Общи характеристики на молитватa на Исус

В славословна молитва Исус казва: ,,Да, Отче така на Теб e харесало..."

Много пъти се чува от Исус, че е дошъл да извършва волята на Отца: "Между това учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж!Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде? Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело." (Йоан 4:31-34). Йоан по-късно казва следващите думи: "Аз не мога да правя нищо от Себе Си. Както слушам, тъй и съдя, и Моят съд е праведен, защото не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил." (Йоан 5:30).

А Исус им рече: "кога издигнете Сина Човечески, тогава ще узнаете, че съм Аз; и нищо не върша от Себе Си, но, както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря. Тоя, Който Ме е пратил, е с Мене; Отец не Ме е оставил самичък, защото Аз върша винаги онова, което е Нему угодно." (Йоан 8:28-29).

Тук в търсенето на Божиятa воля се намира най-дълбокият смисъл на молитватa: молитватa, която не е само бягство към Бога за да се намери утеха за собствения дух, но е търсене и искане от Бога Той да ни разкрие своя план за нас.

Утеха и щастие се раждат от познаниетo, че това е волятa на Бог за мен, било и тo трудно и взискателно.

В посланиетo дo Евреите, писателят ни говори за Исус, Който предава молитвитe и молбитe на Оногова, Който е могъл да го спаси от смъртта и е бил изслушан поради своето предание "Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт, и, като биде чут поради благоговението Си, макар и да е Син, Той се научи на послушание чрез онова, което претърпя, и, като се усъвършенствува, стана за всички, които Му са послушни, причина за вечно спасение, - като бе наречен от Бога Първосвещеник по чина Мелхиседеков." (Евр. 5:7-10). Той е бил разпнат, а бил е изслушан – изслушан, защото е останал изцяло подчинен на воля на Отца, не се е поколебал, защото това е била негова програма.

Във връзка с молитватa, като търсене на Божиятa воля, Сьорен Киркегор пише: ,,В истинскатa молитва не е Бог, Който трябва да се бори за да разбере това, зa което ние го молим, но този, който се моли, нека се моли дотогава, докато не разбере какво Бог желае от него."

Исус е приел волятa на Отца до края, приемайки Кръста. Той е намерил Волята на Отца, защото я е търсил, без значение на трудностите. Това е неговотo послание за всеки негов ученик.

„Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в света; и за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината." (Йоан 17:18-19). Тук думатa осветени няма някое друго значение, a ,,да се жертвуват", ,,да се принесат като жертва". Христос се освещава поради това, че се принася на Отца, предава се на неговата воля и любов. Неговото осветяване е жертватa на Кръста. Жертва се и това е пример и за ученицитe, и те да се жертват във възвестяването на Словото. Това е и задачатa на учениците. Няма осветяване без жертва.

Това е молитва за действие, молитва за живота, молитва за героизъм на учениците, молитва за мъченичество! Две са възможноститe за мъченичество за християните: мъченичество на кръвтa и мъченичество на любовтa.

Павел казва: ,,Поднесете своята тела като жертва жива, свята, приятна на Бога". Това е много трудно, много е по-лесно да дадеш всичко останало, но не самият себе си.

От Голгота на Христос е дошло спасениетo – изкупление на историятa и отговор на вечния въпрос защо има страдание. Когато съществува доброволна жертва, тогава страданиетo не е проблем. Исус от учениците иска онова, което той самия прави. Сила на християнството е в това, че Исус се е жертвувал за нас и че и християнинът може да бъде активeн съучастник –всяка наша жертва на любов е продължение на жертватa на Христос. Христос избира всеки един от християните. Ученикът за да може да остане верен трябва радикално да е с Христос и в Христа – Аз съм Лозата, а вие сте пръчките – ако сме отделени от Христос, не можем да живеем. Този който е отделен от Христос може нещо да прави, но това е само за своя слава, само за себе си.

2. 
   Пълно съзнание, че Бог е Отец и съзнание за неговата обич
   

Всички молитви на Исус, освен онази „Боже мой..." започват с ,,Отче..." Исус е дълбоко съзнателен за това, че Бог е Отецът, а той е Синът и това ясно се проявява през цялото евангелие още от неговите първи думи: ,,Защо сте ме търсили, не сте ли знаели ...", та до последните: "Отче, в Твоите ръце предавам духа си..."

Исус знае, че неговото отношение към Бог е единствено и особено, и че такова отношение няма нито един човек. Това и сам Бог ще потвърди още в началото на явното действие на Исус при кръщението - ,,Ти си Моят Син възлюбен; в Тебе е Моето благоволение!" (Лук. 3:22), и при преображение - ,,Този е Моят възлюбен Син: Него слушайте!“ (Лук. 9:35).

При Йоан тази характеристика е особено ясно изведена на преден план, така че Исус много често повтаря: ,,Отец ме обича" или „Отец люби Сина и всичко е дал в ръката Му." (Йоан 3:35), "Отец обича Сина и Му показва всичко, що Сам твори“ (Йоан 5:20), „Както Отец възлюби Мене, и Аз възлюбих вас: пребъдете в Моята любов. Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми, както и Аз спазих заповедите на Отца Си, и пребъдвам в любовта Му." (Йоан 15:9-10).

Да молиш означава да имаш съзнание, че Бог те обича. И от това зависи силата на молитвата. Исус критикува евреите: „но разбрах ви, че нямате в себе си любов Божия." (Йоан 5:42) – защото не позволяват на Господа да ги обича. Не приемат любовта. Понякога и християните в своята ревност да направят някакво добро дело имат нужда да подаряват другиму, а забравят, че и това да знаеш да приемеш е знак на любов. Да приемеш е израз на смирение и също обогатява човека. Ако един човек, устремил се към съвършенството, не може да позволи някой да стори спрямо него жест, на който той да не може да отвърне, то от това се вижда, че този човек не е съвсем в съвършенството. Човек трябва да знае да приема нещо в дар, като подарък, а не всичко да заслужава. Така е и с Божията благодат, която е дар от Бога, а не нещо, което ние да трябва да заслужим. Тук можем да си спомним пътя на Малката Тереза. Понякога не е проблем да вярваш, че Бог е сътворил всичко, че всичко поддържа, управлява, че обича всички творения. Но да повярваме, че обича всеки човек, чак и нашия враг, и мене лично, това не ни се отдава съвсем лесно. Често може да се случи, че именно в това ни е по-трудно да повярваме, отколкото в любовта, която ние имаме към Бога. Човек може да вярва, да е сигурен, че обича Бога, но да не е толкова сигурен, че Бог обича него. В духовния им път на много хора именно тук се явява затруднение, умора,... които произлизат от липсата на съзнание, че сме обичани от Бога. Без това съзнание е трудно човек да се моли с молитва на благодарност или славословна молитва. Това изисква дълбок усет, че сме деца Божии. И именно поради този дълбок усет, че е син Божи, Божие дете, Исус може да живее съвършено послушанието. Когато това липсва, не е възможно да се живее в послушание, защото послушанието не се състои само в изпълнение на нечии наредби.

Затова и Исус, когато Го обземе радост, или Го притисне човешко зло или страдание, призовава ,,Отче".

2. 
   Молитвата като съпротивителна сила срещу греха
   

Друга една характеристика на Исусовата молитва, която задължително трябва да припомним, е отсъствието на усещане за грях. В молитвите, на които Исус е учил своите ученици, както и изобщо в учението Му за молитвата, което той преподава директно или чрез притчи, прошката или покаянието за греха са изнесени като условие, което с нищо не може да се замести. Но в молитвата, която сам Исус отправя към Бога, за себе или за другите, няма и следа от такова нещо.

Авторът на посланието до Евреите казва за Исуса: ,,че с нас е еднакъв във всичко, освен във греха" и също: „Който е изкушен като нас във всичко, освен в грях" (Евр. 4:15).

В часа на смъртта, както и в смъртната борба, Исус се обръща към Отец с благодарност, със славене, с молба, но никога за себе си, заради своите грехове, а за човечеството и за неговите грехове. „Дъщери йерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си" (Лук. 23:28).

Молитвата за прошка на греховете трябва да бъде включена във всяка молитва – било в просителната, или в благодарствената – това е изричното наставление на Исуса, въпреки че Той самият не е бил наранен с грях и в своята молитва не е имал нужда от прошка от Бога.
2.4. Великосвещеническа молитва на Исус
Още св. Кирил Александрийски, когато коментира 17-та глава на евангелието от Йоана, пише, че в тази молитва Исус ходатайства като човек, като този, който помирява и който е посредник между Бог и човеците, върховен свещеник... Исус е едновременно и свещеник, и жертва.

В края на 16-век един протестантки теолог дава на тази молитва името ,,Precatio Summi Sacerdatis", и от тогава става обичайно тази молитва да се нарича “велико-свещеническа молитва”.

Същата молитва често се нарича и ,,молитва за единство", тъй като темата за единството се намира в една част от молитвата. Когато слуша тази молитва, човек може да остане с впечатлението, че Исус се затваря в себе си и размишлява за смисъла на своето послание, и че в най-голяма интимност говори като дете на Отца си за своята радост от наближаващото завръщане в славата на Отца. Затова и Йоан представя последните събития от Исусовия живот в тази светлина: завръщане към Отца.

"Преди празника Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай." (Йоан 13:1)

Малко по-късно Йоан съобщава думите на Исус, които предшестват Велико-свещеническата молитва: „Излязох от Отца и дойдох на света; пак оставям света и отивам при Отца." (Йоан 16:28)

В тази своя съсредоточеност пред Отца, Исус не гледа само себе си, но и всички онези, които Отец Му е дал и всички други, които ще повярват на Неговото слово. Молитвата на Исус винаги е универсална.

За да можем да я разберем по-лесно, ще я разделим на три части:

а) Исус моли за себе си (Йоан 17:1-5)

б) Исус моли за учениците си (Йоан 17:6-19)

ц) Исус моли за бъдещите вярващи – за нас (Йоан 17:20-26)
2.4.1. Исус моли за себе си
"Това като каза Иисус, дигна очи към небето и рече: Отче! дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен. А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа; Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня. И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде." (Йоан 17:1-5)
„Исус повдига очи" (срв. Йоан 11:38-42; Марк. 6:30-41) – това е типичният жест на Исус в молитва. Молитвата е винаги едно въздигане към Бога, така че, по някакъв начин и тялото трябва да говори какво се случва в духа.

От това поведение на Исус можем да разберем колко важни са и външните жестове, които сами по себе си нямат стойност, но са знак за вътрешното състояние. Да си спомним само за знаците и жестовете в литургията.

От контекста става ясно, че тази молитва е изречена в стаята на тайната вечеря, и именно това е оставило особено впечатление у евангелиста. Исус разговаря с Отца и непрекъснато на устните му идва думата ,,Отче", а на два пъти и допълва: ,,Отче свети", ,,Отче праведни". Сигурно е, че и сега е използвал думата ,,Авва". При молитвата в Eлеoнската планина Марк изтъква „дойде часът " (Марк. 14:41-42), часът на пълното осъществяване на Божия спасителен план. При Йоана това често се повтаря:

- Часът не е дошъл (Йоан 2:4; 7:30; 8:20)

- Часът е дошъл (Йоан 12:23.27-28; 13:1)

Лесно може да се извади заключението, че Исусовият час е именно часът на мъка и смърт и то по две причини:

1. завръщане към Отца;

2. осъществяване на пълнотата на любовта чрез кръста: "Обичал ги е до края...", "Няма по-голяма обич..."

От самото начало на своето идване в този свят Той върви към този час: "прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти" (Йоан 17:1). Делото на спасението е прослава на Отца и Сина, защото в Исус се прославя Отец.

Свети Павел казва: „Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно,

Св. Тома Аквински различава три фази на Исусовата прослава:

1. В самата мъка Исус е прославян чрез чудесата и знаците, които са се случили: слънцето е потъмняло, завесата в Храма се раздрала, гробовете се отворили. "Прослави Мене" би означавало: "Покажи на тях и в Моята мъка, че аз съм Твоят Син". Не само чудесата, появили се при Неговата смърт, са доказателство за прослава, а самата Му мъка обявява, че той произлиза от Отца. В предисловието св. Йоан се казва: "И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца." (Йоан 1:14). Страданието е прието в любов: "отивам, за да разбере светът, че любя Отца и, както Ми е заповядал Отец, тъй и правя..." (Йоан 14:31).

Исус подарява живота си в пълна свобода: "Затова Ме люби Отец, защото Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не Ми я отнема, но Аз Сам от Себе Си я давам..." (Йоан 10:17-18). Страданието понася с голямо достойнство: Той се грижи за другите: "Пуснете тези, нека си отидат." Всяка Негова дума е пълна с достойнство "ако говорих зле, докажи злото..." (Йоан 18:23). "Моето царство не е от тоя свят... всякой, който е от истината, слуша гласа Ми." (Йоан 18:36-37). "ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише..." (Йоан 19:11). Страданието Му показва, че само Синът Божи може така да понася страдание: "Ето човека", "наистина Тоя Човек е бил Син Божий!“ (Марк. 15:39). Имат нужда от смъртта, за да открият истината.

2. Прослава на Исусовото тяло чрез възкресението. От началото на своя живот душата на Исус притежава слава, чрез силата на блаженото гледане, но Негово тяло очаква възкресението, за да бъде прославено.

3. На края Отец прославя Сина си чрез проповедта на апостолите във всички народи. Пред мъката, в един момент Исус възкликва: "Отче, прослави името Си! Тогава дойде глас от небето: ''и прославих, и пак ще прославя. " (Йоан 12:28). Исус като че ли няма търпение в своята мъка, защото знае, че тя ще бъде прослава на Отца и Негова прослава, но и извор на спасение за света, защото е върхът на любовта към Отца и към човеците.

Йоан много често и може да се каже неуморно повтаря, че Исус е дошъл да върши не своята воля, а волята на Отца. И затова на края е могъл да каже: "свърши се!" (Йоан 19:30), т.е. изпълнил съм своя план, довел съм до края своето дело.

Затова Отец му е дал и власт над всички хора и "да даде тям живот вечен. А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа" (Йоан 17:2-3).

За да може някой да приеме дарове на живот, винаги е необходимо да познава Христос, чрез когото само идва доброто. При Йоан терминът: "вечен живот" се повтаря 17 пъти и има значение на живот, живот в пълнота, истински живот, живот с Бога...

Достатъчно е да си припомним пролога на евангелието според Йоана: "В Него имаше живот и животът беше светлината на човеците." (Йоан 1:4).

За да може някой да живее в пълнота живота, трябва да познава в пълнота “Извора на живота”, тоест Онзи, Който може да даде водата, "която ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен. " (Йоан 4:14).

Исус ще каже за себе си, че е Пътят и: "никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене." (Йоан 14:6).

Без познаване на Него не може да се опознае Отца. "Толкова дълго съм вече с вас и още не ме познавате." Това познание се ражда от любовта и от близостта с Исус. За това познание е необходимо сърце.

Още в Стария Завет намираме написано: "и ще им дам сърце, да Ме познават, че Аз съм Господ." (Йер. 24:7).

Йоан е изцяло в тази линия, когато пише: "Който казва: "познах Го", а заповедите Му не пази, той е лъжец... който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов." (1 Йоан 2:4; 4:8). Онзи, който пред Бога, Който според същността си е самата любов, остава студен, който не настоява да изпита това с живота си, той не може да стигне до автентично познание, въпреки че може да има знание - било философско, било теологическо. Самото познаване на философията или на богословието не е нещо спасително. Теологията не е спасение, това може да бъде заблуждение. Имаме някои така наречени богослови, които са такива само в техническия смисъл на думата. За това бихме могли много да говорим.

Човек вижда, разпознава: Мария в Хана Галилейска; Бащата разпознава своя паднал син; Йоан разпознава Исуса, когато ходи по езерото...

Няма обич без познание. Така казва Бл. Паскал: "За да можем да обичаме човека, трябва да го познаваме, за да опознаем Бога, трябва да Го обичаме."

Християнството е познание, което произвежда любов, а любовта е тази, която търси (Имаме много ясен пример с годеницата от Песен на Песните). Св. Августин е казвал: "Ако познанието на Бога е вечен живот, то колкото повече растем в този живот, толкова повече растем в това познание, в живот вечен, и по-късно няма да умрем. Тогава познанието на Бога ще бъде съвършено, защото няма да има никаква смърт."
2.4.2. Исус моли за учениците си
"Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои, и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово. Сега разбраха, че всичко, що си Ми дал, е от Тебе; защото словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил. Аз за тях се моля; не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал, защото са Твои. И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях. Не съм вече в света, но те са в света, а Аз ида при Тебе, Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние. Когато бях с тях на света, Аз ги пазех в Твоето име; ония, които си Ми дал, опазих, и никой от тях не погина, освен погибелният син, за да се сбъдне Писанието. А сега ида при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна. Аз им предадох Твоето слово, и светът ги намрази, защото те не са от света, както и Аз не съм от него. Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото. Те не са от света, както и Аз не съм от него. Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина. Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в света; и за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината." (Йоан 17:6-19)
След като е молил за своя прослава, Исус продължава да моли за учениците, които остават в света, за да продължат Неговото дело. Така първата и втората част на молитвата са тясно свързани, защото успехът на учениците на Исус е и успех на Исуса, защото става дума за същото послание: "Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в света" (Йоан 17:18).

В цялата молитва се усеща особена топлота и близост на Исус с учениците, а може да се каже и някаква скрита жал поради това, че Той ще си отиде. Единствената сянка е погибелният син. И това в един момент, може да се каже, нарушава радостното вътрешно състояние на Исуса. Но веднага след това Той продължава: "А сега ида при Тебе".

Преди молитвата в истинския смисъл (Йоан 17:9-19) Исус представя апостолите на своя Отец и съобщава причините, поради които те са в центъра на Неговата обич и възвестяване. (Йоан17:6-8).

Преди всичко учениците са подарък от Отца: "които си Ми дал, защото са Твои". Исус повтаря това не веднъж. (Йоан 17:2.6.9.12). Разбира се, че Исус тук не мисли за принадлежността на учениците на Отца чрез акта на сътворението – те всички са човеци. Исус говори за специално избраните от Отца, а това е плод на особена обич.

Малко след това Исус ще каже: "Нека светът познае, че Ти си обичал, както си обичал Мене." Значи, учениците са нещо драгоценно в Божиите очи, защото те са "запазили словото на Отца" и "са повярвали, че Ти си Ме изпратил." Значи, изборът не е бил провал, не е бил напразно ("освен погибелния син"), на любота са отговорили с любов и с вяра.

Бог призовава в надежда. Бог има надежда за нас. Свети Йоан казва: "Ние сме познали любовта, която Бог има към нас и повярвахме на нея." (1 Йоан ). Без това няма молитва, няма приятелство... Вярата се ражда като жест на любов: но любовта има нужда да намира винаги нови причини, за да обича повече; тя има нужда да расте в познание, иначе изчезва. Любовта има нужда от изненади .

Изненадващо действа контрастът, който Исус поставя между учениците и света, като че ли светът е отхвърлен в пропастта на злото.

Йоан в своето евангелие споменава думата “свят” 77 пъти и още 23 пъти в своите послания, а това означава точно 100 пъти. Думата 'светът' е употребена в най-различно значение, но най-често в негативно: "В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна" (Йоан 1:10), "Светът вас не може да мрази, а Мене мрази, защото Аз свидетелствам за него, че делата му са лоши. " (Йоан 7:7); "Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази." (Йоан 15:18-19). Значи, светът мрази Исуса и неговите ученици, а обича онези, които му принадлежат, и освен това светът не може да приеме Духа: "Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде" (Йоан 14:17) и затова Духът ще го освободи (Йоан 16:18). В своето първо послание Йоан ще каже: "Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото." (1 Йоан 5:19), и "ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света - похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека." (1 Йоан 2:15-17). Христос е представен във война със света: "Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света. "(Йоан 16:33).

Св. Павел тълкува това също със своите думи: "Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия. Защото писано е: "ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де е мъдрецът? де е книжовникът? де е разисквачът на тоя век? Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят? Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта. Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини - Божия сила и Божия премъдрост; защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците." (1 Кор. 1:18-25); и продължава: "Никой да не се мами; ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога, както е писано: "Той улавя мъдрите в тяхното хитруване". (1 Кор. 3:18-19).

Но, Христос е предал сам себе си драговолно като откуп за всички нас: "благодат вам и мир от Бога Отца и от Господа нашего Иисуса Христа, Който отдаде Себе Си за нашите грехове, за да ни избави от сегашния лукав век, по волята на Бога и Отца нашего, Комуто слава вовеки веков." (Гал. 1:3-5).

"И вас, мъртвите поради вашите престъпления и грехове, в които живяхте някогаш според живота на тоя свят, съгласно с княза на въздушната власт, сиреч на духа, който сега действува в синовете на неверието " (Еф. 2:1-3).

Когато Исус, Йоан или Павел говорят за "света", те мислят за конкретния свят, в който се случва съществуването на християните, а този свят се противопоставя на Исуса и на неговото възвестяване. И Павел, и Йоан имат пред очите си сегашния и бъдещия свят. Сегашния свят провъзгласят като грешен и зъл, защото се противопоставя на радостната вест – Евангелието, и иска християните да отдалечат от пътя на вярата. Затова Исус, а по-късно особено св. Павел, обръщат внимание на неща като будност и борба... защото "светът" има своите привлекателни страни, които в един миг могат да хванат и заблудят човека.

Светът има сила да налага на християните своята логика, своя начин на мислене и на живеене, което не е в съгласие с Евангелието: всички така правят днес, това днес е нормално, не можем да бъдем консервативни, общността върви напред, това е от миналите векове...

Затова мисълта на Павел е тази: Не използвайте нещата от този свят с духа на този свят, защото различни са светският и евангелският начин на отношение към нещата и към хората.

Не става дума християнин да трябва да избяга от този свят, а да не приема логиката на този свят. "Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото." (Йоан 17:15).

Да си спомним само как е реагирал св. Павел, когато галатяните са били в заблуждение: "О, неразумни галатяни! Кой ви омая?" (Гал. 3:1).

В силата на света е да преобръща стойностите, така че да се надсмее над нещо, което е било свято или нещо, което до сега е било срамно, да стане нормално. Вярно е, че във всички тези случаи “светът” е вземан в неговия негативен аспект, но е вярно също, че не е разглеждан като цяло...

Бог е сътворил света и го обича. Това е нещо позитивно. Св. Йоан говори за това в известното изречение: "Бог е толкоз обикнал света, че е изпратил своя единороден Син... " Така молитвата на Исус за учениците е същевременно и обвинение срещу света, който не го е приел. (Йоан 17:25,10).

В тази борба между доброто и злото учениците представляват победата на доброто, т.е. победата на Исус. Исус казва: "и се прославих в тях. " (Йоан 17:10). Те са били от света, но и "те не са от светa" (Йоан 17:14). Те са успех на Исуса и затова са Негова радост. Това е прослава на Исус. И Исус тук осъжда света, който не ги е приел.

Исус се моли за тях, защото те остават в този свят, който винаги е опасност, а тяхната задача е голяма. Исус е бил отражение на лицето на Отца, а учениците трябва да бъдат отражение на лицето на Исуса.

Лесно е за човека да изневери, но да остане верен, това геройство. Затова Павел казва: "С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих." (2 Тим 4:7)

И първата молитва на Исуса за учениците е: "Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние." (Йоан 17:11). Защото ги очакват много големи изкушения по отношение на вярата. И затова Исус моли – опази ги!

Исус призовава Отца "Отче Светий" и, тъй като тук Той говори за 'света' в негативен аспект, това означава, че Исус има желание и учениците Му да бъдат свети, да живеят в светостта.

Нека си спомним към какво е призовал своите ученици: "И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец." (Мат. 5:48).

"Опази ги в Твоето име" няма друго значение освен "запази ги в своето сърце", в своята святост, така и че всички да могат да бъдат едно. Оставайки в любовта на Отца, те няма да бъдат заразени от злото. Исус ги е запазил всички освен погибелния син. Юда е предал Любовта и, когато е останал без любов, е загубил всичко и тогава вече не е знаел как да се върне назад. Неговият край е отражение на липсата на любов – любовта е използвал, за да предаде Исуса, а на края е станал жертва на липсата на любов. Човек редовно страда там, където и греши; започва се с обикновени, малки невярности, а след това те растат... Когато човекът тръгне по пътя на злото, тогава повече не разбира говора на любова. Разумът му потъмнява от страсти. Юда е само пример за другите човеци. Във всеки човек се крие един Юда – за това говори и св. Тереза Авилска.

Но Исус и тогава се моли, за да "имат в себе си Моята радост пълна." (Йоан 17:13). Радостта е нещо, което Бог пожелава на човека. Радостта не значи само отсъствие на тъга, а едно вътрешно състояние, където се намира и самият извор на радостта, пълнотата на радостта в сърцето. Всичко, което Исус е възвестявал, също и тази велико-свещеническа молитва, е покана за радост. Ученикът е не само този, който възвестява радостната новина, но и този, който носи житейска радост. Когато човек се моли истински, това със сигурност се вижда и на неговото лице – той е радостен и няма място за някакво дългосрочно притеснение. В молитвата Исус констатира, че светът мрази учениците му. И се връща отново на темата за "света" , на когото първа жертва е станал един от неговите ученици. Този контраст ‘Исус – свят’ е подчертан, защото светът има голяма мощ и неговото влияние може да победи учениците на Христос. Християнинът просто не си дава сметка, че вече се намира от ‘другата страна’ спрямо света, а опитът за това присъства във всички времена и до днес.

Любовта е тази, която обединява: "Няма да бъдат двама, а една плът"; когато Свети Дух на Петдесетница е слязъл над учениците, те всички са се разбирали помежду си.

Може да се каже, че заблуждение на християните и особено на свещениците е да се мисли, че трябва да бъдем светски, като другите, за да можем да обърнем света. Имало е различни такива опити, които са се оказали без успех и са доказали, че това е заблуждение. Като пример може да се посочи движението на свещеници работници, или тези които отиват в кръчми, за да обръщат зависимите от алкохол или наркотици, а след това се случва така, че светът обхваща и тях. Вярно е, че Исус е дружил с грешници, но поради това не е станал грешник. Исус е имал достатъчно сила, за да не го обземе светът и Неговото поведение е било проява на Любов към всеки човек, без значение какви слабости или пропуски има той.

Исус веднага пояснява: "Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото." (Йоан 17:15). Не да ги взима от света – значи апостолът трябва да обръща света към Бога. Изкушение е да се избяга от света и това е почти същото като да бъдеш обхванат от света. При пустинножителите "fuga mundi" не е бягство "от света", а отиване в пустиня, която се смята като място на пребиваване на демони, с цел да се спаси света. Грижата за този свят трябва да бъде винаги присъстваща във всеки монах. Да си спомним само някои от тях, които са имали дълбоко в сърцето си света и спасението на целия свят, не само на човеците, но и на животните и растенията. И Исус се е отделял от народа и е ходил да се моли, но това никога не е било бягство от света; той в молитва е ходатайствал за народа и за света.

Християнинът по същество е апостол и като такъв е изпратен в “света”, за да го променя, да го привлича към Бога, така че “светът” да престане да бъде “свят”. Затова не може да се бяга от света – това е едно изкушение, противно на онова да се съобразим със света.

Човек може да бъде в “света” без да бъде "светски". Важно е човек да бъде запазен от лукавия, който е представен като враг на Христос. Той действа така, че да отвлече християнина от пътя на Христос. Той се ползва от творения, които сами по себе си са добри, но той ги представя в друга светлина, т.е. така, че да бъдат в служба на него, a не на онова, за което Бог ги е сътворил.

Затова Йоан нарича дявола лъжец, казва че той е лъжец от начало, защото предлага нещо, което от себе си е добро, но с лошо намерение.

Следващата молба на Исус към Отца за своите ученици е: "Освети ги чрез Твоята истина" (Йоан 17:17). Исус не иска нищо, което сам не е направил или дал. Гръцкият глагол "aghiazeiri" който се превежда с "освети" в Библията се използва в по-широко значение. От една страна означава взимане от светска употреба, а от друга страна е oпределение за дадено послание. "преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш из утробата, осветих те." (Йер. 1:5). При Йоан четем: "на Тогова ли, Когото Отец освети и прати в света, вие казвате: богохулствуваш, защото рекох: Аз съм Син Божий?" (Йоан 10:36).

Освен това значение глаголът "aghiazein" в истинския смисъл има и жертвено значение: когато се принася на Бога жертва. Във Второзаконие четем: "освети Ми всяко първородно... от човек до добитък... Ето що трябва да извършиш над тях, за да ги посветиш за Мои свещеници: вземи един телец от воловете и два овена без недостатък... и подари ги" (Изх. 13:2; 29:1). "Всяко мъжко първородно, което се роди от едрия ти и дребния добитък, посвещавай на Господа, твоя Бог." (Втор. 15:19).

Глаголът 'освети' има всички тези значения въпреки, че най-често означава освещение за апостолическо послание. Исус моли за ученици, които да бъдат изпратени, за да бъдат осветени с "истина". Това е Божият термин за Божието Слово – то е истина. Така Исус говори на евреите, които не са Му повярвали: "ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни." (Йоан 8:31-32).

Малко преди Велико-свещеническата молитва Исус казва на своите ученици: "Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал." (Йоан 15:3). Словото Божие има сила да очиства. Учениците не само трябва да позволят да бъдат осветени и очистени от неистината, но трябва и да бъдат вестители на Словото, което ще трябва да произвежда същите ефекти в онези, които ще слушат тях: "Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам.." (Йоан 20:21).

Може да се каже, че има един вид мистична идентификация между Христос и учениците, която се състои в това, че нито Христос, нито апостолите са тези, които носят своето слово, а Словото произлиза от Отца. И тогава това означава, че и учениците трябва по същия начин както Исус да се отнасят в своето мисионерско послание: ученикът трябва да обича като Исус, да мисли като Исус, да се дарява като Исус, или както казва апостол Петър: "Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му." (1 Петр. 2:21).

И по-нататък Исус казва: "и за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината." (17:19). Повтаря се същият глагол "aghiazein". Всички тълкуватели на Свещеното писание са съгласни, че стихът “за тях Аз посветявам Себе Си” има значение на близката смърт на Исус на Кръста. Глаголът посветявам в този случай има значението “жертване”. И поради това и втората част има същото значение, поне отчасти. Така значението на този стих би могло да се формулира по следния начин: "Аз за тях се жертвам на Кръста, така и те да знаят да се жертват в служба на истината чрез възвестяване на Словото."

От всичко това се вижда, че тук молитвата на Исус за учениците Му достига своя връх.

Това е взискателна молитва – молитва, която изисква действие в живота.

Това не са само някакви обикновени желания: "Ето така да бъдат добре, да не им бъде трудно, да не страдат..." Това е молитва за сила и за героизъм на учениците, или да кажем по-конкретно: това е молитва за мъченичество. Съществува мъченичество на кръв и мъченичество на любов. И християнинът трябва да приеме това. Християнското призвание е също така призвание към мъченичество, защото от Голготата на Христос е дошло спасението и то се продължава в неизброимите голготи на неговите ученици, а това сме ние. Това е изкуплението на историята – това е отговорът на въпроса защо има страдание. Когато съществува силата на любовта, тогава Голгота не е проклятие или наказание.

Исус не е предал Богу кръв, която не е била Негова, както се това случвало със свещениците, които в храма са жертвали кръвта на животните. Исус казва: "Жертви и приношения не са Ти мили... и затова ето идвам да върша Твоята воля". Силата на християнството е в това, че Исус се е "осветил за нас", жертвал се е за нас и така Той може да бъде активен съучастник на всяка наша жертва.

От молитвата на Исус можем лесно да разкрием какви би трябвало да бъдат Исусовите ученици:

Главните елементи са следните:

1. Отец избира ученици за Христа.

2. Радикално предаване на Христос чрез вяра и любов.

3. Борба с духа на света, оставайки в света под постоянните атаки на "изкушенията"; така светът по-лесно може да ‘се придобие’ за Евангелието.

4. Готовност за жертва по примера на Христос. Ученикът е този, който носи Исусовите слова – словото е това, което има способност... Предизвикателствата и силите на злото също имат мощ - лесно могат да отклонят ученика по фалшив път.

5. Въплъщението на "словото" което има способността да "осветява", изчиства и спасява.

6. Постоянство и настойчивост, за да не стане ученикът деформиран образ на Оногова, Който ни е изпратил, за да продължим посланието, което Той е приел от Отца.

Всички тези изисквания са толкова големи, че ни става ясно защо е било нужно Исус да се моли с такава жар за своите избрани.