Ако решиш да проследите дирите, водещи на изток, премини на 25

След седем дни адска работа под палещия екваториален зной, даудата е закърпена и отново плавате по реката. Ръцете и тялото ти са покрити с драскотини и синини, сплъстена и мръсна брада покрива дълбоко хлътналите ти страни. Пътуването и тежкият климат изцеждат и сетните ти сили. Сутрин, когато с натежала и размътена глава се надигаш от влажната палуба, всички кости те болят, а коленете ти предателски треперят. Чувстваш се дяволски уморен, но целта е вече близо.

Сверявайки изминатия път с картата установяваш, че вече плавате през територията на резервата, а до праговете на реката остават не повече от стотина мили. Бреговете на реката се стесняват и са покрити с гъста екваториална гора. Навлезли сте сред зелен кошмар от плътно сплетени диви палми, орхидеи, борови и малпигиеви дървета, папрати и лиани.

През деня е тихо, но нощем джунглата се оглася от воя, писъка и рева на безброй невидими зверове и птици. Вечер, когато плътният мрак покрие реката, вие се опитвате да спите, но това е само една агония. Хищни пълчища от комари и москити се нахвърлят отгоре ви и ви държат будни до сутринта. Подпухнали от ухапванията, проклинате всичко живо наоколо.

В този момент автоматът на Оконо започва да бълва огън. С оглушителен трясък и вой, куршумите му сеят смърт около теб. Телата на няколко от диваците са прерязани от автоматичните откоси и рухват върху окървавената трева. За миг останалите замръзват на местата си, оглушени и замаяни от страшната канонада. След това ужасени побягват във всички посоки, обзети от неописуема паника. За секунди поляната опустява, но Оконо продължава да залива околните храсти с горещо олово.

Едва когато шумът и виковете им заглъхват сред джунглата, той прекратява стрелбата. Ти вече си грабнал карабината и раницата си от земята. Ножът ти остава да стърчи от гърдите на мъртвия вожд.

- Бързо, Оконо, след тях! Не трябва да ги оставим да се опомнят! Хайде! - и хукваш бързо напред.

Помощникът ти се понася след теб, поставяйки в движението нов пълител.

Премини на 75, за да продължите преследването.


14.

Тежкият куршум за лов на слонове улучва масая в гърдите. Ефектът е страшен. Краката му се отделят от земята и тялото му полита назад като жалко, сламено чучело. Разкъсани вътрешности и висок, кървав фонтан изригват от огромната рана. Нападателят ти е мъртъв още във въздуха.

За миг останалите се заковават намясто, ужасени от страшния му край. Веднага използваш скъпоценното време и светкавично презареждаш „Штуцера". Високата трева закрива останалите масаи от очите ти, затова бързо се изправяш, прицелват се и стреляш отново. Следва гръм и нов предсмъртен вик. Още един труп с разпран корем рухва на земята сред потоци кръв.

Другите двама пред теб захвърлят асегаите и побягват панически с ужасени крясъци и изцъклени погледи. Но останалите са зад гърба ти. В момента, в който зареждаш нов смъртоносен заряд чувстваш силен удар и непоносима болка те пронизва. Дъхът ти секва, а пред очите ти всичко се завърта в шеметен кръг. Вцепенените ти пръсти изпускат карабината и преди да се опомниш, вече лежиш по очи върху окървавената трева...

На другия ден, рано, преди изгрев слънце вдигате лагера и потегляте на път.

Оконо отново е на волана, а ти отчаяно се взираш в картата и търсиш най-краткия възможен път. На това място Аруба прави широка извивка и карайки направо, вие си спестявате около стотина мили.

За сметка, на това пък друсането е направо адско и ти усещаш болки във всички кости, стави и мускули. С уморен вой и ръмжене джипът си проправя път сред високата, жилава трева, заобикаляйки хълмове и стръмни, сухи дерета. Колелата му често пропадат в дълбоки дупки и пукнатини и тогава се налага да слизаш и да буташ.

Особено коварни са издатините, останали след ровенето на брадвичест глиган. Нагазвайки ги, гумите рязко пропадат до осите. Тогава двамата слизате и с лопатки в ръце се заемате да ги разравяте. Този непосилен труд, заедно с изпепеляващото африканско слънце, изстискват и последната капчица влага от изтощеното ти, съсухрено тяло.

