването на Римската империя; това предсказание е често срещано в юдейско-християнския апокалипсис, но също така е познато и на иранците219.

Впрочем апокалиптичният синдром е общ за всички изброени традиции; както Лактанций, така и Брахманяшта възвестяват как „годината ще се съкрати, месецът ще намалее и денят ще се свие"220 една визия за космическата и човешка разруха, която наблюдавахме и в Индия (където времетраенето на човешкия живот постепенно намалява от 80 000 на 100 години) и чиято популярност в гръко-източния свят се дължи на астрологичните учения. Тогава планините ще се съборят и земята ще стане гладка, хората ще пожелаят смъртта и живите ще завидят на мъртвите, и само една десета от цялото човечество ще оживее. По думите на Лактанций221, „по това време правдата ще бъде отхвърлена, невинността – мразена, лошите ще тържествуват над добрите, тогава редът, законът и военната дисциплина не ще се съблюдават, никой няма да уважава белите коси, не ще отдава дължимото богу, не ще се смили над жена или дете" и така нататък. Но след този момент на предупреждение ще дойде пречистващият огън, унищожител на лошите, след който ще настане хилядолетието на блаженство, чакано и от християнските хилиасти и възвестено още от Исаия и Сибилинските пророчества. Тогава човечеството ще познае нов Златен век, който ще продължи до края на седмото хилядолетие; и след една последна битка вселенският огън ще погълне цялата вселена, за да се роди нов свят, справедлив, щастлив и Вечен, свободен от влиянието на космическите тела и от властта на времето.

За евреите трайността на света е също ограничена в седем хилядолетия222, но равините като правило не са допускали краят на света да се определи чрез математически изчисления. Те се задоволяват да посочат поредицата от космически и исторически бедствия (глад, суша, войни и т.н.), предричащи края на света. След това ще се появи Месията, мъртвите ще възкръснат223, Господ ще победи смъртта и ще последва обновление на света224.

Както навсякъде в апокалиптичните учения, и тук намираме традиционния мотив за крайния упадък, за тържеството на злото и на сенките, които предшестват промяната на еона и обновяването на Вселената. Един вавилонски текст225 вижда апокалипсиса така: „Когато това стане на Небето, тогава всичко прозрачно ще стане мътно и всичко, което е чисто, ще стане мръсно, народите ще се смесят, няма да се чуват повече молитви, всички гадания ще бъдат неблагоприятни..." „Под това царуване хората ще се разкъсват едни други, ще продават децата си за пари, мъжът ще изостави жена си и съпругата ще избяга от своя съпруг, и майката ще затвори врати за дъщеря си". Друг химн разказва, че тогава слънцето няма да изгрява, луната не ще се покаже на небосклона и т.н., но според вавилонското схващане този период на сенки и здрач е винаги следван от друг, на райски зори. Както и трябва да се очаква, често вторият започва с възцаряването на даден владетел; Ашурбанипал се смятал за „възродител" на Космоса, защото „от мига, в който добрите божества ме сложиха на престола на бащите ми, Адад изпрати дъжда... житото покълна... реколтата беше пребогата... стадата се умножиха...226".

С една дума, може да се каже, че както за иранците, така и за евреите и за християните „историята", отредена на Вселената, има край и че краят на света съвпада с унищожаването на грешниците, възкресението на мъртвите и с победата на вечността над времето. И въпреки че тази доктрина придобива все повече популярност в I в.пр.н.е. и в следващите векове, тя не успява окончателно да изтрие традиционното схващане за периодично възраждане на времето чрез ежегодно повтаряне на Сътворението. В предишната глава видяхме, че иранците запазват следи от това учение чак до късното Средновековие. Доминиращо и в предмесианския юдаизъм, то никога не бива изцяло заличено, тъй като равинските кръгове се колебаят да определят предначертаното от Господ времетраене на Вселената, уверявайки само, че това време със сигурност ще дойде. Що се отнася до християнството, евангелическата традиция в него смята, че βασίλεια τοϋ θεού (Царството Божие – бел. прев.) вече присъства сред ('εντός) вярващите и следователно, че онова време е винаги актуално и достъпно за всеки, в който и да е момент, чрез μετάνοια. И тъй като става дума за религия, коренно различна от традиционната религиозност, тъй като става дума за „вярата", в християнството периодичното възраждане на света се представя като възкръсване на една човешка личност. За този, обаче, който участва във вечното сега на Царството Божие, „историята" спира също толкова истински, както и за архаичния човек, който периодично я премахва. Следователно историята може да се роди наново и за християнина, в частност от и чрез всеки вярващ, дори и преди Второто пришествие на Спасителя, когато тя ще спре окончателно и завинаги за цялата вселена.



Няма да се впускаме в дискусията относно това, което наричат християнска „революция" в диалектиката на премахване на историята и в бягство от времето. Нека само отбележим, че дори в рамките на трите големи религии – иранска, юдейска и християнска, които ограничават времетраенето на Вселената до няколко хилядолетия и утвърждават окончателния свършек на историята в онова време, все пак остават следи от древното схващане за периодично възраждане на историята. С други думи, тя може да бъде премахната, и следователно обновена, голям брой пъти преди да се стигне до окончателния есхатон (гр. 'εσχατον – край) Християнската литургична година се основава на периодичното и реално повторение на Рождество, на Разпятието, Страстите и Възкресение Христово, с всичко, което тази мистична драма предполага за един християнин; а това е периодическото индивидуално и космическо прераждане посредством конкретната реактуализация на раждането, смъртта и възкресението на Спасителя.
Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга трета от библиотека „Вечност" представлява подбор от две произведения на големия френски спиритуалист и философ Жан Приор „Аурата на безсмъртното тяло"


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница