Многоизмерен скок в края на времето Николай Коларов


Глава З ВСЕЛЕНАТА КАТО ХОЛОГРАМА



страница2/12
Дата04.08.2018
Размер2.79 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
Глава З

ВСЕЛЕНАТА КАТО ХОЛОГРАМА.

ВИБРАЦИЯТА Е МЯСТО.

КОМУНИКАЦИЯТА Е РЕЗОНАНС.

ОТ 3-D ХОЛОГРАМАТА КЪМ 4-D И 5-D СВЕТОВЕТЕ.

ИНТЕРДИМЕНСИАЛНИ НЛО

Това, което наблюдаваме около нас и наричаме Вселена, е материално - свят, изпълнен повече или по-малко плътно с вещество. Видимата материя се оказва само малка част от т.нар. "черна" и "сива" материя. Вселената, разбира се, има своите закони, тя се "разширява", слънцата се износват и колабират, появяват се бели джуджета, има и черни дупки. Съществува презумпцията за скоростта на светлината като основа за измерване на скоростта, придвижването, отстоянията. Наблюдаваната Вселена е триизмерна, крайна, изпълнена с вълни, излъчвания, масивни тела и взаимодействия между тях. Съществува макро и микросвят на частиците.

Холографският възглед на Вселената, дефиниран първоначално от физика Дейвид Бом, фактически елегантно заменя идеята за твърдата, материална Вселена с потресаващото известие, че тя всъщност е само проекция. Проекция, напомняща поне отчасти холограма (Дейвид Бом я нарича по-точно холо-движение).

Ако Вселената напомня холограма, тя би трябвало да има поне тези четири забележителни свойства.

1. Всеки участък от холограмата съдържа пълна информация за цялото.

2. Всеки къс информация мигновено се корелира взаимно с всяка друга информация от холограмата.

3. Кодирането и декодирането на честоти е основна функция на холограмата.

4. Това, което се вижда в обема на холограмата не може да се локализира като образ на холографската плака, т.е. "всичко е навсякъде". Според тази идея Вселената може да се разглежда като първоначално хаотичен набор от холографски честоти, които някакъв универсален принцип подрежда в движение. Те впоследствие еволюират в странни комбинации и форми.

Съществува едно още по-крайно схващане за холо-движението, според което такъв универсален принцип не съществува, а само нашите мозъци участват в подреждането (Вселена на участията на Джон Уилър). При този крайно субективен подход хаотичните холографски честоти се преобразуват и подреждат във възприятия.

И ако в определен брой и порядък от случаите ние всички виждаме горе-долу едно и също, това означава, че би трябвало предварително да сме се споразумели за това какво да виждаме. Това, което виждаме като едно и също, може би представлява една "концептуална реалност". Реалност съществуваща дотолкова, доколкото ние продължаваме да я поддържаме с помощта на възпитание, образование, комуникации от най-ранна възраст.

Но да се върнем към четирите чудесни свойства на холограмата, позволяваща Вселената да стане толкова пластична и податлива за участие от наша страна. Първите два принципа показват, че Вселената-холограма има свойства на глобално информационно поле (всеки участък съдържа информация и тя е мигновена, корелирана с всяка друга информация). Това прави нашия мозък съизмерен с всяка вселенска мегаструктура и всяка наша мисъл и емоция може да се разпростират и да намерят моментално отклик във всички кътчета на Вселената.

Третото свойство на холограмата е възможността тя да кодира и декодира честоти. Ако Вселената е "наблъскана" с честоти (само радиотелескопите, работещи по програмата за търсене на сигнали от изкуствен източник работят с около 1 милиард честоти в радио, инфрачервения и ултравиолетовия спектър), възможността за бързо декодиране е твърде съществена.

Кодирането и декодирането на честоти ни прави активен участник във Вселенския обмен, използвайки това свойство на холограмата и като универсална символна и преводаческа машина.

Според четвъртото свойство на холограмата всички сме навсякъде, защото всичко е навсякъде, като непроявена основа. Принципът на квантовата нелокалност на частиците би трябвало да даде идея за нелокалност на съзнанието. Съзнанието е навсякъде, но започва да разбира това едва след като достигне едно развитие на зрелост и прозорливост, характерно за успокоения, добре центриран ум.

Обобщаващото следствие от възприемането на света като холограма е, че съзнанието бивайки нелокално, подобно на частица, всъщност съществува в едно глобално информационно поле, като използва кодове за шифриране и дешифрираме на реалността. Също така, от друга гледна точка следва да се предположи, че според холографския модел всички времена и места са концентрирани фактически в една единствена точка. Тогава възниква въпросът как едновременно всички сме навсякъде и същевременно сме "наблъскани" в една единствена точка на сингулярност. Остава в такъв случай допускането, че Вселената и самите ние сме сънувани от един единствен сънувач.

Холографското тълкуване на Вселената е един труден за възприемане възглед, като се има предвид че ние неуморно възприемаме света като абсолютна реалност. Но дали е точно така сега, или вече сме доста уморени да виждаме това, което виждаме. Това, което виждаме е оная част от безкрайния хаос от холографски честоти, която ние поддържаме по собствена воля, създавайки една консенсуална реалност. Консенсусната реалност е това, което сме се разбрали да виждаме наоколо - къщи, коли, пътища, това е нашият измислен свят, който ни дава опора точно за това и нищо друго. От сблъсък с нея извеждаме обичайния си опит и всяка сутрин събуждайки се вярваме, че се появяваме пак в тази реалност.

За да не бъде холографската Вселена прекалено безумна и неразбираема, Дейвид Бом въвежда принципа за имплицитния и експлицитния ред. Освен експлицитност (консенсусната Вселена) реалността има и един трудно уловим вътрешен ред (имплицитност). Хубаво е, че Бом е въвел този принцип за двата реда, защото всичко което е и което се случва иначе трябва да се отдаде само на един демон - този на случайността. Независимо от подозираната имплицитност, т.е. на съществуването на могъщ вътрешен порядък, организиращ всичко, множество изследователи продължават да се увличат само по експлицитната страна. Те виждат зад всяко явление случайни комбинации и съвпадения, те вярват, че бидейки на повърхността, можем да създадем изцяло каквато и да е Вселена, каквато и да е реалност. Вселената според тях е виртуална машина, чието пренареждане би могло да създава и променя пространство и време според нашите възможности. Както казва Мюсе: "Живеем в свят на проекции, на здраво преплетени неврохолограми, един свят на привидността".

Характерно за представите за холографска Вселена е въвеждането на мерността, измерения на подреждане на духа и материята в тази мултивселена.

Така например, за да се обяснят кристалите и кристалните структури като проекции от по-висок свят, бе въведено "шестизмерно хиперпространство". Също така се появи странната "дванайсетизмерна хипервселена на Буркхард Хайм, в която гравитационните вълни във високоизмерните области се движат със скорост по-голяма от тази на светлината, като по този начин "пътуват обратно във времето". Те се движат от бъдещето към миналото.

Въвеждат се и още по-нови принципи за една разширена физическа представа (хиперфизика), която позволява да се въведат релации в пространство-време от типа "къси съединения". Преминавайки през по-високите измерения на Вселената (хиперпространството) специално конструирани времеви машини могат спонтанно да се появяват и изчезват в определени реалности. От гледна точка на тези "определени реалности" времевата машина има склонност да се материализира и дематериализира. Тази хипотеза доста добре обяснява внезапните появявания, бързите движения и изчезвания на НЛО. В този смисъл НЛО трябва да се разглеждат като явление от други измерения (трансизмереност на явлението), а не като кораби от нашата З-D реалност.

За да се обяснят и някои необичайни "измествания на реалността", при което вече създадени обекти в концесуалната реалност се изместват от нашия свят, е въведено и понятието "Паралелни Вселени". Понякога някои предмети и хора необяснимо изчезват от нашия свят и после се появяват със сменена представа за времето. Понякога имаме сънища от светове, които са подобни, но доста по-различни от нашия. Те сякаш текат успоредно с основната линия (линейното време) на нашия свят, но създават странен опит и памет, които трудно се инкорпорират в представите ни.

Интересен въпрос е как в 3-D Вселената се отразяват времеви явления от по-висш порядък. Според някои физици, във Вселената съществуват райони, където времето тече назад. Твърде дискутираната "тъмна материя" може би произхожда от една бъдеща фаза на свиване на Вселената, според цитирания физик Шулмън. Така районите с тъмна материя може би са останки от далечното бъдеще. Синхронното съ-съществуване на материя, движеща се към бъдещето и такава, движеща се към миналото обосновава парадоксът на едновременността. Цялото време съществува във всеки момент във всяка посока. Но тогава и всяка материална частица - например фотон, е многоизмерна. Това обяснява и т.нар. тунелен ефект - преминаване през времеви тунели със скорост по-голяма от светлината, което всъщност би трябвало да означава, че освен лимитираното от светлината движение в З- D има движение "по вертикала" между измеренията.

Нека сега се опитаме да направим известно обобщение на база въведени и използвани понятия:

Първо, съществува един първоначален хаос от честоти, който след това добива форма на холограма, провокирана от имплицитния ред, който винаги остава непроявен. След това Вселената, т. нар. първоначална холограма, се изпълва със същества, които веднага се договарят да създадат експлицитния ред като една "Консенсусна Вселена". След това други същества започват "да дълбаят" успоредни канали на концесуалната Вселена, като създават множество от паралелни вселени5. За удобство и нагледност движенията и измененията започват да се подреждат в нещо, което се нарича време. След това трети вид същества "Пазачи на Времето", създават правила и контрол върху придвижванията във времето. По принцип движенията от различни "Времеви зони и отрязъци" не са невъзможни, т.е. не нарушават казуалността, но съществуват забрани за необосновани премествания особено за триизмерните същества.

Първоначалната холографска вселена се настройва времево - подобно на часовник от същества от много по-високи измерения (от 10-D до 12-D). По принцип всяко нещо има своето място и значение - всяка звезда, планета и даже комета. Земята със споменатите около 40 основни движения, като особено любопитно и както става ясно от легендите и митовете съдбовно значение има т. нар. прецесия. Прецесиалното движение има цикъл от около 26000 години. Когато се достигне краят на един цикъл настъпват бурни изменения както в географията, така и в историята. Съществува изглежда и прецедентът "пренареждане" на Вселената. Когато според Плана и Отчета на имплицитния ред трябва да настъпи ситуацията "Край - Начало", много звезди и планети се пренареждат. Например за очаквания край на епохата (2012-2013) маите предвиждат едно изместване на хоризонта - на него вместо Венера ще изгряват Плеядите. Нещо повече, ние (Слънчевата система) ще станем елемент от звездната система на Плеядите, а нашето централно Слънце ще бъде Сириус. Маите също така са смятали, че времето се движи спираловидно, а критерият за промяна на събитията е изчезването или появяването на звезди. Посредством два календара (лунен и слънчев), базирани на влиянието па 13 вида енергии и проявяването на 20 вида архетипа (13x20) са проектирали възприеманите движения на няколко цикъла: денонощен, лунен, годишен, определящи епохи, на които те са давали имена.

Ако Вселената е проявление на холографски честоти, съществуващи първоначално хаотично, какъв е механизмът на това проявление? В квантовата физика съществуват т. нар. "Вероятностни вълни". При пречупването на вълните от статистическата вероятност се получава реалност, материализираща се като виртуален обект (ефект на наблюдателя).

Съществува още един вид странно обяснение за това, че Вселената е проекция. Това е т. нар. "ефект на огледалата". Две огледала, поставени в подходящ ъгъл едно срещу друго ще проектират многократно едно в друго обект, поставен между тях. Получената "дълбочина" на образа ще отразява нарастващата мерност на света, от което отново може би става ясно, че той е виртуално- йерархично изграден.

Виртуално многоизмерният огледален ефект при автора се проявява по един интересен начин. Когато в една прочетена книга се появяват нови въпроси, те намират неочакван отговор в друга книга, паднала от лавицата, която от своя страна води до нови въпроси и отговори в друга книга. Синхроничният ефект на огледалата може да построи пътека в дълбочината на измеренията, ако настройката на наблюдателя успешно пре­одолява въпросите с правилни отговори.

Механизмът на израстване се базира на преодоляване на линейността и възприемане на всяко следващо измерение като нелинейно развитие (скок). Нелинейността и нелокалността на проявленията в холографската Вселена може да се обясни само с действията на същности, поддържащи имплицитния (непроявения) ред. Нашата "твърда" представа, че всяко нещо се случва в точно определено място и време и се появява след натрупване на обстоятелства, наречени причини, може да бъде силно уязвима, Нелинейността определя някаква степен на неочакваност в проявяването, докато нелокалността отхвърля представата, че нещата се случват в определена точка на пространството. Самата представа на пространство може силно да бъде накърнена, ако допуснем абсурдната мисъл, че нещото, което се появява "тук", се появява навсякъде едновременно.

Следователно инициативата за проявяването на нещата, като факти, всъщност са заложени дълбоко в имплицитния ред, който отговаря на нашето намерение да виждаме в определена посока. Пропукването в представите за линейност и локалност може да се появи например при наблюдаване на феномена поява/изчезване на предмети и хора, неочаквани премествания и т.н.

Възниква въпросът как имплицитният ред (Бог) може да действа във Вселената без да нарушава физическите закони. Възможно е в непредсказуемостта на квантово равнище Бог да избира коя вероятност да стане реалност. Възможно е тази реалност да се появява в резултат на интерференция между вълновите структури на материята и съзнанието, което също би трябвало да има вълнова структура.

За да има вълни и интерференция между тях, би трябвало да съществува една "сфера на първични честоти" (Карл Прибрам). Изглежда, че честотата е изходната основа на всяко проявление. Всяко нещо се проявява на определена честота. От тази гледна точка можем да кажем, че честотата е място.

Известно е, че вибрацията има три характеристики: дължина на вълната, честота (брой трептения за единица време) и импулс (силата и енергията, пренасяни чрез вибрацията). Всяко трептене (а всичко трепти) може да бъде измерено с тези три характеристики, за които има стандартни мерни единици. Определен вид явления се групират на определен спектър от честоти. Земята например трепти с честота 7-8 Hz. Всичко, което е върху нея - минерали, вода, дървета, треви, животни имат сходни честоти, т.е. намират се в един ограничен честотен диапазон на скалата. Ние всички се намираме в този диапазон, който се манифестира като пространство. Приличаме на птички, накацали в дълъг ред върху жиците. Трептенето на жиците създава пространството на "птиците и жиците". Но ние не усещаме трептенето като нещо отделно, защото сме в синхрон помежду си, т.е. между нещата и честотата на всички в този диапазон съществува резонанс. Така че нашето пространство се поддържа от честотния диапазон, на който сме "кацнали". Затова честотата е място!

Разбира се, пространството не възниква автоматично от честотния диапазон. Нашето въображение и нашите договорености (в един друг свят) също оказват влияние върху качеството на пространството. Триизмерността на нашия свят в този случай е може би едно странно хрумване на колективния ни разум. Защо сме се ограничили само с ширината, дължината и височината на 3- D света? Защо сме избрали тела, проявяващи се в спектъра на ниските честоти, които не позволяват широки възможности за интерпретация?

Също така имаме твърди ограничения в улавянето на честотите, на светлината, звука, осезанията, обонянието и вкуса. Изглежда, че З- D светът ни е скроен точно по мярка като дядовата ръкавичка, поне първоначално. Този свят изглежда е напълно договорен между нас и между нас и имплицитния ред.

Голямата договореност между нас и между нас и имплицитния ред би трябвало да е в основата на това, което виждаме с просто око, с телескоп и микроскоп и което представлява т. нар. Концесуална Вселена.

Но това е твърде общо твърдение, което не обяснява как точно стават нещата. Нека не забравяме "сферата на първичните честоти" са фактически един първоначален хаос. Някой трябва да вложи основни принципи и ограничения, за да направи сферата футболно поле за играта на топка на маите и на съвременните играчи на виртуални компютърни игри.

Според нас основно изобретение на имплицитния ред за подреждане и контрол е ритъмът и цикълът. Всяка вибрация, имаща дължина на вълната и честота, фактически предопределя ритъма на всяко "кацнало" върху нея същество. Цикълът е пък "смесените движения", митарствата, през които съществото трябва да премине, за да попадне на нова по-висока вибрация. Това, което наричаме край на времето, фактически трябва да бъде край на цикъла, през който преминахме. Цялата имплицитно подредена програма на настоящия цикъл вече е експлицитно проявена върху З-D пространството и няма какво повече да се показва на игрището. Обстановката наподобява заведение в късен час, когато благоразумните си тръгват, пияните ги изхвърлят (в други З-D светове) и заведението потъва в мрак след изпитанието.

Съществуват множество макро и микро цикли, особено добре отразени в небесната механика. Планетите се движат в орбити около слънца, слънцата, образувайки звездни купове, се движат около центровете и осите на галактиките, а Вселената като цяло извършва периодични невъобразими синхронни движения, наподобявайки колелата на стар механичен часовник.

Маите и китайците са били големи любители на откриването на всякакви цикли и синхронности, в резултат на което изобретява календари, системата И Дзин, епохите, числата - качества и г.н.

Възприеманата Вселена не била само холограма -игрално поле, но съдържала и правила на играта, ритъмът на проявленията на събитийността, последователността, проявлението на стандартизирани елементи в цикъла.

Така в проявлението на един елементарен денонощен цикъл, както и в проявлението на един по-комплициран 260-дневен лунен цикъл те виждали последователно проявление на енергии - качества (13 на брой) и стандартни ситуации архетипове (20 на брой). За да следят нещата било необходимо просто и пределно ясно да наблюдават как последователно се задействат силите, как се проявяват архетиповете, как се зацепват колелцата на часовника на циклите.

Ритмите се проявяват на нещо като импулсен генератор, заложен дълбоко в имплицитния ред. Генераторът изпуска импулси в някакъв ритъм (видове и обем енергия, които се разпространяват по контролираните от нас честоти).

Древните народи, които условно наричаме "маи", са познавали както микроциклите от денонощието, лунния и слънчевия характер, така и някои странни, дългосрочни цикли, като например 26000 години (отговарящ на прецесионния цикъл на Земята), 104000 (4 х 26000) години, но така също и цикъла от около 5200 години (1/5 от 26000) и зодиакалния цикъл (12 съзвездия х 2400 години).

Последният цикъл от 5200 години според маите вече привършва, като за края се появява критичната дата 21. 12. 2012 г. Древните народи също така са придавали огромно значение за положението на различни звездни системи спрямо Земята и Слънцето - преди всичко на Сириус, Плеядите, Орион.

Наслагването на цикли създава възможност за следене на една картина - от движението на деня и нощта до движението на Слънчевата система около центъра на галактиката Млечен път. И отново се получава един абсолютен синхрон. През 2012 г. Слънцето ще прекоси центъра на галактиката, ще стане осмата звезда в системата Плеяди, които пък ще започнат да се движат около нов център - Сириус. [51]

Как в тази величествена картина на ритми, синхронности и цикли участва нашето съзнание? Има само един начин да си представим това. Ако допуснем, че съзнанието е неразделна част от вселенската динамика. Но тогава трябва да допуснем, че всяка мисъл, всяка емоция участват в спектакъла. Освен това трябва да допуснем, че сме колективно същество, условно разделено на индивиди. Като колективно същество и като индивиди ние донякъде влияем върху нещата. Имаме право на намерение. Намерението ни прави играчи, които могат да променят първоначалната холограма. Така ние правим З-D света, превръщаме го в по-уютен, по-разбираем и го подчиняваме чрез технологии, наука и рационални действия. Или поне си въобразяваме, че е така. В края на краищата въображението също участва като отделна сила в холодвижението. Въображението е операционната система на. компютъра - Съзнание. Въображението създава достъп до частите, по които се разиграва холографската драма на живота.

Ако влияем върху материята чрез намерение, въображение и действие, няма никакъв смисъл да разделяме света на обект и субект, на наблюдател и наблюдавани. Наблюдателят физик, наблюдавайки квантовия свят, влияе на местоположението или скоростта на частиците. Преди наблюдението съществува квантова нелокалност и неопределеност. Всичко с навсякъде. По време на наблюдението физикът хваща слепешката нещо в кошницата (холограмата) и казва: ти трябва да бъдеш частица с маса, с обем и спин (въртящ момент). И тя е. Приборите на наблюдателя наистина засичат тази дребна животинка-частица преди да се е скрила в целостта.

Ако се касае за един цялостен експониран свят-холограма, трябва ли да считаме, че всичко навсякъде в него е равностойно и никелирано? Не, защото в този случай Вселената не би допуснала еволюция. А еволюцията прави Вселената училище. Представата за първоначалния океан от честоти, като едно начало, не означава по-нататък еволюционното подреждане на съществата да е невъзможно, защото честотите не са преплетени като кълбо змии. Истината е, че всяка вибрация, имаща определена честота на трептене и дължина на вълната, може да бъде различима от другите. Честотите са условно преплетени, но независими една за друга.

Така например ако същество, различаващо светлинни честоти в определен диапазон, не би различило светлина с трептене над 100Hz, това не означава, че "мястото" над 100Hz не съществува - "там някъде".

Следователно честотното подреждане на вибрациите (например от по-ниски към по-високи честоти) би създало една качествено различна йерархия от честоти. И доколкото честотите са място - йерархия от светове като по-еволюиралите могат да различават по-високочестотните светове. Съществата от по-ниските равнища на еволюция въобще не биха могли да разлачат създания от по-високи честоти.

Съществува и една странна свързаност на честотите с мерността на пространството. Нашият триизмерен свят е свързан основно с честоти от 0,5 до 40-50 Hz. Вибрациите на Земята, тялото и мозъка се предават в този диапазон. Но какво ще стане ако вибрациите на Земята, тялото и мозъка се покачат между 100-200 Hz при дължина на вълната над 10 000 А (1 метър). Може би автоматично ще попаднем в измерение 4- D и даже 5- D.

Съществуват множество многоизмерни модели на Вселената, като споменатите вече, на "12-измерна хипервселена" на Буркхард Хайм. Освен прибавянето на измерения "нагоре" по честотната стълба Хайм твърди, че ще се увеличават скоростите далеч зад предела от 300000 км на светлината. Твърде е възможно във високите измерения определящ параметър за всичко останало да е скоростта. Всъщност и дължината на вълната, и честотата биха могли да бъдат функция само на един определен фактор - скоростта. [45]

При достигане на скорост фактически се достига определена честота. Скоростта създава вибрационни реалности. Това не означава, че на всяко достигнато за наблюдение деление може да съществуват отделни реалности. Световете изглежда се изграждат агрегирано върху диапазон от честоти.

Така нашия 3- D свят съществува като "реалност" само в определени диапазони на светлина, звук, цвят и т.н. Всичко извън пределите на диапазоните не съществува за "реалността", защото не може да бъде наблюдавано непосредствено. По всяка вероятност между световете съществуват "празни" честоти, които не са "населени", т.е. те са пусти. В този смисъл, за да преминем между две измерения, например от З-D към 4-D или от 4-D към 5-D трябва да минем през коридори, проправени през пустота. А каква ще бъде посоката на придвижване между измеренията? Нека не забравяме, че принципът на "всяко следващо" измерение е прибавяне на още една координата перпендикулярно на останалите.

Невъзможно е да си го представим даже още на прехода от 3-D към 4-D"), защото още нямаме визуализиращ апарат във въображението си, който да ни позволява да си представим прекарването на четвърта координата, перпендикулярна на първите три.

Някак интуитивно чувстваме, че четвъртата координата върви "някъде навътре". Влизайки в 4-D откъм З-D все още ще запазим някаква материалност, която можем да наречем условно материална. В 4-D материята на тялото и мозъка би трябвало да бъде твърде разредена и лека. Като елемент на основната структура ще се появят светлинни честоти (фотони) във и между клетките, като по този начин се прояви феноменът "'светлинно тяло". В 5-D материалността изглежда изчезва като носеща структура, но е възможно душата да пази и представя символна идея за тяло. Като се движим "нагоре" по честотните диапазони - светове, нещата ще стават все по-различни. Но няма смисъл да си губим времето, защото нашата представа даже за преход от З-D към 4-D) е все още твърде смътна, и крехка. Засега знаем твърде малко за измеренията и световете в тях.

Интересен въпрос е как се комуникира между и вътре в световете, - измерения. Без комуникация не е възможна еволюция, преди всичко трупане на познание, опит, синхронизиране на усилия, емоционално израстване чрез преживяване и съпреживяване.

Всяка вибрация е фактически канал, през който преминава вълнова енергия под формата на импулси. Когато две същества се окажат на едни и същи честоти и дължини на вълната, енергията на двете протича като по канал за връзка. Между тях възниква резонанс, т.е. двете идентичности започват да трептят в синхрон. Този резонанс по-нататък създава условия за преминаване на информация. Телепатията е пример за образуване на резонанс между мозъчни трептения на два субекта. Както обясняват съвременните изследователи на мозъка като че някакво "огледало", съставено от нервни клетки, препраща сигнала към другата страна, която го възприема и реализира като информация. Интуитивен разговор без думи би бил нещо подобно на холографска идея за две успоредно стоящи умствени огледала, които си транслират сигнали на една и съща честота.

Изпадането в резонанс на честотите на две и повече същества (може да бъдат хиляди) позволява изпращането на сигнали, базирани на енергийни импулси с източник всеки от участниците. На този принцип действат всякакви комуникативни мрежи в нашия свят и може би във всеки друг от световете. Понякога между участниците преминава мощна резонансна вълна, която поставя всички условия на свръхкомуникативност. Това събужда усещане за единство - един от най-силните импулси във Вселената.

По-интересния въпрос би бил как се осъществява комуникация между съзнания, намиращи се на различни честоти. За това изглежда просто няма начин. Единствената възможност е: или съществата от по-високите вибрации да се опитат да наместят временно честотите си до равнището на по-ниска вибрация и свят, или съществата, обитаващи нискочестотни диапазони посредством еволюция да развият възможност за скок в по-високочестотни полета. Това са начините същества от различни нива на развитие да комуникират. В първия случай това ще се проявява като знамения, странни появявания, НЛО и т.н. Поне така ще изглежда за нашия 3-D свят всеки опит на по-висши същества да установят контакт или поне да бъдат видяни. Именно поради това не случайно напоследък на повечето семинари по НЛО последните се разглеждат не като материални, а като интердименсиални (обекти). Трансдименсиалният произход на НЛО (между измеренията) обяснява начина на появяване, движение и изчезването им. По всяка вероятност съществата от по-висши измерения (което ги поставя автоматично и на идващи от бъдещето), успяват да манипулират пространствено времевия континиум на нашия 3-D свят, фактически снижавайки вибрациите си, за да се "появят" и "изчезнат" после в нищото. Възможно е също съществата, наблюдаващи ни от по-високи измерения, да извършват само промяна на съзнанието ни, инсинуирайки виждане, отвличане, контакти на подсъзнателно ниво. Възможно е съществуването на точки на сближение на измерения (врати) където виждането и комуникацията възникват в определени случаи.

Движението от по-ниско към по-високо равнище на вибрация може да се разглежда и като виртуална игра с много нива и граничен контролиран избор на свободна воля. Участникът навлиза в по-високи нива на вибрация като фактически извършва промяна във въображението, визуализацията, настроенията, психиката и съзнателния си избор.

Възможно е някъде в близкото бъдеще същества от двете страни на оградата (празнотата между измеренията) да могат да започнат осъществяването по-масово на описаните движения. Тогава изненадващо може да се видим - ние и НЛО, разположени в един двор в положение на "странни връзки".

Следователно първоначалната холографска идея за Вселената като хаос от честоти постепенно се допълва с въвеждането и конкретизирането на представите за експлицитния и имплицитния ред. Имплицитният ред определя като гигантска матрица от структурите и насоките на очакваната еволюция, съдържаща честоти, ритми, цикли, условия за изменение, комуникация. Имплицитният ред трябва да се свързва с осъществяване на някакъв план (план на сътворението и еволюцията). Планът присъства невидимо във всяко живо същество, като го подтиква към действия в синхрон с всичко останало.

Експлицитният ред може да се разглежда на две нива на участие.

- Когато колективният ум на група същества реши да изгради по общо съгласие едно поле за експериментиране със свои особености, условия и локалност, то изглежда твърде в синхрон с имплицитния ред - една "консенсусна вселена". Тя би могла да се нарече и Вселена на участията.

В консенсусната вселена на участията би трябвало да е договорено от съществата-участници всичко - от честота, вид на енергията, до всеки камък в постройките. За да почувстваме някой свят като "реален", "твърд", очевиден, причинен, линеен и т.н. е трябвало някъде генерално да се споразумеем какво да виждаме, какво да разбираме. Създавайки и капсулирайки един измислен, но приведен в действие свят, по-късно сме загубили връзката с цялото, сърфирайки между "твърди виждания и образи", вече възприемани като обективно съществуващи и неизменни. Капсулирането е енергийна решетка, заобиколила нашия свят, решетка, която ни предпазва от вмешателства, но възпрепятстваща всяко бягство от затвора - 3-D светът.

- Когато индивидуализираното същество се възприема като субект, обективизиращ консенсусната вселена, в течение на дълъг период, то няма никакво съмнение, че живее в свят независещ от него. Това го прави роб на обстоятелствата, а желанията му са само повод да изживява определен негативизъм, несигурност, страх. Но в едни по-късни периоди на зрялост индивидът започва да подозира своята "фатална" обвързаност със света, възприеман като обективен. Започва да се стреми да променя, да въздейства, да участва активно в решенията за изменение на реалността. Постепенно започва да разбира, че волята, въображението, добре оформената мисъл могат да променят неузнаваемо твърдата форма.

И така, изглежда наблюдаваната холографска Вселена всъщност е резултат на три вида взаимодействия: имплицитния ред (Бог), който създава и развива първичната холограма, като контролира всичко; групата същности (човечеството като цяло), създаващи по договореност консенсусната вселена; и индивида, създаващ чрез една "проектираща единица" промени "вътре" в първите две холограми. Физиката на взаимоотношенията на тези центрове, създаващи специфични реалности, е твърде неясна. Формално погледнато може би тези взаимодействия са демонстрация на една многоизмерна символна физика, реализираща се в резултат на намерения, общуване и развитие. Движещите сили на тези сложни взаимодействия изглежда не са природните закони, а фантоми, които магьосниците наричат енергии, а психолозите архетипове. Според повечето обяснения енергиите са отговорни "абсолютно за всичко, което се случва около нас". Даже има опити тези базисни енергии да се сведат до определен краен брой - проявяващи се качества, идващи и оставащи в зависимост от необходимостта на развитие. Споменатите вече загадъчни маи свеждат водещите енергии-архетипове до 13, други ги определят на 22, колкото е броят на главните аркани на Таро, известни са и 20-те холосъстояния на Кен Уилбър [21]. Ясен е опитът в това отношение "обективните" природни закони на макро и микросветът да се заменят с краен брой първични сили, съответстващи на динамиката на непрекъснатото създаване и променяне на реалността.

Самата, оформяща се по този начин реалност е многоизмерна, което означава, че съдържа и нива. Нивата би трябвало да се свържат с качества, като например в едно ниско ниво да се манифестира само материалност без натиск за духовност, и по-нагоре в по-висшите нива да се появява все по-изчистена, определяща съществуването духовност без материалност. Очевидно е все пак, че само също така многоизмерни същества ще могат да населяват тези йерархични "реалности", и изглежда, че такива би трябвало да бъдем ние, макар още да не знаем за това. Нашето съществуване в йерархия от нива, в паралелни реалности, в минало и бъдеще, т.е. навсякъде и едновременно може да се окаже, че е основен факт. Но това би трябвало да разберем малко по-късно в оставащите "пустинни дни" до промяната с помощта на особено състояние на паметта, наречено припомняне. В процеса на припомняне ние ще се приравним до степен на сложност на цялата Вселена. С помощта на активното въображение можем да разберем многоизмерността. Защото както казва Айнщайн: "Въображението е по-важно от знанието." Може би самото понятие холограма е доста примитивно да обясни съдържанието на всичко това, което е, и протича на много нива и в много аспекти. Но холограмата е добро обяснение за начинаещи като нас.

В една толкова усложнена конструкция, описвана главно с думи и опити за обяснение чрез думи, истината за същността на Вселената вероятно е невъзможно да се постигне в пълнота. "Словото е само намек за истината", казва Дзен.

Но съществува все пак една универсална техническа представа, позволяваща сравнително просто обяснение - представата за честота. Всяка частица живот може винаги да се свързва с пределно равнище на вибрацията. Ако искаме да открием мястото на съществуване на всяко нещо, ще го намерим там, където то трепти. Защото наистина вибрацията е място. Всички същества на едно и също равнище на вибрация са свързани еволюционно. Борбата, целта на еволюцията на всяко усещащо същество е да се изкачи на по-високо равнище на вибрация. Вибрационното равнище на всичко живо се определя и поддържа на равнище тяло - органи, клетки, молекули, атоми. Съзнанието, вкопчило се в тялото, по желание или по принуда, започва да обитава определено вибрационно равнище с всички възможни последствия за него. Всяко пътешествие, всяко проявление във Вселената е преместване от едно вибрационно равнище в друго. Възможно е даже управляемо преместване, при което се осъществява фина настройка на всички тела по отношение на честота, дължина на вълната и импулс - енергия. В този смисъл първоначалната холограма - Вселената, се превръща в игрище, на което играчите-маи с премерени удари с топката изграждат една вселена на участията. В нея има всякакви небивалици; паралелни вселени, минало и бъдеще, времеви коридори и първични събития, загадъчни усмивки и поставени капани за новите играчи.

Възможен е също така един краен субективизъм в разбирането за играта на Вселената. Всъщност играе един единствен играч от маите - Аз, а всички останали са отражение на измененията на собствените ни базисни енергии. Когато някъде нещо не е наред, в хармония, във Вселената се отваря дупка, а аз започвам да чувствам болка. Тогава започвам да разбирам, че Единството е факт с интегриращо значение. Но това изглежда става доста по-късно в нашето развитие.

Засега имаме една Вселена, в която все още правим открития, като че става въпрос за нещо извън нас. Все още предполагаме, че реалността функционира обективно, като нещо друго, голямо, непознато, сковаващо. Но вероятностните модели, които понякога се появяват във въображението ни - на това което би могло да съществува, или да се случи, обикновено се реализират. Странно, но повечето хипотези се потвърждават в науката. Например антрополозите непрекъснато имат предчувствия, а после откриват част от череп и кости на същество, което веднага включват във веригата от умозаключения за еволюцията на човека. В астрономията отдавна има предчувствие за десета планета, която е крайно време да бъде открита. Съмнителната теория на Дарвин за естествения подбор, която засега си остава хипотеза, може би най-после ще намери потвърждение с откритие на същество, което е междинен вид между кит и слон, или крава и тюлен. Може би самата среда на съществуване, която един биолог нарече морфогенна, се захранва от образи, които ние генерираме, за да приведем после в действие с някой нов-стар хибрид.

Но това наистина прави всички теории само метафори, имащи съвсем не безобидното свойство да се реализират. Следователно опасно е да се теоретизира. Въображението, съчетано с търсаческо действие наистина е активна сила при непрекъснатото дооформяне на света около нас.

Ако разберем, че живеем в една магическа реалност и се доверяваме на магическата сила на нашето активно въображение, реалността може да се промени неузнаваемо, често без да разберем точно как се случва това. Просто възниква нова ситуация, с нови "твърди" обекти, наблюдения, осезания, като че винаги са били тук, а старите бивши факти незабелязано изчезват без следа. Това наистина е страхотна игра, наречена "Вселена на участията". Разбира се, съществува един преход на досещане, когато подсъзнанието на личността, използвайки явленията на синхроничност, пророчески сънища, "Дежа вю" парадокса и т.н., констатира всичко това.

Ако се върнем отново към реалността от първо ниво, т.е. холографската вселена, създавана от имплицитния ред, ще забележим непрекъснатите целеви промени в структурата на небесните тела, засилване и намаляване на сили, като магнетизма и гравитацията, промяна на орбити и посоки на въртене, появяване на нови образувания, изменения в скоростта, изменения в плътността на веществата и т.н. Например съвсем наскоро е установена фундаментална връзка между начина, по който звездните тела променят размера и скоростта си на въртене, наречена "запазване на ъгловия момент". Установена е също така връзка между промяната на температурата в Космоса и силата на микровълновите излъчвания. Земята започва да се разглежда като електромагнитна машина - зарядите в различните нейни области се колебаят от положителни до отрицателни. Гравитацията притежава нестабилности, изразяващи се в микроскопично малки гравитационни аномалии, а като цяло гравитационното поле на Земята и магнитните полюси като че се поддават на манипулация [19]. Всяко небесно тяло влияе на всяко друго. Един зареден метеорит например нарушава баланса на магнитните сили на планетата, която причинява катаклизми и гравитационни изменения. Освен това напоследък бе констатирано, че напрегнатостта на магнитното поле на Земята като цяло намалява. Полюсите - Северният и Южният, започват да дрейфуват по-бързо от обикновеното, което би могло да доведе до смяна на положението им. Намаляването на геомагнитния щит на Земята води до нарастване на интензитета на различни космични лъчи, пристигащи от Слънцето и Космоса.

Следователно основните променливи и константи, пулсациите и движенията на Вселената непрекъснато се изменят. Въпросът е дали тези изменения са регулярни и нормални, или по някакъв начин имплицитният ред пренарежда циклично Вселената или поне части от нея с цел постигане на някаква промяна.

Възможно е във Вселената да съществуват специфични точки на въздействие, които някои наричат "точки на решенията". Както заявява Робърт Ръсел: "В тях Бог може да действа без да нарушава физическите закони. Възможно е в тази непредсказуемост Бог да избира коя вероятност да стане реалност."

Възможно е също така на Земята, Слънчевата система и Вселената като цяло да съществуват предварително изградени пускови механизми за промени. Ако например се твърди, че развитието се измерва с мега-цикли, напълно възможно е при завършване- на етап или цял цикъл да се проявят изменения - като пренареждане на космически тела, интензификация на лъчения, промяна в магнетизма и т.н.

Като че в последно време самата Земя дава основание да се мисли за включен пусков механизъм в края на цикъл. Синхронни процеси, свързани с климата, гравитацията, магнетизма, лъченията, като че са задействани за да транслират Земята за нови функции и нужди.

Но за да се търсят пускови механизми на измененията, трябва да си представим едно "първично" положение на Вселената, допуснала живота като фактор на развитието си.

Според редица обобщения на астрофизици като че Вселената е планирана гениално, с вложени в нея начални условия и фина настройка6. Така някои мислят, че:

1. Големият взрив (преди 12-14 милиарда години) е невероятно точен и дозиран космически феномен. Ако тази експлозия на материята е била малко по-слаба или по-силна, животът не би могъл да съществува. Възможно е големият взрив да е универсален модел на еволюцията на Вселената, отбелязващ всяко ново материално начало.

2. Гравитацията е прецизен механизъм, който като едно невероятно съвпадение (според Джон Уилър) поддържа равновесието и орбитите на отделните космически тела. При по-голяма гравитация звездите щяха да бъдат твърде малки и щяха да огряват планетите с по-малко светлина и топлина. При по-слаба гравитация не биха могли да се отделят веществата и газовете породили живота.

3. Всички планети и техните орбити и спътници са "изчислени" да бъдат избегнати катастрофални катаклизми.

4. Водата, която е едно твърде странно вещество, като че е подбрана специално за състава на Земята. Границата на кипене и границата на замръзване на водата са подбрани така, че да гарантират осъществяването на живота.

5. Отстоянието на Земята от Слънцето, орбиталното отстояние, наклонът на Земята, позволяват развитието на сезоните, което подкрепя разнообразието и оцеляването. Всяко движение на Земята изглежда е проектирано да бъде свързано със създаване на някакви условия на живот. Особено интересна е споменатата вече прецесия. Прецесионният цикъл от около 26000 години изглежда отмерва фазите на цикъла на земно развитие и представлява пусков механизъм за започване на нов цикъл - и сега в края на времето. Вътре в прецесионния цикъл съществуват подцикли и фази, чиято продължителност може да се изчисли с прости алгебрични действия.[2, 3, 11]

Отдалечеността на Земята от Слънцето като че е също така изчислена оптимално; по-близко бихме изгорели в огъня на Слънцето, а по-далече бихме замръзнали.

Разбира се, става въпрос за оптимизации по критерий - земния живот, базиран на въглеродна основа и функциониращ в тесните рамки на възможното. Естествено, допустимо е съществуване в материалния свят и на друга основа, например Силициева, но тук става въпрос за ограничения на възможностите и оптимизация на условията. Възможни са може би съществувания и в паралелни 3-D светове, които също са ограничени от условия, подобни или различни на нашите.

Въобще 3-D пространството по презумпция е твърде ограничено (движението е в 3 посоки), но по всяка вероятност то е добра учебна сграда за същности, които биха искали да изпробват "твърди условия" на живот с подкрепата на имплицитния ред. Линейното време, измерващо еволюцията в 3-D света, също така добре "пасва" на целите на съществуването на материалния свят. То измерва последователността на предварително подредени първични събития в една изходна 3-D холограма. В условията на 3-D света човекът има малко възможности за промяна на събитийността, той усеща препрограмираността на живота и нарича това съдба. Но когато всички предвидени събития в 3-D света се случат, когато очаквания опит се натрупа, индивидите започват да чувстват ограниченията, тесните рамки и да търсят прохода към по-високи измерения. Тогава "небесните сфери" започват да се пренареждат по някакъв странен синхрон с достигнатото еволюционно ниво. Появяват се фотонни дъждове и полета, небесни тела започват да изменят орбитите си, пренареждайки се по нов ред. Всеки нов астероид, прелетял и разбил се на някоя планета, като че променя статуквото на стария свят.

Накрая, самото линейно време вече става ненужно. То вече не измерва развитието, а застоя на цивилизацията. В по-еволюиралите индивиди се появява досада от 3-D света, съпътствана с подозрения за абсолютността на линейното време и пространство. Родиха се теорията на относителността, дефинираха се понятия, като нелокалност и неопределеност. Времето "залепна" върху 3-D света и стана "пространство-време", т.е. стана ясно, че линейното време е неделимо от 3-D пространството.

Но в залеза на триизмерния свят би трябвало да изчезне и съответстващото на него линейно време.

Нашите усилия на съзнателно ниво да се издигнем в по-високи светове, съчетано със съответните действия, повдига вибрациите на съществуването ни. Това пък ни позволява активно да се включим в процеса на реконструирането на холограмата на индивидуално ниво.

Израстването на индивидите, надхвърлящо вече условията на 3-D света, води до необходимост от нов договор между участниците в експеримента, т.е. до промени и в консенсусната Вселена. В този случай на развитие имплицитният ред започва да ни възприема като сь-творци и започва да променя базисната холограма в съответствие с колективните ни намерения.

Така трите центрове на изменение в холографската Вселена (имплицитният ред, консенсусната Вселена и индивидуалното преобразуване) започват да си взаимодействат в съответствие с плана, за който трябва единствено да се досещаме и да се опитваме да разгадаваме.

Засега обаче нямаме други възможности да възприемаме по-висшите измерения - 4-D, 5-D и т.н. обективно, освен да ги усещаме като "вътрешен свят". Така движението "нагоре" става движение "навътре" в себе си. Не е ясно също така дали и доколко движението към по-висшите измерения води до изчезване на видимата материална Вселена или пък само тогава нейната холограмна същност на една проекция ще стане по-разбираема.

Също така засега не бихме могли да дадем отговор на въпроса дали с увеличаването на мерността на пространството времето напълно изчезва, или само забавя все повече проявлението си. Може би само в условията на божественото съществуване времето престава да бъде фактор, защото вибрациите "там" са толкова въобразимо високи, че не предполагат нареждане на нещата в последователност, т.е. съществува пълна едновременност.

Но ако честотата е "място", а комуникацията - резонанс, взаимодействията между световете с различни честотни характеристики би било затруднено, особено ако се включат и влиянията на различни по-бързи и по-бавни времена. Естествено е тогава да се счита, че по-висшите измерения имат съществуване "в бъдещето" на по-нисшите, но това трябва да се разглежда само като парадокс на едновременността. Нашето освобождаване от веригите на физическия свят и линейното време вероятно ще дойде тогава, когато придобием една достатъчно висока вибрация на същността ни, за да осъзнаем парадокса на едновременността, т.е. съществуване на цялото минало и бъдеще в "сега". Тогава би настъпило и онова велико обединение на всички в едно унифицирано поле, в което действа само една определена сила съзнанието, мечтано от теоретиците.

Засега обаче всички теории за света си остават само метафори.

 

Глава 4




Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница