Молитвата в стария и новия завет



страница1/12
Дата19.06.2017
Размер1.87 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
ДУХОВЕН ЦЕНТЪР ЗА КАТОЛИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ

И ДУХОВНОСТ
БЛ. ПАПА РОНКАЛИ”
ул. “Анжело Ронкали” № 2

София

МОЛИТВАТА

В СТАРИЯ И НОВИЯ ЗАВЕТ



Материали за студенти
о. Сречко Римац, OCD

София 2010.



ВЪВЕДЕНИЕ
Най-общо казано, молитвата е душата на духовността. Сигурно най-чувствителен проводник на нашата комуникация с Бог: тя първа реагира когато това отношение не функционира, както би трябвало да функционира. Молитвата прониква (обхваща) целокупния живот на вярващия, на всичко влияе и от всичко е зависима.

Когато не функционира молитвата, сигурно тогава не функционира нито вярата; защото как може да се разбере, че някой може искрено да вярва в Бога, а да не се обръща към Него, да не комуникира с Него? В този смисъл, молитвата се налага като нещо необходимо, без което човек не може, като най-дълбока нужда на човека. В живота на човека има толкова неща, които са условие той да бъде щастлив, но много от тях не зависят само от него, тоест надминават неговите сили и възможности. Той има нужда да измоли това от Този, Който е всемогъщ. Така молитвата се представя като нещо естествено в живота на човека, нещо, което се налага само по себе си.

От друга страна, молитва не е нещо лесно, нещо спонтанно, което върви от само себе си. Тъй като прониква целия живот на човека не може нито да бъде нещо лесно и просто. Опитът на всеки молещ, сигурно ни потвърждава тази истина.

И животът на Исуса ни свидетелствува това: и Той се е борил в молитва, падал е на земята, с кръв се е изпотявал и в молитва е прекарвал цели нощи. И на всеки свой ученик е оставил завещание да бди и да се моли (Mт 26:41). Така, молитвата се представя като истинска сила в житейските борби, с която единствено може да се запазим в живота.

Така е било и в живота на Исус. В посланието до евреите четем: "Той в дните на своя земен живот със силен вик и сълзи отправи молби и молитви..." (5:7). И неговата Великосвещеническа молитва съдържа в себе си като съществен елемент – елемента на жертва: "И за тях, Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината" (Йоан. 17:19).

Всички затруднения и мъки на своя живот Исус е посрещал в молитва, която не е била някакъв приятен блян, но истинска борба в търсенето на волята на Отца. И неговите ученици, когато са гледали Неговия живот, имали са възможност да разберат, че молитвата не е някаква лесна и приятна реалност, но истинска житейска борба. От това разбиране изниква и тяхната молба: "Господи научи ни да се молим ". Автентичността на молитвата те ще изпитат по-късно.

Св. Павел, голям последовател на молитвата на Исус, пише на вярващите в Колос: "Желая да знаете, в каква голяма борба съм заради вас... " (2:1). Става дума за борба в молитва. На края на същото послание пише: "Епафрас винаги се подвизава за вас в молитвите, за да пребъдете съвършени и изпълнени с всяка воля Божия“ (4:12).

Автентичната молитва има мощ да променя живота, а промяната на живота не става по лесен и прост нaчин. Това се случва само с цената на много и не малки жертви.

И именно поради това молитвата не е лесна и от нея се бяга. В молитва човек опознава себе си, опознава какво в живота трябва да промени. Страхът от затруднения, които се намират в молитвата, отдалечава много души от нея, или се случва нещо, което също не е добре, а това е молитвата да се деформира по начин да няма никакво влияние на техния живот. В този, друг случай, човек си мисли че се моли, но животът му не се променя, или още по-лошо: убеждава се че Бог във всичко е съгласен с нея и че не изисква нищо друго освен онова, което самият човек желае. Такава молитва е фалшива, всъщност не може да се нарича молитва, защото е съвсем в разрез с живота.

Исус със Своя пример и със Своите учения ни е оставил ясно и автентично виждане за християнска молитва. Ще се опитаме в евангелски откъси да видим как в евангелието ни се представя Исус като Този, Който се моли и от тук да вземем конкретни поучения за молитва, така че да можем да разберем природата и значението на християнската молитва.



1. МОЛИТВА В СТАРИЯ ЗАВЕТ
Бог пръв зове човека. Дали човек забравя своя Създател, или се крие далеч от Неговото Лице, дали той тича след идолите си, или обвинява божеството, че го е изоставило, Живият и Истинският Бог зове неуморно всеки човек на тайнствената среща в молитвата. Това действие на любовта на Бога, Който е верен, е винаги първо в молитвата, действието на човека е винаги отговор. Както Бог се открива постепенно на човека и открива човека на самия него, молитвата се явява като взаимен призив, драма на Завета. Чрез думите и делата тази драма обвързва сърцето. Тя се разкрива през цялата история на Спасението.1
Библейската праистория разкрива началата на молитвата – Бог призовава човека. Аврам отговаря на Бога и Избраният народ присъединява към тази молитва, приемайки близостта на Бога и любовта на Създателя. Божият народ е роден в момента, когато Бог за пръв път му е отправил своето слово и цялата история на Божия народ е продължение на този диалог с Бога. Историята на Израел е история на откровението, история на диалог – на молитва.

Цялата история е проникната с Божиите дела, с Неговото милосърдие, но и с греховете на народа. Всички по-важни моменти на тази история са влезли в молитва, станали са молитва: избиране-призвание, освобождение от Египет, завет на планина Синай, пътуване през пустинята, влизане в обетованата земя, победа над враговете, робство, връщане и обнова... Всичко това се намира в молитвата на Божия народ: молитва на прослава, на благодарение, на молба, на разкаяние... За израилтяните молитвата е учителка на живота. И затова е разбираемо защо в еврейския език в Стария завет има повече глаголи, с които се изразява понятието да се молиш; има също и повече съществителни които означават понятието молитва.

Ако погледнем на етимологично – филоложкото понятие "да се молиш" ще разкрием една част от богатството което е записано в Стария Завет:

- Атар е в еврейския език основният глагол, който означава да се молиш. В хифил (падеж в еврейски език) (хе'етир) означава да се молиш към Бога (молитва на прошение), а в нифил това означава да позволиш от някой да си молен, някой да моли от теб;

- пиллел се използва често в Стария Завет (около 60 пъти), а това означава да решиш нещо, да определиш нещо. От този глагол идва съществителното тефилах, което в еврейски език означава молитва. Тефилах може да бъде и молитва на култ и вън от култ. Много псалми просто се наричат тефилотх Давид, молитви на Давид;

- ша”ал означава да искаш (Втор 18:16; 3 Царств.3:5.10.11; Ис.7:11; Зах. 10:1 Пс. 2:8; 70:5; 26:4; 104:40);

- ханан означава да молиш от Бога Неговото благоволение, за благодат и помилване (Втор. 3:23; 3 Царст. 8:33.47.59; 9:3; Пс. 29:9 …). Съществителни които произлизат от този глагол: тахануним и хехина, означават особено жарка, силна молитва, молба, заклинание, което се произнася гласно или чак с плач (Пс. 28:2; 31:23; 130:2 и др.);

- кара”- означава да викаш, да призоваваш на помощ – тук разбираме гласна молитва (често в Псалмите);

- 'анах означава да ридаеш.

- хиллел2 означава да славиш;

- сабах означава да честваш, да славиш;

- зиккер означава да си спомниш;

- ядах означава да славиш, да признаваш;

- шир значи да пееш;

- аннах означава да пееш, да опееш;

- зиммер означава да свириш, да удряш в струни (използва се особено в псалмите);



- хищахве означава външно поведение на молещия се, а това означава:

- да падаш на колене на земята, да се покланяш до земята на Бога (Бит. 18:2; 19:2; 22:5...);

- да паднеш на колене или да преклониш колена (Пс. 21:30; 72:9);

- да сложиш главата си между коленете (3 Царств. 18:42).


Молитвата на Израел е вкоренена в историята. Тя е насочена и към историческия Божи план, защото човек, тръгвайки от онова, което е било и това, което се случва сега, моли от Бога интервенция в сегашния момент, Божието спасение да бъде дадено на земята. Молитвата на отделния човек има съществените характеристики на молитвата на общността, защото и молитвата за личните неща често се позовава на исторически лица (Авраам, Исак, Яков...) и на исторически събития за народа. Така че лични паслми могат да се превърнат в молитва на общността. Сигурността и силата на молитвата са имали своето основание в Божиите дела, които са направени в полза на Неговия народ.

Постоянната и непроменлива Божия любов, която се е проявила към народа, дава сигурност на всеки отделен човек (като такъв който принадлежи на народа) че е обичан от Бога, а това означава че ще бъде изслушан.


1.1. Главни характеристики на молитваТА на БожиЯ народ
Сърцето е домът, в който съм, където живея То е нашият скрит център, неуловим за разума и за ближния; единствен Духът Божи може да го опознае. То е място на решението в дълбините на психическите ни способности. То е място на истината, където избираме живота или смъртта. То е място на срещата, понеже по подобие на Бога ние живеем свързани: то е място на Завета”3.
1. Начин на молитвата
В Стария Завет молитвата е насочена директно и единствено към Яхве като Бог на Завета, Бог който е верен, Когото с доверие наричат "мой Бог", "моя канара", "мое прибежище", "моя крепост".

Молитвата е кратка, но честа. Общо взето, не е било учтиво, даже е било забранено много да се говори в присъствие на видните хора и затова и пред Бога малко са говорили, а много са слушали. Дълги молитви с много думи, с повтаряне с думи които не се разбират и ако се повтаря една и съща молба няколко пъти, според разбирането на библейския писател лишава от нужното доверие в Бога като Отец, а това доверие би трябвало да се проявява в молитвата. „В събрание от по-стари много не говори, и не повтаряй думите в молбата си. “ (Сир.7:14), "Не бързай с езика си, и сърцето ти да не бърза да изговаря думи пред Господа: защото Бог е на небето, а ти на земята; затова думите ти да не бъдат много. (Екл. 5:1).

Разбирайки Бога като Цар евреите са смятали че молитвата трябва да е на висок глас, защото тихата молитва е била знак на недоверие и знак на неуважение. И поради това израелтянинът вика, призовава, ридае, докато не изнемогва от викове.

Молил е за материални блага: дълъг живот, здраве, богатство, а от духовните добрини той е молил за прошка на греховете с убеждение че Бог не изслушва грешник. Водачи са молили особено за мъдрост, а най-вече царе. Тук не трябва да забравяме, че човекът на Стария Завет още няма познания за задгробния живот – за това за пръв път ще се говори в книгата на Йов.

В робството Израел се връща към вътрешната молитва – медитация, разкривайки истинската красота на Яхве: народът отново има опит за присъствие на славата на Бога между своя народ който е без храм и без синагоги. Народът познава, че Небето е главно място на пребиваване на Бога. ,,.. тогава чуй от небето, от мястото на Твоето обиталище, молитвата и молбата им, стори, каквото е тям потребно; и прости на Твоя народ, каквото е съгрешил пред Тебе..." (3 Царст. 8:49-50). Именно по това време, между народа, най-добре е описан образът на Месията. Пророкът говори за Месията: "Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница." (Зах. 9:9).

Едва след връщане от робството във Вавилония за пръв път се явяват ангели като тези които са посредници в молитвата (виж Зах. 1:12; Йов. 5:1; Дан. 12:1; Тов. 12:15).


2. Места за молитва
При източните народи, които са имали своето естествено пребиваване в пустинните части, особено привилегировани или свети места за молитва са били: планини (възвишения) защото са близо до Бога, след това гори (тоест някои дървета) като оазиси, след това извори или някои други красоти на природата които са предизвиквали удивление. Всичко това е имало значение за еврейския народ, който се е молил в къщи и на всяко място, но ударение, от самото начало се слага върху избора на место, с което е свързано явление на Бога, места където Бог се е явил или е дал някакъв знак, започвайки от патриарсите: Авраам: ,,И съгради там жертвеник на Господа" (сравни Бит. 12:6-8), Мойсей (Изх. 20:24)…

Когато са ходили през пустинята, светото място на редовна среща с Бога и място на търсенето на Неговата воля, място на молитва и благослов е била скинията на събранието в която е бил съхраняван ковчегът на Завета.

След пристигането в Обетованата земя привилегировано място става храмът 4, а след това синагогите. Богу молитвени места са били изграждани винаги на планини.

Планината и при езическите народи е била место където пребивават боговете. В вавилонската митология раждането на големи богове е на Планината на света или в Източната планина, където се ражда слънцето и където един ден в годината боговете са се срещали и са взимали решение за съдбата на света. На Изток е планина Сафон, където е бил тронът на Ваал. Гръцките богове, разбира се с Зевс начело пребивават на Олимп.

За евреите света планина е Сион, защото Бог е избрал планина Сион: ”избра коляното Иудино, Сион планина, която възлюби.” (Пс. 77:68) За ,,Светата планина" или ,,Планината на Бога" се пее в молитва.

След като народът е дошъл в Ерусалим, цар Давид решава да построи храм на Яхве, а на това Бог се противопоставя: „ти ще Ми съградиш дом, за да живея в него,


когато Аз не съм живял в дом, откак изведох синовете Израилеви из Египет, и доднес, но преминавах в шатра и в скиния?
(2 Царст. 7,5-7) Бог желае народът да запази обичаите на пустинята, да запази чувството на странник, който преминава по Земята. Имало е голяма опасност народът да види обичаите на околните народи и да въведе техните обичаи. Затова пред евреите Бог хвали общността на Рекав, която се намира в дома на Яхве, защото е останала вярна на заповедта, която е приела от своите отци: „през всички дни на живота си живейте в шатри, за да проживеете дълго на тая земя, дето сте чужденци. " (Йер. 35:7).

Все пак израилтяните са построили храм, но именно този Храм е станал техният голям проблем, защото със своя разкош заместил Бога, давал им сигурност, че на тях нищо не може да се случи, и по този начин не са обръщали повече внимание на Бога, на живота, на Словото Божие. А Бог чрез пророците предупреждава (Йер 7:11-12-15; 26:4-6), така че на края осъществява своите предупреждения – Храмът е разрушен, а народът е отведен в робство.

След връщане от вавилонското робство израелтяните искат да подновят храма който е разрушен, но пророкът се противопоставя на това (Ис. 66:1). Това, което Бог иска да каже на човека, е – ти си храм! Много хора са искали да се приближат до това разбиране, че най-големият храм Божи е самият човек. На своите съвременници Исус ще каже: ”разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна" (Йоан. 2:19).

Но, въпреки всичко Храмът е останал център на набожност: в Храма се празнуват празници и се принасят жертви, благодарност, плаче се за своите грехове, въпреки че евреите няма никога да забравят, че главното място на пребиваване на Бога е на Небето. (3 Царст. 8:27-30). И въпреки голямото предимство на Ерусалим и на Храма молитвата никога не е била свързана само с това място. Израилтянинът е знаел, че Бог се намира навсякъде: чува молитвите в Египет, както и във Вавилон, изслушва молитвата на Илия в Сарфата Сидонска или в земята филистииска.


3. Времето на молитва
Класическото време за дневна литургическа молитва която са правили свещеници и левити, е сутрин и вечер, време, в което в Храма се е принасяла сутрешна (евр. олат тамид) и вечерна (евр. ле-минхах) жертва (сравни Числ. 28:2-8; Изх. 29:30-42; 1 Парал. 23:30; 2 Парал. 29:25; Ездр. 3:3; 9:5; Неем. 11:22; 12:24), но много често е била присъстваща и цялата общност.

Издигнати дни в годината са били: празници и съботи.

Що се отнася до личната молитва, в книгите на Стария Завет, по отношение на време, тя не е определена. Единствено в книгата на Даниил намираме че ,, Тогава тия люде издебнаха и намериха Даниила, че се моли и че проси милост пред своя Бог; “три пъти на ден се моли със свои молитви" (Дн. 6:13). Вероятно става дума за „вечер, утро и на пладне " как се казва в книгата на Псалмите – „Вечер и сутрин и на пладне ще моля и ще викам, и Той ще чуе гласа ми” (Пс. 54:18).

В Деяния на апостолите имаме точно определено време за молитва: „трети час през деня"55 (Деян. 2:15), а след това ,,Петър около шестия6 час се качи на плоския покрив на къщата да се помоли" (Деян. 10:9), и „Петър и Иоан заедно възлизаха в храма в деветия молитвен час. 7 (Деян. 3:19).

