Молхов Хаим Меворах
Изтегляне 212.35 Kb.
|
| Молхов Хаим Меворах
Моите прародители са дошли от Испания преди повече от петстотин години. След като са били прокудени от Испания, голяма част от евреите, които са живели там, са се заселили на Балканския полуостров. Една част от евреите са били избити от инквизицията, друга част са приели християнството и най-голяма част са напуснали Испания. Моите прародители се числят към сефардските евреи. Фамилията на моите предци по бащина линия е Молхо, но аз се казвам Молхов според българските стандарти за окончание на фамилията. Коренът на баща ми Меворах Молхо е от град Пазарджик. Там е роден неговият баща и мой дядо Хаим Молхо, който съм виждал само на портрет с голяма бяла брада, застанал пред къщата си заедно с моята баба Визанка Молхо, която е третата му съпруга. Баща ми е разказвал, че по волята на съдбата първата съпруга на дядо ми е починала, след това се е оженил повторно, но и втората му жена е починала и така той се е оженил за трети път. И третата му съпруга е починала и той отново се е оженил. Спомням си само четвъртата му съпруга като стара баба. След като дядо ми е починал, тя се премести да живее в Пловдив с двете си деца – чичо Моис и леля Буча. Дядо ми е живял до 98 – годишна възраст. Според разказа на баща ми един ден дядо ми е седял в кафене в град Пазарджик. В неговия град е имало един евреин, който е бил луд. Този евреин решил да си направи лоша шега с дядо ми и му казал, че синът му Меворах, моят баща, е загинал на фронта, където се е сражавал в българската армия по време на Балканската война от 1913-1914 г. Дядо ми се изплашил, получил удар и починал. Тъй като дядо ми по бащина линия се е женил четири пъти, неговите жени са си довеждали децата при него. Виждал съм само някои от природените на баща ми братя и сестри. Най-големият брат на баща ми от първия брак на дядо ми се казва Йосиф Молхо, бил е учител и по-късно директор на застрахователна компания. Той е бил сравнително заможен човек. Бил е женен за съпругата си Сара, родом от Видин и е имал двуетажна къща в Пловдив. Имат двама сина – Виктор и Шломо. Познавам и една сестра на баща ми от втория брак на дядо ми – леля Оро, която беше женена за евреин от Чепино [сега-Велинград] и имаше двама сина – Сами, който е бил много голям експерт по тютюна и е бил главен експерт на голяма тютюнева компания и Жожо. Дядо ми по майчина линия се казва Израел Герон, а баба ми – Режина Герон. Дядо ми по майчина линия е починал млад от инфекция. За него знам само, че е бил едър мъж, но не зная с какво се е занимавал. Баба ми става вдовица и децата й започват да се грижат сами за себе си. От тази фамилия аз успях да видя приживе баба ми и братята и сестрите на майка ми – Бохора, Алберт, Нисим, Витали и Роза. Майка ми е имала още един брат - Давид, който е загинал през Балканската война през 1914 г. и в семейството често се споменаваше за тази загуба. Успях да видя и да опозная леля Бохора и вуйчо Нисим, които живяха в София, вуйчо Алберт, вуйчо Витали и леля Роза – в Пловдив. Вуйчо Алберт беше по професия счетоводител, той е научил на този занаят и братята си Витали и Нисим. Те не са посещавали специални училища за счетоводители, а бяха самоуки. Знаеха много добре и френски език. Вуйчо Алберт беше заможен и беше построил триетажна къща за семейството си в Пловдив. Леля Роза живееше в самостоятелна двуетажна къща като на първия етаж имаше магазин кинкалерия. Баща ми Меворах Хаим Молхов е роден в Пазарджик през 1882 г., а майка ми Ребека Молхо, по баща Израел Герон, е родена през 1887 г в Пловдив. Родителите ми са се срещнали и са се запознали в Пловдив, след като баща ми се е преместил да живее там. Предполагам, че родителите ми са се оженили с религиозно тържество през 1913 г. Семейството ми е живяло под наем първоначално в къщата на баба ми по майчина линия. Баща ми се е заселил в Пловдив в началото на 1910s. Участвал е в Балканската война през 1913-1914 г. и след това се е препитавал като обущар-кърпач. Не е изработвал обувки, а само ги е поправял. Когато войната е свършила окончателно, аз вече съм бил роден и когато баща ми се върнал вкъщи, заварил майка ми да държи дете с дълги руси къдрици. Според него твърде много съм приличал на момиче и казал на майка ми да ми отреже къдриците. Аз съм роден перз 1915 г., брат ми Шеломо – през 1920 г., а сестра ми Визанка е родена през 1922 г. Сестра ми Визанка се омъжи в Израел за австрийски евреин – Михаел Цур и получи името Гила Цур. Брат ми също се ожени в Израел. Аз и родителите ми останахме в България, а брат ми и сестра ми заминаха за Израел не с голямата “алиа” през 1948-1949 г., а по-рано. Брат ми Шеломо е завършил земеделското училище в Садово и беше готов за халуц – работник в кибуц - и замина за Палестина през 1942 г. Извади си паспорт и с моята помощ, почти нелегално, тъй като не беше служил войник, замина за Палестина. Там се е настанил в лагер и след това е участвал в съпротивителното движение “агана” срещу английското владичестно до създаването на еврейската държава. Лагерите, в които са се настанявали заселниците като брат ми преди създаването на еврейската държава са представлявали временни бараки. Сестра ми Визанка замина също преди създаването на еврейската държава – през 1946 г. В София тя завърши специалното училище за шивашки занаяти и потребителски услуги и също беше подготвена да живее в кибуц. В Израел, след 1948 г., стана кроячка в кибуца “Еин Ахореш”(Окото на орача). В селската комуна в Израел всеки работи това, което умее и получава това, което и другите получават. Когато навърших 13 години, семейството ми направи големият еврейски празник за навлизането в живота на момчетата – бар мицва. Това беше много голям празник, на който присъстваха много гости. Аз трябваше да науча наизуст и да произнеса пред гостите слово, което беше приготвено от равина Шемуел Бехар, който по-късно водеше церемонията и на моята сватба.. До днес си спомням първите изречения от това слово, което произнесох на ладино: “Уважаеми госпожи и господа, братя и сестри! Днес е денят на моя празник, който празник е и на цялата ми фамилия.” Преди празника дълго време всеки ден правех репетиция вкъщи. Качвах се на един стол и произнасях словото. Баба ми винаги ме слушаше и много се вълнуваше, а аз се шегувах като исках подаръците предварително. Просълзена, баба ми обещаваше, че ще ми купи най-хубавите подаръци. Баба ми Режина ми подари костюм, а вуйчо Алберт ми подари часовник. На тържеството се раздаде бяло сладко от бадеми, което се нарича “масапан.” Завършил съм еврейското училище в Пловдив – начално и прогимназия, тоест до четвърто отделение. Там станах член на младежката организация “Ашумер Ацаир”. В еврейското училище имахме и спортна организация “Макаби”. “Ашумер Ацаир” е еврейската скаутска организация. В тази организация се учеше много добре иврит. Благодарение на това имам основни познания по иврит, които много ми помагат и днес. Разговарям на иврит със съпруга на сестра ми, който е австрийски евреин. В еврейското училище учехме всички общообразователни предмети като география, история, както иврит и еврейската библия като по този начин осъзнавахме своята идентичност. В Пловдив имаше голяма еврейска община, която обхващаше около 8 000 души. Сред евреите имаше много търговци, занаятчии, чиновници, работници, имаше и много бедни хора. Евреите в Пловдив бяха рзделени на три политически ориентирани групи. Всички се обединяваха от идеята за създаване на еврейска държава, но се различаваха по начина, по който трябваше да стане това. Имаше ляво ционистическо движение, център и десни ционисти. Младежката организация на левите ционисти е “Ашумер Ацаир”, а на десните – “Бетар”. Общите ционисти, центъра, поддържаха спортната организация “Макаби”. Основната идея на левите ционисти беше работата в кибуц, за което се подготвяхме. Десните бяха привърженици на военизирана еврейска държава. Срещу еврейското училище се намираше една малка група от бараки, които наричахме “двора” – на ладино - “кортижо”. Тази дума има леко обидно значение, което е близко до гето. Там живееха евреи, които са се изселили от Одрин по икономически причини и са се заселили в Пловдив. Те живееха в много мизерни условия. Децата на тези евреи идваха при нас в училището. Те бяха доста слаби ученици, тъй като не знаеха добре нито български език, нито иврит. Получаваха се много куриозни ситуации с тези деца. Директорът на еврейското училище, за да научим по-добре иврит, беше назначил учител по иврит от Полша. Този полски евреин, който се казваше Цимбалист, изобщо не знаеше български език. Той беше дошъл със семейството си и директорът му беше уредил къща и заплата да преподава иврит. Граматиката на иврит беше много трудна и ние не разбирахме добре за какво става дума, защото не ни се обясняваше на разбираем език. В прогимназията знаехме съвсем малко иврит, а бежанците от Одрин изобщо не знаеха. Веднъж бях дежурен по клас. Едно дете, Биньо – от одринските евреи, беше закъснял няколко минути. Учителят ме накара да му преведа на ладино, че не може да закъснява. Преведох на останалите и заръката му да си отворим тетрадките с домашната работа. Извика