Така преминават още няколко дни. Не се отчайвай и отивай на 63.

Колата постоянно се разтърсва от удари. Ровиш трескаво из хаоса на тясното купе и търсиш оръжието на Оконо, но уви! Явно то е някъде навън, сред останалия багаж. Кафърският бивол продължава да обикаля джипа и да реве силно. Така той беснее още половин час, но след като не вижда повече враг, накрая си тръгва. Гневното му мучене постепенно се отдалечава зад хълма и скоро заглъхва в далечината.

Предпазливо се измъкваш от колата и оглеждаш със свита душа полесражението.

Яката ламарина на джипа в задната част е олющена от ударите, а на две места зеят дупки. Ще ви останат за спомен от силата и яростта на чудовището и острите му рога. Останалият багаж е разровен и пръснат на стотина метра около джипа. Най-сетне откриваш сред тревата и „Галила" на Оконо. За щастие оръжието не е пострадало.

В това време, потен и запъхтян, дотичва и собственикът му. Мулатът е бесен и сипе проклятия по адрес на животното.

- Това, мастър, лош господар Яфа! Това най-най-лош господар. Господ да го убие! - нарежда ядосано той,докато събирате разпиления багаж.

- Ти, приятел, остави добичето! По-добре си дръж пушкалото до задника, за да не те спипа някой друг лош господар! Тук дал Господ такива. Хайде да хапваме и да потегляме! След това премеждие отиваш на 72.

17.

Трудно е да се опише с думи сцената, която се разиграва след това възклицание. За секунди разбиваш клетката с приклада на „Штуцера" и помагаш на пленниците да стъпят на земята. Те са изтощени до краен предел и краката им не ги държат.

Отпускат се на тревата, плачейки от радост и облекчение. От вълнение в твоите очи също напират сълзи. Бързо отваряш раницата и им подаваш манерката с течен шоколад, който си запазил за краен случай. Те гълтат жадно, а телата им продължават да се разтърсват от ридания и конвулсии. След като свършват с шоколада, им подаваш по един сухар и по парче сушено месо от антилопа, които също са изгълтани светкавично. По бледите им, хлътнали страни избива лека червенина и те вече са в състояние да говорят.

- Който и да сте вие, господине, аз и сестра ми ви благодарим и ще се молим вечно за вас! - проговаря най-после Фил Карсън и силно стисва ръката ти.

Успокой се след тези трогателни мигове и премини на 61.

Лендровърът бавно пъпли по ръба на висок пясъчен хълм. Колелата постоянно затъват в червеникавата почва, а двигателят вие продрано на максимални обороти. Вече е на границата на прегряването и скоро трябва да спрете. Оглеждаш се внимателно и търсиш безопасен път за спускане. Трябва да слезете от тази пясъчно-каменлива пла¬нина, тъй като там, горе, нощният вятър ще гаси лагерния ви огън.

Но от двете ви страни се спускат дълги и стръмни ронливи сипеи. Осеяни са с множество огромни скални отломъци. Накрая Оконо достига ръба на хълма и спира джипа. Напред просто път няма. Попаднали сте в капан и сега безпомощно се оглеждате и търсите изход

Какъв е той, ще разбереш, преминавайки на 57.

19.

Когато идваш на себе си и отваряш очи, колата вече се движи. Дочуваш познатия, пресипнал вой на двигателя и силното скърцане на купето. Гърбът и гърдите ти са стегнати здраво в бинтове, а устните ти са напукани и кървящи Болката отново се завръща и пронизва изтерзаното ти тяло Всяко движение е истински кошмар.

Мулатът пред теб сръчно върти волана и се стреми да избягва дупките и неравностите

- Оконо... къде отиваме? - с мъка шепнеш ти.

- Мастър не губи кураж. Всичко бъде наред. Оконо го откара до Ел-Сауд и там вземе гориво. После ходим бързо до Аруша. Много бързо! Там доктори и те оправят мастър!

- Не, приятел! - стискаш зъби ти. - Трябва да продължим към Макомбе. Децата на Карсън очакват помощ. Спри и връщай обратно! Чуваш ли, спри!

Оконо само поклаща решително глава и продължава да води джипа по обратния път. За жалост ти отлично съзнаваш, че той е прав и операцията е провалена. При този климат дълбоката рана скоро ще се възпали и ще гангреняса. Ако до няколко дни не се доберете до мисионерската болница в Аруша, с тебе е свършено.

Отпускаш се примирено и затваряш очи. Значи така е решила злата съдба! Ти се провали и сега навярно други ще поемат по вашите стъпки. Ако не е много късно, разбира се, има какво да се спасява. Но така е в живота! Човек много по-често губи, отколкото печели.

Важното е никога да не се отчайваш и да не спираш да се бориш! Докато дишаш и докато те има на земята. След това в главата ти настъпва хаос, сред който изплуват неясни и откъслечни видения от миналото.Опитваш се да кажеш нещо и... загубваш съзнание!

20.

Слънцето вече клони на запад, когато се добирате до градчето. Всъщност да се нарече Аб-Ел-Сауд град е пресилено. Представлява негърско селище от около стотина бамбукови и сламени колиби, пръснати хаотично по ниския, песъчлив бряг на Аруба. През средата му минава нещо като път, водещ до малко пристанище. Стотици човешки крака, говежди и кози копита вдигат огромни облаци от тежък, задушлив прах.

Сред него бавно пъпли джипа ви, заобиколен от рояк мръсни, голи негърчета. Пътят пред вас е задръстен от огромно стадо волове, подкарвано от гърлените викове на десетина масаи. Врявата на децата и пастирите, волското мучене и клаксонът на лендровъра създават такава какафония, че скоро ушите ти напълно заглъхват.

След едночасови усилия успявате някак да се измъкнете от този кошмар и да се доберете до нещо като център.

Оконо спира колата пред постройка с голям, открит навес от пожълтяла тръстика. На върха й, окачено на дълъг прът виси избеляло парче плат, навярно кенийското национално знаме.

Измъквате се с пъшкане от прашния джип и, заобиколени от тълпа любопитни, влизате вътре. След кратък оглед се досещаш, че това е смесица от магазин, изкупвателен пункт и странноприемница. Иззад мръсния тезгях припряно се измъква ниско, дебело човече и те посреща с радушно протегната ръка. Приятно ти е да устанрвиш, че пред теб стои европеец.

Ритмичните удари на тайнствените барабани ехтят с влудяваща настойчивост. Вече не спират и през деня и през нощта и ти чувстваш как нервите ти се опъват до краен предел. Оконо все още се държи или поне не дава израз на уплахата си. Но лодкарят е загубил ума и дума.

Свил се е на кърмата и неспирно си мърмори нещо. Накрая не издържаш на хленченето му.

— Оконо, писна ми! Иди виж какво иска тоя страхопъзльо!

— Няма нужда ходи! — веднага се отзовава мулатът. - Казва туй, червени хора искат на нас глави! Казва, който чул там-там, не се върнал в свое село!

Стоиш мълчаливо, с поглед вторачен в плътната, зелена стена на джунглата.

Какъв ще е следващият ви ход? Ще разбереш, като преминеш на 93.


22.

Двамата лодкари се държат настрана от вас и е трудно да се каже, че са много дружелюбни. На няколко пъти улавяш алчните им, крадливи погледи, които хвърлят към оръжието и багажа ви. Накрая споделяш това с Оконо. Веднага разбираш, че и той тайничко ги е наблюдавал и е стигнал до същите изводи.

- Те от племе киови, мастър. Не добри хора! Злобни и крадливи като маймуна макака. Оконо знае киови. Това лошо. много лошо! Трябва двама с мастър да гледат много, много!

Познавайки мирогледа на спътника си, в началото ти не отдаваш голямо значение на думите му. Но за жалост скоро ще се убедиш в тяхната правота.

След минута си до клетката. Взираш се трескаво в двете нещастни, дрипави създания. Когато ги разпознаваш, не успяваш да сдържиш радостта си.

- За Бога, вие сте Фил и Анет Карсън?!

Овладей се и бързо премини на 96.

24.

Слънцето е в зенита си и сипе яростния си огън върху тази изпепелена и прокълната пустош. Всичко живо по брега се е изпокрило, търсейки спасителната сянка.

Двамата с Оконо също сте се проснали под един паянтов навес от тръстика в задната част на даудата. Наоколо тегне мъртва тишина, нарушавана само от плисъка на водата в ниските бордове. Реката пред вас прави широк завой на югозапад. Стръмният й обрасъл ляв бряг закрива панорамата напред.

Лодката е вече по средата на завоя. Двамата с мулата бършете с кърпи бликащата от вас пот и водите ленив спор за качествата на печеното маймунско месо.

В този момент някъде отпред долита висок, тръбен звук. След секунда прозвучават още няколко и до слуха ви долитат силни плясъци на вода. Оконо бързо се изправя на крака и се вторачва напред.

- Лошо, мастър! Господарят Ватубе се къпе и дауда се блъска в него! Това много, много лошо!

Забелязваш, че и двамата лодкари веднага се разтичват и обръщат реверса на двигателя на заден ход. Те също са разтревожени и това личи по припрените им движения и високите, гърлени викове. Но за зла участ, точно тук Аруба се стеснява и водите й ускоряват ход. Въпреки отчаяното бумкане на стария дизел, ладията бавно, но упорито продължава да се носи напред.

Какво ви очаква зад завоя ще разбереш, преминавайки на 45.

25.

Приведеният, парцалив гръб на Оконо се мярка сред листата на няколко метра пред теб. Тичаш бързо след него, стиснал тежкия „Штуцер" в ръце. Следите, по които те води мулатът са ви извели на тясна пътека, следваща течението на потока. Очите на Оконо се въртят бързо във всички посоки и зорко опипват плътната, зелена стена

Така изминавате около половин миля, без да откриете нищо подозрително. Над джунглата все така тегне тайнствен сумрак и тишина.

Изведнъж Оконо се спъва в някаква лиана и светкавично се хвърля по очи. Едновременно с това във въздуха се чува остро изсвирване и една дълга стрела с пернат край пронизва шапката му и се забива с тъп звук в дънера на дива хевея, растяща край пътеката.

Нима сте попаднали на засада? Това ще узнаеш, преминавайки на 77.

26.

На петия ден от плаването даудата най-после засяда в плиткото дъно. Реката се е превърнала в тесен горски поток и е невъзможно да продължите. Зловещият тътен на там-тамите звучи все по-близо и сякаш извира от всички посоки. Двамата лодкари са се свили на кърмата и се озъртат страхливо, стиснали по едно дълго копие. Твоите нерви също са опънати, но трябва да продължиш напред. Взимаш тежкия „Штуцер" и патрондаша с патроните. Лицето на Оконо е пепелявосиво от страх, но горкият се мъчи да си придаде спокоен вид

— Оконо! — нареждаш му ти. — Остани тук с тия страхопъзльовци и ме чакай! Не се ли върна до утре сутринта, потегляйте обратно. Щом се добереш до Аруша, телеграфирай на Чезари и му разкажи какво е станало. Знаеш адреса. Е, аз тръгвам!

Прекрачваш борда и скачаш във водата. Потънал до кръста и вдигнал карабината над глава, поемаш напред.

Но не си направил и десетина крачки, чуваш силен плясък зад себе си. Обръщаш се и виждаш водача си. Стиснал „Галила" в ръце и преметнал чанта с пълнители през рамо, той бързо те догонва.

- Чака, мастър! Оконо знае, че умрем, но Оконо не е жена! Сега се постреляме с червени хора!

Решаваш да се предадете и нареждаш на Оконо да свали оръжието. Смяташ, че бушмените ще ви пленят и замъкнат в селището си, а там може би ще се появи някаква възможност да се измъкнете. Но явно съдбата е избрала друг развой и скоро всичко се обърква. Вождът издава кратка, гърлена команда и воините ви заобикалят от всички страни.Един от тях сграбчва автомата на твоя помощник и се опитва да го изтръгне от ръцете му.

Но Оконо не може да преглътне такава обида, а още повече загуба. Той засипва крадеца с поток от проклятия на всички езици и наречия, които познава. Двамата започват да се боричкат и за миг настъпва бъркотия. Изведнъж Оконо, побеснял, пуска оръжието и стоварва дясната си ръка, свита в юмрук в лицето на противника си.

Той залита и се просва по гръб на земята, а останалите надават яростен, животински вой. Ситуацията става повече от опасна. В мелето виждаш как един от воините вдига асегая си и замахва към гърдите на водача ти.

Ще допуснеш ли той да загине? Премини бързо на 64.


28.

Тъмната екваториална нощ те обгръща отвсякъде. Седиш край малкия огън с канче кафе и лениво подръпваш от цигарата.

Вече трети ден пътувате през саваната без никакъв път и това здравата те е изморило. Отблясъците от огъня играят по джипа и по високата слонска трева, която обгражда бивака. Оконо отдавна хърка до колата, завит през глава с износено походно одеяло. Практичният му ум отдавна му е подсказал, че нощта е дадена за почивка и сън, а не за зяпане по храсталаците и звездите. Верен на това житейско прозрение, мулатът захърква веднага след ядене и спи непробудно до първите утринни лъчи на слънцето.

Допушваш цигарата и се гласиш да се намъкнеш в спалния си чувал. В този миг далечен рев раздира нощния мрак. Зловещият звук долита откъм хълмистата савана, западно от лагера. Веднага разпознаваш гласа на Симба, лъвът, излязъл на нощен лов.

Всичко наоколо утихва и замира, дори и квакането на дървесните жаби. За щастие хищникът е далече, на не по-малко от миля. Въпреки това инстинктивно се примъкваш към огъня и взимаш в ръце тежката карабина. Около половин час напрегнато се ослушваш, но ревът не се повтаря. Оконо продължава спокойно да похърква под одеялото си.

Вече си се успокоил и мислиш отново да лягаш, когато слухът ти долавя леко шумолене в тревата. Забелязваш как на петдесетина метра от теб високата, буйна растителност се разклаща и отново замира.

Явно, там нещо се промъква внимателно и ако това нещо е гладен лъв, положението е повече от сериозно. Петдесет метра са опасна близост и ти се страхуваш, че дори и огънят няма да спре хищника. Не си новак в Африка и знаеш много такива случаи. Усещаш как сетивата ти се напрягат докрай, а адреналинът в кръвта ти бързо се покачва. Трябва веднага да вземеш някакво решение!

Ако решиш да напуснеш нощния ви бивак и да застанеш очи в очи с „господаря Симба", премини на 40.

Ако пък предпочетеш сигурността на огъня, макар и относителна и не смееш да рискуваш, опитай да поспиш малко, после отиди на 10.

29.

Лежиш с дълбоко забита в гърба ти стрела. Нечовешка пареща болка те приковава към земята и парализира тялото ти. Пред очите ти се стеле кървав мрак и само ушите ти все още долавят шума на битката.

Като насън дочуваш високия, победен вой на масаите и свистенето на стрелите им. Те са се втурнали към теб и сухата трева съска и пращи под тичащите им крака.

По звуците разбираш, че са вече близо и краят ти е предрешен. Обзема те смъртна умора. Затваряш очи, очаквайки последния, фатален удар да сложи край на всичко. Но вместо него, над главата ти се разнася кънтяща, автоматична стрелба.

Най-после е заговорил „Галилът" на Оконо!

За да узнаеш как завършва тази страшна битка, премини на 95.





30.

Вече трети ден си пробивате с мъка път през зеления ад, водени от зловещото думкане на там-тамите. Сега, когато сте далече от грохота на водопадите, звуците им долитат ясно от сърцето на джунглата. Ту усилващи се, ту заглъхващи, те извират някъде от югозапад, откъм бреговете на езерото Елси.

Тялото ти е мръсно, потно и изранено. Безбройните драскотини и ухапвания от комари и москити са се възпалили и те сърбят ужасно. Запасите ви от вода и храна са на привършване и тримата се мъкнете гладни и изтощени до смърт. Всеки изминат метър, изтръгнат с борба от девствения лес, ви коства неимоверни мъки и нова, още no-убийствена умора.

Отслабнали, с изпити лица и дълбоко хлътнали очи, с треперещи ръце и крака, продължавате да залитате като сенки сред влажния, горещ сумрак. В сравнение с джунглата, саваната бе рай, изпълнен с чист въздух, светлина, простор и много дивеч. Въпреки всичко продължавате да се влачите с диво упорство, насочвани и примамвани от неспирния тътен на тайнствените горски барабани.

Към края на четвъртия ден с мъка изпълзявате на малка горска поляна и като покосени се строполявате сред високата, жилава трева. Лежите и с широко отворени уста жадно гълтате живителния въздух. Нямате сили дори да свалите огромните раници от изранените си, потни гърбове.

Ненадейно лодкарят се надига и започва да оглежда тревата. След това надава радостен вик и със залитане се втурва в гъсталака.

- Какво става с него, Оконо? Полудя ли? - уморено питаш ти.

- Не, мастър. Бушмен не луд. Видял пътека на животни към водопой. Те ходят пият вода. Оконо и мастър също ходят пият вода!

Въпреки радостното откритие, продължавате да лежите на тревата. Чак след половин час силите ви бавно се възвръщат и вие с болезнено пъшкане се надигате и се готвите да последвате бушмена. И в този миг до ушите ви долита силен вик. Той идва откъм горския водопой и е изпълнен с ужас и болка.

Това е гласът на лодкаря! Споглеждате се с тревога и хуквате натам.

Даудата неумолимо се приближава към разярения гигант. Двамата с Оконо стреляте във въздуха и крещите с всички сили, за да го сплашите. В това време кормчията прави отчаяни опити да отклони лодката към десния бряг, но напразно! Бавното, но мощно течение упорито я връща в средата и фаталният сблъсък приближава.

След броени секунди се озовавате до слона и огромните му глава и хобот се извисяват заплашително над вас. Миг след това левият борд на даудата се блъска силно в плешката му, потопена изцяло под водата. Разнася се силен трясък на чупещо се дърво и лодката силно се накланя, загребвайки вода.

Как ще завърши това премеждие ще разбереш, преминавайки на 70.

32.

Изчакваш тримата ти спътници да се скрият в джунглата и бързо залягаш до един храст. Имаш отлична видимост към селото и лесно откриваш фигурите на новия вожд и на шамана. Те крещят и ръкомахат, опитвайки се да въдворят ред и да организират нова атака срещу вас.

Вкарваш първия патрон и се прицелваш внимателно във вожда. След това задържаш дишането и плавно натискаш спусъка. Когато димът пред очите ти се разсейва, зърваш неподвижното му тяло, проснато в прахта. Силен, скръбен вой оповестява точния ти изстрел.

Но в това време старият шаман, оглеждайки се страхливо и злобно, захвърля жезъла си и хуква с неподозирана бързина към най-близката колиба. Още миг и ще се шмугне вътре.

Прицелваш се бързо и повторно натискаш спусъка. Тежкият куршум го застига на прага и тялото му тупва вътре. Само петите му остават да стърчат навън. Нов, още по-яростен и уплашен вой съпровожда смъртта му.

Нямаш повече време за губене Нарамваш „Штуцера" и побягваш след Оконо и пленниците.

И двамата знаете, че го очаква неминуем, мъчителен край. След това виждаш как очите му потъмняват и ужасът в тях е изместен от дива ярост.

Оконо се изправя и без да се пази открива автоматичен огън по околните дървета. Дулото на „Галила" бълва пламък, а куршумите му кършат листа и клони и сеят смърт. Мулатът захвърля празния пълнител,поставя нов и продължава стрелбата. Дулото на автомата се нагрява и започва да дими. Едва тогава настъпва тишина.

Оглушен от грохота на изстрелите, бавно надигаш глава и се оглеждаш внимателно. Дъждът от стрели е спрял и никой от тайнствените ви нападатели не се мярка. Плаха надежда проблясва в съзнанието ти.

- Май им натри муцуните! Хайде да изчезваме!

Мулатът поклаща със съмнение глава. Диша тежко и на пресекулки.

- Червени хора не бяга, мастър! Те тук! Те взимат наши глави. Оконо вече мъртъв!

- Глупости, приятел! — опитваш се да го окуражиш. — Ще се оправиш. Хайде да бягаме!

- Не, мастър, Оконо вече умрял! - повтаря упорито той и зарежда нов пълнител. - Бягай, мастър, бягай! Оконо прикрива теб. Убие много червени хора!

За жалост той е прав. Още никой не е оживял от страшната и тайнствена отрова. Душата ти се свива от мъка. Нямаш сили да мръднеш от мястото си.

- Бягай, мастър! - започва да те тика с ръка Оконо. - Трябва спасиш брат и сестра! Те у червени хора и червени хора ги изядат. Бягай!

След това се обръща и отново открива огън. Хвърляш му последен, прощален поглед и с натежали крака се измъкваш от укритието сред скалите. Потисни мъката си и бягай бързо на 99.