Глава 6 ИНДИВИДЪТ В РАЗВИТИЕ

Дотук гледната точка беше предимно научна, или по-скоро беше разглеждан материал на нивото на научната спекулация - хипотези от областта на физиката, квантовата механика, психологията, изследванията на мозъка и т.н. Този вид разсъждения изглеждат внушително, но са твърде далече от гледната точка на екзистенциалното, индивидуално съществуване. А всъщност задачата за оцеляване и издигане в края на времето е твърде практична. Изисква се просто да променим сцената, съставена от усилия и жертви, да се осъзнаем по един друг начин като цялостни същества. Изисква се да развием нови качества - положителни емоции, разбирателство, интелектуално успокояване. Изисква се да усвоим и прилагаме "директно разбиране". В този контекст въведеният по-напред Юнгов модел на цялостната личност може да изглежда забележителен, като един новопоявил се масов архетип - мандала, оказващ влияние върху формирането на представите за нашата текуща еволюция. Сравнен все пак с реалното ни положение на обърканите същества, които всъщност сме, моделът избледнява пред реалностите на момента. Оцялостяването може да бъде забелязано от птичи поглед, но отблизо продължава да е борба на противоположности макар и с тенденция към затихване. Твърде много качества трябва да се реализират в края на този цикъл, който майте биха свързали с часът 13 "За да се намери стабилно равновесие с цел притегляне и завръщане в движението на Вселената" или на хексаграма №63 "Това вече е краят" от китайската книга на промените И Дзин, представяща "достигане на етапа на зрялост на личността, последвана от хармоничен край на самото движение".

Ако вземем двата ключови израза за квалификация; на маите - намиране на стабилно равновесие, и на древните китайци - "зрялост на личността", цикълът "край на линейното време" за което пледираме, тогава е "завръщане в движението на Вселената (маи) или "хармоничен край на самото движение" (И Дзин).

Постигането на вътрешно равновесие и зрялост на личността са целите на индивида в развитие. Нищо друго няма значение. Всички останали игри би трябвало да затихнат. Включително игрите за пари, власт, надмощие, ограбване на природата. Голямото неспокойствие, страхът и негативизмът, свързани с амбиционното участие в разни напрегнати жизнени ситуации и измислени залози, трябва да започнат да се изпаряват. Защото както казва Джоузеф Хелър, "Светът представлява идея чието време е отминало."

Скокът към зрялост в еволюцията на личността има може би основен аспект - спиране на "вътрешния диалог". Неспирното мисловно дърдорене, което се разиграва в ума, и е причина за загуба на внимание, отклонение от съсредоточеност във важните неща. Мислите идват и заминават, а ние фабрикуваме една фалшива личност, несъществуваща в никоя реалност. Вътрешният диалог ограничава способностите за възприемане до едно примитивно ниво. Кастанеда смята, че този ум не е нашия, че той е имплантиран отвън. Истинският ни ум стои съсредоточен и мълчалив, наблюдаващ обективно всичко което е и всичко което се случва. Опитайте се да не мислите само 30-40 секунди - почти е невъзможно. Една минута ще е постижение. При повече вътрешно мълчание може би ще се извърши трансформацията чудо. Бърборещият ум ще започне да се оттегля. Но това е толкова трудно. Всяка допълнителна секунда вътрешно мълчание може би е равна на 100 години еволюция по ливадите. По този повод се предписва медитация, десетки видове медитация. Но крайната цел винаги е една - постигане на съзнателно присъствие без мисли. Така съзнателното присъствие става още по-съзнателно, за да се стигне до усмивката на Буда - отказ от негативните емоции и страха. Негативизмът като че е вроден в нас и ние неспирно го изразяваме. А емоциите както стана ясно са стартерът на ума. Положителните емоции са стартерът на SQ-ума. Ако смятаме че сме обкръжени от мръсници, ако ненавиждаме и отмъщаваме, ако не вярваме в себе си, ако оценките ни са предимно песимистични, тогава е негативността блокираща развитието. Трябва на всяка цена да се премахне негативността. Това са го знаели във всички метафизични школи, затова от там са започвали. Нашите исихасти от XIII и XIV век са измислили стълбата на Лествичник. Всяко стъпало нагоре по стълбата е отказ от още една негативна емоция. Последната и най-смразяващата е страхът. Като че напоследък започнахме да не се страхуваме толкова, но историята на човечеството е история на страха. Ако не се страхуваме, ако всичко възприемаме спокойно и смело, напредъкът ще бъде по-бърз и ефикасен. Сковаността от страх спира развитието на личността. По-високата осигуреност в живота като че намалява основните видове страх, но остават други, например страхът от НЛО (или ужасно е ако срещна някой твърде различен от мен).

Но идва времето когато ще се освободим и от всички видове страх. Когато се намали интензитета на отрицателните емоции идва ред на положителните. Но това изглежда не може да стане автоматично. Следва ли ако някой не се ядосва да започне да изпитва автоматично радост? По-скоро той ще изпадне в недоумение от собствената си промяна. За да се прехвърлим в спектъра на положителните емоции е необходимо активно въображение. Трябва да развиваме нашата емоционалност посредством образи за доброто, за ентусиазма, за радостта. Както се твърди, "ние сме тук за да разберем какво обичаме най-вече". Ние сме свят където любовта може да се раздели на части, за да се експериментира определен вид любов. Например любовта към създаване на красиви вещи, къща, картини. Различните видове творчество. Моята хипотеза е, че първоначално ние притежаваме само чувствителност. Емоциите се появяват по-късно с разгръщането на личността. Започваме да усвояваме, да изпитваме емоция след емоция в някакъв цикъл, разширявайки света на разбирането си получено посредством преживяване. Но притежаваме един срах от нови емоции и често това става причина за лошо изразяване. Лошо изразената положителна емоция поражда противоположни на нея негативни емоции, защото емоциите са двуполюсни както и всичко останало в този свят. Например симулиращото смелост перчене на бойното поле, както показва историята, често се превръща в неописуем страх и войниците бягат панически.

Подобряването на емоционалния живот на индивида означава прилагането на обяснения от вида "женски принцип" на възприемане. Може да се изразим и по друг начин: да приемем завръщането на Великата богиня. Висшата емоция, разбира се, е любовта. Но любовта към всичко останало започва от любовта към себе си. Голямо постижение е да приемем себе си като любвеобвилно, чувстващо същество и да му дадем право на съществуване. Негативистите са себемразци и аскети, те са склонни да се самобичуват и да вредят на другите.

Ако все пак успеем да развием пълния спектър на положителните емоции, централната нервна система като медиатор пренася този "микроклимат" на висше умствено равнище, в резултат на което се задейства SQ-умът. Той от своя страна започва да променя холограмата на нашата микрореалност. Затова често започват да ни се случват изненадващо приятни, стимулираща събития със синхроничен характер. Намалява количеството на сблъсъците, недоразуменията, лишенията.

Друг аспект на еволюцията е развиване на въображението чрез геометризиране на по-висшите измерения. Освен емоциите, въображението също е основен фактор на промяната. Често се говори за "мисъл-форми", определящи направлението на нашите намерения. Представите ни за по-висшите измерения са "пространствено" много смътни. Разбира се, бихме могли да напишем едно уравнение с четири променливи величини, за да опишем едно "място" в 4-D света. Но "визуалната" геометрия на 4-D, 5- D световете напълно ни се изплъзва. Вярно е, че съществуват опити, още от времето на графика Маурицио Ешър, който рисува странни гравюри -двумерни изображения на четириизмерни обекти в черно и бяло.

В последно време се публикуваха и много смели, революционизиращи въображението книги, като тази на М. Каки и К. Пиковер [6], и двете озаглавени Нуреrspace.

За нас 4- D и по-висшите светове са хиперпространства, които трябва да си представим, за да извършваме пътувания в тях. Единственият начин, засега поне, да си представим форми от по-висши светове е аналогията между проективните съотношения на нашия 3- D свят и по-ниско стоящия двуизмерен свят.

В двуизмерния плосък свят всяко проявление на живот би имало само две степени на свобода (напред-назад, в дължина и в ширина). Погледнато от 3- D пространството, което има 3 степени на свобода, наблюдателят към 2- D светът ще има предимството да вижда всичко изцяло и едновременно. Нищо не би могло да се скрие от всевиждащия му поглед, даже жителят на плоския 2- D свят да има чувството, че може да се покрие някъде. От друга страна, наблюдателят от 2- D светът би могъл да види обект от 3- D само в някаква елементаризирана схематична двуизмерност. Например цилиндър "промушващ се" в 2-света, би изглеждал от гледна точка на 2- D наблюдателя само като кръг или елипса в зависимост от наклона на пресичане.

Наблюдателят от 2-D света би си направил изводи, че някакъв кръг елипса се е появил в плоския му свят. Измененията от кръг към елипса биха му се сторили като мистично необяснимо движение - танц на плоски фигури. Възможно е самите ние някога да сме виждали света двуизмерно, самата форма на ретината предполага това [6]. После в мозъка ни се е получил някакъв "стерео-ефект" и умът ни е започнал да изработва триизмерна картина на заобикалящия ни свят.

По същия примитивен начин ние, наблюдателите от 3- D света, бихме могли да видим един обект от 4- D. Много пъти съм се опитвал да си представя права прокарана перпендикулярно на 3 други взаимо перпендикулярни прави, започващи от обща точка. Например от долния ъгъл на стаята. Опитайте и вие. Също така представете си внезапно изникнали от стената пет огромни самостоятелни пръста. Никога не бихме могли да си въобразим, че това е единствения пръст на 4- D чудовище, което в собствения си свят да се окаже обикновена рибка златоперка. Принципът изглежда е, че 4- D същество би се появило като множество от 3- D обекти в 3- D света. Така че 4- D същество (наречено омниморф от Пиковер) би се появило в няколко различни 3- D локални места "изведнъж". Някои художници като например кубистите показват множествен поглед към един обект на едно и също платно. Вероятно е ние в края на краищата да развием четириизмерно виждане след промени в зрителния апарат и в интерпретиращите модели в мозъка.

Според Фридман [6] теоретично е възможно в един момент да започнем да виждаме хиперпространството с хипервиждане, т.е. да се хипервиждат 3- D обекти изцяло от една гледна точка. Развитието на множествен поглед от една наблюдателна точка може да се окаже в синхрон с всички елементи в еволюцията на личността, но специално с драстичните изменения настъпващи в тялото. Така например в [6] е пресметнато, че ако в нашата 2- D ретина, с която виждаме 3- D света сега, има 125 милиона пръчици и конусчета, то за да развием 3- D ретината, за да виждаме 4- D света, ще са ни необходими около 1,3 трилиона подобни клетки. Що се отнася до мозъка необходимите корови клетки за обработка на 4- D информация трябва да нараснат до 25 пъти спрямо сегашните. Може би се касае за нов слой от корови клетки, които ще доведат до увеличение обема на мозъка.

На следващата страница даваме често показваната графика на разгънат в 3- D  хиперкуб от 4- D в двуизмерно изображение. Съществуват и интересни компютърни програми, позволяващи пресмятане и представяне на такива многоизмерни тела.

Доста по-сложно би било представянето на обекти от по-високи измерения - 5- D, 6- D до 10-12- D в двумерен вид, но все пак има подобни опити [6]. Според впечатляващата "геометрична" теория на Калуза-Клайн светлината се обяснява като вибрация на по-висши пространствени измерения. Също така интересно е, че в съвременната астрофизическа суперстранна теория съществуват 10 измерения - три са пространствени, една се свързва с времето и останалите шест са хиперпространствени измерения.

А
ко се върнем отново към директното виждане в тази реалност, излиза че възприемането на всички видове светлинни нюанси фактически са нашата елементаризирана интерпретация за съществуването на по-висши измерения. Слънцето в такъв случай може би съществува в едно по-висше измерение, което ние възприемаме като светлина. Геометризирането в по-висшите измерения очевидно не е това, което Питагор развива като геометрия на 3- D. Предстои ни да променим представата си за точка, права, равнина, обем, разстояние в 4- D и по-нагоре. Все пак това е необходимо, защото движението в тези светове ще се обуславя от нашата мисъл-форма. За да пристигнем "някъде", трябва да си представим "мястото". Вероятно въображението ще играе значителна активна роля в свят, в който вибрацията е място.

Друг аспект на ускорената еволюция е използване на храната, светлината и всичко в природата за израстване и промяна.

Освен вътрешните фактори за еволюция трябва да се използва максимално и Земния план с неговите възможности. Смяната в хранителните навици, воденето на природосъобразен живот стимулират тялото към изменения. Някои вещества имат свойството да предизвикват драстични промени в състоянието. В литературата са описани много случаи за въздействие върху съзнанието чрез т.нар. психотропни растения, ритмични удари на барабан, танци. Например австралийските аборигени за да изпаднат в състояние на "потъване в поток", или двойно виждане, приемат малки дози наркотични вещества, танцуват и пеят под звуците на барабани. По този начините се "сливат с пръстта, скалите, животните, небето". Всъщност те изпаднали в полудрямка и вероятно започват да виждат 2 времеви потока - единият ни обичайното време и вторият, изпреварващ първия, на бъдещето.

Известният изследовател на човешката психики Станислав Гроф в своите многобройни експерименти с малки дози холотропни вещества открива една повтаряща се при пациентите "перинатална матрица", интерпретираща състоянията на умиране и прераждане. Образите, които се появяват като преживявания, са удивително съвпадащи. Преживяват се последователно четири символа - 2 женски и 2 мъжки

-  Гигантска фигура на мъжко божество (Джива), подчертаваща деструктивния аспект (пациентът чувства, че е тъпкан и мачкан);

-  Фигура на негативно женско божество (Кали) -символ на абсолютното подчинение на женския принцип;

-  Великата майка - богиня въплъщаваща любовта и защитата;

-  Ярка светлина на безкрайна интелигентност (Брахман) - сливане и поглъщане от универсалния Аз.

Изглежда както при експериментите на аборигените и у пациентите на Гроф при известни гранични условия се стимулира излизането от "тази реалност" т.е. отпадат някои трайни блокировки на мозъка и тялото, участникът става наблюдател на протичащите холограмни образи - включително от бъдещето и миналото към "сега".

Може да се предположи, че двойното виждане е вероятно предтеча на синтезното директно наблюдение на едновременността, предавано по един самоволен начин.

Що се отнася до храните с високи вибрационни характеристики трябва да се предполага, че енергията от тях заедно с енергията от пространството наоколо се усвоява и трансформира на клетъчно ниво. Самият стомашно-чревен тракт при асимилацията на високочестотните енергии вероятно участва като адаптор в процеса на усвояването.

Представите ни за слънчевата енергия на която се "греем" са твърде примитивни. Има редица клинично регистрирани случаи по света на хора които са успели изглежда да изградят механизъм за директно възприемане на слънчевата енергия като "храна". Всъщност механизмът на дългата хранителна верига: светлина-растения-животни-човек би могъл без загуби да се трансформира във взаимодействието "светлина-човек". Това създава условия за една самодостатъчност на човека в обкръжаващия свят, използващ тяло, което на практика се превръща в нещо като "слънчев панел" за директно превръщане на един вид енергия в друг.

Посредством храненето може да се разкрие вкусов канал за екстрасензорно възприятие, стига храненето да се превърне в особен вид свещенодействие. Изглежда, че при известни обстоятелства стомашно-чревният тракт започва да отделя особени вещества пряко стимулиращи съзнанието и въображението.

Естествено цялостно неясен е процесът на трансформация, довеждащ до феномена "светещо тяло" или "тяло от светлина". Възможно е при интензивните клетъчни трансформации и генни изменения част от постъпващата светлинна енергия да се натрупва в клетъчните мембрани и междуклетъчното пространство, като се създава нов тип структура - съчетание на фино веществено енергийни цялости, способни да функционират и в двата плана.

Разгледаните до тук направления за еволюция са инерционен, "исторически" обусловен инструмент. По някога тази еволюция може да трае доста дълго и да се реализира с променлив успех. Исихазмът, религиозно мистично учение на православието, изисква например десетки години уединение и пост само за да се намали силата на негативните емоции. Затова древните са имали школи, където учението е било често доживотно, съчетано с денонощно бдение, смиреност и непретенциозност. Целта била да се усмири Аза, да се спре блуждаенето на разума, да се създаде безстрашие пред тъмните сили, да се укротят страстите. Едва тогава "отреклият се от себе си" бил готов да започне тайното учение, което исихастите (мълчаливите) назовавали "умна молитва”.

Но успелите тогава били абсолютно малцинство -едва няколко от стотици и хиляди участници. Има сведения че през XIV век в България поне 10 % от мъжкото население се отдало на манастирски живот и отшелничество. Все пак се говори само за няколко успели -Ромил Видински, Теодосий Търновски, патриарх Евтимий и още двама-трима.

Следователно този исторически подход е, което сега бихме казали неефективна стратегия. Твърде много усилия, много хабене на време за съвсем ограничени резултати.

Съществуват ли днес някои директни и достатъчно ефективни методи за постигане на "просветление" от много повече хора?

Всички видове медитация, а У. Бодри и Л. Шу Мей [33] изброяват поне 25 вида такива, също са времеемки и водят твърде бавно до развитие на отделни телесни структури, до хармонизация и т.н. В древността са посочвани 13, 26, 36 години за постигане на определени нива. Казва се, че "медитацията е слушане", медитацията е "присъствие", медитацията спира мисловното бърборене", но успешно медитиралите са твърде малко, като са отделяли твърде много време. Изглежда съществува едно естествено зреене на мисловната концентрация, която като зреенето на виното и на доброто сирене е свързана с опитностите на душата.

Най-бързата и като че успешна съвременна техника за достигане на гранични състояния изглежда е разработена от Р. Монро [29] система, наречена от него "Хе-ми-синг". Тук човекът се поддържа в специално оборудвана камера в състояние между будност и сън. Използват се звукове, подавани синхронно и в двете уши, но с различни честоти докато се стигне до т.нар. "ефективни комбинации от звукови честоти". При известна комбинация от аудиовълни се достига синхрон на мозъчните вълни на двете полукълба на неокортекса. Изглежда това е задачата на задачите на всички техники: лявото и дясното мозъчно полукълбо да синхронизират пулсациите си т.е. да станат равностойни при възприемането и предаването на сигнали отвън и отвътре. Съществуващата доминация на лявото полукълбо сега е обвинявана за всички беди на възприемането. От "бързите" техники за навлизане в гранични състояния, като например споменатото вече двойно виждане, като че най-масово е дозираното прилагане на халюцигени. От шаманите до Кастанеда и С. Гроф всички търсят бърза смяна на състоянието с използване на специфични треви, кактуса - пейот, ЛСД. Техниката изглежда е ефективна и неошаманът-изследовател бързо се отправя по ловните пътеки па необятното за някъде. Лошото е, че после се връща и остава тук при това с главоболие. За нова екскурзия са нужни отново "онези треви". Фактически важно е да се отбележи, че експериментиращото същество не е мръднало от първоначалната си умствена и физическа нагласа. То продължава да бъде и остава същото независимо от кратките екскурзии в необичайното.

Именно тук се поражда противоречието, довеждащо до "суматоха в края на времето". От една страна, по всичко изглежда този цикъл на развитие в З- D вече завършва, от друга страна, вече пришпорени виждаме, че не сме в състояние да направим кой знае какво за малкото време което остава. Започваме да се питаме дали някакви външни въздействия (например от внимателно следящи ни хиперсъщности) не биха могли да допринесат за бързината. Наистина ние сме обкръжени от море от енерго-ииформационни въздействия и когато търсим отговори, като че Вселената е готова да ни ги даде.

Някои космонавти в полет говорят за поток информация, която ги залива - звуци, странен говор, внушения, които те несъзнателно разбират. Като че потокът от информация постъпва от нелокален източник, но е необходимо да се попадне в зоната на лъч от източника. Информацията според някои описания е толкова плътна и наситена, че напомня виртуален свят.

В древността се е допускало съществуването на Акашови записи, а в наше време се говори за някакъв Вселенски Компютър, пълен с данни за всичко включително и от едновременността. Често се споменава и за получаването на целенасочени въздействия и някой (още един) получава достъп до тази информация. Също така много хора говорят за странни енергийни въздействия, които повишават нивото на разполагаемата вътрешна енергия.

Така че, възможно е промените на генетично и клетъчно ниво също да са в резултат и на външни въздействия. Нещо като отключващ механизъм "отвън" или катализатор задействащ скрити способности. Нашата енергийна структура, за която можем да говорим като за енергийно кълбо, се влияе от всички външни енергии, които даже могат да се разпознаят цветово. Въпрос на вкус, или на предопределеност е да попаднеш под въздействието на някакъв вид оцветено лъчение. В този смисъл може би се получава едно взаимодействие на индивидуалната холограма с определена колективна холограма.

В края на краищата е твърде вероятно нашите ресурси за еволюиране да са строго индивидуализирани и под пълен контрол. Всички сме едно цяло, но всеки играе своя номер до постигането на специфично разбиране.

"Човек дълбае бавно своята дупка в твърд кристал", би казал Екзюпери по този повод. Съществува на този етап и неизбежността на горчивото противоречие между желания и възможности. С ентусиазъм четем, че насоките на нашата воля, желания, мисли определят света около нас. Че той е продукт от нашите намерения. Но съществува т.нар. "самореализиращо се предсказание", Вече е научно поддържано мнението, че собствената психическа нагласа диктува всичко и даже, че "подсъзнанието подслушва мислите ни и после безкритично ги реализира". Но има и по-трезви виждания за това, че какво чувстваме зависи не от фактите и събитията, а как ги тълкуваме, можем да променяме емоциите си но не и фактите. Следователно трябва да приемем, че засега повечето факти в живота ни просто се случват и че не създаваме нищо, а само тълкуваме. Засега.

Ако използваме едно "макрообяснение", ще трябва да допуснем, че в обективната за нас колективна холограма изглежда че има траектории, програмирани предварително с факти и събития, които просто се появяват, и ние с трепет пасивно очакваме това, което "ще ни се случи". Така изпадаме в нови състояния на битие и мислене без даже да разберем как става това.

Но нещата сигурно ще се променят, когато достигнем една точка на критични съотношения на личността. Те са свързани с доизграждането на цялостната личност по едноименния архетип, въведен от Юнг.

Моделът - архетип на цялостната личност, представлява чертеж-мандала или по-скоро пъзел, който трябва да се състави част по част. Основното в него е интеграцията на "двойните противоречия" - ин-ян енергиите; женско-мъжкото противопоставяне; "земя-небе" противоречието; добри-лоши качества; любов-страх емоциите; знание-опит разбирането; преживяване-съпреживяване резултатът.

Интеграцията според Юнг е не само по двойки, а после и 2x2=4, където четири е "гемплицитната" структура на четириединството или А = [а, b, с, d]. Това, което може да загатне, е по-високото равнище достигнато чрез процеса на трансформация и интеграция. Чрез превръщането се извършва преход от първоначално неосъзнаваната цялост в осъзнатата. Четирите елемента на уравнението са: А - антропосът, който чрез своята сянка [b] слиза в материалния свят [с], и чрез нещо като кристализационен процес [d] отново се издига от несъзнаваното в осъзнаваното" [13]. Този синтез е двоен (двойна четиристранна пирамида). Освен това съществуват четири синтеза (4 двойни пирамиди) по пътя към оцялостяването на личността. Поради това че моделът на цялостната личност е твърде абстрактен ще използваме по-нататък понятието "оцялостяване", като процес на създаване на равновесие между множество двойки противоречия, интегрирани в едно.

Интересно е оцялостяването "мъжко-женско" начала. И тук се касае за четворно оцялостяване (2x2). Веднъж на личностно равнище, чрез развитие и балансиране на качествата възприемани като мъжки и женски. Това балансиране е не само на равнище ляво-дясно мозъчни полукълба, но също включва съвместяване на емоции от мъжки и женски тип.

Мъжкият аспект трябва да развие качества, като интуитивност, привързаност и нежност, а женската част -. смелост, последователност, аналитичност. И когато тези полюси на личността се обединят, възниква второто оцялостяване. Този път между един мъж и една жена и това е едно от най-тайнствените оцялостявания. Това е да намериш своята душа-близнак. Мнозина отричат възможността за това сливане, но още от времето на Платон спорът и надеждата остават. Идеята е за разполовяването на душата и след много търсене през световете и времето нейното ново събиране на основата на придобитите опитности и страхотния устрем към сливането.

Интересен е и процесът на превръщане на преживяването в съпреживяване. Когато преживяваме своето битие и небитие, смятаме, че сме уникални. Нашето усещане и разбиране е строго индивидуално и затворено, защото всеки екстензира поотделно. Може би идва все пак моментът на осъзнаването, че всяка наша мисъл и чувство се разпространява във Вселената и в многото паралелни вселени като вълни и нашето усещане стана усещане на всички. Съпреживяването е това което ни прави ЕДНО.

И така в процеса на оцелостяване обединяваме, преобразуваме, уравновесяваме двойките противоположности. Докога ще продължи този процес? Изглежда че твърде дълго, макар и скоростта да се увеличава. Според едно от най-великите действащи същности на света ние имаме 144000 аспекта и проявления. Нашето същество е много сложно и присъства едновременно в различни измерения и паралелни реалности. Но ние не знаем това, защото има завеси между всички тези аспекти. Понякога на сън или в полудрямка нещо от нас започва да се изявява в странни светове и ситуации. Някъде сме животни и растения, някъде бели облаци, понякога надничаме зад някой смътно познат образ, чувстваме размит, неясен разговор в който участваме макар и в полудрямка и отпуснати. След сепването усещането за присъствие някъде другаде остава. Започваме да се напрягаме да си спомним нещо. Процесът е програмиран и се нарича припомняне. Всичко започва с "дежа вю", вече видяно. Понякога ни се струва, че всичко с което се срещаме, всичко което сънуваме, вече го знаем, че то има по-дълбока основа в нас. Припомнянето е процес на "разпознаване" на информация, идваща към "сега" - независимо от миналото или бъдещето. Припомняме си чрез книги, истории и обстоятелства, после може би ще нахлуят живи образи. Виждаме познати образи от бъдещето. Някой ни чака там. Започваме да се питаме за какво ни чакат. Някаква предварителна уговорка? Нещо трябва да се случи? Прадедите ни също нахлуват с любопитство в това СЕГА, защото са заложили свои цели в миналото и искат да наблюдават постиженията си.

Систематичното припомняне, разбира се, е получаване на подредена в пакети информация, която ще излезе от един "световен компютър", стига да знаем паролата. Може би всеки има своя отделен достъп и някои вече ползват тази информация. Припомнянето прилича на събуждане. Припомняме един по един всичките са аспекти и започваме обединението си в едно цяло. Това е един от най-бързите пътища за еволюция и в последните си фази протича експлозивно. Това е защото обединяващата структура на цялостната личност вече съществува. Моделът е информация за нещо, което вече е.

Основната вертикална Axis mundi, около която се въртят аспектите на цялостната личност, е съзнанието в трите му равнища: подсъзнание, съзнание и свръхсъзнание. Счита се, че подсъзнанието е това което управлява тялото, формира обкръжението, то схваща мислите ни буквално и реализира желанията ни, даже и скритите. Може би то дава команда "да се разболеем", ако някаква част от нас счита, че болестта е добър урок за нещо. Подсъзнанието няма усещане за време, поради което изпълнява командите по някакъв вътрешен ритъм. Понякога резултатите идват след като вече сме забравили за проблема, който ни е вълнувал. Подсъзнанието по някакъв начин осигурява неявната цялост на личността ни, използвайки сънища и други инструменти, за да си припомняме че сме част от нещо много по-голямо.

Съзнанието е това, което смятаме че сме. Чрез него присъстваме в света. Анализираме света. Взимаме решения. Изпитваме безсилие. Но не всякога сме в пълно съзнание. Често съзнанието се скрива зад мислите и емоциите. Те често така обсебват индивида, че той забравя къде е и кой е. От друга страна, парадоксално, точно с мисловен и чувствен опит се натрупват преживявания, които разширяват съзнанието. Така то става все по-цялостно, но все повече затворено в себе си в един неконтролиран процес на индивидуализация. Все пак в една последна фаза самосъзнанието започва да разбира своята изолираност и търси начини да се приобщи към цялото.

Свръхсъзнанието е нещо твърде неясно от гледна точка на ежедневното ни съзнание. Предполага се, че то съществува някъде в цялостта на имплицитния ред. Също така, че то контролира движението към важните жизнени цели без да се намесва директно. Според редица древни и съвременни тези, в края на краищата нашата задача е не да се освободим и да изоставим Земята, а да осигурим почва за "слизане" на свръхсъзнанието в този свят, където то планира да извърши своите директни експерименти. Свръхсъзнанието трябва да слезе по Ка-каналите, според египтяните, а и самото то е наречено от тях Ка.

Ако се приеме тезата за трите нива на съзнание, тогава интеграцията на личността е процеса на интеграция на нивата. Мотивите, разбирането и изпълнението стават едно цяло, без разделение. Тогава човек се трансформира в обективно-съзнателен и може да му се позволи творчество, т.е. право да изменя света според своите намерения.

Този вид развитие чрез "индивидуализация - интеграция" на съзнанието, което се предполага да е на нива, може да се окаже в края на краищата само едно приближение до истината. Непрекъснатото търсене на подсъзнанието от поколения психолози и психоаналитици, както и търсенето на "висшия Аз" от мистиците, създава впечатление, че с разгръщането на индивидуалността нещата свършват. Социалната динамика на обществото също така изтъква индивида като нещо отделно, затворено, разпознавано като отделно битие и същност. Това създава едно съпротивление на възприемането на цялото - не като общност от индивидуалности, а като нещо наистина хомогенно - една върховна реалност. Нещо като интерпретациите на квантовата механика за частици, вълни и поле.

Индивидуалността-частица е, както казва Фил Хайн [24], "сложна мрежа от убеждения, самоидентификация, вътрешен диалог, от което се поражда усещане за Его". Тогава в интегритета на индивидуалността ще преобладава вълновото представяне на личността. Но все пак всичко това протича в поле, едно поле на всички възможности в което индивидуалността се разтваря.

Ако изхождаме от гледна точка на единното поле на всички възможности, тогава нещата биха се интерпретирали по-различно. "Вместо да следваме дуалистичната привързаност към висши и нисши Азове, супер –его и т.н., приемаме, че сме множество от идентичности, от които възниква чувство за собствената идентичност", казва Ф. Хайн. Много съвременни изследователи и преди всичко "Ню Ейдж"-изследователите боравят с концепцията за множеството Азове, в които можем да се пресъздадем. Според ситуацията един от тези Аз заема централно място в процеса на идентификацията. Концепцията за множеството Аз изглежда дава много по-големи: възможности за излизането от "кожата" на индивидуалността, отколкото схемата на подсъзнание-съзнание-свръхсъзнание. Всъщност в процеса на съзнателната еволюция използването на различни видове Аз, като смяна на дрехите, може практически да ни покаже, че всяка гледна точка е само нюанс на илюзията за отделност, в която сме се окопали. Усещането за свобода появява се след преодоляването и неутрализацията на острото чувство за отделност, за различност, за изолираност на Аза.

Играта на роли в живота е полезна, защото започваме да усещаме в себе си артиста, което пък охлабва примката за уникалната ни индивидуалност, в която сами сме се завързали. Точно след като са изпробвани различни видове роли, се поражда това особено разби­ране - емпатията, която е способността да дешифрира­ме вътрешното устройство на другия, като използваме собствения си артистичен опит. Интересно и много по­лезно е да наблюдаваш в другите състояния, които вече си имал. Поучително е да се види как при другите чув­ствителността се бърка с емоционалност, упоритостта с воля, навикът с творчество, след като знаеш, че това доскоро са били собствените ти заблуждения.

Тогава започваме да разглеждаме волята, емоцията, творчеството по-обективно, като свойства на Цялото. Това рано или късно всеки постига, разбирайки, че не е само индивидуално същество и микрокосмос - подобие в подобието (холограма в холограмата). С новооткрита любов към себе си разбираме всеобщите връзки на всичко с всичко и ставаме търпими и съчувстващи на безбройно многото други условни индивидуалности.

Преходът от състояние на безпомощност, на очакване на съдбовно бъдеще към състояние на самосъзданане на битието си се свързва с трансформацията на желания с намерение. Желанията са плаха молба за промяна на положението. Първо имаме един разсеян, неясен дори за нас спектър от желания. После си появяват едно, две и три основни желания. Ние ги казваме тайно на златната рибка и очакваме понякога цял живот те да бъдат изпълнени. Когато желанията се изричат ясно и са придружени с дълбоки и съответстващи емоции, понякога става чудото на сбъдването, понякога работим дълги години за реализацията на някакво желание превърнало се в страст. Сбъдването идва често много късно (ставаме богати на 60, накрая се появява тя, но вече съм женен, с деца, получавам награда след като съм забравил вече за какво съм се борил и т.н.). Вселената е буквална и дава отговор на всяко неясно желание, макар и със закъснение.

С достигане на известно равнище на зрялост в личната еволюция започваме да разбираме, че трябва да преформулираме желанието в намерение. Намерението не е само молба "към небето", то е съединение на воля, енергия, качества в достигане на цел. Цялото ни същество се настройва за достигане на целта. Тогава нещо, което някои психолози предпочитат да наричат "подслушващото мислите ни подсъзнание", започва да пренарежда фактите и обстоятелствата в посока на твърдо изразеното и поддържано намерение. При такъв подход към нещата започваме да разбираме колко пластичен е светът. Той се преоформя като мека глина и придобива бързо желаната форма. Съвпаденията започват да се схващат като информация "от нас за нас". Досещането и правилната игра ни въвежда в един могъщ механизъм за промяна. Процесът на осъществяването на намерение напомня прословутата японска стрелба с лък където:

-  целта е мисловният образ, доведен до пределина чистота;

-  стрелата е емоцията (насочената към целта любов);

-  лъкът е концентрацията (не-разсейването), създаваща полето на решенията.

Първоначално внимателно създаваме качествата посредством подходи, изброени дотук; спиране на вътрешния диалог, отказ от негативни емоции, развиване на въображението чрез геометризиране на по-висши измерения, настройване на храненето, светлината за промени в тялото, използване на специални упражнения. След това трансформиране на желанията си в режим на намерения. Накрая ставаме ловци с лъкове, прилагайки висшата техника на стрелбата с лък.

Но както вече казахме това са еволюционни техники, усвоявани в рамките на много големи житейски цикли, Ситуацията обаче от гледна точка на момента изглежда напълно изчерпана. Вече няма време за "проби и грешки". Ние сме в края на линейното време. Могъщи фактори и сили отчитат, че идва момента за пренастройка на Вселенския часовник. В края на времето измеренията ще се доближат максимално. Това означава, че честотите на съществата и на самата Земя, обитаваща 3-D света, ще добият значителен моментен потенциал за нарастване. Същевременно същности от по-висшите измерения ще придобият възможности да се поддържат в режим на по-ниски вибрации. Така че срещата между измеренията в точката "t₀" може би ще стане осъществима. В оставащия последен сегмент от цикъла на маите "намиране на стабилно равновесие" и на древните китайци "хармоничен край на самото движение" еволюцията на личността ще се ускори по всички направления. Ще бъде направено всичко възможно повече хора да увеличат драстично вибрационния си потенциал. Но ситуацията изглежда на пръв поглед толкова хаотична, че би могла да се нарече суматоха. Виждаме колко бързо се променя света, но по-трудно забелязваме как самите ние се изменяме, придобиваме необходимите нови качества. Например: изведнъж загубваме интерес да ядем месо. Все по-рядко започваме да изпитваме страх. Дълбокото неспокойствие и несигурност намаляват. Често изпадаме в "състояние без мисъл", но присъствайки във всичко, ставаме по-наблюдателни. Един ден усещаме, че започваме да разбираме състоянието на другите. Спохождат ни мисли за други светове. Понякога се изпълваме с немотивирани от външни фактори ентусиазъм и радост. Понякога някое добре "отработено" намерение дава плодове. Съвпаденията и синхроничността в живота се увеличават с наблюдението им. Въпреки това обаче всичко продължава да изглежда ужасяващо объркано и хаотично.