Исус се моли за бъдещите вярващите – за нас

Ударението е върху слово. Св. Павел в Посланието си до римляните казва така: "Как ще повярват в оногова, за когото не са чували. Как ще чуват без проповедник? И тъй, вярата иде от слушане, а слушането - от слово Божие." (Рим. 10:17).

Значи онова, което учениците възвестяват, не е нещо тяхно, а произлиза от Отца, както говори сам Исус Христос: "Аз им предадох Твоето слово... Твоето слово е истина." (17:14.17)

Исус е Божие Слово, изпратено на народа, на евреите; Църквата е слово, изпратено на света. Така въплъщението продължава през вековете, до края на времената. Исус се моли “всички да бъдат едно”.

Църквата живее от верността към Словото и затова Исус изисква от своите ученици единство на сърцето и ума като сила, която обединява. Тази молитва на Исус за единство показва, че Исус е предвидил пътя, по който Църквата ще върви. Единството на сърцата трудно може да се постигне в семейна общност, а още по-трудно в по-големи общности. Словото надхвърля и време, и култура, а също и теологическата култура. Словото ни надминава, защото не е наше, а Божие.

Исус, Който познава вътрешността на човека (2:25), е усетил опасностите от раздели – схизмите в своята общност. Това е проблем на всеки един от нас, защото винаги сме изкушавани всичко да преценяваме според нашето мнение за истината, мнението, че всичко знаем. Исус моли "всички да бъдат едно" поради две причини:

1. заради единството на християните и като модел дава живота на Пресветата Троица;

2. поради силата на свидетелството: езичниците са видели как са се обичали помежду си, как на никой нищо не е липсвало...

"Погледнете как се обичат" – това е силата на свидетелството. Не казват "погледнете как всички говорят едно и също".

Това означава, че сме деца на същия Отец.

Жалко, понякога е много ясно видимо, че съществува единство на вярата, но не се вижда, че има "единство и общение на любов". Затова Исус взима за модел Пресветата Троица: едно са със силата на любовта. В любовта еднакво се усеща, мисли, преживява. "Любовта на всичко вярва, на всичко се надява, всичко понася."

Исус казва: "Всичко което има Отец, мое е" (16:15) – общение е да споделяш всичко с другите.

Тук не е само въпрос на молитва за единството на Църквата, а и за единството на нас, които се намираме в същата тази Църква. Ако между нас няма единство, как тогава ще го правим с другите? Единството е свидетелство за автентичност.

Исус не изисква единство само така, но дава и нужните средства, за да може това да се осъществи: "И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно... за да бъдат в пълно единство." (Йоан 17:22-23) В какво се състои тази слава, която Той дава на учениците? Св. Йоан Златоуст мисли, че тук става дума за дара да правят чудеса. Св. Тома Аквински мисли, че става дума за дара на възкресението. Някои мислят, че става дума за Евхаристията.

Може би най-обединяващото мнение е, че става дума за дара на "осиновение" – за да бъдат деца Божии. При Йоан изрично намираме: "А на всички ония, които Го приеха, - на вярващите в Неговото име, - даде възможност да станат чеда Божии" (Йоан 1:12).

При св. Павел в Послание до ефесяни четем: "както и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде ... както предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа, по благоволение на Своята воля." (Еф. 1:4-5).

От това може да се направи заключение, че Исус може да изисква единство от своите, защото им е дал благодатта да бъдат чеда Божии, благодат на обожание (дивинизация). Поради това трябва да се усещат като едно и също семейство и не трябва да има разделения и съперничество.

Това осиновение донася благодатта, че Пресветата Троица се "настанява" в душата на учениците. Образи за това са:

- лозата, вие пръчките (15:4-7)

- Евхаристията (6:57)
Ражда се единство и свързаност – не чрез кръвта, a чрез душата.

Единството прави "да повярва светът, че Ти си Ме пратил" (Йоан 17:21) и "за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби." (Йоан 17:23).

Идентификацията – ученикът е този, който носи Словото, което произлиза от Отца, така че и ученикът трябва да бъде като Исус. (Както е мене изпратил Отец, така и аз изпращам вас...). Исус казва „аз им предадох Твоето Слово” значи учениците трябва да подражават Исуса. Св. Петър говори, че Христос ни е оставил пример и ние да вървим по стъпките Му.

Тази молитва разкрива темата за любовта, която се съдържа в последните три стиха. (Йоан 17: 24-26).

Любовта, която Бог има за хората, е поставена тук на същото ниво както и любовта към Сина. Въпреки, че това може да изглежда парадоксално, то е реалност: Христос е Божи дар на хората за хората.

При евангелист Йоан четем: "Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен" (Йоан 3:16).

Това е великолепно свидетелство за Божията любов към човеците.

Сега следва молбата, която е същевременно и решение, и молба: "Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз." (Йоан 17:24). Интересно е, че тук Исус изразява своето желание като нещо, което Той изисква от Отца – като, че ли казва „искам и те да бъдат там с Мен”. Това е императив на любов: Прости им! В любовта всичко е позволено. Исус, когато се моли за себе си, казва: "ако е възможно...", но когато моли за учениците си, за нас, тогава се изразява повелително от любов: "искам", или "прости им, не знаят какво правят"...

Още преди Исус е казвал на своите ученици: "Отивам да ви приготвя място.
3. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз." (Йоан 14:2-3). Тези думи са отправени не само към апостолите, но и към бъдещите ученици.

Последните два стиха желаят да резюмират неизмеримите мисли и чувства на Исус, които Той изявява в това свое изливане на сърцето. Не съдържат никаква особена молба, но са резюме на всичко, което е казано до тогава.

"И явих им Твоето име и ще явя" (Йоан 17:26). Възвестяването на Исус не е още свършено: и в бъдеще ще явява Името на Отца. Християните продължават делото на Исуса, делото на явяване на Бога. "Вие ще ми бъдете свидетели". Това те могат да бъдат само при условие, че: "любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях ". Християнин е този, който носи Христос (св. Игнатий Антиохийски казва - Теофорос).

Резюме на цялата молитва намираме в последните два стиха: - "в тях да бъде постоянно любов..." Християнинът е призван да бъде теофорос, Христофорос. И поради това Исусовата велико-свещеническа молитва включва всичко. Тя се продължава в живота, както и молитвата “Отче наш”.

"И аз в тях" – с това завършва молитвата. Исус тръгва да посрещне кръста и да се принесе като жертва. Знае защо и за кого: "И аз в тях" е гаранция на това...
3. ИсусовиТЕ ПОучения за молитваТА
"Когато Исис се моли, Той вече ни учи да се молим. Богословският път на нашата молитва е Неговата молитва към Отца. Но Евангелието ни предава ясно учението на Исус за молитвата. Като педагог Той ни приема такива, каквито сме, и ни води постепенно към Отца. Обърщайки се към тълпите, които Го следват, Исус тръгва от това, което те вече знаят за молитвата от Стария Завет, и им открива новината за Царството, което идва. После чрез притчите Той им обяснява тази новост. Накрая, на учениците Си, които ще трябва да бъдат педагози на молитвата в Неговата Църква, той говори открито за Отца и за Светия Дух."²⁷
Лесно е да се забележи, че евангелията, а особено тези на синоптиците, са богати с детайли по отношение на молитвата на Исус, а особено по отношение на Неговото учение за молитвата. За него може да се каже много повече, отколкото за много други видове християнски живот или учение, като например за някои догматически въпроси.

Евангелистите ни говорят за живота на Исус, но така, че го гледат с очите на християнската общност, в която са живели.

Християнската общност в Исусовото учение за молитвата и за нейното значение в същност е намерила мотив и фундамент за християнски живот и поведение и затова е искала да го предаде на всички следващи поколения. Исусовото учение за молитвата е учение за конкретния живот.

Така при Матей в проповедта на планината намираме Исусовите поучения за молитвата, говори се за това как неговите ученици трябва да се молят и как да не се молят.

В тези глави виждаме, че молитвата прониква целия християнски живот и влиза във всички сфери на човешкото поведение и действие. А това означава, че молитвата е нещо много повече от изговорените думи. Тук може да се намери и резюме на най-важните морални изисквания.

Евангелист Лука се нарича и "евангелист на молитвата". Всички егзегети са забелязали, че Лука подчертава значението на молитвата при Исус. При Лука молитвата е нещо, което е постоянно с Исус и елемент, който е много съществен за християнството.

Евангелист Марк съобщава много по-малко детайли, когато говори за молитвата, но той отбелязва това, което е съществено. Още в първа глава при Матей Исус е представен като човек на молитва и действие.

При евангелист Йоан също намираме някои интересни детайли, а особено "да молиш в името на Исуса", когато нищо не може да бъде отхвърлено. Молете и ще получите, казва Исус, а на учениците си казва „още нищо не сте молили в Моето име”.

Ние няма да разглеждаме всички поучения на Исуса за молитвата, а само някои от тях, които са най-важни:
1. Истинска и фалшива молитва (Мат. 6:5-8)

2. "Молете и ще приемете" (Лук. 11:5-8.9-13; Мат. 7:7-11)

3. "Боже, помилвай мене грешния" (Лук. 18:9-14)

4. Да молиш в Исусово име (Йоан 14)

5. Молитвата "Отче наш" (Мат. 6:9-13; Лук. 11:1-4)
3.1. Истинска и фалшива молитва
"Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае от какво имате нужда още преди да поискате от Него." (Мат. 6:1-8)
Този откъс от Евангелието от Матей относно молитвата съдържа четири главни елемента:

а) да не молим като лицемерите

б) да не молим като езичниците

ц) трябва да се моли "Отче наш"

д) покана за прошка като условие за Божията прошка - "ако вие простите..."
Истинската молитва противостои на фалшивата молитва на 'лицемерите' и на 'езичниците'

1. 
   "Не молете като лицемерите"
   

Исусовата “проповед на планината”²⁸ е възвестяване на една новост относно живота на Неговите ученици. Човекът получава от евангелието една нова насока, нов дух - "Казано е на древните, но аз ви казвам..." В контекста на проповедта на планината поучението по отношение на молитвата е много важно: "И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве." (Мат. 6:5-6).

"Когато даваш милостиня", "когато молите", "когато постите" – това са три фундаментални неща и след тях Исус предупреждава: "Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец." (Мат. 6:1).

Главната Исусова мисъл в това отношение е, че не външното практикуване е най-важно, а духът, с който това се прави, тоест не много да говориш за добри дела, а да ги практикуваш; и това практикуване да бъде, доколкото е възможно “скрито”, така че делата да не бъдат покварени от някакви второстепенни, скрити цели. Три пъти се споменава, че добрите дела трябва да бъдат вършени скрито и всеки път ударението се поставя на това: да се избегне изкушението човек да ги прави, за да бъде видян. Поучението предупреждава за намерението, с което се прави милостиня, молитва или пост – а именно да не се изтъкваме с това.

Физическата скритост се препоръчва дотолкова, доколкото това е възможно (понякога това наистина не е възможно), но ударението се поставя върху вътрешната скритост, тоест върху чистотата на намерението. Значи и тогава, когато си на яве, тези дела трябва да ги правиш тайно, в скритост, с истинско вътрешно разположение. Исус не гледа на жеста сам по себе си, а на намерението – любовта, с която се прави нещо. Намерението е това, което въздига или осъжда някое дело. Така например вярващият не трябва да престава физически да ходи на литургия, за да не го видят; той трябва да ходи на литургия заради срещата с Исус, а не за да го видят и хвалят другите хора.

Св. Йоан Златоуст обяснява: “Вие сигурно ще кажете: 'Та нима съм аз виновен, че някой ме гледа, когато давам милостиня?' Но Исус не иска скритост в самото действие, а изисква чистота на намерението, т.е. да е имало намерение това да става в скритост”.

Молитвата е разговор на вяра на човека с Бога, Който вижда в скритост и Който идва в скритост. Поради това молитвата принадлежи на сферата на вътрешното съзнание, където молещият излага пред Бога своята собствена истина. В контекста на думата, "скритост" означава "вътрешност". И вътрешността е в противовес на неистината, която разделя истински молещите се от лицемерите.

На първо място молещ е този, който пред Бога изнася своята вътрешност, онова което наистина сме пред Него, или както Библията казва: “сърцето” (Лук. 6:43-45). За Библията сърцето е вътрешност.

"Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият човек от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо; защото от препълнено сърце говорят устата му." (Лук. 6:45)

И поради това сърцето е център на човешката истина и човек се моли истински тогава, когато подарява на Бог собственото си сърце и когато дава възможност и позволява на сърцето да въздигне към небето гласа на истината. Това значи да се поставя пред Бога в цялостната истина и в тази истина да виждам себе си така, както Бог ме вижда.

От друга страна човекът, който разговаря с Бог в молитва, трябва да осъзнае, че когато се моли, той разговаря с Онзи, Който "изпитва сърце и бъбреци". И в Стария и в Новия Завет ударението се слага именно на това, че Бог познава сърцето.

За разлика от човека, Бог не дава да бъде излъган с външни неща, които се виждат от вън. И поради това е абсурдно да се мисли, че може да съществува отношение с Бога чрез молитва, ако тази молитва е изкуствена и не произлиза от истината на сърцето.

Да се позволи сърцето да говори е първо изискване за всяка истинска молитва. Защото, когато човек се моли, тогава той разговаря с Бог, а е сигурно, че Бог обръща внимание само на гласа на истината Това е значението на предупреждението: "А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец."

"Скришната" стая е конкретен образ на скритост на молещия се, тя се състои в намерението да представим на Бога истината на собственото си сърце. И Бог, Който "вижда в скритост", тоест онова, което човек не може да види: самата истина, скрита в сърцето, ще отговори и ще изслуша. Исус казва "не молете се като лицемерите".

Лицемерите са различни, те отвън правят добро и изглеждат набожно, а вътрешното им намерение е да бъдат видени и похвалени от човеците. Това намерение е противно на самото естество на молитвата. Тяхното намерение не е насочено към Бога, а към човеците. Това тяхно намерение прави молитвата им фалшива.

Затова и тяхната молитва не е молитва. Те се молят с устни, но сърцето им е далеч от Бога (Йоан 28:13; Ис. 7:14). Те всъщност фалшифицират молитвата и затова не са и молещи се. Разминаването с техните намерения е толкова голямо, че те не са в състояние нито да даряват от сърце, нито да приемат в него. Намеренията им показват разминаване между тяхната молитва и живота им. В тази светлина Марк съобщава думите на Исус: "пазете се от книжниците, които искат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалища в синагогите и първи места по гощавките. Тия, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят." (Марк. 12:38-40). Бог вижда техния покварен живот. Докато от една страна се молят с дълги молитви, от друга всъщност само гледат своята полза.

Това са човеци, които не желаят да предадат на Бога своята истина и затова растат в лъжа. Не познават нито себе си, нито Бога, а искат да се покажат в по-хубава светлина пред хората.

Всъщност в молитвата истински може да търси Бога само онзи, който по някакъв начин вече Го е намерил, или поне малко е отворил своето сърце. Псалм 22 ни учи на това: "Кой ще възлезе на планината Господня, или кой ще застане на Неговото свето място? Оня, чиито ръце са невинни и сърцето чисто..." (Пс. 23:3-4).

Тези, чиито ръцете са невинни, те могат да молят и към тяхната молитва Бог е внимателен. Защото тяхното намерение, тяхната молитва, сърцата им са чисти.

В този смисъл Исаия говори: "Ето, ръката на Господа не се е скъсила, та да не може да спасява, и ухото Му не е натегнало, та да не може да слуша. Но беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша." (Ис. 59:1).

Вътрешно грешното настроение прави молитвата невъзможна. Поради това не е важно къде се молим – вътрешно човек трябва да има такова настроение, като че ли се намира в собствената си стая. Сърцето трябва да бъде отворено в истината пред Бога. Молитвата не може да бъде истинска, ако съществува несъгласие между намерение, думи и мисли.

Нужно е човек да стигне до самата истина за себе си и да разкрие сам на себе си защо прави нещо. Да осъзнае своите действия. Опасно е, когато познаваме някои неща теоретично, а ни се струва, че вече ги правим в действителност.

Лицемерие – дали става дума за истинско намерение? Винаги интерпретираме Бога като човек. Знаем, че можем да излъжем човека и да убедим сами себе си спонтанно, че и Бога можем да излъжем - "Но това ни е ясно – Бог вижда всичко..."

Ако човек е в истина пред Бога, тогава Бог ще помогне на този човек. Ако човек пристъпва пред Бога в лъжа, и сам Бог не иска да го освободи от неговата лъжа.

А как се молят езичниците? Трябва да се каже, че всеки се обръща към Бога по начин който е зависим от това как той разбира Бога. Езичниците са имали много низко познание за Бог, много недостатъчно, и поради това те не се обръщат към Бога както би трябвало да се обръщат към истински Бог. Според тяхното разбиране става дума за божество, до което може да се достигне чрез силата на думите. Поради това Бог не е Бог, а идол. Човекът езичник, който не познава достатъчно образа на Бога, дава на Бога своя образ, което означава, че на Бога придава и своята воля, идеите си и разбирането си за справедливост... Такъв бог може да не бъде добре настроен, да си спи, да бъде далеч...

Постоянно изкушение на човека е да намали разликата между себе и Бога (греха на Адам), да има по-силно влияние върху Бога, да има един вид на сила.

Човекът иска да бъде критерий за Бога, критерий как Бог трябва да се отнася към него. Цената на това винаги е много голяма. Да направи бог като че ли е човек, така, че да може да има някаква власт над него. Човек стига чак до там да придава на Бога и някои несъвършенства които имат хората. Така се стига до там, че не можем повече да имаме изцяло доверие в Бога, а това по особен начин се отразява в молитвата. Поради това в Декалог Бог съветва да не правят на себе си образи.

Човек тогава към Бога не се обръща като към Съвършен, нито може съвсем да има доверие в него, но го призовава така че с неговата помощ да направи нещо. Тогава в молитвата той иска да информира Бога за много неща, като че ли Бог изобщо не знае това, иска да обърне Неговото внимание, като че ли Бог не знае това, и да се насочи Неговата воля в посока, която човек желае – или казвайки на кратко – обръща се към Бога като към човек. И ние желаем да придобием Бога за нещо което е наше! А въпросът е желае ли изобщо това Бог. Бог на мен желае добро, а аз наблягам на моите желания!

От това произлиза, че успехът на това, което желаем е зависим от готовността на този който моли, тоест, колко има способности да убеди Бога със своите думи и жестове – да направи това.

Така езичниците си мислят, че ще бъдат изслушани поради това, което те "изброяват" (3 Цар. 18:25-29).

Тази молитва е фалшива – в нея не се намира нито вяра, нито любов, нито довериe. Това не е разговор с Бог, а като с някой, който е подобен на нас. Исус ни учи: "Отецът ваш знае от какво Вие имате нужда". Това изречение няма никакво намерение да ни накара да се изключи просителната молитва, но в светлината на всичко иска да ни покаже истинското естество.

В това отношение св. Йероним ще каже: "Ние не сме народ, който приказва, но народ който моли. Едно нещо е да кажем нашите нужди на онзи, който не ги познава, а друго нещо е да искаме помощ от този, който ги познава. В първия случай става дума за информиране, а във втория става дума за покланяне. Там искрено разказваме за своите страдания, а тук – бедни каквито сме – молим." Това значи, отношението към Бога не е отношение като към човека. Когато на човека разказваме за нашите мъки, разказваме за да го информираме, да го убедим да ни помогне. По отношение на Бога всичко това е излишно. Бог много добре знае какви сме ние и от какво имаме нужда. По отношение на Бога ние поднасяме своята истина така, че да можем да приемем и да вървим според Божията истина.

Ние нямаме нужда да информираме Бога, нито да променяме Неговата воля, защото нашата молитва нищо не допринася на Бога, но само на нас. И поради това в молитвата аз поднасям своето положение на Бога – това е моето положение – и чакам Бог да ми каже своята истина. Просителната молитва е молитва не на убеждаване, а молитва в която аз поднасям своите желания – и ако моите желания са добри, Бог чрез тях ме подготвя, за да ме направи способен да мога да приема това, което Той вече е готов да ми подари.

Чрез тези молитви Бог ме прави способен за приемане – така че употребата на дара да не се превърне в лошо използване.

"Бог е винаги готов да даде, но ние не сме винаги готови да приемем" – казва св. Тома и добавя: "Тъй като сърцето ни е често насочено към други неща, а разумът ни е обзет от страстите, даровете минават край нас. Поради това молитвата помага сърцето да се обърне към Бога, за да бъдем готови да приемем."

Затова християнинът не трябва да информира Бога, нито на всяка цена да го накара да приеме нашата воля, но ние да приемем Божията истина и Неговата воля. Молитвата се отнася за нас, а не за Бога. Чрез нашата молитва не получава Бог, а ние. И поради това, ако искаме нашата молитва да не бъде езическа, ние трябва да казваме на Бога: "Ти познаваш мене по-добре от мен от какво аз имам нужда, дай ми това което желаеш да ми дадеш."

Тогава тази молитва е поклон към Бога, а не празнословие. Така, истинската молитва може да бъде един момент, тъй като тя в своята същност е движение на сърцето, което се обръща към Бога, а не напор на някой който търси резултати при Бога.

Да се молиш дълго, не е същото като когато се молиш с много думи. Едно нещо е молитва с много думи, а друго нещо е акт на продължителна любов. Понякога има прекалено много думи в молитвата, а би трябвало да има повече любов и готовност да се чуе. Св. Августин казва: "Да молиш дълго означава да удряш на вратата на онзи, когото молим с постоянна и искрена жар на сърцето."

Това е молитвата с постоянство, за която говори Исус, молитва с много сърце, но със сърце изпълнено с любов, което има способности, което е готово да приеме Божията истина и да се променя.

Молитвата, която е отправена към Бога, се различава и по нещо друго от молитвата, с която се обръщаме към човека. За да се обърнем към някой човек, е нужно да имаме вече някаква близост с него, да го познаваме и това ни дава възможност да се приближим към него (търсим връзка). Молитвата, която е отправена към Бога, прави да влезем в интимност с Бога. Нашият дух се вдига към него и прави възможно да Му се покланяме в любов и истина. Когато чрез молитвата стане един от неговите интимни ученици, човек получава способност да върви напред в молитвата, защото се усеща в приятелство, в близост с Бога. Може да пита, да търси, а да не бъде неприятен, но все повече приятен. Тук е разликата между Бог и човек. Човек, щом много пъти те отблъсква, значи, вече си му неприятен, докато Бог, напротив толкова повече те обича. Това е тогава постоянност в молитвата, защото това е отношение на любов, а онези които се обичат, се радват да бъдат заедно.

Когато човек моли нещо и когато упорства, това упорство в молитвата прави този човек нахален. А Бог е различен от човека. Ако е молитвата подобна на езическа, тя става скучна защото не е от любов, интимна, няма доверие.

Езичникът вижда силата на молитвата в силата на своите думи повече, отколкото в добротата и Божието милосърдие. Затова истинският молещ не набляга на многото думи и на нахалството – защото това не е израз на любов и доверие. Дори мълчанието на Бога не Го обезкуражава и не я приема като неуспех. Напротив, приема това като позив на Бога, за да постоянства в молитвата, защото това е мило на Бога. Бог знае от какво има нужда и няма да закъснее в своя подарък. Автентичната молитва е молитва на доверие и молитва на любов. И по някакъв начин мълчанието на Бога може да означава, че Бог не иска да изслушва молитвата ни, защото ако я изслуша, може да се случи човек повече да не се обръща към Него, докато отново няма да има някаква нужда.