Глава 8 ПАЗИТЕЛИТЕ НА ВРЕМЕТО

До този момент имахме предвид една стабилно съществуваща структура на времето. Игралното поле е очертано, правилата са ясни и неизменни, каналите и проходите на времето са трасирани. Ролята на играчите е да играят правилно - на индивидуално равнище, по групи и даже на равнище цели цивилизации.

Но едва ли един ПЛАН от такава всеобхватност, многопластовост, подкрепяща изявяване на всякакъв вид творчество, включва само неизменност на правилата. Това може би е само началото.

До скоро се считаше, че законите, параметрите и константите управляващи Вселената са постоянни. Например скоростта на светлината е ключова и постоянна величина - 300 000 км/сек. Светът има смисъл максимум до тази пределна скорост. По-висока скорост не е възможна, защото е необяснима. Но над светлинни скорости бяха допуснати и после доказани.

Линейното време като една свръхподреденост на събития също се считаше за зададено, независимо че бяха измислени конструкции, като паралелни вселени, и даже беше допусната принципна възможност за движение във времето. Сериозни физици допуснаха тази възможност [23]. Но как да си представим една концепциална възможност за промяна на принципи? Само ако допуснем, че някой управлява тези принципи и ги изменя съгласно с по-висшия порядък на един динамично променящ се ПЛАН.

Освен това трябва да се допусне и съществуването на йерархия, изпълняваща съгласувано ПЛАНА, а не просто същества, заели честотите по степен на еволюираност, подобно на ята птици, накацали на различни по височина клони на дърветата. Също така трябва да се допусне специализация в йерархията, в която всеки има конкретни задачи за изпълнение.

Като се има предвид това, наличието на същества, специализирали се в поддържането на структурата на времето, изглежда съвсем вероятно. Те могат да се нарекат пазители на времето [49]. Можем също така да си наречем МАИ, като се знае тази неистова, вманиачена привързаност на едно конкретно племе живяло някога в средна Америка към календаро-строенето, към всякакъв вид цикли, дефиниране на подходи за влизане и излизане от времето. Разработването на времева схема с всичките тесни места, капани, досещания може би е интересна и съвсем нормална работа за тесни "специалисти по времето". Те приличат може би на проектанти на маршрути за бягане в гората с поставена на различни места хитроумни главоблъсканици.

Така че пазителите на времето, т.е. маите, може би имат за задача да изготвят тези времеви маршрути за еволюиращи цивилизации, като същевременно създават ограничения за неприемливи движения и действия на вкараните в определена времева рамка.

Но преди всичко те изграждат самото времево поле на всички възможности, полагат основните камъни, поставят знаците, прокарват тунелите за връзка, поставят времеви бариери за достъп, измислят хрониките на времето и т.н. Пазителите на времето и техните земни "чираци" трябва да са наистина творци с богато въображение.

Специално за нашата цивилизация, заседнала задълго в особен, изключително уплътнен З-D свят. Пазителите са измислени уникално подредено игрище, в което времето е залепнало върху пространството. В този пространствено-времеви континиум, времето също така има "протяжност, събитията така са залепнали" едно след друго, че изглежда да са причинно-следствено обвързани, една неразбиваема илюзия за начинаещи. Целият този изцяло измислен свят-холограма те са обградили с непроницаем отвън и отвътре защитен слой, нещо като гърне с похлупак. И само един два канала за връзка, строго контролирани от тях, са били внимателно прокарани - затворени с темпорални врати с ключалки отвън. Здраво заключени, ние е трябвало да изиграем великата драма на инволюцията, когато единствения опит се е създавал чрез страдание, а просветлението е било дар за единици ("колкото да не е без хич"). Но понеже пазителите, тези мистериозни маи, вероятно са имали едно неумиращо чувство за хумор, представяйки си бедните лутащи се души, понякога са оставяли някой знак за догадки, като Стоунхендж, някоя и друга пирамида, странни календари, каменни изображения на съзвездия, рисунки по платото Наска и т.н. Всичко е било проектирано така, че ние, увличайки се по причините и фактите, да почувстваме накрая абсурда на време-протичането, да получим шока на осъзнаването на едновременността. Ключовете, които те са изработили и поставили в нас, както вече казахме, са емоционални. Проблясъкът трябва да се осъществява след емоционално възприемане на света като парадокси. Отключването извършва активиране на дясната половина на мозъка.

Чувството им за хумор вероятно е избухвало като фойерверки, когато са си представяли суматохата в края на времето. Особено представяйки си тези, които си мятат по едно одеяло върху главите и се опитват да живеят в стил "ъндърграунд". Все едно че нищо не се случва. За тях обаче те пазят най-големите изненади. Нали затова са пазители. Най-голямото им постижение е, че са направили от природата величествена "игрална" площадка [19], включвайки растенията, птиците, вятърът, камъните в цикъла на постепенното вибрационно изместване на всичко което е на Земята. Тъй че чергата се дърпа необратимо и методично от загрижените присмехулници. Ето какво ни казват те в прав текст: "Колапсът и изкривяването на времето включва в себе си нарушаване на строгите граници на честотен контрол, определящи света в който съществувате" [ 50]. Което означава, че ставаме все повече свободни, макар и да не разбираме все още това.

Един от най-добрите начини за обхващане на едновременността е разширяването на секундата, наречена "СЕГА", подобно на водните кръгове от хвърлен камък Навсякъде към минало, бъдеще, паралелно настояще. Възможността която пазителите са предвидили е насищането на нашето сега с все повече и повече информация. Така претоварена и препълнена, секундата избухва в хиляди наносекунди и те - запълнени с информация, с живот и събитийност. Потопявайки се в СЕГА, ние заедно с разширяващото се съзнание абсорбираме все повече времеви интервали, като оставяме равновесно в центъра:

Пазителите на времето са имали предвид този обратен процес на "свиване" на своето времеизграждане. Те първо накъсали времето на хоризонти. После ориентирали за всеки хоризонт определена енергия. За да държат всеки хоризонт отделен, те го заключили като отделно пространство с определени ограничения, кодове и цифри. В "сега" енергията, заключена във времето, постепенно се освобождава.

Разделението, разбира се, било условно, то се правело по висша воля, с цел да се създадат условия за т.нар. необходимо разнообразие. След като разнообразието си свършвало работата и довеждало до разцъфтяване на хиляди цветя, вече нямало нужда от него. Цветята трябвало да се съберат в огромен разноцветен ароматен букет, радващ окото на Създателя.

Но задачата за Великото Обединение била възложена на обединяваните под формата на занимателна игра. Маите се забавлявали да откриват наближаващото Единство по изменението на Деня. Те били "майстори на влизането в различни времеви събития и излизането от тях" [19]. Те така насичали събитийността на малки парчета, че само линейното време да може да ги обедини. Същевременно при тази детинска игра съзнанието се загубвало между подробностите и забравяло да съзерцава едновременността. Осъзнаването на непрекъснатостта например в 4-D означава да може да се виждат нещата от всички страни едновременно.

При известни екстрасензорни обстоятелства, пребиваващите в 3-D света можели неочаквано да получат това всеобхватно зрение. Например да видят къщата си и самите себе си от всички страни едновременно. Но след това всичко било забравяно и триизмерните се потапяли отново в онова сънообразно съществуване, където светът се появявал като от прозореца на пътнически влак.

Едва напоследък под влияние на външни и вътрешни обстоятелства някои от разединените започнали да осъзнават, че така или иначе са едно цяло и че е време да се обединят чрез едновременно колективно събуждане. За съжаление далеч не всички са готови за това.

Но може би ще бъде интересно да се разбере какво всъщност пазят пазителите на времето и може ли да се осъществи някакво пренареждане на установената холограма. Съществуват чудесни източници на информация за това, любезно предоставена, да се надяваме от безкористни същества, искрено обичащи човешкия род.

Според основните представи Вселената е йерархия от енергийни решетки, които при сгъването си образуват полета. Тъй като енергията е информация, различните нива всъщност определят контурите на различни удобни за еволюция светове, чиято основна разлика е честотата. Ние сме локализирани на най-долния етаж от йерархията, където енергийната мрежа се нарича още първична мрежа [48, 49]. Времето в мрежата се въвежда в т.нар. времеви рамки. Рамките са контури, изолиращи световете, ограничаващи комуникациите между тях. Изолацията, макар и насилствено наложена, изглежда необходима за целите на ограничения експеримент. Към това специално за нас се прибавя и пълната амнезия, за това кои сме и какво правим тук. Нашият свят е специално проектиран да бъде затвор с много твърди ограничения и строг режим, защото "така се калява стоманата", или нещо подобно.

Всъщност цялото поле образувано от трептенето на енергийна решетка, наречена първична мрежа, не предоставя "обитаем" пространствено-времеви континиум. Света съществува само в "разрешени" за това части, наречени времеви коридори. Именно времевите коридори се изтъкават като от нишки от светлина от пазителите, а може би от създателите на Времето. Коридорите са разклонена система от вече фиксирани "първокласни" коридори с възможности за създаване на вторична и третична мрежа. Към всеки коридор се влиза от врати -портали, нещо като барокамери за изравняване на честоти. Те изглежда строго се пазят от пазителите на времето, защото за това се употребяват понятия като катинари, ключове, за да се илюстрира забраната и възможността за влизане и излизане.

Изглежда че ние сме запушени като със запушалка във времеви коридор, пресъздаващ точно условията на 3-D света. Няма излизане докато не настъпи моментът за това

Усещането за линейно преминаващо време изглежда е в резултат от хитроумното разполагане на една подвремева матрица, имитираща движението във времето. Макар че всъщност ние само наблюдаваме света в картинки, преминаващи със скорост от поне 16 кадъра в секунда. Зрението и умът ни, който не само наблюдава но и дешифрира, всъщност са наситени с много въображение оформящо картинките съвсем реалистично. Може би мозъкът наистина обработва зрителната информация и т.нар. времеви капсули, чрез смяната на които ние възприемаме движението като обективно. Фактически е възможно прожекционният апарат да е в самата ни глава, като при това излиза че холограмата, за да се "пусне в действие", трябва да се освети от личния лазер на наблюдаващия.

Енергийна мрежа обаче и особена първичната мрежа в структурата, на която ни съществуваме. Тя трябва здраво да се "закрепи" върху "твърди" значими обекти. В противен случай тя би се носила в безвремието като огъваща се паяжина при силен вятър. Закрепването става върху т.нар. първични събития⁷ . Първичното събитие е нещо фундаментално. Върху него се закрепва не само енергийната мрежа, но и цялата странна логика на цикъла. Някой трябва да каже "А", за да се подреди цялата азбука от А до Я, както и всички словосъчетания описващи етапите в цикъла. За нашия досегашен 3-D свят първично събитие може би е станало "изпадането на духа в материята" или пък изгонването на Адам и Ева от Рая, или пък генетични експерименти на незнайни Богове-носители на научно любопитство. Или задоволяващи нуждите си от създаване на подобен род полуслепи създания.

След това всичко се е развивало на последователни вълни, по логиката на големи, средно-големи и малки цикли. После са се появили маите, или са се появявали нееднократно, поставяйки хитроумни времеви главоблъсканици в капсулите на времето, които еволюиращото човечеството да разгадава в процеса на усвояването на жизнения си опит.

Самото появяване на маите би трябвало да се тълкува като някакъв вид благодат. Това означавало, че все са се появили възможности за промяна. Идва краят на големия цикъл. Но кой - този от 164 000 години, този от 26 000 или на всички цикли? Във първичната енергийна мрежа се вкарва ново качество енергия, която води до бърза промяна. И 3-D светът ще бъде преосветен и оцветен. Според художника Д. Коро "природата е слабо осветена" и затова не виждаме цветовете и багрите на цялата реалност. Новият мощен радиационен фон ни кара да трептим и подскачаме, като променяме тялото, възприятията, умствената и емоционална си нагласа.

Първичната мрежа започва да се огъва и извива като паяжина, откривайки нови връзки, енергийни портали, информационни разкъсвания. Започваме да виждаме свят, разпрострял се вътре в една секунда и един атом. Информацията се уплътнява, пресова, пакетира и ние започваме да я възприемаме толкова бързо, че от логика преминаваме към интуитивно разбиране.

Съществува опасност обаче мрежата да бъде силно раздрусана, да се появят дупки в нея. Например бихте ли си представили преживяването свързано с това, че виждате жилището си разполовено на две. В едната половина сте вие, а в другата се е "появил" един друг паралелен свят, населен с какво ли не. Това наистина е голяма опасност - неконтролираното разкъсване на тъканта на съществуващото линейно време.

Затова изходът е да се включим активно в играта. Но като играем творчески. Не само такива, играещи на фиксираното майско игрално поле, но и като играчи които променят структурата на времето.

Трябва да се прокарат нови коридори - вторични и третични, свързващи времеви структури, позволяващи заобикалянето на запушения първичен коридор. Необходимо е да се поставят и нови широко отворени врати към тях - отворени към други измерения. Най-важното е да се открият нови първични събития, на които да се закрепи вторичната мрежа. Без тях тя би увиснала като празна интелектуална конструкция. Първичните събития могат да бъдат външни - например, че през 1987 до Земята е достигнало нещо, което може да се нарече последна версия на Плана, през 1984 е завършена новата интегрална решетка на съзнанието, причинявайки нов тип вибрации на колективното съзнание, през 2002 Земята навлиза във фотонен пояс и т.н. Съществуват първични събития, които са от вътрешно естество, и това са събитията на съзнанието. Когато са колективни те могат да пренаредят консенсусната Вселена по нов начин. Например колективният опит на цялото човечество от войната в Ирак, разцепването на атома, изобретяването на компютъра, законите за защита на малцинствата, жените, децата и т.н. Те формират една нова обща опорна мрежа от новопостигнати общи норми и ценности на изгражданото общество, пълно с милион гледни точки й при висока поносимост една към друга. Едно много-аспектно общество, предтеча на многоизмерния свят, към който се движим.

На индивидуално равнище можем да променим гледната точка на съзнанието си като решително хармонизиране работата на лявата и дясната половина на мозъка ни, развивайки равновесие, интуиция, нов вид усещания и чувствителност. Едно решително важно първично събитие, променящо нещата, е промяната в нашата възприемаща света способност. Вместо логиката и анализи едни ден в нашия мозък и в сърцето ни ще се настани дълбоката емпатия към всекиго и към всичко. Светът ще започне да се дешифрира като откритие на позитивните емоции - радост, възторг, любов. Ще започнем да знаем и да разбираме без разсъждения и данни.

Този вид по-големи и малки първични събития ще бъдат улеснявани от капсулите на времето, заложени от маите. Капсулите ще започнат да избухват като малки бомби в главите ни, когато сме готови за това. Първичният тип капсули ще бъдат неочакваното припомняне на отминали животи. Неочаквано ще влезем в други животи и ще разберем, че тези животи са били наши. Ще разберем също, че тези животи продължават да съществуват. Ще установим, че те са равноправни на сегашния ни живот. Когато си припомним всичките си животи, ще разберем, че имаме множество Аз, ще бъдем всеки от тези Аз, но и нещо различно. Ще открием и своя абсолютен център, който е извън едновременността на всички Аз. Времевите капсули ще продължават да избухват масирано, докато завърши процеса на припомняне и оцялостяване. Тогава светът на З-D пространството ще стане един огромен парадокс. Ще наблюдаваме всичко и няма да можем да повярваме. Линейното време като хармоника ще се свие и всичко ще се започне да се блъска с всичко.

В тази лична и колективна драма на тотално объркване на възприятията ще помогнат много и "приятелите" от бъдещото. Някакви наши бъдещи версии на самите нас ще започнат да ни посещават. Това са скачачите от бъдещето. Това е по-големия парадокс. Миналото все пак се е реализирало и би могло да се възстанови "камък по камък". Би могло да се приеме че съществува само една "времева линия" на миналото. Ние от бъдещето "тук и сега" означава, че от многото ни версии за развитие в холограмата е запечатана само една. Другите въобще не са се реализирали. Съществували са други може би много по-интересни версии, но те са останали неосъществени.

И ето тук като проблясък на истината идва една основна идея. Може би цялата тази суматоха с времето около точка "t₀" се дължи на необходимостта от това да се изпробват други неосъществени варианти на развитие. Ние "от бъдещето" разбираме, че нещо куца, че има нещо заплашително в това което достигаме. По-нататък не можем да вървим, защото сме достигнали задънена улица. Трябва да се върнем обратно в Сега и да осъществим ново намерение, което ще развие нова поредица от факти т.е. нова времева линия и т.н. Докато се изчерпят всички потенциални възможности на една цивилизация или група. Получава се нещо като коловозна осмица в шетнята от минало и бъдеще към сега:

Сновем по осморката от бъдеще и минало през точката Сега и намотаваме пухкаво кълбо от пътища (времеви линии) - всички еднакво реални и поетапно осъществявани. Узряваме когато няма принципна възможност за повече нишки, тогава паяжината е изплетена, а ние сме се скрили в нея като ловуващи паяци. Наблюдаваме какво ще се случи по-нататък. Надеждата е да бъдем оценени и прехвърлени в по-висши светове.

Нека още веднъж проследим динамиката на намотаването на нишките - времеви коридори: първо си припомняме миналото и го интегрираме в Сега. После скачачите от бъдещето прескачат времевите граници и кацат елегантно в Сега. Наблюдаващият център в нас, въплътил се в множеството Аз, си дава сметка за положението критически. Изпълва го ново намерение да промени с нещо реалността. Намерението поражда нова поредица от факти и още една времева линия е изплетена. Колкото по-високо честотна става основната ни вибрация, толкова по-изфинени варианти на битието реализираме. Разбира се, всичко се свежда не толкова до варианти, а до преживяването. Да не забравяме, че целта на намерението е да открие ново преживяване, което след това да стане съпреживяване на цялото, Съпреживявайки, ние усещаме влиянието си върху всичко и това ни прави зрели с чувство за изпълнен дълг през сътворението.

Какви нови първични събития би трябвало да се случат, главно в съзнанието ни, за да стане пренареждане на времето, в резултат на което да се отзовем в 4-D, а някои директно в 5-D? Първо тези пионерни (144000 пазители на светлината) би трябвало да достигнат равнище на зрялост на тяло, ум и съзнание, при което честотните им характеристики ще станат достатъчно високи, за да приемат шоковия удар на енергийната вълна с огромен заряд, която ще се разпространи като приливна вълна по Земята. Те трябва да бъдат разположени сравнително равномерно по основни точки на Земята, за да станат новата първична мрежа от устойчиви пресечни точки на светлината.

Тези 144000, споменавани още в Библията, са много специални същества, известни като звездни семена. В зората на инволюцията (пропадането в 3-D) те са пристигнали от други звезди, обединени от идеята да запалят искрата на извисяването на човечеството, когато му дойде времето. Сега това време идва и те се събуждат на групи или един по един. Когато последните от тези 144 000 станат готови (синдромът на последната маймуна), ще настъпи верижна реакция по скачването им в мрежа. По-нататък те ще послужат за опорна структура за поддържане на експлозивния преход към 4-D).

Следващото първично събитие трябва да се инпринтва изключително в битието на милиони земни хора, достигнали фаза на самосъзнание. То е функция от няколко постижения, като преодоляване на страха, баланс на чувствата, центриране в себе си и известен самоконтрол върху мислите. Освен това те трябва да са дали предимство на интуитивното разбиране и усещане на това което става. Те също така трябва да са успели да пренастроят до известна степен телата си за да посрещнат по-високите вибрации на прехода. Общо взето в масовия случай все пак ще останат главно пасивни участници, разчитайки главно на самообладанието си в хаоса и последните изпитания на прехода.

Тези две категории същества трябва внимателно да се взират за знаците, доказващи точките на прехода; флуктуацията и движението напред-назад на времето, радиационния фон, природните катаклизми, особените активирани точки на повърхността на планетата. За останалите няма никакво значение. Те просто няма да разберат какво става.

Интересен, все още необсъждан въпрос е какво ще бъде новото 4-D пространство - напълно изградено, или чакащо моделирането си в съответствие с интересите на преминалите в него? Какво ще бъде формата на съществуване в 4-D)

По всяка вероятност това ще бъде "място" на колективно участие. С две неща определено ще трябва да се разделят преминалите - с крайния индивидуализъм и с пасивното изчакване на съдбата. Появата на развита интуиция и нов символен език ще направи невъзможна изолацията. Всеки би могъл да знае много неща за всички. Обменът на идеи и знания ще стане вътрешно присъщ на групите и на цивилизацията като цяло. Комуникацията между индивидите вероятно ще достигне равнището на сегашните "разговори със себе си". Все повече групата ще се идентифицира с Аза, колективния Аз на обединените за общо съществуване части. Това, разбира се, може да доведе до някои неудобства, основното от които е загубата на оригиналност. Но едва ли би могло да се каже много по въпроса, защото в сегашното си изолирано самосъществуване трудно можем да си представим такова нещо като "колективно същество".

Големият пробив в еволюцията вероятно ще бъде в начина по който съществуваме. Предполага се, че ще станем активни създатели на света около нас, сътворци и експериментатори на всичко, което се случва с нас и около групата. Но това означава да се съществува в свят без абсолютизации и обективизъм, в който къщите, градовете, природата израстват първо в нашето въображение и после добиват очертания изцяло под контрола на намерението, мисълта и емоцията. Представяме си 4-D като празно пространство, изпълнено с енергии и условни посторения. Но дали е точно така? Сравнено със сегашното плачевно състояние на молещи се, очакващи пред стената нещо благоприятно "да се случи", "да промени нещата"; наградите - плътни и ясни дарове да "завалят". Разликата е толкова значима, че не може да се обозре на сегашното ни ниво на разбиране.

Според някои обяснения 4-D пространството е преходен свят, в който физичното все още присъства в една условна материалност. Телата са силно олекотени, енергитизирани, "светещи", но все пак те са базисно материални структуро-способни на многократни трансформации от З-D към 4-D и обратно. Смисълът на запазване на телата, макар и силно променени, е да служат за превозно средство, мост между световете. Самото обновено тяло става първично събитие, способно да поддържа специфичното време на 4-D света. То е опора на нашата нова гледна точка и синхронизатор на събитийността.

Съществуват и съмнения за възможността на тази трансформация (метаморфоза) на тялото. Според [50| "Там където е засегнато физическо съществуване светлинните кодове не са достатъчни да направят трансформация и винаги съществата са се нуждаели от помощ от други нива на съзнание или от външни светове. Еволюционният поток като че се започва във физическия свят и Светлината не може да отключи новите нива без помощта на други светове, разположени вертикално (паралелни?) и хоризонтално (по времевата ос)". Следователно се налага вмешателство "отвън" и то на равнище ДНК. Не са ли всички сведения за манипулиране и генетични експерименти за други същества с човека верни и обясняващи горното затруднение?

Все пак такова вмешателство изглежда твърде подозрително и във висша степен рисковано начинание, след като не са известни истинските намерения на "помагачите" Но ако това е наистина вярно, едва ли някой ще ни пита, освен на нива извън нашите съзнателни способности в 3-D света. Това са противоречия в еволюцията, които изглежда наистина съществуват, още повече че Планът може би е толкова широко скроен и адаптивен, че допуска всякакви възможности, влючително за намеса. Мотивите на "добронамерените" същества могат да бъдат съвсем различни от заявяваната готовност за помощ, защото всеки играе, игрите си в един многоизмерен, странен свят. Понякога в посланията се съдържат озадачаващи подхвърления "Отнасяйте се с подозрение към това което казваме и предлагаме." Може би подозренията, заблужденията и хуморът са част от правилата на играта, допускащи известна вероломност, за получаване на пълнота на преживяванията.

Нека сега се опитаме да обсъдим любопитния въпрос, възможно ли е ние като новоизпечени играчи на майското времево поле да се набъркаме в самия процес на оформянето на 4-D времевите конструкции - коридори, мрежи, символи. Или пък отново ще влезем в една напълно развита игра със зададени условия и правила. Отново ще преживяваме 4-D света като обективна реалност и ще се подчиняваме на чужди правила?

Естествено, първо трябва да създадем собствени първични събития, които да послужат като опора на бъдещи вторични и третични времеви коридори. Достатъчно значими отварящи съзнанието прозрения и достижения, които могат да не поставят изведнъж като котви в условията на друга реалност. Едни от най-значимите събития в един беден от първостепенни събития, изчерпан до край 3-D свят, могат да бъдат:

-  Внезапно "издигане", проясняване и попадане в буферните зони на 4-D света, създаващ незабравим особен поглед към реалността. Например поглед "от всякъде" към предмети, растения, живи същества, озарени от особена неидентифицирана, струяща от всякъде светлина. Някои го придобиват като състояние "след смъртта" на клинично умрели и завърнали се хора. Други го получават след усилени медитации, емоционални нагласи, свръхсетивни експерименти.

Силата на това преживяване е толкова голяма, че може да промени коренно ежедневната нагласа към банални настроения. Понякога наричат този вид експеримент "малкото извисяване", имайки предвид краткостта на експеримента.

- Посредством развито умение за сънуване, когато сънувачът получава ясна картина на странни ситуации, среща, откровения. Много автори описват умението да се присъства в сънищата като висше постижение, което прави понякога един сън много по-ярък от ежедневието. В условията на сънуване може да се попадне както в паралелни светове, така и в събития по времевата ос (минало и бъдеще)

Този вид сънища се отпечатват в обикновеното съзнание, също както пилето се учи да разпознава сянката на орела.

- Логически парадокси от науката, ако тяхното асимилиране е достатъчно емоционално наситено. Например екстрасензорно събитие да се третира като научен факт.

-  Необичайни срещи със същества „от друг вид”, което също може да стане по време на сънища. Понякога такива странници проникват в обичайния вид сънища п променят решително нагласите, като в някои случаи дават и информация. Когато образът, в съответната дегизировка, проникне от съня в будното съзнание. По нататък той може непрекъснато да "стряска" и да променя обичайните представи...

Парадоксът, който Дзен използва като метод, разхлабва желязната хватка на очевидността. Изпадането в "раздвоено съзнание", практикувано от шаманите, и от хора, използващи халюцигени, пречупва света на магически и на обикновена реалност, а това създава незабравими усещания за озадаченост и объркване.

Всичко това води до натрупване на по-голям брой необикновени възприятия, които постепенно се превръщат от парадокси в нещо като неочаквани опори, към нови възприятия, възможни направления, подканващи към промяна. Ако сме натрупали достатъчен брой необичайни артефакти, получени от сънища, житейски истории, медитация, халюцигени, логически парадокси и т.н. вероятно вече имаме опорната мрежа от първични събития. Поемането по новия коловоз става по пътя на навика, защото навикът създава втора природа, която постепенно се превръща в първа. Ставаме странни ловци "очакващи неочакваното". Безстрашни ловци на съобщения от "нас за нас", защото всичко което се случва съдържа фактическа информация за нашето израстване. Окончателното преодоляване на генетически внушения на страх е също така първично събитие.

Фактически всяко първично събитие е "присадено" във вътрешния ни свят високочестотно излъчване, което се задържа сравнително устойчиво за дълъг период. Тези високочестотни острови в по-нискочестотната тъкан на З-D света, могат да се представят като мостови опори, базирани в 4-D, по който ще мине времевия канал. Но те не са толкова устойчиви колкото би трябвало да изглеждат, защото тяхното "огъване" е непредсказуемо. Индивидът с подобен багаж в главата си се чувства доста несигурно и е склонен да нарече възникналата смесица от представи и усещания - хаос.

Първоначално първичните събития са смущаващи, стряскащи и се отхвърлят със страх от обичайното 3-D виждане. Един необикновен сън или едно логически непреодолимо противоречие сме склонни да забравим, да омаловажим. Но когато се съберат достатъчно, а това е неотменим процес, вече сме притиснати в ъгъла. Няма къде да бягаме и усещаме, че нещо трябва да променим. Например символиката на сънищата става все по-натрапчива, все повече четем за исторически факти, които са в разрез с общоприетите представи (човешки артефакти от времето на динозаврите?), синхроничността на събитията става правило и т.н. Започваме да се чувстваме все по-неудовлетворени и излъгани от живота си и накрая след дълги самотни преживявания разбираме, че живеем в затвор, по-точно в малка килия с множество ненужни ограничения. Всеки затворник иска да се освободи от веригите и тогава се започва с плана за прокопаване на тунели. Необходими са обходни (вторични и третични) тунели, защото първичните са недостатъчни - добре пазени, с много специални заключвания и скрити входове.

Времевият тунел би трябвало да бъде проход между измеренията и по-точно между различни равнища на вибрации⁸. Вероятно не всички вибрации са "населени" и не образуват съответни пространства. Възможно е да съществуват "пусти" вибрации, които тепърва трябва да се картографират и населяват. Базисните времеви тунели са създадени в рамките на съществуващата холограма от населени светове, разположени в едновременността. Тези тунели свързват паралелни светове и такива по времевата ос (минало и бъдеще).

Движението между световете от първичната холограма се следят от пазителите на времето, а достъпът се осъществява със специални ключове - пароли, като например мисъл-форма за преминаване. Същества, пристигащи от паралелни светове, утвърждават, че са тук след усвояването на определени мисъл-форми, които играят роля на ключове. Възможно е ключът да е символ за умения за честотно модулиране от едно ниво на вибрация към друго.

При строителството на вторични и третични времеви тунели вероятно не се знае къде ще се попадне. Това по същество са скокове в неизвестното към едно непредсказуемо ново състояние. Но след това времевият тунел се "фиксира" върху първичните събития (винаги помним това което е променило съдбата) и се създава определен "енергиен шаблон" за многократно преминаване.

Пътуването във времето предполага достигната пълна интеграция на личността. Основно свойство на интегрираната личност е възможността да бъде "тук и там" едновременно, т.е. тя да може да се "разтегне" многоизмерно, обитавайки и двата свята в пълно съзнание и памет.

Самото възприятие и преживяване трябва да може да се прояви като многоизмерно. Съзнанието трябва да почне да се движи като течност в скачени съдове в многоизмерното Аз. Постепенно опитът придобит в пътешествията между два свята може да се разпространи в други "неизследвани честоти" и реалности. Това ще доведе до създаване на цяла мрежа от нови времеви коридори. Тя ще заприличва все повече на къртичи дупки с множество входове и изходи, преки връзки, укрития, тайници на придвижването. Интересно е да си помислим за перспективата за едно пътешествие по времеви коридор като едно сегашно обикновено пътуване със самолет от летище Хитроу. (канал №4) до Ню Йорк - летище JFK и обратно.

В това пътуване обаче определящи ще бъдат първостепенни фактори, като нагласата, емоцията, визуализацията, качества които в момента са твърде несъвършено функциониращи при мнозинството от нас.

Постепенно у нас ще се развие интуитивен механизъм за превключване. Определят се новите координати (честотно модулиране), където желаем да бъдем (дължина на вълната, честота, импулс). Визуализира се образа, който желаем да срещнем там. Развива се съответстваща емоция (любов към образа). И вече сме "там". Същевременно сме и "тук", и винаги в сега. Помним себе си във всичките си проявления.

Но не всички честоти, както казахме, са пълни със светове. Може би прекарването на времеви коридори е свързано и със създаването на преки пътища през пустотата на празните честоти. Също така възможно е времевите тунели да имат не само комуникативно, но и предпазващо, подсигуряващо значение. В празните честоти уязвимостта на етапа на прехода към чужди влияния сигурно се увеличава. Казват, че светлинната точка, която често виждаме при затворени очи, е направлението на тунела (светлинна нишка) по която сме дошли и по която ще се върнем в "другия свят". Празните честоти е изглежда мястото на сенките, на деградирали създания и енергии, които не бива да срещаме.

Следователно времевите тунели и мрежи могат да се определят като паяжина, развиваща се от вятъра на празните честоти, но здраво скрепени към опорните си точки -- първични събития. Ако искаме да напредваме е необходимо да увеличаваме броя и яркостта на първичните събития - необичайни преживявания. Всекидневното ни съзнание обаче има стремежа да изтрие тези събития от паметта, да ги омаловажи и да ги покрие плесента на обичайността. Затова често забравяме това което някога, някъде се случило с нас, толкова различно потресаващо, омагьосващо. Необходимо е винаги да се стремим да си припомняме необичайното, за да започне обитаваният от нас свят да става магическа реалност, в която участваме по един тайнствен начин.

Този вид промяна в правилата на играта, в която ставаме не само участници, но и като работим по фундаментална промяна на светоусещането, не изглежда невъзможна. Ние изглежда сме твърде особени, надарени със способности същества във Вселената. Способни на творчески актове от голям мащаб. Освен това сме преминали ужасяващото училище на негативността, разделението, потъването в твърдата материя и сме научили много уроци. В съвсем малки мащаби сме се научили да импровизираме имплицитния ред, да конструираме подобия на живи организми, да усещаме и да създаваме красота. Така че може би имаме дадености да се включим в играта. Не само като обикновени играчи, играещи по чужди правила, но и сами проникващи в новите честоти - подобно на пионери да създаваме и нови светове, проектирани от чисто наша гледна точка.

Ако приемем, че нашия З-D свят е създаден специално и ние сме внедрени в него за постигане на определени цели на други играчи, може би проблясъкът в края на времето ще ни възвърне амнезираната памет за това, кои сме всъщност и какви са нашите възможности.

И така има всички шансове да се трансформираме почти експлозивно в активни, цялостни, уравновесени творчески личности. Ще се озовем в пространството от нови честоти (честотата е място) с добре изградена, контролирана от самите нас система от времеви коридори, мрежи, портали и "пуста, ненаселена природа". Това може да бъде и самата Земя, преминала неусетно, експозивно заедно с нас в 4-D. Една нова Земя очакваща нов вид цивилизация.

Възникват в този случай на първо време поне два основни въпроса:

- Какво всъщност ще правим там (в 4-D и по-нагоре)?

- Каква структура на взаимодействие между нас ще изберем?

Нека не забравяме, че в този случай се изправяме пред необходимостта да съществуваме не в един предварително добре нагласен, ограничен свят, в който сме само пасивни участници, очакващи нещо да се случи за да тръгнем "подир съдбата си". Става въпрос за съществуване, в което всяка наша мисъл моментално създава. Помним всичко за себе си, знаем всичко за другите и при това сме приели да спазваме 4-те основни принципа на съвместното съществуване на всичко живо. Освен това може би ще се касае за нов за нас вид съществуване -без необходимост да се грижим за храна, дрехи, подслон, транспорт, без болести и т.н. Ще имаме един лесен живот с едва долавяно време и изцяло провокирана от самите нас събитийност.

Първоначалният отговор на първия въпрос би могъл да бъде - ще си живеем чудесно, безметежно, без усилие, изпълнени с радост. И това би могло да бъде докато още преживяваме мрачното минало в З-D, сравнявайки го с новопостигнатия комфорт и удоволствие от съществуването. По-нататък обаче ще започнем сигурно да си задаваме тревожни въпроси. А сега на къде? Предполага се, че много заинтересовани наблюдатели от други светове ще бъдат особено любопитни как ще решим този въпрос. Защото това е основният проблем, възникващ в царството на свободата - избора на пътища. Изходните условия за този избор са:

-  Неясното усещане за съществуване на План за Вселената и желанията да разберем този план, за да си направим собствен план в Плана, в синхрон с общото еволюционно развитие. Една повишена възприемчивост и усещане за съществуването на всеобщ извор на всичко координира основните направления. Постепенно може би всеки ще си изработи собствен канал на едностранна или двустранна комуникация (?) с извора и ще има прозрението, че го разбират и наблюдават във всяка стъпка, т.е. всеки ще усеща съществуването на обективна заинтересованост към себе си, което ще го направи много внимателен при избора на намерения.

- Наблягането не толкова на намерението и изпълнението на планове, колкото на свързаните с това преживявания. Всеки ще започне да разбира, че в един по-лесен за обитаване свят съществува основния проблем за загуба на интерес и пресищане. Същевременно целта на еволюцията е получаването на все по-различни комплексни преживявания, които обогатяват изходната постановка на съществуването. Всяко индивидуално и групово преживяване фактически става съ-преживяване. Изворът, който определя себе си като цялост на всички отделности, плюс още нещо, съгласно принципът на холизма прави автоматично всяко преживяване съ-преживяване, разпространявайки го навсякъде вън Вселената - една Вселена на участията. Самият индивид и групата започват да разбират все по-ясно, че това, което им предстои в едно крайно състояние на завръщане и покой, в извора е непрекъснато съ-преживяване, подобно на приживните животни. На вече преживяното в различни цикли и измерения. Това също поставя проблем: Какво всъщност искам да преживея? Знаейки решаващото му значение в цялата постройка на Битието.

Налага се първоначално разбиране, че в тази нова обстановка ще станем много по абстрактни - чрез абстрактни мисли и намерения, условни реализации и рафинирани преживявания. Абстрактни, сравнени със същността на практическа гледна точка на ежедневно оцеляване. Но невероятно сериозно спрямо новата ни гледна точка на разширено осъзнаване и разбиране.

В абстрактното също може да има множество конкретни моменти - структура, динамика, символизъм. Също като играта на стъклени перли на Хесе. Символът може би ще замени факта. Ще започне може би един процес на въпроси и отговори - "от нас за нас" по схемата намерения - факти (символи) — преживявания -съпреживяване.

И все пак, какъв тип намерения ще трябва да започнем да формулираме за да превърнем новото си битие в експериментална площадка? Ако не искаме да играем старата игра на маите. Въпреки че още е рано, може би е моментът да започнем да мислим върху това. Може би в началото това ще бъде процесът на обединяване на разпокъсания на парчета и слоеве опит в досегашното ни съществуване. Ние знаем как се конструира автомобил или сграда, но нямаме сигурни представи за една обща конструктивна теория. Ние планираме битието си, но не знаем нищо за съставяне на планове, обхващащи цикли и фази. Ние знаем, че съществуват 4 сили в природата (силни, слаби, електромагнетични и гравитационни), но не знаем как да ги обединим в единно поле. Ние имаме опитности в целия спектър на чувствата си, но не знаем как да композираме хармоничните мелодии съставени от спектъра от не-двойнствени емоции - любов-омраза; страх-смелост и тревожност-спокойствие и т.н.

Ние всичко сме изпробвали досега "на парче". Ние сме силно диференцирани и специализирани същества. Всеки отделно преживява страдания, негативно настроение и даже радост. Ние сме много странен експеримент. Ще ни трябва дълъг период да излезем от изолацията, амнезията, страстите и рефлексите на самооцеляването и двойствеността. Разбира се, след това ще има нататък и по-нататък и т.н. Засега все още сме практични, а не абстрактни същества, с голям но неясен потенциал.

Вторият въпрос е свързан с първия. Каква структура на взаимодействие между нас ще изберем. Каква ще бъде новата ни социална матрица?

Стана ясно, че сме затънали в индивидуалистичност, разчитаме главно на себе си (и на съдбата), като не вярваме един на друг почти за нищо. Нашите успехи, неуспехи и преживявания са плод на индивидуални усилия. Живеем в общество, спазваме набор от принципи и икономическа организация, но не вярваме в колективния дух. Всякакви групи се съставят и разпадат лесно, защото възникват за синхронизиране само на индивидуален интерес. От време на време някоя колективистична теория ни обзема, но после бързо се разпада като омръзнала мания. Въпреки утопичните хипотези още никой не е могъл да създаде работеща комуна, без да се окаже по-късно, че някой внимателно е влял в нея принципа на личната изгода.

Толкова безнадеждно индивидуализирани и изолирани същества ли сме в същност? От време на време някой човек спасява друг човек. На Коледа се изпращат благотворителни пакети на бедстващите. Но също така някой застрелва друг, без да му мигне окото. Без сантименталност и никаква милост. Като цяло ние сме лоши един към друг и си създаваме допълнителни проблеми от това. Експлоатацията е начин на живот.

Дали ще пренесем безнадеждния си индивидуализъм в по-светлите светове, или ще сме в състояние да направим някакъв компромис с колективизма?

На другия край на социалните взаимоотношения са цивилизации, нямащи друг начин на съществуване освен колективния. Ето какво ни казва една условно отделно същество от един друг свят [46]... "Ние сме индивиди със свободна воля като вас. Фактът че умовете ни са "свързани" в групата на нашия вид, не ограничава действията ни с волята на групата... Научили сме се да създаваме заедно поток от живот и мислене, който да твори хармония за всички... Групата може да реши как да използва всяка нова идея (инициирана от индивидите, но с отказ от авторство) и да прецени дали има полза от нея... Може би вие ще успеете да видите, че този вид групова интеграция на индивиди би била полезна на Земята" И по-нататък: "Ние бяхме принудени да работим по този начин да спрем унищожителното съревнование, което ни разрушаваше, и да намерим по-продуктивен начин на работа." Но за съжаление груповата интеграция в дългосрочен план въпреки достигнатия баланс води и до нови проблеми, нерешими само в рамките на усредняващия колективен ум. Затова съществото наричащо себе си Рануаш от Атайен прави по-нататък една твърде тревожна констатация за цивилизацията си [46]: "Ние сме заключени във фиксирана затворена крива от преживявания, неспособни да минем напред в следващото ниво. Осъзнахме, че се нуждаем от разнообразие в мисленето и действията, за да се придвижим напред в способността си да използваме нашето творчество като група." След това съществото (Рануаш), отбелязвайки нашите успехи в творенето на разнообразие, в "разделяне на любовта" ни предлага помощ: "Време е да започнем да придвижваме това разнообразие в хармония."

Обезпокоителното в това предложение за сътрудничество е настойчивото предлагане на собствен генетичен материал, който да се влее в нашите гени с цел усъвършенстване на физическото ни тяло. Разбира се, не сме длъжни да го приемем. Решението за това би трябвало да бъде поне засега доброволно.

Така или иначе в това дълбокомислено изказване проличават неудобствата на двата полюса: краен колективизъм и краен индивидуализъм в организацията на обществото.

На планетата (Атайен) стояли дълго в кръг "хванати за ръце", пеели песни, разказвали си истории за силата на цялото, но същевременно лишавайки се от разнообразие, прогонвайки революционерите между тях, авторите на нестандартни идеи. И при комунизма у нас май беше така, ходехме колективно на кино и театър и клеймяхме свободомислещите, нестандартните, даже ходещите с дълги коси.

От друга страна "естествения за нас" див капитализъм създава непрекъснато такова разнообразие, че вече два живеещи заедно индивида не си приличат един на друг. Въпреки разширяващите се комуникационни мрежи, комуникация няма. Има празно бръщолевене, реклама, никой не слуша другия, всеки се стреми да има "собствен номер" в живота.

Не е ясно доколко двете крайни форми (социални матрици) са разпространени широко във Вселената. Не е ясно също така каква би трябвало да бъде една компромисна формула на съ-съществуване. Декларациите "Всички сме едно, затова да се обединим" могат да са главно символи на посоката. Има и още един озадачаващ факт. Във Вселената изглежда съществува йерархия. Странното за нея е, че тя е непрекъснато туширана, но при нужда изтъквана. Говори се за раси, нива, координиращи съвети, екзекутивни органи, даже за наказания. Специализацията, делението, изтъкването също така изглежда са част от космическата реалност. Например излъчваният цвят от аурата на едно същество косвено характеризира неговото ниво, място и отговорности. Не е ясен механизмът, който прави едно еволюиращо същество "космически скитник" и също така поставя друго в йерархията с ранг и субординация на прерогативи. В нашата относително дълга еволюция на Земята ние сме живяли в различни видове йерархични подредби - племена с вождове, робовладелско общество, феодализъм и накрая прословутата демокрация. Но вътре в демократичните общества също така има скрити и явни йерархии - парламенти, правителства в сянка, бизнес-групировки. Нашето може би твърде примитивно разбиране за йерархията е, че това всъщност е насилие и потисничество на едно избрано малцинство над другите.

В този случай когато разсъждаваме за новата социална матрица "след потопа", трябва да разберем за себе си какъв ще бъде организиращия принцип. Дали това ще бъде доброволния колективизъм на наистина свободни същности, или някаква подреждаща скрита сила ще въвежда ред, макар и с меки ръкавици.

Ако системния организиращ принцип е базиран на първата предпоставка, ще бъде наистина трудно, а може би невъзможна задача да се направи от известен брой свободни прерийни ловци, съгласуван хор от неделни певци в катедралата. Освен това процесът на интеграция "навътре" на всеки индивид може да продължи твърде дълго, защото откритията (кой къде е оставал по нещо от себе си) наистина предстоят.

Все още не боравим с цялата възможна информация, а и всички сме станали толкова различни. Така че ни предстои дълъг процес на кристализация на идеи и решения.