Биньо и поиска неговата тетрадка. Пак се наложи да превеждам от ладино. Биньо нямаше домашно и се оправда, че тетрадката му е паднала в локва и се наложило да откъсне страниците с домашната работа. Заедно с това прибави и ругатня. Всичко това много ме развесели и през смях се опитвах да превеждам. Учителят не разбираше ладино и не разбра за ругатнята. Учителят обаче имаше навика да удря шамари на момчетата. Като разбра историята, която Биньо беше съчинил за домащното си по иврит, удари съученика ми и след това и мен по ухото. По-късно разбрах, че ми е спукано тъпанчето и до днес не чувам добре с това ухо. Това беше причината по-късно да върнат учителя по иврит в Полша. Друг мой съученик, също от одринските евреи, Алберт, имаше баща сарач. Веднъж беше изгонен от клас с шамар, тъй като не можеше добре да разбере езика. През голямото междучасие, след третия час, Албертико се върна в училището с баща си. Освен нашето еврейско училище в Пловдив имаше и още едно, което тогава беше ново. То се намираше през три къщи от нашето. Мисля, че в него се учеше до по-горни класове. Аз бях забелязал, че учителят по иврит Цимбалист беше отишъл в това училище през междучасието. Показах на Албертико и баща му къде е учителят. Намерихме го, той се опита да се скрие, но бащата на Албертико се разправи с него. През това време ние, децата, скачахме от радост. След това обаче на учителския съвет изключиха Албертико, а на мен ми намалиха поведението. Това все пак беше повод да се разбере, че учителят бие децата и да се назначи нов преподавател по иврит. Когато завърших еврейското училище, трябваха средства, за да продължа образованието си. Баща ми обаче нямаше пари, а искаше да уча в търговската гимназия. Чичо Моис Молхо, един от братята на баща ми, беше забелязал, че се справям отлично в училище и предложи всички братя на баща ми да съберат по 500 лева, за да може да се плати таксата за търговското училище. Чичо Моис беше много умен и добър човек и работеше като търговски пътник. Той разбра, че съм завършил еврейското училище с отличие и че съм получил и награда за това. Така всички братя на баща ми успяха да съберат таксата и аз се записах в търговското училище. Обучението ми продължи три години като всяка година трябваше да се плаща такса. Това практическо търговско училище, в което се учеше три години, не се признаваше за средно образование. Завършването на това училище даваше право да работим като счетоводители, икономисти или банков чиновник, но не можехме да постъпим във висше училище. Това образование не се признаваше за пълно средно гимназиално образование. Баща ми не желаеше да остана беден като него и направи всичко възможно да стана счетоводител като чичовците ми. Завърших училището с отличие и наистина станах счетоводител в еврейска кредитна кооперация, която даваше кредити. Тя се наричаше банка “Малка каса” и даваше малки кредити предимно на занаятчиите. Там работих за две години. Оттам с конкурс, тъй като имаше безработица и икономическа криза през 1930s, се прехвърлих като банков чиновник в еврейската банка “Атиква”. Тя също даваше кредити на евреите търговци. Имам много интересен спомен от времето, когато бях банков чиновник в банка “Атиква” през 1938-1939 г.. Тогава, както и сега обичах много театъра. Имах двама приятели – единият, Маир Бивас - още от еврейското училище, а другият, Жак Бехар, се присъедини по-късно. Той беше дошъл в Пловдив заедно със семейството си от град Ямбол. С него изкарахме 56 години дружба. През 1938 г. решихме да кандидатстваме за места за любители актьори в Пловдивския общински театър. В Пловдивския театър имаше йерархия по отношение на статута и заплащането. Най-отгоре в тази йерархия бяха режисьорите, след тях са актьорите, следват стажант-актьорите, драматичните актьори и накрая са любителите. През 1938 г. Пловдивският общински театър беше извикал за режисьор и директор на театъра известният артист Георги Стаматов. Той реши да си избере екип, с който да работи. Провеждаше изпит за актьори, които получаваха 820 лева, стажант – актьори със 710 лева възнаграждение, драматични актьори, които взимаха по 450 лева и любители. Независимо от това, че всеки от нас работеше някъде, ние решихме да си подадем молби да кандидатсваме за любители актьори, които най-често участваха в масови сцени и получаваха хонорар от 20 лева на представление. Жак Бехар работеше като продавач в еврейски магазин за платове, а Маир - в друг магазин. Изискванията към нас за конкурса бяха да рецитираме стихотворение наизуст и всеки един от нас си беше приготвил по едно стихотворение. Изпитът се проведе в разстояие на два дена. Моите приятели се явиха преди мен и си казаха стихотворенията. Накрая дойде и моят ред. Георги Стаматов ме поогледа и за моя изненада ме накара, преди да започна да рецитирам, да изиграя един етюд. Аз обаче изобщо си нямах представа какво означава това. Постави ми задача да си представя, че влизам на официален прием и каня на валс и танцувам с най-красивата дама. Това е етюд, който се дава минимум на драматичните актьори. Аз обаче му отвърнах, че това мога да го изиграя, но съм против танца. Тогава в еврейската организация “Ашумер Ацаир” ни учеха да сме против танците, против носене на вратовръзки и против пушене и пиене. Аз бях убеден последовател на тези идеи. Въпреки, че работех като банков служител, аз не носех вратовръзка, както и не пушех и не употребявах алкохол. Смяташе се, че танците могат да ни отклонят от мисията ни - да се подготвим за “халуцини” - работници в селската комуна и да изграждаме еврейската държава. Обясних тези неща и на Георги Стаматов, който беше седнал на втория ред в театъра заедно със съпругата си, която беше също известна актриса. Той прие обяснението и ме накара да изиграя представлението до момента на танца и да си представя, че съм без вратовръзка. Сцената беше добре осветена и аз изиграх как влизам в балната зала и се отправям към красивата дама. След като приключих, Георги Стаматов ме освободи и така и не си казах стихотворението. Стана ми малко мъчно, защото първоначално си помислих, че не ме е приел. Резултатите трябваше да излязат след два дни на таблото на Пловдивския театър. Когато излязоха резултатите, видях, че приятелите ми са приети, но моето име го нямаше при любителите. Моят приятел Маир обаче видя името ми написано при стажант артистите. Това беше голяма изненада за мен, защото това можеше да ми отвори път към актьорска кариера. Радостта ми беше много голяма. Веднага трябваше да ходя на репетиции за новата премиера. Наложи се да бягам от банката, за да ходя в театъра. Намирах си всякакви поводи, за да излизам от банката, защото театърът ме влечеше повече. За съжаление работното време в банката съвпадаше с това на театъра. Един ден, директорът на банката – Менахем Фардо, ме извика на разговор и аз признах за новото си занимание. Директорът ме смъмри и аз бях принуден да се откажа от театъра. По това време имаше голяма криза и имаше много безработни младежи и аз нямах право да рискувам да си загубя работата. В банката получавах повече пари отколкото в театъра. Баща ми също проведе разговор с мен по този въпрос. Ожених се на 1 септемрви 1939 г. в Пловдив на датата, в която Англия обявява война на Германия. Сватбата ми беше религиозна. Ожени ни равинът Шемуел Бехар, който беше много достоен и умен човек. Съпругата ми на практика е моя първа братовчедка и е дъщеря на брата на майка ми Нисим Герон. По това време беше разрешено да се сключват такива бракове. Всъщност аз не познавах съпругата ми преди да се оженим. Тя живееше в София, където е родена. Спомням си, че за първи път тя дойде в Пловдив през 1934 г. да види близките си. Тя трябваше да се настани в двуетажната къща на леля Роза Ашер Бирма, която обаче беше отишла на почивка в Чепино (днес – Велинград). Затова леля ми предварително ме предупреди да посрещна на гарата братовчедка ми Нина и аз се съгласих. Тогава тя е била вече гимназистка. Спомням си, че ми направи силно впечатление, тъй като беше хубаво момиче. Така започна нашата любов. Нина остана в Пловдив за около месец и си замина за София. Така от 1934 г. започнахме да си пишем писма до 1939 г., когато се оженихме. Равинът ни изготви специално брачно свидетелство – “кетуба”, което е изписано на древноеврейски. Спомням си как равинът заръча на съпругата ми да пази брачното свидетелство като много скъпа вещ. На сватбената церемония в Пловдивската синагога трябваше да изпълня ритуала с чупене на стъклена чаша с крак. В синагогата пред мен и жена ми сложиха стъклена чаша, покрита с бяла кърпа. Аз я настъпих силно и я счупих. Това се прави за късмет в брака. Някои се шегуват, че по този начин младоженецът “сплашва” булката. Живях в Пловдив до 1939 г. През 1940 г. се преместих да живея в София заедно със съпругата ми. Моят вуйчо, който е баща на съпругата ми Нина, ми намери работа в една винарска фирма, където работих до 1942 г. Синът ми Бенедикт Молхов се роди през 1941 г. Моето семейство обичаше музиката. Докато живеех в Пловдив пеех в еврейския певчески хор. В София се записах в хор “Георги Кирков”. Съпругата ми също имаше хубав глас и аз я заведох в този хор, където тя пя 26 години. Родителите на съпругата ми също пееха много хубаво. Така в нашето семейство се роди, израсна и стана известен като композитор, диригент и изпълнител нашият син Бенедикт Молхов. Името “Меворах” означава благословен. На ладино – “бендичо”. Затова съм кръстил така единствения си син Бенедикт. Съпругата ми Нина Молхова, след като се роди синът ни, попитала свещеника, който щял да прави обрязването на сина ни, какъв е съвременният еквивалент на името Меворах. Той и отговорил, че това е името Бенедикт. По това време (1940 г.) аз бях мобилизиран в трудовите лагери като войник и бях дошъл за обрязването на детето. Имформираха ме, че ще го кръстят Бенедикт и аз се съгласих. Сега синът ми е известен композитор и изпълнител и често името му стои на афишите. Името Бенедикт Молхов приляга повече на един композитор. През 1939 г. в България е приет “Закон за защита на нацията”, който е насочен срещу българските евреи и е придружен с обширен правилник за приложение. Според този закон евреите са лишени от правото да притежават собствени магазини и предприятия. Евреите в София, които са живели в идеалния център на града, са били принудени да се преместят в по-крайни райони. Узаконено е и изселването на евреите в определени градове, което е било подготовка за тяхната депортация към концлагери. През 1941 г. започнахме да получаваме повиквателни за мобилизиране в трудови лагери, които бяха създадени след излизането на “Закона за защита на нацията”. Така, докато бях мобилизиран в такъв лагер, се роди моят син. Един ден, през 1942 г., пред вратата на дома ни в центъра на София се появи християнски свещеник със заповед за настаняване в нашето жилище. Разбрахме, че трябва да освободим жилището. Този свещеник трябвало да преподава богословие на младия престолонаследник на цар Борис III - Симеон II [днес – министър-председател]. Напуснахме това жилище и се върнахме в него едва през 1945 г. През януари 1943 г. получих повиквателно известие за изпращането ми в трудов лагер в Марикостино. Това село се намира по поречието на река Струма. През тази година бяха извикани всички евреи и дори тези, които имаха т. нар. “параграф”. Според военните закони “параграф” означава, че по причина на някаква болест, човек може да бъде освободен от трудовия лагер. Направиха се нови комисии, които изпращаха и тежко болните на работа. Имах съдбата и нещастието през 1943 г. също да бъда призован. През 1942 г. не ходих на трудов лагер с помощта на моите шефове от винарската фирма. Аз бях полезен за тях и те ми издействаха документ, че съм болен и според “параграфа” не бях изпратен на лагер. Работех по протежение от гара Пирин до Кулата . Работихме по изграждане на жп трасе с широка линия от Горна Джумая (днес -град Блогоевград) към Кулата. Дотогава имаше теснолинейка по течението на река Струма. Там бяхме около 2500 евреи. Бяхме разделени на трупи от 300-400 души. Имахме си началник фелдфебел, който отговаряше за нас. В този лагер се разгоря най-голямата маларична епидемия. В лагера прекарах девет месеца и половина – от януари до октомври. Това беше маларична област и много от нас се разболяха от малария. В разстояние на година и няколко месеца боледувах три пъти от малария. Лекарят също беше евреин и се казваше д-р Жак Бехар. Той ми обясни, че нямат лекарството, което се прилага при малария - хинин, а ни даваха един заместител на това лекарство, който беше жълт на цвят и от него пожълтявахме целите. По това време хинина отиваше за германската армия и в България се намираше неговият заместител “атебеин”, който имаше багрилен ефект върху кожата. Много траен спомен от времето на трудовия лагер ми остана от преминаването през България на депортираните евреи от Беломорска Тракия и Македония – територии, които германците бяха завзели през Втората световна война и които бяха присъединили към България. Бяха депортирали 11 382 евреи от новите земи без значение каква възраст имат. Натоварени в тесни вагончета, те преминаваха край нас. Ние работехме непосредствено до старото теснолинейно трасе и изграждахме новата широка линия, която се ползва в наши дни. Видяхме трагедията на тези хора. Те бяха придвижени до Горна Джумая, оттам прехвърлени на широки вагони и депортирани в Полша в газовите камери. Всичко това се е случило след подписа на цар Борис ІІІ, което е неговият голям грях. Докато аз бях в лагера, моето семейство – жена ми, баща й и майка й и детето ми бяха изселени в град Чирпан. Това се правеше, за да може да се организира депортирането на българските евреи за Полша или Германия. В България имаше около 48 000 евреи и планът беше половината да бъдат разпределени в северна България и другата половина - в южна България. Семейството ми е било настанено в някакво училище в много трудни условия. Съпругата ми по това време се разболя от тежък диабет. Първоначално съобщението е било майката и бащата на съпругата ми да бъдат изселени в Чирпан, а съпругата ми – в Разград в северна България. С помощта на комисарството в Пловдив, където се познавахме със служителката Игнатова, повиквателната на Нина за Разград е била скъсана и е написана нова за Чирпан при родителите й. Така съпругата ми, макар и в много лоши условия, е получила помощ от родителите си. През октомври 1943 г. ме пуснаха от лагера и веднага отидох в Чирпан. Видях, че положението на съпругата ми е много лошо. Състоянието й от диабета се беше влошило. Целият й организъм гореше от болестта и дъхът й миришеше на ацетон. Незабавно отидох в общината на Чирпан и помолих да се прехвърлим в Пловдив, където живееха родителите ми и където имаше добри лекари. В Пловдив имаше известни и добри лекари евреи - д-р Ара, д-р Арие, д-р Москова, д-р Севиля и други. Разрешиха ни да се преместим в Пловдив и там заведохме жена ми на лекарски консилиум. Трима видни пловдивски лекари евреи решиха жена ми да взима три пъти на ден инсулин. Аз и съпругата ми Нина се настанихме в една стара къща, а родителите на съпругата ми отидоха да живеят при роднини. Освобождаването ми от трудовия лагер беше временно, защото през април 1944 г. отново бях призован . Работих отново на строеж на пътища в Белово и Сестрино в централна България. Носеше се слух, че цар Борис се е разбрал с Хитлер 25 000 евреи да останат в България да работят като мен, а останалите жени, старци и деца, над 22 000 да бъдат депортирани. Трагедията беше много голяма. В Пловдив бях свидетел как евреите бяха спасени от митрополит Кирил, който по-късно стана владика. Той беше приятел с видните евреи от града и след като в Пловдив започнаха да събират евреите в училището, за да ги депортират, той е пристигнал в София при регентите, тъй като Борис ІІІ вече е бил починал, и е заявил, че ще застане на релсите пред локомотива, но няма да позволи евреите да бъдат депортирани. Така се спасихме. Междувременно съветската армия вече печелеше войната и през юли-август бях освободен от трудовия лагер. Преди 9 септември 1944 г. в Пловдив имаше голяма еврейска общност, която живееше със своите традиции. След създаването на еврейската държава повечето евреи заминаха за Израел и в България останаха много малко от нас. До голяма степен малкият брой и разпръсването на евреите в България доведоха до тяхното асимилиране. Затова спазването на традициите, религиозният живот беше присъщ предимно на нашите родители. Моят баща беше религиозен човек, зачиташе Шабат, ядеше кашерна храна, ходеше на синагога. Майка ми организираше празненствата за всички еврейски празници. Тя се занимаваше с домакинството , приготвяше кашерна храна за Песах. Кашерните ястия се подреждаха върху бяла покривка, а баща ми четеше “агада”-та. Зачитали сме и останалите еврейски празници – “Фрутас”, “Пурим”, “Лаг Баомер”, “Сукот”. След заминаването на моите родители, брат ми и сестра ми мето семейство не спазваше традициите както по-рано. Аз самият бях много ангажиран с работата си и ходех много рядко на синагога. В днешно време също ходя много рядко на синагога, но отделям ежедневно време за срещи с приятелите ми в еврейския културен дом. След 9 септември 1944 г.( датата на комунистическия преврат в България) ме назначиха за началник на криминалния отдел на милицията. Не бях член на Революционния младежки съюз, но бях член на Българската комунистическа партия. През 1945 г. реших да дойда в София, за да проверя какво е станало с жилището ни. Принудих попа да го напусне и семейството ми се премести да живее отново в София. Живяхме в това жилище заедно с родителите на съпругата ми. До днес живея в това жилище. В София постъпих на работа в икономическия отдел на милицията и станах негов началник. Работата ми беше изключително напрегната и скоро здравословното ми състояние рязко се влоши. За да съхраня здравето си, реших да променя живота си и след като завърших средно образование, смених високоплатената си, но много напрегната работа с нископлатената, но много спокойна работа в института “Химметалургпроект”. В института “Химметалургпроект” продължих да работя в продължение на 26 години до пенсионирането ми. Докато работех в института в мен се породи амбицията да завърша висше образование. Трите години в търговското училище не се признаваха за средно образование и аз трябваше да завърша първо такова образование. Записах се в техникума по индустриална химия. Учех задочно и се явявах на изпити. Докато учех в техникума бях началник отдел кадри в института. След като завърших техникума, отидох да работя в техническия отдел. Заедно с двама мои приятели, единият от които е бил политически затворник преди 1944 г., а другият – Тодор Миленков е имал смъртна присъда през същия период за антифашистка дейност решихме да кандидатстваме в Химико-технологичния институт. По това време обаче имах навършени 40 г. и два месеца, а Тодор Миленков – 40 г. и осем месеца. Оказа се, че не можем да следваме, тъй като беше разрешено само до 40 г. Тогава решихме да отидем при министъра на образованието, но ни прие заместник министърът Ганчев. Обяснихме му какви са нашите намерения и че заради няколко месеца над разрешените, не ни приемат документите. Той първоначално ни отказа, но Тодор Миленков заяви, че ще отидем при министър-председателя Антон Югов, с който се познавахме. Тогава той се съгласи и прие молбите ни. След една седмица получих писмо, че министерството ми разрешава да следвам в ХТИ. Завърших висшето си образование през 1963 г. През същата година и в един и същ месец моят син Бенедикт завърши музикалната консерватория. По този повод излезе статия във вестник “Еврейски вести”, че в нашата къща има двама висшисти. Продължих да работя в този институт и станах началник на международните връзки. Завеждах отдела, който се занимаваше с безвалутния обмен с проектанските организации от страните от тогавашния социалистически лагер - Унгария, Чехословакия, Полша, Румъния, Съветския съюз и Югославия. Създадохме връзки с всички проектански институти. Създадох контакти с проектанските организации от тези държави и всяка година от нашия институт заминаваха български специалисти в областта на химията и металургията и така се осъществяваше техническото сътрудничество между седемте държави. Когато идваха гостите от чужда държава, аз се грижех за тяхното настаняване, престой, програмата на престоя им, подписването на договорите. Планирах посещенията през цялата година. Посетил съм много европейски държави заради работата ми. Моята специалност беше черната металургия и когато институтът се раздели на “Химпроект” и “Металургпроект”, аз избрах да работя в “Металургпроект”, въпреки, че директорът на “Химпроект” беше евреин. Неговото име беше Нисим Понфина и си спомням, че беше избран за химик на годината в България. През 1981 г., две години след като се пенсионирах, започнах да усещам, че имам още сили и желание да продължа да работя. Затова реших отново да се върна в института “Химпроект”. Отидох първоначално при началника на отдел “Технически кадри” и го попитах дали мога да се върна отново на предишната си позиция – да отговарям за международния научен обмен. Началникът ми отговори, че идвам точно навреме, тъй като човекът, който бяха назначили на мое място, изобщо не можел да се справи с работата, дори често отсъствал от работа. Тогава отидох при директора на института, който се оказа нов и за моя изненада се оказа, че знае всичко за мен, въпреки че не се бяхме виждали. Все пак в този институт съм прекарал 26 години и лично съм назначил на работа няколкостотин души. Директорът с радост прие молбата ми и ме назначи на работа като началник на безвалутния обмен на научни кадри между страните членки на Съвета за икономическа взаимопомощ. От своя страна, аз веднага се заех с работата. Незабавно осъществих контакти с колегите от Чехословакия, Унгария, Румъния, Съветския съюз, Полша, ГДР и Югославия. Навсякъде ме познаваха и с радост приемаха новината за моето завръщане. Изготвих програмата на института за следващите пет години. Харесвах работата си в института и не се отнасях формално към нея. Въпреки, че институтът не разполагаше с много средства, аз измислях начини, чрез които гостите от чуждите държави да се чувстват добре при посещенията си. Чрез собствената си инициатива аз им организирах посещения на опера, театър, екскурзии на Витоша планина. Винаги оставаха много доволни и често се е случвало самите гости да организират общи прощални вечери, трогнати от отношението към тях. През 1953 г. аз взех много важно решение в живота си, чрез което спасих здравето си. Тогава скочих от работа с възнаграждение от над 600 лева плюс много привилегии на работа с месечно вънаграждение от 62 лева. Десетки години по-късно прочетох един труд на американския професор по психология Питърс и разбрах, че съм постъпил абсолютно правилно. Според този