Многоизмерен скок в края на времето Николай Коларов



страница1/12
Дата04.08.2018
Размер2.79 Mb.
#77845
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
Многоизмерен скок в края на времето

Николай Коларов

На сина ми Божил Н. Коларов, автор на книгата „Залезът на духовния човек”

На моите издатели Добрин и Мариана Василеви, чийто принос за разпространение на литературата на Новата епоха в страната е забележителен и неоценим.

Глава 1

ИДВА ЛИ КРАЯТ НА ВРЕМЕТО?

Живеем "вътре" в нещо, което наричаме време. Според представите ни ние сме пътници, идващи от "миналото" и отиваме към нещо неясно, което наричаме бъдеще. Това движение изглежда абсолютно и невъзвратимо. По пътя ни за никъде имаме безброй междинни спирки, които винаги наричаме сега. По някакъв странен начин чрез мостовете на "Сега" се прехвърляме от минало към бъдеще. Цялата история с времето започва да изглежда безнадеждна, защото е безконечна. Всъщност откъде идваме и накъде отиваме? Няма ли край тази досада? Какво е това вечно утре, което очакваме изнервено. От друга страна, вътрешно сме напълно наясно, че всяко нещо си има начало, развитие в пъстри събития и край. Всичко е така устроено и така действа. Тогава защо времето да е протегнато в безкрайността. Няма резон в това. Напоследък е модно да се казва, че времето свършва. Така твърдят някои физици, поети и естети. Или поне на някакво време, което му е време да свършва. Линейното време. Времето на логическите последователно навързани събития.

За да излезем от кошмара на безкрайната последователност трябва да сменим първо понятията. Нали беше казано "В началото бе словото".

Какво би станало, ако заменим понятието "време" с "едновременност". Доста озадачаващо в началото, макар и възможно в представите ни. При едновременност всичко съществува в сега. Всичко, което се е случило и което ще се случи. Като някаква огромна панорамна схема или холограма, както се изразяват модерните физици. Всички цивилизации, всички изчезнали същества, всички същества, които предстои да се появят, фактически припкат и се приличат, макар и на различни слънца. Продължаваме неуверено да разгръщаме картината на едновременността. Но това значи аз и отдавна починалият ми дядо да съществуваме "тук и там някъде еднакво жизнени и реални".

Или пък аз и аз, преди и сега. Направете следния експеримент. Намерете свои снимки и ги подредете хронологично една до друга, примерно за последните 20-30 години. Припомнете си обстоятелствата и животът, който сте имали около момента на всяка снимка. Оживелите сцени във вашето въображение може да съществуват и сега някъде там. Или пък усещате нещо неясно, сънувате сцени от бъдещето си. На сутринта се питате учудени "нима аз вече съм там, съществувайки, или просто преживявам в целостта си едно вероятно бъдеще за себе си?

Едновременността е трудно да се представи във всичките си аспекти, но е добре .да се пробваме непрекъснато. Задавайки различни нестандартни въпроси. Например, ако получавайки информация от звездите за тяхното състояние, от дълбините па Космоса, ние знаем, че тази информация вече е остаряла, нещо ново вече се е случило "там" и то съществува едновременно с нашето сега и с информацията, която получа на ме.

Но ако всичко съществува еднакво пълноценно в едновременността и навсякъде, "сега", тогава какво би означавало понятието "край на времето".

Край на времето би трябвало да означава край на линейната последователност на събитията така, както те са експонирани в нашия триизмерен (3-D) свят. Ако възприемате едновременността на всичко, което е съществувало и ще съществува, краят за нашия "коридор на времето" би трябвало да означава отпадането на границите, поддържащи изолацията ни от едновременността. Падането на времевите граници на нашия свят е комплексно, отдавна планирано събитие, което би трябвало да настъпи някъде около 2012 г., когато според календара на майте времето спира. Или в някой друг момент.

Естествено за З-D света и неговите обитатели, т.е. ние, тази съвсем близка перспектива изглежда най-често невероятна. Но дълбоките съмнения и хаосът, в който трябва да влезем, нарастват.

Много неща незабележимо стават, много промени извън нас и в нас самите се извършват и ние като че неизменно вървим към точката на голямата промяна.

Тази книга е посветена на желанието да разберем и подпомогнем промените в нашия просветляващ се свят. Разбирането и участието в промените се свежда до следното:

- разбиране на механизма на времето и времевата парадигма на нашия 3-D свят.

- разбирането за екзогенните промени, които настъпват с активното участие на Земята и космическите сили.

- участие в промените чрез лично усъвършенстване на физическо, емоционално, интелектуално и духовно ниво.

Съществува една ключова, дума, обясняваща всяка структурна измерност и участие - вибрация. Равнището на вибрация обяснява, съществуващото тотално, а също и всяко присъствие. Всяка вибрация е съвкупност от честота, дължина на вълната и сила на импулса (участващата енергия). Достигането на определено равнище на вибрация автоматично ни поставя в условия, характерни за тази честота. Може да се каже, че "вибрацията е място". Времето също се обуславя от вибрацията. По-бързо течащото време е характерно за по-ниско равнище на вибрация и обратно. Във високочестотните светове с високи скорости, близки до скоростта на светлината, е характерно бавното или почти спрялото време. Така Бог вероятно "съществува" в безвремието, защото неговата вибрация е неуловимо висока.

Краят на времето вече може да се определи като точката на напускане на тази вибрация, определяща характера на линейното време. Всичко живо неудържимо се стреми да повиши своята вибрация, да попадне в един по-интензивен честотен спектър, където намеренията му за експериментиране да отговарят на възможностите на средата.

В края на времето се пропукват основите на линейното време - линейната логика. Нис имаме фактически мозък с две гледни точки. Лява половина на неокортекса е склонна към казуалност, линейна подреденост и рационалност. Гледната точка на лявата половина фактически поддържа реалността на линейното време. Освен това може да се каче, че тази гледна точка е на "мъжката" част на нашето същество, което се стреми към яснота, подреденост, завоюване и рационално обяснение. Повдигането на вибрационното равнище па нашето съществуване започва да включва в режим па повишена активност дясната половина на неокертекса - другата гледна точка. Тази гледна точка е "женска", защото тя има всички качества, считани до този момент като неефективни за оцеляване - асоциативно, циклично мислене, доминация на емоционалността, субективност в оценките и т.н. По някаква странна причина обаче тези качества стават решаващи за нашата по-нататъшна еволюция. Гледната точка на възвръщащата се Богиня, обитаваща дясната половина на неокортекса, започва да става все по-важна за измъкването ни от суматохата, характерна за края на времето. Изглежда единствено емоционалността в целия си позитивен спектър може да помогне за промяна от концептуалността на линейното време към многоизмерността на представата за едновременност. Всяка позитивна емоция - радост, въодушевление, блаженство водят до любов към всичко живо, което създава възможност да осъзнаем принадлежността си към един по-различен свят, където всички сме едно.

Но в края на времето силно рационализираната индивидуалност на всеки започва да се гърчи в спазмите на абсурда. От една страна, съществуват дълго проиграваните ситуации и факти на 3-D света. Някой ще се роди. Някой ще забогатее. Някой ще страда. Някой ще умре. Животът е разделен на минути, часове, дни, сезони, години. Часовниците тракат и отмерват. Какво отмерват? Нима всичко на което е минало времето изчезва? А това, което предстои, сега ли се създава? Или вече е съществувало "там някъде напред".

Постепенно някои започват да разбират, че се касае за илюзия. Като че нещо нагласено специално за нас. Тази представа засега е много крехка и се потвърждава само с чувства. Затова емоциите са спасителни. Затова женското начало започва да се налага. Подредените в една дълга поредица факти може и да не са подредени. Каква е разликата между един реален сън и една нереална действителност. Доколко нещата се случват и доколко са предопределени. Резултатите следствие ли са на нашите усилия? Съществува ли нужда от усилие или е достатъчно само намерение? Всъщност как действа светът и какво е реалност?

В края на времето при всеобщата обърканост започват да изкристализират двата основни "органайзера" на лявото и дясното мозъчно полукълбо.

Лявото, "мъжкото" полукълбо организира времето като ритъм. Дясното, "женското" полукълбо организира времето като цикъл. Тези, които организират времето, са в ритъм, трябва да се извършват действия в точно определени моменти, като очакват следствия в други определени моменти. За тях самата среда "диша" ритмично. Събитията се случват точно в определен ред. Всичко е нагодено да бъде в ритъм. Епохата на индустриализацията е характерен пример за ритъмна организация. Милиони работници и служители тръгват на работа в 8 часа, завършават в 18 ч., имат производствени норми, имат инструкции за работа, които трябва да спазват, имат регламентирана почивка. Регламентът продължава по-нататък в къщи, на улицата и т.н.

Ритъмът става философия, стана обяснение, става причина и следствие. Ритъмът създава принципите на рационалността, създава "яснота" на снета. Ритъмът се разгръща линейно, понеже нелинейното е трудно за представяне. Всички "сложни" проблеми се разбиват на прости разбираеми елементи, разположени във времето и пространството. Теорията на Дарвин за естествения подбор е типичен пример за рационален ритмичен подход, отнесен към една много по-сложна действителност. Въпреки оскъдните примери за "свързващи звена" в еволюцията на видовете, повечето биолози продължават безрезервно да приемат хипотезата-теория на Дарвин, просто защото дава едно просто, линейно разпростиращо се във времето обяснение - за произхода и еволюцията на живота на Земята.

Ритъмната организация на съществуването като че започна да търпи фиаско. Пост-индустриалната епоха въведе гъвкавото работно време, работа в дома, работа на черно, временна безработица и т.н. Появиха се големи групи хора, които не организират живота си във всеобщ ритъм, а за всеки различно. Двадесет п четири часовата телевизия по много канали, както и глобалната мрежа Интернет позволяват на доста хора да сьрфират във виртуалното пространство през нощта и да спят през деня. Всеки започва да изпада в някакъв собствен времеви ритъм. В началото той го създава, по образ и подобие на съществуващия някога тотален 24-часов ритъм. След това започва да я "кара" по някой много странен за другите начин, но харесван от него. Потапянето в собствен ритъм в последствие довежда до аритмия, в неочаквани бързо-бавни изменения, събитийността, която индивидът ще не ще започва да наблюдава тревожно и внимателно, адаптирайки се към новата обстановка. Така той се потапя в цикличното време и започва постепенно да се осланя на гледната точка на дясното мозъчно полукълбо.

Цикличното време е в същност парадоксална подреденост, основавайки се на все още неясни закономерности. Нещата (фактите и събитията) идват към нас в пакети "блуждаещи" около неизвестен център, като неясен проблясък реализация на намерение. Например желанието за промяна в известно направление (бизнес, емоционална връзка) води до поява на факти, свързани с това - среща на подходящи хора, отваряне на възможности.

