Духовност на СтариЯ Завет

С това виждане за „слуга” е тясно свързан и ,,страхът Божи". Това е главна характеристика на вярата. „Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой?” и като отговор на първо място идва: „Само да се боиш от Господа, твоя Бог..." (Втор. 10:12). Набожният израилтянин искрено е молил за страх Божи, това е смятал като дар от Бога: “утвърди сърцето ми в страха на Твоето име." (Пс. 85:11). “Бойте се от Господа, (всички) Негови светии, защото няма оскъдност у ония, които Му се боят.” (Пс. 34:10). Този страх е понякога синоним на Божията любов, страх да не наскърбя, да не натъжа Любовта. От друга страна, Божието всемогъщество и възвишеност са толкова големи че побеждава страха. В срещата с Бога винаги е присъстващ и страхът. Просто човешката природа трябва да реагира така. Понякога страх Божи е синоним на вяра: когато Авимелек отправя упрек на Авраам, защо не е казал, че Сара е негова жена (Авраам се е страхувал, че ще го убият заради нея). Авраам отговаря: „Помислих, че в това място няма страх Божий, и че ще ме убият за жена ми.” (Бит. 20:11).

Но, именно страхът Божи при набожния израилтянин е залог, че молитвата ще бъде изслушана. ,,Колко много са у Тебе благата, що пазиш за ония, които Ти се боят" (Пс. 30,20). “защото, колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към ония, които се боят от Него." (Пс. 102:11). По този начин молещият се, носи чувството на радостно упование. Заветът с Мойсей на Синай е давал на израилтянина усещане, че е в роднинска, кръвна връзка с Бога. (Мойсей поръсва народа с кръв на жертва).

Така малко по малко, но все по-ясно и по-ясно се развива и схващането за Божието бащинство. „Това ли въздаваш Господу, народе глупав и несмислен? Не е ли Той твой Отец, Който те усвои, създаде те и те уреди?” (Втор. 32:6). „Само Ти си наш Отец; защото Авраам не ни познава, нито Израил ни признава за свои; Ти, Господи, си наш Отец." (Из. 63:16).

Постепенно расте и съзнанието на отделните хора, че имат Бог за Отец. Това по особен начин се проявява чрез имената, които дават на децата: Авиел – мой отец е Бог; Авиях или Йохав – мой отец е Яхве.

Вижда се и по това как те се обръщат към Бога със съвършена детска свобода: „Господи, Отче и Владико на живота ми! Не ме оставяй на волята им и не ми давай да падна чрез тях.." (Сир. 23:1), ,,Господи, Отче и Боже на живота ми! Не давай да се възгордеят очите ми, и отмахни пожеланията от мене." (Сир. 23:4).

И тогава, когато Израел изневери, пророците възвестяват, че Господ, в Своята любов, ще сътвори, роди ново сърце, чрез което пак ще се възстанови детското отношение към Бога. А особено чрез възвестяване на идването на Месия: ,,Той ще Ме нарича: Ти си мой Отец, мой Бог и твърдиня на моето спасение. " (Пс. 88:27). „Аз ще му бъда баща, и той ще Ми бъде син." (2 Царст. 7:14).

Името Бог е присъстващо в Стария Завет, но все пак не се използва така често и избягват да го използват както в личната, така и в обществената молитва. Тук инициативата идва от Бога, като дар от Неговата свобода, както мъж и жена свободно си избират с кого ще живеят. Това, което ни е учил Исус Христос, дава на всичките ни възможност да станем деца Божии и да ни е позволено да можем да наричаме Бога с името “Отче”.

Исус радикално променя това отношение – не е вече отношение Господар – слуга което предизвиква страх от Бога: ,,бой се от Господа " (Втор. 10:12), а отношение Отец – син.

За човек е голяма радост и щастие да може да нарича Бога свой Отец.

Евреите, като хора на молитвата, най-добре можем да опознаем от творбата Мишна¹⁸. В Мишна намираме записано, че по това време набожният евреин се е молил три пъти на ден – сутрешна молитва (евр. тефилат шахар), молитва на пладне (евр. тефилат сохораим )и вечерна молитва (евр. тефилат ха-ерев).

Принасянето на сутрешната и вечерната жертва в Храма е тясно свързано с молитвата – приношението на жертва на Бога, което прави свещеникът, винаги е придружено с молитва на левитите, които пеят псалмите¹⁹ и се молят, а народът гласно или дори пеейки отговаря чрез кратки възгласи като например: Амин, Алилуя, ле’олам хасдо и други. Тъй като в съзнанието на хората е, че пред Бога трябва да дойдеш с чисто сърце и с чиста съвест, тогава принасянето на жертви и на молитви задължително трябва да се предхожда от изповед на греховете.

Още от началото, свещениците и левитите са били разделени в чинове, които се наричали мишмарот. В самото начало са били осем, а по-късно двайсет и четири (1 Парал. 24:5). Всеки мишмар е имал представители на народа, така наречени: ма’амад, които са представлявали в молитвата хората от своя окръг, така че цялата земя е била разделена в 24 окръга, което означава че в богослужението в Храма е бил застъпен целият израелски народ. Част от представителите на народа, които не са могли да се съберат в Ерусалим, са се събирали в градовете, откъдето са произхождали настоятелите на отделните ма’амади. Как можем да видим, молитвеното богослужение тогава е вече много развито. Всъщност, по това време е свързано с жертвата в Храма, но постепенно все повече се отделя от жертването и става самостоятелно. Богослужението с молитва се развива не само извън светилището в Ерусалим, но и извън Ерусалим.

Тъй като жителите на отделен окръг са се събирали явно на молитва, на улицата или на площада в града, в който е живял техният представител, в някои градове тези места на срещите за молитва са били оградени със стена, така да бъдат защитени от шумове и други пречки. И тук намираме началото на строене на синагоги при евреите. Според Мишна на тези места народът се е срещал четири пъти на ден и се е молил. След всяка молитва на народа който се е събрал, е била дадена благословията на Арон: „да те благослови Господ и да те опази! да погледне милостно към тебе Господ със светлото Си лице и да те помилува! Да обърне Господ към тебе лицето Си и да ти даде мир!” (Числ. 6:24-25).

Молитвите които са се молели в синагогата по времето на Исуса и които и самият Исус като дете и младеж редовно е молел в Назарет, са върхът на литургичните молитви - разработени са до всички детайли и са имали потвърждение от авторитета на верските настоятели.

Ръкописи, които са намерени в Кумран от времето на Исуса свидетелстват за този период, че, по време на Исуса, евреите много са ценели молитвата. Между ръкописите, които са открити е и един, който съдържа около триста откъси на сутрешни и вечерни молитви, които са разпределени според дните в месеца.

Върхът на всички тези молитви е отговорът на Исус на въпроса коя заповед е първа от всички: "първа от всички заповеди е: "слушай, Израилю²⁰! Господ, Бог наш, е един Господ, и възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила". (Мк. 12:29).

“Християнската молитва е взаимоотношение на Завет между Бога и човека в Христос. Тя е дело на Бога и на човека; тя извира от Светия Дух и от нас, цялата отправена към Отца, в съюз с човешката воля на Сина Божи, станал човек.”²¹

Ще се опитаме най напред да спрем погледа си върху Исус в молитва, така че по-късно да можем по-лесно да видим какво е учението на Исус за молитвата и начина, по който първата християнска общност е живяла молитвата.

Ако гледаме Исус, който се моли, както ни го описва Евангелието, не е трудно да се разбере, че то ни представя начина, по който общността живее реалността на молитвата, тоест тя продължава молитвата на Исуса.

Исус ни учи, че за всички най важни решения в живота трябва да се подготвяме с молитва, защото тя има сила да постигне онова, което не бихме могли с човешки сили.

Молитвата е, по същество, мистична и затова не може да се опише, и поради това винаги е трудно да се говори за молитвата на някой друг човек. Никога не можем прецизно да кажем какво се случва по отношение на молитвата на наш брат или сестра, нито по отношение на нашата молитва, защото тя е нещо много повече от думите и жестовете, които правим. Това е неизразимо отношение на целия човек към Бога и тук е включено всичко, което човек има и което е.

За молитвата на Исус е още много по-трудно да се говори. Голяма тайна е за нас в какво молитвено отношение са били Исус и Небесния Отец. И думата „Авва²²,“която Той използва в своето отношение с Бога, е толкова пълна със значения, че не е възможно да се разбере в дълбочина.

На много места евангелистите говорят за молитвата на Исуса, защото, когато са живели с Него, често са могли да Го видят и да чуят как се моли. Исус принадлежи на народ, който е знаел да се моли, и е сигурно, че е бил включен в молитвата на Своя народ, и по отношение на еврейските предписания и закони за молитва може да се смята като пример за молещ се човек, Който спазва всички еврейски предписания според закона и пророците.

Сигурно е, че Той, като всеки друг евреин, е молил “Шема Израел” и псалмите, че е взимал участие в редовните съботни служби в синагогата (някои от тези събития са записани в Евангелията). Също така се знае, че “всяка година неговите родители са ходили в Ерусалим за празник Пасха" (Лк. 2:41). С тях е ходил и Исус и там е участвал в молитвата и в богослуженията. Сигурно е, че семейството на Йосиф²³ е спазвало вярно предписанията за молитва - преди всичко в молитвата преди обяд:благословията. Онзи човек, който не се е молил преди обяд е бил считан като крадец, защото взима без благодарност и без молитва нещо което принадлежи на Бога. Разбира се, че е имало и много други случаи в които се е молил, но за това евангелистите говорят сравнително малко.

Когато Исус изгонва търговците от Храма, Той им припомня Божието слово: „Не е ли писано: 'домът Ми ще се нарече дом молитвен за всички народи? А вие го направихте разбойнишки вертеп!“ (Мк 11:17; Из. 56:7; Йер 7:11). Ако Исуса не биха били смятали за човек, Който ревностно изпълнява Божия Закон, дори Неговата проповед не би могла да успее, но биха го убили още по-рано.

Самият факт, че са обвинявали Исуса, че общува с езичниците, че яде и пие, не спазва съботата, набеждавайки Го за всичко, за което според Закона са могли да Го обвинят, а че никой никога не Го е упрекнал, че не спазва молитвата, нито Него, нито по-късно Неговите ученици, достатъчно ясно говори, че по въпроса за молитвата, не е имало към Него забележки нито от най-взискателните евреи.

От всички еврейски молитви, християнската общност е взела само псалмите. В началото членовете на първата християнска общност отиват в храма или в синагогата, но както евреите все повече и повече се противопоставят на Евангелието, така и християнската общност все повече се дистанцира от тях. По време на написване на Евангелията дистанцията е вече доста голяма, така че и Евангелията са ,,изчистени" от части, които в началото са били еврейски. Това се вижда и от израза: ,,в техните синагоги"' .

Синоптиците на много места говорят, че Исус се е молил. Лука най-често описва Исус по време на молитва, защото има най-голям интерес към християнския аспект на Исуса, а молитвата, в този смисъл е един от знаците, разкриващи човечеството на Исус. Евангелист Марк само на две места дава сведения за Исусовата молитва. При евангелист Матей, когато се молил, Исус е оставил дълбоко впечатление в учениците си, подчертавайки определени условия. От това, което се намира при синоптиците, можем да извлечем някои характеристики на молитвата при Исус.

Евангелист Лука пише: „А когато настана ден, Той излезе и отиде в самотно място " (Лк. 4:42). Евангелист Марк, говорейки за същия текст, изрично казва: „А сутринта, като стана в тъмни зори, излезе и се отдалечи в самотно място, и там се молеше " (Мк 1:35). Съвсем е ясно, че Лука е изоставил думата молитва, защото е предполагал, че този, който чете сигурно знае поради какво е отишъл на усамотено место. Но, малко по-късно все пак изрично ще каже: ,,Но, още повече се разнасяше мълвата за Него, и голямо множество народ се стичаше да Го слуша и да се цери при Него от болестите си. А Той отиваше в самотни места и се молеше (Лк. 5:15-16). След като са нахранили множеството народ, Исус разпуска учениците, а Той Самият отива да се моли (сравни Марк 6:46; Мат. 14:23). Същото прави и преди избора на дванадесетте апостоли (Лука 6:12), преди изповядването на вярата на Петър, когато Исус пита Своите ученици ,,а вие, какво мислите кой съм аз" Евангелист Лука изрично пише: „По едно време, когато Исус се молеше насаме " (Лк. 9:18).

Сведенията от Евангелието за молитвата на Исуса ни говорят че Исус се е молил в усамотени места, където няма шум, а това е било в противоречие с тогавашните обичаи на учителите на молитва, които са се молили на площадите, така че да ги виждат всички. От една страна този начин на публична молитва е бил позитивен, защото е подтиквал към молитва хората, които са минавали, но малко по малко това добро намерение е изчезнало, така че често се е случвало да се молят на площадите, само за да се покажат пред другите, че са молещи и свети. И затова Исус говори на своите ученици: „И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. " (Мт. 6:5). Всъщност Исус подновява този вид молитва, която е отдавна забравена, именно съзерцателната, медитативна молитва, появила се в Израел по време на робството във Вавилония. Този пример на Исусовата молитва в самота ще бъде подтик за много монаси и монахини, които ще отиват в пустинята или в уединението на манастира, за да се посветяват на прослава на Бога чрез скрита молитва.

2.1.2. Исусовата молитва на планината

Синоптиците често подчертават, че Исус се е оттеглил в самота в планината. Както вече споменахме, в Стария Завет планината се е смятала като место на явяване на Бога, место на пребиваване на Бога, место на среща с Бога: от Авраам Бог изисква да пожертва сина си „на една от планините, която ще ти покажа“ (Бит. 22:2); на планината Мойсей разговаря с Бога и приема Десетте Божии заповеди, от планината се завръща с преобразено лице (Изх. 39:29). От началото до края на Исусовия живот планината ще има голяма роля. На планина е провъзгласен новият закон (Блаженствата), на планина става преображението на Исуса, смъртта на Исуса, възнесението…

Молитвата на планината не може да се ограничи само по отношение на географското понятие, но, сигурно е, че в съзнанието на Исуса и на евангелистите вече е присъствала определена символика, проясняване на значението на планината в историята на Израел.

Планината е от друга страна место на уединение, и без съмнение и поради това е привлекателна. Матей съобщава изрично причината Исус да се оттегли на планината: „И като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме (Мт. 14:23), докато Лука и Марко не споменават тази подробност, но може да се предположи, че търсенето на уединение е причина за изкачването на планината.

Когато Исус се преобразява, Той взема със Себе Си от Своите ученици, за да преживеят молитвата на планината, но Матей и Марко не го споменават като причина.

2.1.3. Исусовата молитва в пустинята

Никъде в Евангелието няма изрично свързване на молитва с пустиня. Усамотеност е обикновено място без шум. Но, всичките три синоптици споменават Исусовото пребиваване 40 дни в пустинята, където се е и случило изкушението, и със сигурност може да се каже, че това време Исус е прекарал в молитва. Не се знае какъв друг мотив би могъл да бъде.

Освен това, в Библията почти редовно намираме, че молитва и пост са свързани²⁴, както и молитва и явления. За прекарването в пустинята на Исуса са подчертани и двете. Лука за пророчицата Ана в Храма казва: „и не се отделяше от храма, служейки Богу с пост и молитва денем и нощем" (Лк. 2:37).

Исусовите изисквания за молитва и пост са еднакви – и постът, и молитвата да се правят тайно.

Освен това, Исус е отведен в пустинята от Духа, за да се подготви за борба със Сатаната. Без съмнение, подготовката е била чрез молитва. В своето изпитание в Гетсимания, Исус поучава учениците си: „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение (Мк. 14:38). По този начин Исус ни учи, че чрез молитва се побеждават изпитанията.

Духът и изкушението в Новия Завет постоянно вървят заедно. В пустинята Исус има явление. Но, явленията са редовно свързани с молитвата: кръщение, преображение, молитва в Гетсимания (Лк. 22:43). Пустинята, поради събитията с Исуса, се схваща от самото начало на християнството като място за молитва. Преминаването през пустиня е нещо което е необходимо за всеки духовни растеж. „В пустинята е безкрайно небето, безкраен пясъкът и аз беден" - пише един монах и продължава - ,,затова пустинята въодушевява и плаши". Пустинята е пространство на голямо мълчание и човек се страхува инстинктивно от среща със себе си. A срещайки се сам със себе си, човек не може да не се посрещне и със злото, което е в него.

Пустинята сигурно разкрива неизбежността на борбата... Но изпитанието е нужно и за напредване – най-опасното изпитание е когато нямаш изпитание. Един монах дошъл да се похвали на своя духовен учител, че много дълго и с постоянство молил Бог да го освободи от изпитанията и как най-накрая е изслушан. Когато е чул това, учителят му казал - 'Cега отиди и моли да ти се върнат изпитанията!' Ако Бог не ми дава изпитания, тогава трябва много силно да съм загрижен, защото въпросът е има ли Той изобщо с мен някакви сериозни планове. Ако Дяволът е далече, трябва да се запитам не е ли и Бог далече от мен. Ако Дяволът не се бори за мен, значи че нямам стойност за него – или вече ме е обхванал!
2.1.4. Свързаност на Исусовата молитва с явленията – откровенията
Видяхме как при Лука явление или откровение редовно са свързани с молитва: при кръщенето, преображението, в агонията и при признанието на Петър. Според известието на евангелист Матей: „не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата" (Мт. 16:17), но при Лука това откровение е плод на Исусовата молитва. Така при Лука молитвата се проявява като причина за откровение или видение.

При Йоан също намираме потвърждения в този смисъл (Йоан 12:27-30). Лука желае да подчертае силата на молитвата, с която винаги е свързано някакво откровение. Особено впечатлява молитвата на Исус в Гетсимания. Исус пада на колене и моли, и щом страхът пред мъката и смъртта е по-голям, Той се „молеше по-усърдно" (Лк. 22:44).

Исус е модел на човек праведник в изпитания и изкушения. Той се бори с молитва, в която са включени всички сили на духа и на тялото с физически ефект: Исус се изпотява със кървава пот.

Бог отговаря на молитвата на страдащия човек, а това е още едно доказателство за силата на молитвата, на която Бог не може да остане в мълчание. Бог гарантира достатъчна помощ за победа в изпитание.

Марк говори за това как Исус, след като е нахранил пет хиляди души: „отиде на планината, за да се помоли... а около четвърта стража през нощта приближи се до тях." (Мк. 6:46-48; сравни Мт. 14:23) Тук е още и молитвата в Гетсиманската градина.

Вече при Авраам, Мойсей и Илия видяли сме, че нощта е подходящо време за молитва и за откровение...
2.1.6. Молитвата на Исус и послание
Исус е дошъл да изпълнява волята на Оногова, Който го е изпратил. А това се проявява в решителни моменти в живота на Исус, а особено когато се е молил.

Изкушението в пустинята и това в Гетсимания са били отхвърлени чрез молитва. Такива изкушения го придружават до смъртта, до самия Кръст.

Тежко изкушение е за Исус, праведника, когато избират разбойника – можеха да му се явяват съмнения за кого Той всичко това прави, но те го отхвърлят. Трябва да знаем, че Исус е бил изцяло човек.

Докато се намира на Кръста, хората които са минавали там махат с глава и ругаят: ,,Ти, Който разрушаваш храма, и в три дни го съзиждаш, спаси Себе Си!" (Мт. 27:40). Свещениците, книжовниците, настоятелите на народa го изсмиват: „други спаси, а Себе Си не може да спаси. (Мт. 27:42). А други пък говорят: ”надяваше се на Бога, нека сега Го избави, ако Му е угоден" (Мт. 27:43).

Всичките изкушения са победени чрез молитва, която е съединена с жертва: „Отче! в Твоите ръце предавам духа Си. " (Лк. 23:46).

Вече в самото начало на Исусовата публична дейност идва изкушениетo от страна на народа и те искат да го спират в негово послание. Народът е въодушевен, търси го заради чудесата, които е направил. (сравни Мк. 1:21-37).

Когато учениците ходатайстват за народa: "всички Те търсят" (Mk. 1:37), Исус отива на друго място, но хората и там го намират – Исус позволява да бъде намерен. Той не изоставя нуждаещите се.

Когато Петър говори на Исус ,,всички Те търсят", това има едно определено значение – Петър всъщност желае нещо да посъветва. Можем да вземем две възможни предположения:

a) Толкова хора имат нужда от теб, а ти си губиш времето. В този случай позициятa на Петър е знак на неразбиране. Не разбира, че и в молитватa Исус е изцяло за хората. Той и сега служи на хората. Принася ги на Отца.

b) Търсят те, използвай тази възможност, покажи се. Продължи това, което вчера си направил и целия народ ще бъде с нас. Тук мнението на Петър е изкушение за Исус.

Отговорът на Исуса е, че трябва да върви напред, към другите. Той съзнава, че там, където го търсят зaради чудесата, няма онази вяра, зaради която Той е дошъл.

Молитвата на Исус е представена като върх, но и извор на дейностите. Това изглежда като пауза, загуба на време, но всъщност e начало на нови дейности. Така усамотение или пустиня за него не е бягство, но място за непредвидими решения.

Исусовата молитва не е бягство от задълженията, да бяга от затруднения или от рискове (понякога се случва, че нашата молитва е именно това). Неговата молитва е свързана с изненади и креативитет. Човек, който ce моли разкрива нови пътища, нови решения. Молитвата не е заради това някой да ”бъде добър”, “да бъде спокоен”. Той върви напред, винаги следва нова звезда. Самотата на пустинята може да отвори очите за ново, голямо, но може и да се превърне в място на почивка, на място за фалшива сигурност, на леност, която е маскирана с фалшивата вярност. Исус отхвърля изкушението: неговото послание не е само да прави чудеса, но да възвестява Царството Божие, защото заради това беше и дошъл. Исус желае Божията воля да триумфира в неговото послание за добро на всички. Когато Петър иска да го отвърне от пътя на Божията воля, Той реагира много остро: „махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко." (Мт. 16:23).