Както можем да разберем от Псалмите, и за личните молитви, сутрешното и вечерното време е най-подходящо. Утрото е особено време на възклицание, на прослава и на надежда. „Аз пък ще възпявам Твоята сила и от ранни зори ще прогласям Твоята милост, защото Ти ми беше защита и прибежище в деня на моето нещастие. (Пс. 58:17) (виж още 88:14; 92:3; 5:4), докато вечерта е представена като време на мъка, терзание, опасност „вечер настъпва плач, а сутрин - радост. (Пс. 30:6), това е време на тъма и на мрак, което за древните народи има несравнимо по-силно значение (Пс. 18:29). Нощта крие опасности и е символ на страха.

Освен за сутрешна и вечерня молитва в Стария завет много се говори и за молитва през нощта. Нощната молитва е също и нещо превъзходно: „ръката ми нощем е простряна и се не уморява; душата ми се отказва от утеха. … припомням си моите песни нощем, беседвам със сърцето си, и духът ми изпитва: … (Пс. 76:3.7), „Господи, Боже на моето спасение! денем и нощем викам пред Тебе: да влезе пред Твоето лице молитвата ми; наклони ухото Си към молбата ми” (Пс. 88:2), и на други места (виж Пс. 118:55.66; 62:6; 41:9; 133).

Израилтянинът приема утрото като начало на нов живот – защото сънят се смята като някакъв вид на смъртта, на отсъствие. То е нов дар на живот, който предизвиква благодарност. Нощта е символ на всичко черно в живота и затова израилтянинът иска тези моменти да ги победи с Яхве, да изгони злото. Иска да надмине това зло, което според тяхното разбиране идва през нощта, чрез тъмнината. От друга страна именно нощта е най-често благоприятен случай, когато Бог се явява в сънища. Нощта е време на среща и на дискретност...
4. Положението на тяло в молитвата
За да изразят отношението си към Бога израелтяните, както и всички други източни народи Бог използват понятието абад, а това означава „да бъдеш слуга” или „да бъдеш роб”. Но за израилтянина това понятие не е нещо срамно, а напротив да бъдеш слуга на Яхве е чест, израз на дълбоко приятелство.

Понятието което се използва за Бога е баал, тоест „господ”, „господар”. То е извор на дълбока почит, която прониква всеки молещ се човек.

Израелтянинът влиза в светилището с боси крака и със задължение за обредно миене – крака, ръце... – и това представлява „очистване” от греха (сравни Изх. 40:30-32) като по този начин се отдава служение на Яхве. Бог в среща с представител на Божия народ говори: „събуй си обущата от нозете” (Изх. 3:5; Иис. Нав. 5:15). Това е нещо важно, не само за да не се профанира светостта на мястото с някакви езически елементи, но за да се засвидетелства по този начин собствената бедност и служение на Бога.

Положението на тялото на молещия се пред Бога човек може да е различно:

a) поклон с лице до земята е начин, при който в присъствие на Бога човек пада на колене и с челото се докосва до земята (Битие 18:2; 19:1; 22:5), и така показва пълно предаване и предоставяне на Бога;

б) пълно простиране на земята по време на молитва, изцяло предава своята немощ (Иис. Нав. 7:6; 2 Парал. 29:28; Йудит 9:1);

в) заставане на колене – коленичене (3 Царст. 8:54; Ез. 9:5; Дан. 6:11);

г) да стоиш прав говори, че човек е готов за молитва (1 Царст. 1:9.26; Йер. 18:20), а също и знак на почит към някой, когото смяташ за виден: "Пред побеляла глава ставай" (Лев. 19:32); Йов говори: „Когато излизах пред градските порти и слагах седалището си на стъгдата, - младежите, като ме зърнеха, отдръпваха се, а старците ставаха и стояха" (Йов. 29:7-8). Когато се прави жертва и когато човек стои прав това говори за почит;

д) седящ (позиция на съсредоточение): “И отиде цар Давид, застана пред лицето на Господа, и се помоли...” (2 Царст. 7,18);

е) наведен към земята с лице между коленете " Ахав отиде да яде и да пие, а Илия се изкачи на връх Кармил, наведе се към земята, тури лицето си между коленете " (3 Царст. 18:42);

ж) разтворени ръце въздигнати към небето често придружават всяка молитва (Изх. 9:21.33; 3 Царст. 8:22.54; Из. 1:15). Псалмистът говори: ,,цял ден виках към Тебе, Господи, протягах ръце към Тебе" (Пс. 87:10);

з) вдигане на ръцете към Ерусалим, Храма или Светилището (3 Царст. 8:38.44.48; Дан. 6:11). ,,Чуй гласа на моите молби, кога викам към Тебе, кога дигам ръце към светия Твой храм" (Пс. 27:2); "Дигнете ръце към светилището и благословете Господа " (Пс. 133:2);

и) песни, танци, пляскане с ръце за да покаже своята радост и благодарност към Бога израилтянинът пее, танцува, удря с ръце и с най различни инструменти ... (2 Царст. 6:5; Пс. 26:6; 32:3; 46:2; 97:8; 150...). Когато е тъжен, в нужда, нещастен, израилтянинът плаче, пости, облича се във вретище, на главата си слага пепел, удря се в гърдите... (Иудит. 20:23.26; 1 Царст. 1:10; 7:6; 2 Царст. 12:16.22; 3 Царст. 21:27; Хош. 7:14; 12:5; Йоил. 1:14; 2:12)...
Всички тези жестове не само че изразяват вътрешно предаване, но служат и за усилване на ревността на молещия се човек.
5. Отношението между молитва и литургически култ
За древните народи, жертвата сама по себе си, е била съвършен култ, независимо от това дали е била придружена с молитва. В Библията най-древните жертви намираме още при Авел, Каин и Ной, а те са принесени без молитва, като благодарност, в която човек споделя дарове с Богa изгаряйки ги, така че да станат невидими, и по този начин приемливи за Бога. Но, с течение на времето у израилтяни се утвърждава убеждението, че жертвата трябва да е придружена с молитва. А още повече че жертвата е била принасяна на свято место и това свято место е давало по-силно усещане за близост до Бога, а постепенно е нараствало съзнанието че трябва да се обърнат към Него с думи.

Вече Авраам издига жертвеници и принася жертви на местата на явленията на Бога, призовавайки името на Яхве (сравни Битие 12:8). Един от най-светите ритуали на избрания народ предписва, че на Яхве се принасят първите плодове с молитва, която е едновременно благодарност и изповядване на вярата (виж Втор. 26:1-15). Но, малко по малко в Израел тази практика била забравена и дошло време, когато на жертвата се гледало само като на нещо външно, свързано с култа – поставя се ударението само на външното, без да е придружено нито с молитва, нито с покаяние. Въпреки че пророците много силно атакували обичаите на култ, който е станал без съдържание – станал е празен, народът оставал 'твърдоглав'. И именно по това време настъпва робството. Тъй като по време на Вавилонското робство няма нито жертвеник, нито възможност да се извършват външните обреди, молитвата става по-важна от самата жертва която представлява външен обред: „Жертва и принос Ти не пожела; продупчи Ми ушите всесъжение и жертва за грях не поиска. Тогава рекох: ето, ида; в книжния свитък е писано за Мене; желая да изпълня волята Ти…” (Пс. 39:7-9).

В посланието до Евреите (Евр. 10:5) намираме програмата, която Христос е избрал в началото на своето идване.

В Псалмите четем: „Слушай, народе Мой, Аз ще говоря; няма да приема телец от твоя дом, нито козли от твоите дворове… Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци" (Пс. 49:7.14), и продължава: ,,защото, да би искал жертва, аз бих Ти дал; но към всесъжения не благоволиш. Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш." (Пс. 50:18.19). Все повече и повече се подчертава необходимостта и култът да станат по-духовни: „Да възлезе молитвата ми като тамян пред Твоето лице, въздигането на ръцете ми - като вечерна жертва. (Пс. 140:2), поднасяне себе си като жертва, пост свързан с молитва: "бях печален няколко дена, постих и молих се пред Бога небесни" (Неем. 1:4; виж Иер. 14:12-13).

Подновява се желанието да се възстанови някогашната хармония между жертва и молитва: „ще принеса жертви на хвала и ще призова името на Господа" (Пс. 21:26; 53:8; 65:13; 115:17). Всъщност, това е съвършена форма на култ, когато жертва и молитва се допълват и взаимно се осветяват: молитвата пази обреда за да не придобие той само магично8 или материално значение (сравни 3 Царст. 17:21; 4 Царст. 4:33-35), докато жертвата прониква молитвата и я прави по-силна и по-автентична. Робството помага да се изчисти култът, защото по това време молитвата е единствен начин за връзка с Бога, тъй като няма възможност да се принасят жертви, и молитвата придобива голямо значение, така че, след завръщането от робството, автентично придружава култа.




Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница