Многоизмерен скок в края на времето Николай Коларов

Когато се взрем върху ужасните претенции на всички за всичко, натискът, психологията на неизпълнените желания, безразличието към изпълнените желания, неяснотите около това защо някой иска нещо и защо точно сега, стресът и безплодността на усилията, ще започнем да разбираме какво е смразяващата пустота на интелекта. Почти нищо вече не се ръководи от подбуди, като абстрактна любознателност, принципи, обективизъм. Като че в основата на всичко стои безкрайната повторяемост на отдавна познати, експериментирани неща, на многократно постигнати достижения. Стремежът към пари, прахосвани за измислени нужди, към сладък и безметежен живот, безкрайните разминавания, учебници, които казват едно и също, политици, които правят едни и същи номера. Деградация в институциите, в семейството, в личността.

Всичко е евтино, защото е отдавна известно. Времето на героите, илюзиите, ценностите отдавна е отминало. Играем една и съща игра, без неизвестности и нови преживявания.

Това, което изплува в мъглата на обичайността, са парадоксите. Парадоксите се появяват, когато свърши наивността. Наивността свършва, когато всички прекрасни, чудесни неща, които би трябвало да ни се случат, стават осъзнати баналности, за които имаме минал опит и преживяване. А това, което наистина не се цени навсякъде във Вселената, е повторяемостта на преживяванията. Следователно времето в нашия разровен като картофени нива 3-D свят е обречено да свърши.

Пустинните дни могат да се определят като нелепа комбинация от банални повторяемости и непреодолими парадокси. Те са времето между краят на един голям цикъл и началото на нов. Те са часът + 13 на маите и хексаграма №63 на И Дзин - "достигане на хармоничен край на самото движение".

Може ли първото десетилетие на XXI век да се нарече "пустинни дни"? Нали всичко иначе изглежда твърде нормално и обичайно. Едно нормално последно заспиване с цветни сънища, малко преди събуждане.

Повечето хора все още сравнително нормално ходят на работа, завършват образование, карат коли, прекарват лятните и зимни ваканции и купуват, купуват всичко което могат да си позволят. Пенсионерите стоят по пейките на парковете и коментират. Домакините водят безкрайни разговори по между си по телефона. Бизнесмените много бързат за срещи и също дълго говорят по GSM. Жените и мъжете правят секс, карат се и също говорят, говорят. По телевизията се коментира, коментира.

Много реклама, море от реклами. Градските улици се копаят, заровят се отново, наблъскани с инфраструктурни мрежи.

Навсякъде се говори, копае, рекламира, информира и то със застрашително нарастваща бързина.

Един свят състоящ се като че от множество незначителни подробности. Сякаш целият потенциал на 3-D света се експонира, сега с цялото си многообразие, с голяма бързина и с много по-прецизно изпълнение на номерата от програмата. Управленските решения са по-ефективни, сметките се правят по-гъвкаво, клиповете към музика и реклама по-интересни, компютърната анимация замества хора и животни във филмите. Свят пълен с хитроумни реализации, практичност и нарастваща ефикасност. Даже извисените разговори на магове и екстрасенси по телевизията се прекъсват на подходящи места от реклама. Маговете не забравят да си дадат телефоните на "клиентите". Всички сме продавачи и купувачи, търсейки изгодата.

Следователно този свят в който пребиваваме от много хиляди години става видимо материално все по-добър и по-добър. Тогава защо нервността и неудовлетвореността се увеличава със същите темпове. Защо безпокойството е станало основно преживяване? Сега все повече индивиди в бързината започват да наблюдават себе си. Отначало хвърлят по един случаен страничен поглед, не виждат нищо хубаво и побързват да забравят. Да забравят какво? Както в диалога на малкия принц с човека: "Какво правиш? Пия! Защо пиеш? За да забравя. Да забравиш какво? Че пия." и т.н.

Мъчим се да скрием тоталната безнадежност на отминаващия си свят с много "смешни движения" и разказване на случки.

В същност това е много интересен свят - но за начинаещи. А ние вече сме в последния клас и час на гимназия с името "Занятията свършиха". Мнозина изнервени казват: "Госпожо, изчакайте още малко, да си допиша упражнението".

И Великата Богиня, която отново е пред нас, чака с благосклонна усмивка да събере тетрадките. Тя и без това дълго е чакала.

Но извън училището Земята и Космосът като че са на друго мнение. Полюсите на Земята се изместват. Магнетизмът се променя. Полярният лед се топи. Озоновият слой изтънява и като че изчезва. Радиацията се увеличава. Отвсякъде се изсипват от неизвестни източници лъчения. Слънцето увеличава активността си. Няма къде да се скрием.

Това е нещо като генерална покана за привършване. Но повечето от нас се стремят с бясно темпо да се усвоят все още неусвоените уроци. Затова в края на времето всичко излиза на повърхността. Всичко се случва навсякъде и едновременно. Все пак това е последното появяване на сцената, нали? Това са го предвидили и древните пророци, но сега като че няма значение да го споменаваме, толкова е очевидно.

А кои са парадоксите, които пустинните дни ни сервират?

Те са много, но някои са по-интригуващи. Например:

В един свят, в който всеки се стреми към успехи п постижения, липсват герои. Някога всяко постижение се отбелязвало широко и се е почитало. Язон донесъл златното руно от Колхида. Гилгамеш победил гигантите. Одисей победоносно се завърнал в Итака. Наполеон завоювал Европа. Нютон открил диференциалното смятане. Джеферсон поднесъл Хартата за правата и свободите.

Сега толкова хора правят епохални открития и завоевания, но никой не ги забелязва особено. Днес съществуват хипотези за всичко и всеки е автор на хипотези. Вдъхновени политици изнасят речи пред парламенти, но никой не им обръща внимание. И на още много "незнайни герои".

Защото героят е един. Това съм Аз. Аз доказвам себе си пред себе си. В пустинните дни в края на времето индивидуалността става хипертрофирания абсолют. Единствената истинска реалност. Аз и моите желания и намерения. Аз имам добър и бързо пресмятащ мозък. Аз и моето великолепно тяло. Аз и моите къщи, апартаменти, коли и сметки в банките. Аз и моите любовници. Аз и моите липсващи почитатели.

Парадоксът е в това, че сме съградили система за стимулиране и отбелязване на постижения, но вече никой не вярва в нея. Нещо като годишните връчвания на "Оскарите". Грандиозно шоу, в което всеки си показва дрехите и ръкопляска на себе си. А за да оправдае липсата дори и на минимален интерес към другите и другото казва: "Страхотно беше, страхотен си." Но си мисли: "Всъщност страхотен беше фактът на моето уникално присъствие тук."

Парадокс е и нарастващата несигурност, въпреки успехите - "ще си загубя работата, ще ме окрадат, ще ми пропадне бизнесът, ще ме изостави любовницата, ще се разболея от нещо".

Странно е как в едно все по-осигурено общество (поне в някои части на света) несигурността да расте. Може би никой не вярва в тази относителна сигурност. Нали утре може да стане атентат, катастрофа, земетресение и той да бъде точно там.

Разбираме пределно ясно че живеем в свят, в който основните неща не зависят от нас. Те просто се случват. Контролираме само подробностите. Появява се копнежът да контролираме всичко. Но още сме в 3-D - една нагласена менажерия с компютърни герои. Аниматорът в случая е друг.

Парадоксът на забравата е друг феномен на пустинните дни. Например дълго се стремим към нещо, гоним го с ожесточение. Но една сутрин се събуждаме и се питаме: "Всъщност за какво ставаше дума? Какво беше това важно нещо, което трябваше да правя? Какво да свърша? На кого да отмъстя? Каква дума да изрека? Дали сега трябва да се ядосам? Да се радвам ли? На кое място точно ме сърбеше? Аз велик ли съм, или твърде жалък? Аз самотен ли съм, или твърде общителен? Май трябваше да откривам нещо в науката. На кой телефон да се обадя?"

А понякога, но твърде рядко и само някой се запитва: "А кой в същност съм АЗ?"

Ние започваме да забравяме ролите си точно по средата на драмата. Това показва, че и драмите и ролите кече не ни интересуват толкова. В същност и самото действие на житейските драми е започнало да подскача иагоре-надолу, напред-назад. Като че операторът и режисьорът си играят на криеница с нас, като бързо променят ситуациите. Хукнали сме да грабнем някоя дълго желана награда. Вече сме много близко. Изведнъж срещаме странна личност, която ни разказва великолепната приказка на своя живот. Толкова ни харесва, че неочаквано се озоваваме в нея. После държим наградите в ръце и си мислим за нова приказка. Американският шахматист Боби Фишър точно след последната си световна победа, когато всички очаквали от него да стане публична личност, просто един ден излязъл от дома си и изчезнал. Говори се, че сега се намира полулегално някъде "между Филипините и Сингапур", женен за 30 години по-млада жена от него, с дете и ругаещ всичко американско.

Загубата на интерес към действието на драмата (поне за известна част от хората), като че е най-фрапиращия парадокс за пустинните дни. Ние вече си нямаме истории "за цял живот". Имаме истории за днес и утре. Освен това доколкото си спомняме "вчера" постоянно променяме фактите. Нямаме едно единствено вчера. Движим се от "сега" непрекъснато в утре и вчера и като паяци променяме тъканта на мрежата. Изтъкваме нови вариации на битието си с цел да се изпробваме в нови ситуации. Или ако не го направим ние някой друг го прави заради нас. Просто избутват стълбата под краката ни. Имаме една непрекъсната прекъсваемост на битието си.

Всъщност в това няма нищо лошо. Това са пустинните дни. Трябва всичко да излезе на повърхността, всичко да се изпробва. Имаме последния шанс, неизживени преживявания в З-D. Нали фактически трябва да станем или да се пробудим като многоизмерни същества.

Трябва "сега" да усетим многоизмерността като реален начин на съществуване. Трябва да се потопим и много аспекти и гледни точки почти едновременно. Да придобием възможността за участие в множество различни ситуации, във всяка от които се разкриват различни разновидности от нашата личност и същевременно да останем в основната реалност. Това поражда противоречия и се налага да консумираме тези противоречия. В едни ситуации сме много велики, в други много жалки, а когато сънуваме, попадаме на толкова много наши неподозирани странности. Понякога усещаме, че сме в тялото на друг. Нашата същност е многоизмерна и нелокална. Трябва да се изпита, изживее и съедини всичко, което сме, навсякъде, където можем да бъдем. Съединяването трябва да се превърне в хармоничен процес, макар че засега противоречието е доминантно. Едно от основните изживявания в края на времето е многофункционалният стрес, породен от появата и сблъсъка на противоречиви събития, резултат от експериментите ни с разнообразието от реалности. Понякога сблъсъкът е само интелектуален. Нови, масивни конструкции изникнали върху стари, но често става въпрос на съвместно съществуване на противоречиви събития, на навици, на комуникиране с хора.

Ако сравним връхлитащото разнообразие на "сега" с еднообразието на "онова сега" на нашите прадеди, ще бъдем шокирани. Например: Моят прадядо се е изживявал 99 % като трудолюбив земеделец с единствен "пробив" в друга реалности като църковен псалт. Трябва да е било твърде различно за него (бих искал да видя това) как пее (ангелогласно) на неделна служба в селската църква. Дядо ми е прибавил към това света на занаята и после на политиката (селски кмет). Баща ми е живял между две селско-градски реалности, присъствайки основно между тях. Самият аз прибавих един куп нови реалности - прекарах 33-тия си рожден ден в един храм на кришна-почитателите в Оукланд, Калифорния, близо да кампуса на Калифорнийския университет, където бях на специализация. Почувствах се като част от Ню Ейдж поколението и вероятно съм. Постоянно с учудване прибавям "нови реалности" в иначе скромното си съществуване. Вярвам, че това е с всеки.

Трябва да асимилираме нашата "естествена" многоизмерност част по част и да създадем равновесието на цялостта си. Доскоро се считаше за погрешен и вреден стремежът към универсалност, към "енциклонедичност". Ключовата дума на вчерашния ден беше "специализация". Но специализацията достигна до такива размери, че започнахме да знаем "всичко за нищо". В науката се стигна до догматизиране на известни хипотези, до превръщането им в Култова постройка. По този начин се наруши разбирането за сложност и противорочивост в света, такова ниво на сложност, което прави всички хипотези с еднакви възможности за привличане на факти в тяхна полза.

В резултат на догматично възприемане на теорията на естествения подбор на Дарвин, например цели поредици от факти за историята на човека са съзнателно-несъзнателно изпускани. За да се държи тайната за нашето появяване с тъжната хипотеза за маймунския ни произход. М. Кремо и Р. Томпсън в книгата си "Тайната история на човешката цивилизация" пишат за това, че "в научната общност съществува филтър на познанието. който елиминира нежеланите факти. Т.е. ако фактите не съответстват на подкрепяната теория, тогава те се пренебрегват." В състояние на многоизмерно присъствие всеки факт има значение и никой не е за пренебрегване. Но фактите се съгласуват с една комплексна картина, която сега ни изглежда противоречива, защото още не сме подредили мозайката. Нека не забравяме, че един от най-големите парадокси, които трябва да асимилираме, е този за едновременното съществуване в "сега" - на минало, настояще и бъдеще, и то на всички въобразими реалности.

Затова са пустинни дните ни, защото пътищата на линейната последователност на фактите опустяват. Все по-малко пътници има по жп линиите и гарите, повечето предпочитат да използват самолет, който за по-малко от 12 часа ще ги откара от София в Калифорния. Сменяме две коренно различни реалности само за 12 часа. Често "неочаквано" се озоваваме в коренно различна среда, но трябва да продължим.

Трябва да се простим и с мита за окончателното пълно логично обяснение на всички факти. Да си припомним, че светът е само холограма. Трябва да сме възприемчиви и да реагираме бързо без да изграждаме базисни теории. Холограмата като цветен фойерверк, крепящ се на светлинни нишки, се разгръща, свива, усуква и ние плуваме в нея. Очаквай неочакваното е основният принцип на момента.

Появява се нарастващото подозрение, че много факти "от миналото" се проявяват сега, все едно че са кости на динозавър, престояли милиони години в слой почва. Но "фактите" миришат на прясна боя, въпреки че са покрити с платина също като картини-фалшификати.

Например прословутите доказателства за пътуване във времето, когато в стар вестник се появява съобщение за затънал в миналото пътешественик. Или пък нови изречения (или нов смисъл), появили се по страниците на препрочитана книга. Това е наистина странно усещане, че някой ви насочва или просто се забавлява с досетливостта ви.

Нека не забравяме особената роля на синхронностите в края на времето. Синхронните събития, които ни се случват, имат за цел да ни направят по-наблюдателни и готови да възприемаме неочакваните събития. Те ни подготвят за предстояща промяна, по невидими за грубото линейно мислене начини. Необходимо е да станем много внимателни и прецизни наблюдатели на това което се случва с нас. Едновременно да участваме и да наблюдаваме.

В предписанията на "Джнана йога" има едно утвърждение: "Аз ставам свидетел на всичко, което правя и мисля." Аз присъствам. Самата дефиниция за съзнание е "будно присъствие". "Събудете се", пее Фил Колинс облякъл плакат-сандвич със същото мото.

Парадоксално е да се говори за заспалост при толкова много активност. Но тази активност често е имитация. Имитацията се осъзнава, когато вторичния център на присъствието "отстрани" започва да улавя всеки емоционален и интелектуален подтик към действие и самото действие. Тогава се появява разбирането за игра и за участие в нея. За различните личности участието в комплексната игра в края на времето е различно. За течи, които развиват постепенно второ внимание и започват правилно да си обясняват странностите и парадоксите, това е един интересен, забележителен плавен преход към коридорите на времето, които ще ги изведат към 4-D световете и по-нагоре. Те просто трябва да развият една вътрешна система на баланс и равновесие, независимо какво се случва във външния свят. Те стават нещо като онези човечета с оловна тежест в основата си, които при всяко наклоняване се връщат към изходното си балансирано положение. Всеки удар в живота, всяка разпростираща се вълна на страх и негативизъм първо ги накланя малко, но те пак се връщат в изходното си положение на безстрашно мълчаливо очакване и приемане на това което се случва. При тях дори се появява едно нетърпение преходът да свърши по-бързо, защото двете условия за скок във високите измерения са налице: Равнодушие и досада от това, което е все още триизмерно битие и силно желание за промяна, за откриване на нови светове и възможности. Те са пионерите и като всички пионери са по-скоро идващи от бъдещото, защото смело са изпробвали поне някои от загадъчните феномени на "другите светове".

За съжаление "другите", едно неясно още колко голямо множество от хора от различни части на Земята, ще трябва да приемат и преживеят пустинните дни като нещо страховито и ужасяващо. Те имат тази обща гледни точка, че все още възприемат експеримента "3-D" като истинско, вълнуващо, никога не свършващо битие. Те вярват стопроцентово в митовете за единствената реалност, за линейното време, за пълноценния живот. Никога не се замислят за нищо друго, освен да реализират стихийните си амбиции с всички възможни средства - отдаване, натиск върху другите, експлоатация на чужда енергия, спекулиране, празнодумие, ликуване от жалки победи и ожесточение при загуби.

В тяхната емоционална скала доминират все още негативните емоции - алчност, гняв, потиснатост, отмъстителност. Но кралят на негативните емоции е, разбира се, страхът. Спонтанният страх управлява желанията и надеждите. Мотивира постъпките и мислите. Тълкува резултатите.

Тези хора живеят един много пълноценен според тях самите живот, в който те са потънали изцяло, вярвайки искрено в приказките за самореализацията си. И наистина според тях светът става все по-добро място за съществуване. Богатството на нациите бавно се увеличава, гладът и болестите като че отстъпват, консумативизмът процъфтява, образованието се подобрява, информацията е навсякъде.

Тогава защо пустинни дни и къде е проблемът?

Вярно, че условията на живот се смекчават, особено сравнени с ужаса на средновековието, мачкащата сила на индустриализацията, потисничеството на тоталитаризма. Но тук става въпрос за краят на един космически цикъл, краят на парадигмата, която го е поддържала, изтичане на сроковете на един експеримент. Фактически всички опитности и преживявания, които по принцип е стимулирала парадигмата, вече са реализирани и е необходимо тяхното подреждане, съгласуване и осмисляне.

Продължаването на експериментирането при същите предпоставки води само до повторение на вече придобити преживявания. При това положение едва ли някаква космическа сила би се интересувала от запазването на статуквото. Интересът на тази сила на имплицитния ред би бил все по-нататъшно усъвършенстване, осигуряване на нови условия за нови преживявания, чрез скоковете в еволюцията. Краят на цикъла е подготовка за новия еволюционен скок и космическата сцена вече се пренарежда. Нещо, което може да бъде забелязано при по-внимателно наблюдение.

За хората, които се правят, че не забелязват постепенното настъпване на промените или наистина не го забелязват, погълнати от старите сценарии, изпепеляващото влияние на пустинните дни ще се почувства изведнъж като колапс.

Основанията за това, че навлизаме в края на цикъла, характеризиращ се със свръхбърз преход от старо към ново състояние, могат да се разделят условно на вътрешни и външни.

Вътрешните за обществото и личността основания са множество наблюдения, които всеки сам може да направи, ако притежава новата гледна точка и известил обективност към себе си и към ставащото около него.

Първото, което се наблюдава, е бързината, нарастваща бързина на промените. Много бързо преминаваме от едно инерциално, управлявано от бюрокрация и властови елит общество към плурализма на разнообразни противоречиви интереси. Това внася обърканост, повърхностни отношения между хората и цинизъм към всеки и към всичко. С много голяма бързина се руши авторитетът на институциите, които изглежда че не служат почти на никого освен на себе си. Като че всичко н обществото започва да губи достоверност.

Бизнесът гони само печалбата си, избягвайки социалните си функции и изхвърляйки милиони хора на улицата. Може да се произведе всичко, но няма кой да го купи. Самите "нови стоки и услуги" стават все по-абсурдни и измислени. Предлагат се десетки разновидности на едно и също нещо. Бясно се рекламират неща, за които няма функции. Пенсионните и здравните фондове колабират, защото старите и болните хора като че стават все повече. Правителствени дейци и бюрократи търчат нагоре и надолу, симулирайки дейност, от която няма почти никаква полза. В училищата и университетите се преподават отдавна остарели знания. Ученици и студенти висят с часове пред Интернет, увлечени от виртуални реалности, чатове, игри, сайтове за откачалки. Езикът се е превърнал в бръщолевене, упражнявано за запълване на времето. Жаждата за пари и удоволствия е големият стимул, оправданието, насоката на всички видове активности.

Благородният стремеж за постижения - лични и колективни, се е изродил до задъхана игра за абсурдни рекорди. Книгата на Гинес става библията на пустинните дни. Всяко нещо се схваща от техническата му страна, от непосредствената му приложност или като екстремална уродливост, а не от смисловото му значение за израстване и обогатяване. В отношенията между хората консумативизмът става доминиращ мотив. Все едно че сме хора-стоки и някой иска да ни купи, или ние да се продадем изгодно. Специалисти се продават, по-скъпо или евтино на работодателите. Жените се продават на мъжете и обратно. В семействата, доколкото съществуват, се развиват строго парични отношения. Но повечето избягват да се женят. Хомосексуалистите и лесбийките са обществена сила с която трябва да се съобразяваме. Бързите забогатявания "от нищо" са единствения начин за постигане на богатство. Повечето хора са отвратени, но мълчат. Международни финансови акули се въртят като сенки между държавите и търсят да оглозгат някого. Технологическите постижения се тълкуват противоречиво - за ползите и опасностите. Те бързо се "внедряват", управлението се "усъвършенства", нещата стават по-ефективни. За всичко се поставят точки, удържат се и се доплащат пари, създават се институции, оценява се влияние, създава се количествена, представа за успеха. Успехът е куха ценност постигната без мечти, а само с настървение и хабене на енергия посредством негативни емоции. Достига се до границата на издръжливост, след което следва униние, загуба на интерес и решения за внезапни промени. При всичките компромиси, направени в името на оцеляването и успеха, се появяват признаците на загуба на самоуважение, едно трудно определяемо отношение на досада, а понякога и на отвратени от себе си. Ясно разбираме играта със себе си и другите. Все "същата стара игра", както се пее в песента. Само че абсурдът и смехотворната лъжединамика вече не предизвикват онова чувство за налагане на воля, на господство, на постижения, както в ония стари времена на изкушения и наивност. Защото вече имаме този опит и тези преживявания. Старите модели на обществото и личността се въртят с бясна бързина в битието ни, по този път като гротескни повърхностни картини. Всяко нещо, което в началото се появява като драма и трагедия, след това многократно се появява като комедия и бутафория.

Учудващо е, че все още има толкова много човешки същества които се отнасят или с ентусиазъм, или с примирение към всичко това. Изглежда че всичко ще се върти с бясна бързина, докато се реализира принципа на стотната маймуна. Трябва достатъчен брой хора да осъзнаят абсурда и износването на консенсуалната реалност, за да се промени тя като форма на колективно поддържана договореност.

Ако някога, някъде сме се разбрали консенсусно да поддържаме тази визия и тези правила на играта, то този договор вече е остарял поради изтичане на давност. Необходимо е ново договаряне за това, как да живеем в твърде разширената 4-D реалност. Ако все пак тези вътрешни предпоставки не са достатъчно убедителни, трябва да се променим експлозивно първо в съзнанието си и после да изградим принципите на новата игра.

Съществуват и външните основания на промяната, които ни подсказват, че "времето свърши, моментът е дошъл".

Външните промени засега не са толкова изчерпателно представени. Но те са безусловни и неотменно настъпващи, защото се отнася за космически цикли, нелинейна логика и за ПЛАН, за който не знаем почти нищо. Може да се съди само от наблюдения и констатиране на факти за изменения, настъпващи на Земята в близкия Космос, а може би и в структурата и динамиката на галактиката. Все повече стават съобщенията за необичайни промени както на Земята, така и в движенията на небесните тела. Вече се спомена за бързите промени в електромагнитните и гравитационни полета на Земята. Електромагнитното поле е твърде динамично, гравитационният щит на планетата отслабва. Измерените нива па радиация даже в годините на спокойно Слънце все повече застрашително нарастват. Вече само за една година поглъщаме толкова радиация, колкото за десетки години преди това. Може би това ни прави така неспокойни и импулсивни. Друг е въпросът дали поглъщаната радиация има само отрицателен ефект, или ни прави по-възприемчиви към новите условия, променяйки телата на клетъчно, молекулярно и атомно ниво. Дрейфуването на полюсите става много по-ускорено. Ефектът на затоплянето (парниковият ефект) се отразява върху топенето на полярния лед. Покачва се нивото на световните океани и е възможно смяна на океанските течения и климата. Появяват се съобщения, че планетата изменя формата си, издува се в ширина, подвижността на земната кора също се увеличава, което може да е причина за станалите чести земетресения и наводнения. Всяко нещо може да е причина за бързи промени.

Звучат твърде странно съобщенията за засечена 10-та планета движеща се по траектория в момента към пас, между Земята и Слънцето. Траекторията на планетата, някога наречена от шумерите Нибиру, би трябвало да се върти в сложна орбита "между две слънца". Съществува и хипотезата за второто изстинало слънце, тъмния двойник на нашето светило, което един ден ще можем да виждаме на небосвода. Всяко новооткрито тяло в слънчевата система, всяка планета, всяка комета, като че е склонна да преустрои съществуващия досега небесен ред. Може би има нещо вярно в старата идея на "хармонията на сферите" и възможността за пренастройване на орбити, тела, влияния на тъмна и фантомна невидима материя, излъчвания, скорости, синхрон на движение на небесните тела. Може би това не са само хаотични движения, определени от познатите четири основни сили (електромагнитни, гравитационни, силни и слаби), а прецизно настройван механизъм в съответствие с Плана.

Същественото във физическите промени, които стават, е, че те не са обичайните бавни, обясними флуктоации, които винаги са съществували в планетата и във Вселената, а за влиянието на нарастващата неопределеност, водеща до неустойчивост и непредсказуемост.

Иля Пригожин, автор на теорията на диспативните. процеси, т.е. на процеси характерни за еднопосочното време, водещо до необратимост, в книгата си "Краят на детерминираността" [4] казва: "В класическата физика и в квантовата механика фундаменталните закони изразяват възможности, а не определености. Освен това има събития, които не следват законите, а реализират възможности." Според Пригожин живеем в епоха на детерминистичен хаос. Такива са уравненията, такива са п данните. Но те неотменно водят до теорията на хаотичните системи, която се опитва да тълкува неустойчивостта. По-специално неустойчивостта показва как едина система в равновесие може да се превърне в неравновесна. Това става по пътя на т.нар. необратими процеси Пак според Пригожин [4]: "Необратимите процеси (свързани със стрелата на времето) са също така толкова реални, колкото и обратимите процеси. Необратимите процеси играят конструктивна роля в природата."

Дали всички тези факти и промени, съобщавани от учените, касаещи планетата и близкия Космос, са необратими изменения, които ще доведат до тотална неранновесност в моментът t₀?

След като обратимостта, както и необратимостта на процесите еднакво добре се вписват във физическите теории, при натрупването на усложняващи равновесието на планетата събития, тя много вероятно ще стане неравновесна система и тогава може да се очаква всичко. Такава е природата на хаоса. Първо всичко се разбърква максимално и неконтролируемо, след това в него изкристализира новият ред. Вероятността всичко това да е целенасочено програмирано за да разруши стрелата на линейното време, в това число и в нашето съзнание е значителна. А последното може би е основна цел, като се има предвид, както се изразява Пригожин "По скоро ние сме бащи на времето, а не деца на еволюцията" [4].

Нека тогава да не ни се струват пълна измислица, апокалистичните картини за края на света, описвани от древните мъдреци. Но може би те са имали в предвид не толкова завършек на света въобще, колкото край на времето, като симултантна революция, както в природата, така и в съзнанието.

Идеята за последните дни е многократно повтаряна. Нещо като "земята се тресе, вулкани изригват, потоп от води нахлува в равните, планините се срутват, хората ужасени бягат, без да знаят накъде. Само праведните се спасяват."

В тази митология се крие духът на цикличното време, което един ден ще напомни за себе си, защото цикъла напомня пиеса в 3 части "бърза-бавна-бърза". Двете бързи части са в началото на съзиданието и в края - на разрухата.

Не е ясно дали натрупването на процеси и тенденции на Земята и в близкия Космос ще доведе до "фаталната комбинация" от факти за да се достигне до хаотични колебания и необратими изменения. Но е твърде възможно даже и при сумиращото действие на съвсем умерени по-отделно процеси да се премине от равновесен към неравновесен тип колебания. Възможен е вариант когато всичко това да е силно туширано и да се възприема постепенно като част от статуквото, или като временни аномални явления, например климатичните изменения. Като че свикваме ту с много сухото или мокрото време, с горещото и студеното, с катастрофалните наводнения, със земетресенията.

Съществува странната хипотеза, че вече има втора земя, която трепти в честотен режим малко по-високо от този, съществуващата в 3-D. Новата Гея е вече в 4-D. Животът от триизмерната Гея постепенно трябва да се пренесе в Новата Гея (Новият Ерусалим?). Оттеглянето, разделянето на двете планети става много бавно, без големи изменения, но някои геофизични процеси са неизбежни. Изчезващите животински и растителни видове, които може би вече са се пренесли в новата Гея. Всъщност става въпрос за нормализиране на съществуването, което почти винаги протича в борба за достигане на по-високи измерения. Нашето завършващо пътешествие в триизмерния свят е една вселенска аномалия, защото всички 3-D образи на планетите в Слънчевата система са пусти. Вероятно това е почти навсякъде в Галактиката. Факт е, че грандиозният проект SETTI за "прослушване" на Вселената на познатите ни честоти досега не е довел до резултат. Ако има живот в Космоса той не е в триизмерните му честоти.