Нашата роля в това гъвкаво, подкрепящо намеренията ни циклично време, е да открием сърцевината (центъра) около който събитията се случват. Отгатването на тези странни връзки (Streng loops) е известно още като синхронност или синхроничност и според Юнг е . прехода към разбирането. Има едно странно правило в цикличното време - колкото повече синхронност откриваме в събитията в живота си, толкова по-ясен става цикълът на промените. Китайците и жените обикновено питат "Какви неща обичат да се случват едновременно". Китайците са развили системата И Дзин, която е знание за отгатване за кръга от събития, които се случват в определени точки от цикъла. Жените пък са изобретили системата за разговори между приятелки и съседки, при която всички говорят едновременно, като съобщават какво им се е случило, очаквайки от групата интуитивно да се добере до смисъла (центъра) на тази събитийност. Този вид разговори и общуване може да изглежда смешен, но информационно той е доста интензивен. Айзък Азимов доказа в един свой разказ, че едновременното бръщолевене (говорене) на две съсeдки до оградата е може би най-добрия начин за обмен на съобщения в Космоса със забавена обратна връзка.

В края на линейното време, всички ние измамени рационалисти, започваме да се хващаме стихийно за сала на цикличното време. Реката на времето е обаче твърде бурна и коварна и в момента се намираме в най-тясното й място. Тези от нас, които започват да осъзнават края на времето, вероятно ще направят всичко възможно да преминат гьрловината на реката. Те ще се сдобият с вътрешен интструментариум за оцеляване. И разбира се, ще бъдат подпомогнати "отвън". За другите, които все още не могат да осъзнаят аритмията на времето, които благоговеят пред ритъма и неговите постижения, за тези по-млади души ще се представи друг шанс. в други измислени 3-D светове.

Ние всички си играем играта. Когато разберем механизма и натрупвайки опит и преживявания от играенето, правилата се сменят.

Намеренията на тази книга са синтез на гледни точки (вода от девет извора). Точно както епохата ни е събирателна за етапа в края на досегашната З-D еволюция. Този етап вече приключва. Както сполучливо отбелязва Джоузеф Хелър: "Светът представлява идея чието време е отминало." Много хора чувстват, че са в края на времето, но просто нехаят. Те предпочитат един живот на самоповтаряща се достатъчност. Други се правят на артисти в драма, която всъщност изглежда, че е мираж. Трети (повечето) все още наистина са в центъра на циклона и с "шум и ярост" се впускат в играта, вярвайки, че тя още е в разгара си. Тези последните или са твърде млади (като души) или са твърда изостанали (уви). За всички обаче съществува една обективна справедливост, една сила, която предоставя фактите съобразно нашите намерения.

Нашите намерения оказват изключително влияние върху света, в който живеем. Всъщност светът и ние (нашето съзнание) сме едно цяло. Достатъчно е един квантов физик-теоретик да кихне и да си въобрази нова частица и не след дълго колегите му я откриват в лабораториите. Но интересен факт е, че когато същият физик се обърне с гръб към частицата, тя винаги изчезва. Когато насочим вниманието си търсейки упорито и концентрирано нещо то вече се показва. Интересно също така е, че различни видове теории във всички времена и области са били почти винаги доказвани. И след това забравяни.

Когато много искаш да постигнеш нещо, първо един сън, после една книга пада от библиотеката върху главата ти, а в нея се съдържа подходът към нещото. После минава време. Нещото се случва, но ти вече си забравил за него.

Ако Вселената е холограма, ако мозъкът е холограма, ако съществува проявен и непроявен ред, ако проявеното се случва от непроявеното, добре е да се държим близко до непроявеното, което ни дава сили, интуиция и разбиране.

Ако тялото е материална структура, базирана на клетки, молекули, атоми и частици и ако това тяло трепти с една нарастваща честота, вероятно ще дойде момент, когато чрез него ще можем да се преместваме в пространството и времето. Защото "честотата" е място, а времето винаги е сега.

Когато станем "скачачи във времето" ще започнем да разбираме правилата на преминаването между световете. Ще разберем кои са майсторите на времето, кои са играчите и ще станем един нов тим от пътешественици.

Накрая ще можем да построим такава реалност, в която ще отразим новите си намерения и желанието да се учим. Но преди това трябва да минем през пустинните дни до края на З-D светът, който ще започне първо да се изпълва с абсурди, а след това ще изчезне разтворен в нищото. Времето ще започне да флуктуира (назад-напред). Живи сенки на динозаври и НЛО ще изпълнят "тази реалност". Земята също ще реши да избяга от З-D света, и по-точно ние ще бягаме заедно с нея.

В един неустойчив свят, в който няма да има къде да се спрем, какво можем да направим?

Много неща. Но на всяка цена трябва да сме се освободили дотогава - от негативностите и страха, от вътрешната бъбривост на мозъка, от вярата в независимото съществуване на външния спят. В тези дни на изпитания трябва да сме изкачили възможно най-високите честоти, използвайки всички възможни средства като стълби (лествицата на исихастите). Трябва да сме станали смели, позитивни, трябва да сме укротили ума си.

В условията на тази вътрешна тишина и центрираност в себе си, бихме могли да посрещнем предизвикателствата на Резонансната вълна, която за секунди ще обходи Земята. Тези, които са достигнали необходимите честоти, ще бъдат запалени отвътре, като крушки, създавайки мрежа от светлина обгърнала земята". Може би първите 144000 споменати в Библията ще бъдат онези, които в зората на З-D времето решиха да участват в Плана, играейки ключово роля за спасението на другите.