труд при професионалното си развитие всеки човек има граница и след като я достигне, той изпада в състояние на “некомпетентност”. Следствията от това състояние се изразяват в масирано влошаване на здравословното състояние и американският профисор изброява четиринадесет вида заболявания, които могат да бъдат следствие на това състояние. За моя радост аз имах само четири от тях. Смятам, че много навреме съм успял да изясня за себе си кое е по-добре – да остана на високоплатената си работа и да жертвам здравето си или да се развивам в друга посока. И аз наистина предприех нови стъпки – завърших средно и висше образование и се развих професионално като инженер в черната металургия. За първи път отидох в Израел през 1954 г., за да видя сестра ми и брат ми. Престоят ми в Израел беше плануван за един месец, но корабът, с който пристигнах и който трябваше да ме върне в България, закъсня с три месеца и аз останах по-дълго. Междувременно пуснах молба в института, в който работих - “Заводпроект” за неплатен отпуск и да ми запазят мястото докато се върна. Не съм имал проблем с властите затова, че съм пребивавал три месеца в Израел. Отнасям се с голямо уважение към Георги Димитров (ръководител на Българската комунистическа партия), който, за разлика от Сталин, позволи на българските евреи да заминават безпрепятствено за Израел. В момента в България са останали много малко евреи и все по-често се срещат смесените бракове между българи и евреи и оттам идват странните съчетания между български и еврейски имена. През периода на управление на комунистическата партия винаги съм подкрепял народната власт и официалната позиция на партията. Като служител на народната милиция през 1950s аз съм бил “юмрукът” на народната власт. Сега, от дистанцията на времето, оценявам този периода на управление на комунистическата партия като тоталитарен. Властта беше съсредоточена в обкръжението на Живков (генерален секретар на БКП) и идеята за народната власт беше опорочена. Много от деянията на партията бяха неизвестни за повечето хора – например лагерите за политически затворници. Тези неща се разбраха едва след падането на комунистическия режим през 1989 г. В личен план все пак има от какво да съм доволен от периода на управление на БКП. През този период успях да завърша висше образование без да плащам такси, имах добра работа. Моят син, Бенедикт Молхов и неговата съпруга също са завършили държавната консерватория без да плащат такси. Пенсионирах се на 63 години, но имах сили и се върнах да работя още за две години. Тогава завеждах външните връзки на института с другите подобни институти. След 1989 г. бях сътрудник и на съюза на инженерите. Промените след 1989 г. ме завариха като пенсионер. Сега разрухата в България е много голяма. Институтът, в който работих все още съществува, но от него е останало твърде малко. Оценявам като положително отварянето на страните от източна Европа към Запада. Смятам обаче, че краят на управлението на комунистическите партии в страните от Източна Европа е резултат от многогодишната работа на американското разузнаване, което доведе до политическите промени. Аз съм бил член на БКП и продължавам да членувам в нейната наследница – социалистическата партия. В момента според статистиката на сина ми в България са останали не повече от 6000 евреи. Въпреки това редакторката на вестник “Еврейски вести” Михайлина Павлова е намерила в интернет списък от неизвестен български автор на евреи, които са обявени за расисти. В списъка има много от моите познати, само мен ме няма. Някои от политическите партии имат необявени официално антисемитски идеи. Сега животът в еврейската общност е много добър. Организират ни посещения на културни прояви. Всеки ден през седмицата отивам в еврейския културен дом, за да обядвам и да се срещна с приятелите ми. Благодарение на средствата, които ни праща световната еврейска организация “Джойнт” получаваме помощи и можем да се храним сравнително евтино. Синът ми е диригент на еврейския хор и се е натоварил и с административна работа, за което разполага с кабинет в еврейския културен дом. Интервюирал: Димитър Божилов Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview interview -> Касета 1, Страна А interview -> Луна Давидова interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала interview -> Грация Нисим Албухайре interview -> Адела Хинкова interview -> Софи Леон Пинкас interview -> Виктор Барух interview -> Бина Йосиф Декало interview -> Леон Нисимов Лазаров София България Интервюирал: Леонтина Израел Изтегляне 212.35 Kb. Сподели с приятели:
|