И така системно, внимателно, но неизбежно около нас се развиват явления, променящи физиономията на физическия свят,- природните сили, проявите на живот и особено на централната фигура в замисъла - човека. Една от най-съществените, външно трудно забележима промяна е тази на човешкото тяло. Идеята за еволюцията на тялото е както пояснихме в глава 5, че тя протича в "реално време". Нека не забравяме една от основните тези тук, че ни предстои извисяване в "цяло въоръжение", включително с физическото тяло.

Наистина ли физическото тяло в тези пустинни дни на прехода се преустройва на всички нива (атомно, молекулярно, клетъчно, органи) в едни по-олекотени, ефирни конструкции - комбинация от изфинена материя и пулсираща светлина? В сегашния си триизмерен вид геномът на човека се представя като двойна спирала, способна за репликация на генетичния материал състоящ се от около 30 000 гена. Предсказвано е за появата на нови хипер нишки - 3-та, 4-та, 5-та и т.н. Особено съществена за прехода към 4-D била новата 3-та нишка. Според Каролина Хеекамп, авторката на книгата "Децата на новото хилядолетие" [41] сега се разпада генерация от т.нар. "индигови деца", които "притежават още четири ДНК-нишки, което не означава нищо друго, освен че са по-развити от нас". Пак според нея (стр. 29) "Калифорнийският университет се захваща да изследва ДНК на хора от всички континенти и изразява предположение че 1% от населението на земята е носител на тази променена ДНК." Това са необикновени деца, които освен че не боледуват, не допускат да бъдат разбалансирани от абсолютно нищо. Тези деца имат особената цел да подпомогнат човечеството. Според нас тази помощ е предназначена да се даде не сега, а в момента на прехода към 4-D и "отвъд". Вече изразихме мнението, че тази помощ може да изглежда твърде подозрителна, въпреки твърдението, че тя вече е договорена на едно по-високо ниво между нас и тяхната група.

Едва ли обаче 3-та, 4-та, 5-та хипер нишки в ДНК могат да бъдат открити със съществуващите триизмерни методи за анализ. По-скоро се касае за нови образувания, които лежат извън З-D в 4- D и може би 5 - D световете. Известно е че по-висшите от 3-В измерения нямат протяжност, т.е. не са пространства в обичайния триизмерен за нас смисъл.

В подкрепа на тезата за активиране на скрити нишки в ДНК е отдавна известната теза за "спящи гени" в ДНК. Възможно е новите нишки да преподредят наново информацията в човешкия геном, включително да разбудят спящите гени с неизвестни досега функции. Това кореспондира и с отдавна лансираната теза от изследователите на мозъка, че само 7-8% от капацитета на мозъка се използва ефективно. За останалата част няма особени сведения, освен локализация на активности и центрове, области и етажи на мозъка. В тон с холографската хипотеза за ума и паметта може да се предполага, че появата на нови хипернишки в ДНК ще активизира не само неизползван досега генетичен материал, но и потенциала на мозъка. Още повече, че според К. Хеенкамп [41] новите индигови деца "преживяват всяко нещо в неговата взаимозависимост, защото възприятията са им будни едновременно на много нива". Освен това те имали "готовност да прекрачат през вратата на духовния свят и им липсва страх от невидимото" [41].

Може би трудно ще достигнем характеристиките на тези прелитащи от някъде индигови деца, но сигурно е, че и ние не стоим на едно място и нещо непрекъснато се променя в тялото ни. Чувстваме се странно привлечени от повишената радиация, вместо да се крием от нея. В много хора се появява ненадейно отвращение към месото и тежките храни. Фигурите се изфинват. Появяват се белези на по-различни функции от досегашните. Емоционалният ни апарат също търпи бавни промени. Намаляват кризите на гнева, омразата, страха. Спокойните, самовглъбени периоди в живота започват да се появяват по-често. По-често се вглеждаме в съществуването на другите и откриваме подобие. Склонни сме на по-голяма търпимост и поносимост към проявите, особено към крайностите на заобикалящите ни. Може би започваме да чувстваме една по-голяма лекота в телата, по-голяма обузданост на чувствата, по-добра комуникативност и откритост.

Много хора разбират, че им липсва любовта към себе си, към личността, тялото, чувствата с всичко, което се идентифицира Азът и се чудят какво да направят. Защото не може просто да си заповядаш "Обичай себе си!!!" Само в тишината на уединението и в комуникирането в групите започваш да възприемаш себе си като сложно, съставно същество, от различни части, които трябва да се интегрират в едно. След всяко събуждане и припомняне на странни сънища усещаш, че в съня си вършил много работа, свързвал си се с подсъзнанието и свръхсъзнанието. Те са ти казали неща, които да включиш в ежедневния си поглед към света.

Разбира се, от това триизмерният свят, такъв, какъвто го знаем, не изчезва нито се променя особено. Същите стари нужди, номера за оцеляване и за постигане на цели. Същите стандартни ситуации в които сме участници, победители, жертви. Нека не се забравя, че това е консенсусната реалност, която сме организирали още от началото на З-D битието, договаряйки визиите, условията, интерпретациите. Не само живеем "в тази реалност", но и непрекъснато я създаваме и поддържаме.

Тогава на какво се дължи бавната промяна? В света има над 6 милиарда души, намиращи се на различни равнища на осъзнаване, преживяване и опит. Твърде много хора се намират в по-началните фази на усвояване на З-D опита в материалния свят. За тях това. разгръщащо се битие е все още непрочетена книга. Те харесват живота такъв какъвто е. Хвърлят се изцяло във визията за плътност и осезаемост на нещата и са готови да възприемат ударите, страха, нищетата, негативизма, поляризацията като едно невероятно приключение. Те едва ли биха били в състояние да възприемат този стремеж за навлизане и усвояване на нови визии с активно собствено участие в по-високо измерни светове. Те напълно са в синхрон с вярата, че нещата се случват просто така, че светът предполага да има окончателно приети договорености. Може би за тях преди всичко времето на прехода носи името "пустинни дни". Те ще бъдат разочаровани, уплашени, сковани, ужасени да видят обектите на един абсолютизиран свят като разпадащи се сенки и преплитащи се образи от минало, бъдеще и от паралелни светове.

Защото основното в последната фаза на прехода ще бъде неконтролираното вече нахлуване на образи от всякъде. Времето ще започне да се движи като кинолента на развален стар прожекционен апарат - по-бързо, по-бавно, напред, назад. Линейната подреденост на събитията ще започне да се обърква, а събитията ще стават все повече синхронични - т.е. те трябва да се тълкуват като части от идващи към нас извънвремеви събития, групирани само като индикатори на цикличността. Дясната половина на мозъка с неясната "женска гледна точка" ще бъде решаваща за тълкуването и участието в събитията. Ще трябва да се научим да схващаме съобщенията и образите интуитивно, а не логично.

Съществува и една междинна група от хора, чиято гледна точка ще бъде в този интервал силно колебаеща се. Те ще се опитват да възприемат ставащото ту като логически обосновано, а при наличие на непреодолими парадокси и директно интуитивно. Те ще очакват помощ и някой трябва да им я даде.

Особено значение в преходния период ще има процесът на припомняне. Нека не забравяме, че живеем и тотална амнезия за всичко това, което сме били за нашата цялост. В нас самите на генетично и клетъчно равнище съществува "скрита" информационна база, която трябва да отключим. Съществува информация за нас в там някъде" във Вселенския компютър, където вероятно имаме отделен файл. Припомнянето може би ще бъде освобождаващ се процес, а той ще допринесе за "мутацията" на ДНК към преподреждане и включване на "спящите" гени, с което ще се осъществи връзка с други по-висши центрове на информация. Но това е един не линеен процес, защото самата информация, която ще получаваме и асимилираме, ще се трансформира от линейна в многоизмерна.

Засега получаването на многоизмерна информация би било безсмислено тъй като дешифрирането й ще бъде затруднено. За сегашната ни способност за възприемане това би била противоречива, несистемна и времево не подредена информация. С това впечатление се остава и при първа прочит на литература от вида "ченълинг".

Първото, което би трябвало да се осъществи, е пробив в парадигмата на мисленето. Това би станало, ако се извършат пробиви в плътната "тъкан на парадигмата", в които да се установят смесени "интуитивни-логически" прозорци за възприемане на други реалности. Има твърдения, че за подпомагане на процеса на припомняне в нашите ментални, емоционални и физически структури са "монтирани" т.нар. "времеви капсули". В процеса на припомняне, посредством определени действия, се отварят тези капсули с наличната в тях многоизмерна информация. В следващата глава ще представим известни описания как може би става това. Но самото асимилиране на тази информация ще разшири допълнително представите ни, като ни припомни, че самите ние сме многоизмерни същества и че цикълът на нашето триизмерно съществуване вече привършва.

Докато се извършват тези процеси на ментално и физическо ниво, физическата и социалната действителност ще се променя едновременно, повече или по-малко драстично. Освен краха и промените в природата ще наблюдаваме и вече наблюдаваме краха на социалните институции. Правителствата, социалните структури, образованието, международните организации стават все по-малко ефективни. Свидетели сме на безсмислеността на институции като ООН например при решаването на кризи по света, неспособността да се възприемат международни мерки в борбата срещу замърсяването на околната среда. В една по-крайна фаза се очертава да имаме напълно неефективни социални структури - парламенти, университети, граждански организации, пазари.

Индивидуализмът, който беше движеща сила на триизмерността, става пречка за ефективността на социалните структури. Неформални групи заместват официалните институции. Броят на всякакви затворени и полузатворени общества расте застрашително. Според една "теория на малките групи" локалните общества са (защо не и Интернет) групи, организирани трансгранично по интереси, позволяващи на индивида да се идентифицира с нещо по-широко от собствените му представи. Да излезе от изолацията на екзистенцията си, да почувства внимание и да отдаде внимание. Създава се и вътрешно групова информация, която фактически е споделена и разпределена по способности между индивидите, което би бил един прототип, зародиш на колективно мислене. Нека не забравяме стряскащия за нас индивидуалистите факт, че повечето цивилизации и общества за които има някакви сведения, разпръснати в многоизмерността, са функциониращи колективни цялости, в които индивидуалното е напълно подчинено на колективното. В нашата човешка история, опитите за изграждане на колективни общества винаги са завършвали плачевно. В нашия 3-D свят ние си оставаме заклети индивидуалисти, управлявани само от грубата сила или от "невидимата ръка на пазара" (Адам Смит)

Затова първите наченки на колективен ум се създават сега в неформалните групи. Това обаче има и своята отридателна страна. Защото обществото ни е силно специализирано и тези демонстративно игнориращи детайлите групи довеждат постепенно до ситуацията на "никой не слуша никого". Съществуват много активните общества на църквите, на сектите, на хомосексуалистите, на малцинствата, на клубовете, на маговете, на политическите групировки, на интернет-обществата, които създават свой специфичен групов ред, норми, вътрешна информация, в които неформални лидери се опитват да влияят на другите.

Затова една от менталните характеристики на пустинните дни би била да се изрази наистина с римската поговорка от времето на упадъка "Лоши времена настанаха, никой не слуша никого, децата не слушат бащите си..." и т.н. Ролята на езика като информационен канал намалява силно, говоренето вече не е така информатинно, а много често съзнателно дезинформативно. Това е естествено, като се има предвид че езикът и неговите символи са средство за представяне и комуникации, базирани на линейни представи за място, време и логика, които са вече неефективни.

Заместването на логическото мислене от интуицията вероятно ще означава край на вербалната и езикова комуникация, обезсмисляне на езика.

Всички по-бързи и бавни изменения в преходния период, подготвящи човечеството за "квантов скок" на по-високи нива на енергия, фактически целят да постигнат значително по-високи нива на вибрация от съществуващите в момента. Така от обичайните честоти на тялото, колебаещи се между 0,5 и 15 Нz, и на мозъка до максималната 40 Нz (с изключение на откритата в подтеменната област честота от 200 Нz) може да се очаква едно постепенно нарастване на дължината и честотата на трептене. В завършващите подпериоди на цикъла те ще достигнат немислими засега висоти. За това ще способстват много фактори, включително от целенасочена радиация от неясни за нас източници, водещи до драстично увеличаване на общия радиационен фон на планетата. Твърде е възможно да започне една надпревара между възможностите да се "извисяваме" на по-високи честоти и силата на подавания енергиен импулс, който също ще продължи да се увеличава по някаква скала. Би могло с малко зловещ хумор да се каже: "Ако не изгорим, ще се трансформираме." Неиздържащите на ритъма и радиацията могат да се видят като обхванати от различни видове депресивни състояния, хистерии, негативизъм и песимизъм. Но изглежда че това е част от еволюционния процес - проверките и тестирането в крайните фази на преход между нелинейно свързани цикли. Съществува за това някаква обективна справедливост (при оценките за еволюционни постижения), които сега в това. състояние трудно бихме асимилирали.

Ясно е, че в оставащия период на прехода различните групи от участници ще имат различно място и съдба. Съществуват предположения за 3 типа човешки същества, диференциращи се в процеса на прехода.

- Първите, пионерите, са едно абсолютно малцинство от високо развити души. Предполага се, че те са под един милион, а може би само 144 000, с роля планирана още в началото на линейното време и 3-D превъплъщенията. Това е може би Ню Ейдж поколението, но не само от Калифорния, а и от целия свят, чиято роля бе да запалят пламъка, още в ранни зори, както и може би да осигурят преминаването в 4-D, създавайки времеви тунели в тъканта на 3- D парадигмата. Счита се, че това са същества - скитници във Вселената и между измеренията, чиято цел е рушенето на старите системи и създаване на проходи към нови светове.

- Вторите, това е масовият земен човек, претърпял хилядолетна еволюция в ограничените земни условия. Този вид същество няма експеримент в други светове и измерения. Играта, която се играе в миналото и особено сега в крайната фаза на времето, е посветена изцяло на него. Битката е за спечелването на всяко отделно същество от тази група за каузата на трансформацията, без да е ясно каква точно част от тази огромна маса ще се окаже способна да защити тестовете на високите честоти. Също така не е ясно дали съществата от тази група ще получат изискуемата стабилност на вибрациите, което на практика означава постигането на вътрешно равновесие, центрираност в себе си, успокояване на ума и ликвидиране на страха.

-  Третите, това са едно аморфно множество от т.нар. млади души, за които цикълът на превъплъщенията в 3- D още не е завършил. Те не разбират и не приемат нищо или почти нищо от писания и твърдения за промяна. За тях всичко е истинско, приказката трябва да продължи да бъде разказвана, защото повечето преживявания им се случват за пръв път. Те са в окото на циклона и те ще почувстват основно прехода като ужасни пустинни дни. Разбира се, според обективната справедливост те ще получат след това достойно продължение "някъде другаде".

Оптимистичните разчети за това колко ще последват пионерите в похода към извисяване се колебае между една трета и една четвърт от човечеството. Евентуални закъснения в сроковете могат да се отдадат именно на стремежа за привличане на по-голяма част от сега живеещото човечество към получилите "билети" за преминаване в 4- D световете и по-нататък.

Що се отнася за споменатото ново поколение "индигови деца" може да се предполага, че техните качества ще станат водещи за преминалите, едва след като приключи прехода.

По всичко изглежда, че наистина се касае за една добре планирана кампания с много участници.

На индивидуално равнище, през годините на прехода, освен скачането на въже (по-високи честоти по-висок импулс) изглежда основен проблем става разбирането на особената роля на всяко същество в общия план. Голяма загадка за дешифрираме е "каква е моята роля в прехода и по-нататък?" Не се касае просто за стоене и чакане. Макар че преходът предполага и такъв момент с оглед неяснотите. Нека не забравяме, че ни предстои взривообразно разширяващо се да научим много повече за себе си. Кои сме, откъде идваме? Какво сме направили до сега? С кого сме свързани, с кого имаме договаряния? Коя е моята група?

Механизмът на припомнянето ще разсее амнезията и тогава ще разберем всичко за себе си. Проектирайки себе си в бъдещето, ще можем да разберем каква е нашата роля в Плана. Поради многото степени на свобода на личността планът не се съобщава като директива. Той трябва да се отгатва. Това изглежда го правят всички даже и доста по-еволюиралите. Идеята на имплицитния ред е да изпробва все нови и нови възможности, а всеки индивид и група да добие преживявания на всички свои потенциални възможности за развитие.

Затова има това сновене на скачачите във времето, особено от бъдещето в Сега. Никой, независимо колко напред е отишъл, не е допускан на ново стъпало, в по-високи измерения, ако не е изпробвал всички варианти, всички хипотези, всички неоползотворени възможности.

Затова и времето е конструирано като едновременност. Ако някой "кацнал" в едно отдалечено към това СЕГА минало или бъдеще, или в паралелна Вселена, направи тези хоризонтални или вертикални времеви придвижвания, той може да промени нещо в "тук и сега" и цялата едновременност като трептяща холограма мигом ще стане различна. Затова и толкова много "други" ни наблюдават и се стремят към сътрудничество с нас. Посяването на собствени гени в нашето СЕГА ще им осигури множество промени по веригата на вероятностите, към различни възможни бъдещи развития.

За много от нас пустинните дни са само пусти от към възможността за монотонна повторяемост на това, което вече се е случило. Този вид събитийност постепенно се превръща в цирк. Абсурдите и парадоксите ще ни следват навсякъде. Трябва сами да осъзнаем факта, че парадигмата на З- D света и на линейното време завършва. Колкото по-бързо и ефикасно го направим, толкова по-добре за всеки. В противен случай ще се гърчим на сериозно като грешни дяволи. Трябва да осъзнаем факта, че сме част от цялото и имаме да извървим известен път, който да се характеризира с фази, цикли, под загадъчния поглед на завръщащата се Богиня.