Трябва да сме наясно, че много и най-различни същности ще наблюдават и даже ще участват в този завършек на един експеримент.

Интересно е да участваш в реализацията на един такъв грандиозен план. Още по-интересно е да участваш в следващите фази на разгръщащ се план.

В еволюцията не всичко може да се представи като сценарий. Най-интересно в играта на време, разбира се, е преживяването. Преживяването, което е съпреживяване на цялото. По всичко личи, че в края на времето сме изправени пред перспективата за един многоизмерен "квантов" скок към нови, по-богати и интересни реалности. Моментът е дошъл, календарът свършва, няма нови страници за. изчитане в З- D книгата.



Глава 2

ВРЕМЕТО КАТО ЕДНОВРЕМЕННОСТ.

СТРУКТУРА НА ВРЕМЕТО

Нека заменим разбирането за време с едновременност. Тогава какво си представяме? Представяме си формално една ужасяваща фиксирана подреденост на събития от бездната на миналото към безконечността на бъдещето1. Всичко, което е било, което е и което ще бъде застинало като панорама около път, по който профучаваме. Или пък представата, че стоим неподвижно, съзерцавайки панорама, която преминава около нас като кинолента. Няма такова значение дали се движим или стоим неподвижно, панорамата е фиксирана като холограма. Тази представа за едновременност обаче е твърде елементарна и ние трябва да я развиваме и усложняваме докато добие вид на нещо, което наистина пресъздава модела на времето.

Какво трябва да прибавяме, за да усложним представата за едновременност. Можем да го изразим като опит за аклиматизиране.

1. Времето е непрекъснато, но може да се дели на сегменти. Сегментът може да се държи "отделен" от едновременността.

2. Във всеки отделен сегмент времето може да протича линейно или поне да се създава впечатление за линейност. Поддържането на илюзията за линейност на времето изглежда е еволюционен инструмент, използван за същества, обитаващи З-D светове.

3. Времето става циклично и синхронно, когато съществата достигнат равнище на възприемане по-широко от представата за линейност, причинност, съответстващо на по-висока степен на вибрация на съзнанието. Гледната точка става холистична и възприемащият апарат високоскоростно обработва информацията, която се възприема като интуиция.

4. Времето спира да тече и става илюзия, когато вибрацията и скоростта станат толкова високи, че може да се говори за стациониране в една абсолютна реалност.

Следователно времето характеризира относителността на представите за реалност на всяко равнище на разбиране. По-ниските нива на разбиране съответно вървят до абсолютизация на времето, като обективно съществуващо.

Както казва Талбот "Времето е арбитриращ фактор и никога не е дефинитивно”

В нашия З-D свят съществува парадигма за абсолютност на линейно протичащото време и забрана за осъзнаването му като едновременност. Допускането, че миналото и бъдещето съществуват в "сега" е парадоксално и неприемливо. Възприемният ни апарат би се побъркал, ако забележи стадо динозаври и същества от бъдещето, дошли с виртуални НЛО, да се разхождат по поляните в градския парк.

Но именно това един ден може да се случи. И това ще е краят на времето, като под край ще се разбира шоковото ликвидиране на представите ни за линейно протичащо време.

Засега обаче сме твърдо в линейното време, където миналото е спомени, бъдещето - неяснота, която се мъчим да определим, а сега е мит, който слабо осъзнаваме. Както казва Иля Пригожин: "Тезата според която стрелата на времето е просто феноменология става абсурдна. Не ние създаваме стрелата на времето, а обратно - ние сме нейни рожби." [4]

Все пак в този свят всичко е създадено да еволюира и представите също. Скокът, който трябва да направим, да осъзнаем едновременността, като се освободим от представите за последователността на линейното време.

Първата атака е срещу последователността. Наистина ли ставащите събития са строго причинно обвързани като стъпалата на една безконечна стълба. Нима някои събития не се случват без видима причина, а други идват заедно като ято птици? Не съществува ли някаква странна обърканост на събитията, която понякога създава подозрението? Древните китайци са се питали винаги "какви неща обичат да се случват едновременно". Подозрението към линейната последователност на събитията, резултатът на многогодишните наблюдения води до осъзнаване на събитийността, която може да се нарече синхронна. Синхронността изглежда е нещо, което след като бъде забелязано, започва да се изявява по-ясно. Забелязваме например синхронност на задавани въпроси с неочаквани отговори, получени от телевизионно предаване, книга или в живота. Забелязваме, че ако в главата си пеем мелодия, скоро ще научим 'нещо за изпълнителя. Богатите стават все по-богати. Посоката на една страст създава толкова повече необичайни събития, колкото по-силна е страстта. Сънища, появяващи се в пакет.

1. Синхронизацията може да се прояви и по други странни начини. За един дълъг период от време съм сънувал поне дузина ярки сънища, които помня великолепно. Не виждах никакъв смисъл в поединичното им тълкуване. Но днес изведнъж установих, че сънищата ми, 1, 3, 8, 12 казват едно и също нещо като разгръщат някаква картина, независимо от хронологията на сънуването. При това логиката на развитие въобще не е от сън + 1, а съвсем произволен. Като че някой настойчиво иска да ти каже нещо без да го е грижа и без дори да подозира, че съществува такова нещо като линейно време.

Синхронността обаче не е алогична. Тя има привидно неразгадаема логика, кореняща се в нелинейността на света, в йерархията на измеренията и намеренията на участниците в играта.

Защото едновременността трябва да се разглежда и като огромно поле за игра, където игрите са разположени в различни диапазони честоти и коридора на времето.

Синхронността може да бъде обяснена само с наличието на циклично, взаимосвързано време, доловено с помощта на особени гледни точки. Това е гледната точка на дясното мозъчно полукълбо2, способно да разгадае всякакви асоциативни структури, даже и когато не са подредени по силата на линейното време. Това е прецедентът на женското "циклично" мислене, свързващо събития и идеи по един парадоксален начин. Развитието на тази гледна точка постепенно ни вкарва в един свят, където събитията танцуват в кръг около някакъв център, където обяснението е символ, а разгръщането на драмата - мит. Не е възможно този калейдоскоп от сменящи се образи да бъде вкаран в линейното време. Започваме да търсим друга схема за събитийността, където появяванията и изчезванията могат да се случат и по обратен ред. Тъй като процесът на смяна на гледната точка протича сравнително бавно може би се нуждаем от едно предварително дефиниране на новата парадигма за едновременност, колкото и несъвършено да е това усилие.

Входът към комплексните представи за едновременност е схващането за Сега. Не съществува нищо друго, освен сега. Ако разберем, че сме винаги в сега, че всяка класификация на минало и бъдеще е условна, ще си осигурим твърда почва за еволюция на представите към едновременност. Сега представлява опорната точка, мястото на действие на всички гледни точки, цялото битие, всички битиета центрирани в една точка.

Трябва да развием едно второ внимание към СЕГА, за да връщаме разсеяното си съзнание към точката, която винаги е! Когато твърдо започнем да присъстваме в сега, ще разберем, че всички други същества независимо къде са в безкрайността също са в това сега. Всички сме в сега, макар че информацията може да бъде изкривена или да дойде към нас забавена. Но ако всички присъстват твърдо в един-единствен възможен момент, ако всичко се случва в това сега, то тогава какво е минало и какво бъдеще? Едновременното случване на всички събития във всички светове, в едно сега - възможно ли е това3?

Нашият мисловен апарат все още не е нагласен да схване и обхване едновременността. За това е добре към нея да се подходи отначало като към парадокс, да се разчита на внезапността на озарението, но също така и като базисен архетип, в който подсъзнанието и свръхсъзнанието ни съществуват. Трябва ли обаче да смятаме, че едновременността на всичко, което е, било е и ще бъде фактически означава липса на време, че времето е илюзия, проявяваща се само в нашия 3-D свят? Или пък съществува някакво универсално време, синхронизиращо по един нелинеен начин различните времена на различните светове?

За да се навлезе в едни по-комплексни представи за времето е необходимо да се въведат някои "обясняващи" параметри за това как може би е построен света. Фундаменталните характеристики на света са енергия, скорост, вибрация, пространствено-времеви континиум. В тази последователност те са свързани в проявлението на света във вид на същности.

- Енергията има изходно значение за всяко проявяване на същност. Зад всяка същност стои някаква енергия. Тя има количество и качество. Във всяка еволюция същността складира енергия като увеличаващо се количество на определено равнище на качество. Когато количеството енергия достигне някакво определено "критично" равнище се преминава към ново качество на енергията.

- Скоростта на движение е функция от нивото на енергия, "калибрована" в някакъв импулс. Колкото по-голямо е количеството и качеството на енергията, толкова по-висока е потенциалната скорост и обратно. Високоенергийните същности имат висока скорост на придвижване.

- Вибрацията е свойство, определено от енергията и скоростта. Основни характеристики на вибрацията са честота (брой) трептене за период, както и дължина на вълната. Всяка същност има вибрация, съответстваща на количеството и качеството на енергия, както и потенциалната скорост. Всички притежаваме свой вибрационен подпис, съответстващ на вида енергия, с която разполагаме, някаква специфична честота в рамките на честотния спектър, в който вибрира човечеството като цяло. Когато същността е в състояние да възприеме и поддържа по-висок импулс, тя възприема и по-висока честота, което я прави пътешественик между световете.

Какво са световете тогава? Това са обособени условно пространствено-времеви континиуми, съответстващи на определено равнище на енергия, скорост и честота. Пространството и времето са само условно свързани. Възможни са пространство с различни времена (паралелни светове), както и време с различни пространства (синхронни светове).

Тогава възможно ли е, връщайки се към първоначалната идея за едновременност, да разглеждаме всички пространства (3-D, 4-D, 5-D и т.н.), както и всички локални времена, навързани в едни пространствено-времева матрица, построени за експериментиране и усъвършенстване на същностите, отразени като идея в развие на един създател?

Времената и пространствата са универсално свързани с възможности за движение напред, назад, надолу, встрани и т.н. Възможно е подобно на закона за запазване на енергията да действа и "закон за запазване на времето". Това дава възможност колективното съзнание на всички същества да развиват колективна памет, оформяща холограмата на консенсусната вселена4. Следователно времето съществува и се запазва благодарение на общото ни намерение. При известни обстоятелства вероятно може да настъпи разместване на темпоралните пластове.

Съществуват множество "същности", разположени като консенсусни общности в различни пространствено-времеви континиум. Те, живеят, експериментират, учат се, трупат енергия, изживяват света си и тогава може би разбират, че биха могли да станат пътешественици във времето, навсякъде, докъдето могат да достигнат по коридорите на матрицата на Вселената.

 Но как бихме могли да си представим такова грандиозно, недоказуемо нещо, като многомерната матрица "време-пространство"? Ясно е, че няма да можем. Затова по-добре да използваме един особен речник на думите, които дават известна представа. Защото както е казано "първо бе словото", а после разбирането. Чрез понятията бихме се опитали да осъзнаем различните аспекти на времето, структурата на времето, играчите ритащи топката във времето.

Ето и един списък на най-често използваните понятия от "тълкувателите на времето":

- Линейно и нелинейно време. Линейното време е условна и последователна подреденост, използвана от лявото мозъчно полукълбо за локализиране на събития, движения, акомулиране на възраст и т.н. Нелинейното време е свързано с понятието за "цикъл", което предполага цел и план. Нелинейното време протича в условията на нелокалност на същностите, което означава, че последните, изпълнявайки план, се намират някъде в цикъла на развитие, без за това да е необходимо да се локализират в определено място и време. Това има много общо с кантовата нелокалност на частиците, свързано с представата за скорост и място. Явно съществуването в нелокалност е свързано с изискването за висока скорост, което означава достигнато високо енергийно ниво и високочестотни характеристики. Съществуването в нелокалност (гледната точка на дясното мозъчно полукълбо), водеща до интуитивно разбиране, вместо рационалното, се осъзнава като такава само когато започнем да изграждаме по-комплексни представи, включващи всички "локалности" в един спектър.

Но независимо дали сме локализирани в З-D, или квантово нелокализирани, винаги се намираме в сега. Миналото и бъдещето са само интерпретации. Изживяването на сега в намерения и действие създава усещането за реалност и за присъствие.

- Първична мрежа на битието. Това е базисната холограма, включваща същества, структури, енергии, създадени от първоизточника за реализация на неговия план. Вътре в базисната холограма се намират йерархиите на пространството, времевите коридори, вселенските маршрути на придвижване.

Първичната мрежа се поддържа от енергийни решетки, разгънати около световете или нещо такова:

 

А, В, С, D, Е - са светове, получени вътре в кухините на решетката. Чрез изместване на енергийната решетка се създават и унищожават светове. Нашият свят е заобиколен от енергийна решетка, която някои напреднали наблюдават и с просто око. Тя захранва света ни с енергия и информация, но също така служи като енергиен щит, като обвивка, която е трудно да се премине и от двете страни. С други думи трудно е да ни открият, но не е трудно да излезем от тази реалност, която се превръща в нещо като затвор.

- Първично събитие. Това е важно събитие в цикъла, служещо за закотвяне на времето. Няма друг начин да се създадат времеви коридори и реалности, ако те не се обвържат с някакви особено важни ключови събития, предвидени в плана. Първичните събития са космически изменения, предвидени в циклите на развитие, достигани на определено равнище на честотния спектър (раждане, смърт и т.н.). Реалността на всяка цивилизация се изгражда върху планирани събития в нейната история. Например човешката цивилизация се фиксира върху генетични събития (раждане на Хомо сапиенс), важни еволюционни точки (технологически открития, войни, личности), фази и движения на Земята, Луната и цялата Слънчева система, например. От 40-те основни движения на Земята е интересно т.нар. процесионно изместване, в резултат на което пролетното равноденствие на всеки 2160 години се измества с 30 градуса. Слънцето изгрява в рамките на този цикъл във всяка една от 12-те зодиакални системи. Този астрономически факт е намерил отражение в човешкия еволюционен цикъл, като фиксира първично събитие, т.е. точка на базиране и преминаване в нова фаза на развитие. Казват, че се преминава в нова фаза на развитие. Счита се, че в момента се преминава от епохата на Рибите в епохата на Водолея и че това ще донесе коренна промяна в съществуването ни. Също така за първично събитие се счита т.нар. хармонична конвергенция от 1987 г., която чрез един импулс от бъдещето включва Земята в Плана за промяната. Промяната трябва да настъпи за период от около 25 години. През декември 2012 година времето, характерно за нашия З- D свят, би трябвало да спре. Спирането на нашето специфично време ще се манифестира с едновременната поява на всичко, което е било и ще бъде. Същества от бъдещето и миналото може би ще изплуват пред ужасените ни погледи в един люшкащ се свят, за да се сложи край на илюзията за линейно време, границите на което ще започнат да се разпадат и да ни отвори очите за едновременностга. Краят на сегашното наше време ще стане край на цикъла на развитие от този тип.

- Коридори на времето. Между честотно обусловените светове, притежаващи свои представи за времето, са възможни комуникации, базирани на "коридори" за преминаване. Един такъв коридор би могъл да бъде част от изходната холограма, но би могъл да бъде "проправен допълнително като вторична и даже третична мрежа, свързваща измеренията и подпомагаща движенията на бъдеще в сега и от минало в сега. Ако коридорите в изходната холограма са по някакъв начин затворени от енергийни катинари, отключващи се само от определени ключове, задачата е да открием кодовете. Това са правилата на играта с времето. Правилата, които маите изглежда са познавали добре, за да създадат един не само точен, но изпълнен със символика календар. Ако маите са били добри играчи във времето, твърде е възможно да са ни оставили някои ключове за разбиране и отключване, което би ни позволило да се движим по-бързо, включвайки се в играта.

Комуникационните тунели свързват първични събития от различни светове. Например едно съзнание от бъдещето с нашето съзнание. Наличието и равнището на съзнание трябва да се счита само за себе си за първично събитие. Времеви тунел може да се създаде според съвременни физически представи чрез "събиране на голям брой червееви дупки и този тунел да се задържи достатъчно дълго. Дължина на тунела и необходимо време за преминаване тук не съществуват, тъй като са понятия от З-D светът.

Търсачите на нови времеви коридори трябва да открият и да се закачат на първични събития, като "опънат" новата вторична или третична мрежа между тях. По такъв начин те ще могат да се придвижват свободно между световете, които имат намерение да изследват.

Играта, свързана с времето, не би могла да бъде пълна, ако нямаше същности, които да се нарекат "пазители на времето" Те би трябвало да бъдат тези, които разрешават или ограничават достъп до времево лимитирани светове, какъвто е нашият, тези които стимулират в майсторство играчите достигнали положение да разбират и да търсят нови коридори.

- Подвремеви матрици на основното време. Те се образуват от паралелни първични събития, вариации на основното събитие. Например съществата в един свят изграждат материалните си тела на силициева основа, а не на въглеродна, на кристална структура, а не на белтъчна и т.н. Те имат честота на трептене малко по-различна от базисната. Паралелните първични събития изграждат модификации на реалността, които биха могли да се нарекат паралелни вселени. Паралелните вселени могат да бъдат разположени в различни участъци на времето, възможни са паралелни вселени, където времето тече обратно. Някои изследователи са склонни да свързват т.нар. черна материя, която е неизбежна и съставлява 95% от Вселената, с реликтивни остатъци от далечното бъдеще. В тези области времето може да тече обратно. Но както заявява Л. Шулмън, автор на хипотезата: "Поради обратния ход на времето всеки хипотетичен обитател на подобен участък ще може едновременно да бъде в него и извън него." Шулмън също така подчертава, че черната материя може да съществува и в нормално време. При сблъсък на материя от бъдещето с материя от нормално време може да се получи "материя без времева посока". Този парадокс на безвремието фактически може да подпомогне разбирането за едновременност на всички произтичащо в настоящето, миналото и бъдещето.

- Времеви зони. След въвеждането на горните определения, всяка реалност може да се дефинира като времева зона, ограничаваща определен вид енергия /количество и качество/, вибрираща в определен тесен диапазон от честоти. Земната реалност също така е времева зона, обемаща като съд нашите енергии и нашите честоти на проявяване.

Времевите зони също така могат да се разглеждат като скали на еволюцията, където всяко деление на скалата определя и фазата от еволюционния цикъл на същностите. В тази фаза те трябва да съберат определен опит. Ако под еволюционен цикъл разбираме огромни последователности от елементи, формулирани в плана без да се държи на хронология и абсолютизации, където всичко може да се промени, тогава от тази гледна точка времето би било идея, свързана основно с красотата и естетиката.

Промяната в честотния спектър на същностите (еволюция към по-високи честоти) би трябвало да означава напускане на една времева зона (чрез съзнателно усилие или след разпадане на зоната) и придвижване към друга.

Естествено е, че времевите зони не са синхронизирани. Може да се изведе закономерност, че колкото по-висока е честотната среда на зоната, толкова по-бавно тече времето и обратно. Ето защо комуникацията на същества от различни зони ще протича при отчитане на собствените представи за хронологията, където могат да се получат разминавания.

Така вярващите, използвайки подкрепа и чудеса от светии, много често са изненадани да разберат, че резултат може да се появи много по-късно, дори когато те вече са престанали да очакват.

От тази гледна точка би могло да се предположи, че в много високочестотните светове времето протича толкова бавно, че практически може да се каже, че не съществува. В многоизмерните светове времето не само тече бавно, но то се схваща различно. То би трябвало да измерва фазите от формулирането на една многоизмерна идея до нейната зрялост и реализация. Идеята би могла да претърпи изменение в процеса на реализация и това да намери отражение, подобно на разширяващ се воден кръг по всички измерения - реалности. Тогава всяко същество би "засичало" явление в своята реалност, поставяйки го в измисленото от него време.

Все пак обаче, макар че ефектите от едно многоизмерно явление се засичат различно в различните светове, това не променя изначалния факт, че явлението е синхронно иманентно само за себе си и че всичко, което се случва на практика, е станало като едновременност.

Необходимо е, ако искаме да се развиваме нелинейно, да атакуваме и осъзнаваме колкото се може по-често парадокса на едновременността. Представяйки си хронологията на нещата като обем, история, да можем да докоснем възможността за тяхното съществуване сега.

- Времето като информационно поле. Вероятно най-лесно ще преодолеем парадокса на едновременността, ако си представим всичко, което е било, което се случва и ще се случва като мощен масив от бази данни. Така едни данни могат да се четат по-рано от други, но всичко е въпрос на подход. Така или иначе данните съществуват като една многоизмерна матрица и можем да ги четем както си искаме. Когато данните се четат по един естествен ред, тогава имаме "норамално разгъване" на времето. Информацията се разпростира линейно в 3-D световете. Като книга, която четем, натрупват се изчетени страници, които изчезват от вниманието ни, следим момента и си представяме възможното бъдеще. Само че в многоизмерното информационно поле няма изчезнали страници, а бъдещите страници са написани алтернативно. Взимаме решения винаги в коя алтернатива да навлезем. След като влезем в една алтернатива на бъдещето другите изглежда не изчезват, а остават като алтернативи, в които нашето участие е повече или по-малко символично.

- Понякога разбираме условността на подреждането по косвени белези.

Интересен феномен е синхронността на някои събития, мисли, сънища. Понякога от всякъде - от екрана, от сънищата, от случайни мисли - нахлуват идеи от един и същи вид. Те се събират в един ден по някакво странно съвпадение. Понякога случайно съзираме артефакт от дълбокото минало, който кореспондира с неща от съвременния ни бит. Например да се намери гривна във въглищен пласт отпреди милиони години, или да се види образа на Мики Маус в книга, писана през средновековието.

В информационното поле на всички събития изглежда понякога настъпват странни метаморфози. Възможно е събитията да настъпват "вкупом", поради причини от универсален характер.

Китайската книга на промените с всичките си 64 хексаграми всъщност дава стандартите на хиперсъбития с осем променливи свойства, които се случват и съществуват в едно цяло. Проследява се процесът на възникването, битието и изчезването на нещата. Всяка хексаграма е ситуация от процес, в който попадаме по пътя на развитието. Събитията са части от основната идея на хектаграмата, които ние схващаме като синхронни. Събитията подпомагат процеса на разбирането на ситуацията. Разбирането се свързва с китайския термин "ДЗУ" - момент от познанието, който не е свързан с логиката.

Ако изходната многоизмерна информационна матрица е непрекъсната, разположена в едновременността, от учебни съображения е възможно тя да се "нареже" на сегменти. Сегментите от многоизмерната позиция могат да се разглеждат като цикъл /номер на хексаграмата/, но също така и като отделност - линейно време с монтиран часовник. Разбира се, ролята на часовника е да служи главно като украшение, да придава динамизъм, естетика и красота на усвояваната ситуация. Поддържането на сегментите като отделни времена може да стане само ако енергията се "насича" на изолирани части. Това е ролята на енергийната решетка около планетата, за която говорихме и по-рано. Енергийната решетка създава времевата рамка. Когато съществата, изолирани чрез енергийната решетка, узреят достатъчно, те разбират, че са затворници и започват да копаят тунели - времеви тунели. Да отключват катинарите, разгадавайки действията на предшествениците.

- Закон за запазване на времето. Подобно на закона за запазване на енергията възможно е да действа закон за запазване на времето (нищо не се губи, съществувайки някъде в колективната памет или другаде). Някои изследователи на времето предполагат моделът за темпорално развитие да се възприеме като макара, около която се навиват отрязъци - някои от миналото, други от бъдещето (в паралел). Както конците на макарата, така и елементите на времето могат да се смесят, да объркат реда, по който върви навиването им. Ако се намираме на границата на две хронологични плоскости, възможно е да се премине от една в друга. Разместването на темпоралните пластове се приема за възможно. Случаи на изчезване и след това на ненадейно появяване са описани достатъчно много.

Ако в границата на два темпорални пласта се случат екстремални промени и явления (земетресения, разместване на пластове) е възможно да възникнат зони на поглъщане и изхвърляне на обекти от едно време в друго. Идеята за макарата тук трябва да се свърже с възможността базисната холограма да се задвижва при известни обстоятелства.

- Едновременността като състояние на ума и мозъка. Тази гледна точка се развива от биопсихолога Рао. Той смята, че двете полукълба на мозъка са разделени на часови зони, отмерващи минало, настояще и бъдеще. Те съществуват в мозъка едновременно, но по някакъв странен начин са разграничени и линейно подредени. Часовниците на всички часови зони се синхронизират от неизвестен универсален принцип. Усещането за време се поддържа от хормона допамин. Отчитането на времето като субективно усещане зависи от нивото на допамина. Но при известни условия - стрес, отваряне на третото око или силно външно психично въздействие става възможно бариерите в различните части да се размият и едновременността на протичащите многопластови събития да изплува. Тогава линейността на времето се нарушава и субектът започва да получава картини, както от настоящето, така и от миналото и бъдещето синхронно. Припомняне и поява на провидение стават автоматизъм на едно съзнание, което започва да съзира едновременността. За извършването на тези действия умът разполага с уникалната възможност да пресъздава събития от съвсем ограничена информация. Например ясновидци само по гласови и нумерологични данни пресъздават бъдещи събития. Или пък само една фраза или мисъл е достатъчно да отприщи спомените. Следователно, според тази гледна точка, времевото разделение е вътре в мозъка, който при изменение на способността си да тълкува и да разбира може да съзре цялата многоизмерна картина, а не само отделни кадри-отрязъци.

- Вариация на идеята за мозъчни времеви зони е тази за времеви капсули (time capsoles). Според тази хипотеза мозъкът обхваща едновременно множество от аспекти (фигури) на даден обект, които след това подрежда посредством волята в последователни картини, имитиращи движение. Те се експонират във "времеви пакети", подредени след фиксиране в паметта. И в двата случая трябва да се предположи, че тези свойства на мозъка да имитира време са екзогенно препрограмирани от някой, който би искал да експериментира ефект, създаващ илюзия в индивида за времева динамика.

- Според руския учен Козирев енергията и времето са две страни на едно и също цяло. Времето се ражда и умира, има тежест и плътност, движи се в поток, който може да смени посоката си. Времето би трябвало да се движи по два лъча - светлинен, движещ се в "междузвездния вакуум" и втори, разпространяващ се "вътре във времевата плазма". Но се предполага и наличието на трети времеви лъч - времева вълна "изпусната от точката, където тялото още не е пристигнало". Този вид представа изхожда от допускането, че Вселената е една застинала завинаги холограма, в която нищо не се променя. Едновременността на бъдеще и минало е факт на синхронно съ-съществуване, събитията са затворени прозорци в сградата на една предварително записана и напълно реализирана концепция.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница