Молитвата в стария и новия завет

"Искайте, и ще ви се даде" (Лук. 11:5-8.9-13) – ако човек моли искрено винаги получава.

Евангелист Лука започва 11 глава на своето евангелие с известие как Исус е молил на някое място и след това е спрял, а един от учениците го е помолил: "Господи, научи ни да се молим, както и Иоан научи учениците си." (11:1)

Исус отговаря и ги учи на молитвата “Отче наш”. След това следват веднага две кратки поучения за молитвата, които са също дадени като отговор на желанието на учениците: "Господи научи ни да се молим".

Целият откъс разкрива ясната цел: типичната молитва на Исусовия ученик е "Отче наш". Но, тази молитва изисква характеристично вътрешно разположение, тоест абсолютно доверие в силата на молитвата, тоест, в любовта на оногова, към когото молитвата е насочена.

Два са начините на тълкувание:

1. Ударението се слага на решителната молитва, тоест да се моли по всяко време, да се победи страха и човек да осъзнае, че Бог го иска силен в молитвата – не нетърпелив. Патриарх Яков получава ново име: "отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил, защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш.... И го благослови там." (Битие 32:28). Мойсей е настъпил във водата и водата се е разделила. Решителността не е в това да се опитвам за да сменя волята Божия в моята посока, но в съзнанието, че Бог ме слуша.

2. Ударението се слага на молитвата на само-доверие. В центъра на вниманието е думата "приятел". Можеш да дойдеш. Това усещане дава възможност на ученика с доверие да се обърне към Бога. И в неприятно време Бог е приятел и може да се дойде до Него (дори когато убеждението ми говори, че в нищо няма да успея). В човешките отношения приятелството става сила, с която може всичко да се направи. А колко повече това може да бъде чрез приятелството с Бога. Отношението между ученика и Бога е отношение между дете и баща, а любовта още усилва това отношение. Може да се каже, че първото поучение за молитва е дълбокото доверие, което трябва да характеризира молещия. В заключение на притчата е подчертано: "и би му дал всичко от което има нужда". Човекът е искал три хляба, но приятела е готов да му даде повече.

Великодушието на Бога не познава математика. Св. Августин казва много хубаво, че Бог желае да "даде винаги повече отколкото ние искаме от Него".

"Ако е готов приятелът да даде когато ние от сън сме го събудили, колко повече е по-готов Онзи, Който никога не спи и Който непрекъснато ни събужда от сън и ни подтиква да се обръщаме към Него. "Още нищо не сте молили" Това потвърждават и Исусовите думи които са свързани с притчата: "И Аз ви казвам: искайте и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори." (Лук. 11:9-10). Тези стихове говорят за силата на молитва която е казана във вяра. "Молете, търсете, чукайте... този който моли, който търси, който чука..."

Някои в тези глаголи виждат прецизна градация на стойностите: св. Тома казва: "Искайте молейки, търсете следвайки (изпитвайки Божията воля), чукайте работейки" Той подчертава че Бог ще ни даде това което го молим при условие нашата молитва да бъде отправена с доверие и придружена от нашето решително настояване да опознаем Неговата воля и да я сложим в действие. Това се изисква от само себе си, защото без това нашата молитва не може да бъде истинска, а Бог не приема лъжа. Така и това трикратно потвърждение, че Бог ни е изслушал, въпреки че от Исус не е поставено като условие – все пак предполага че става дума за истинска молитва, тоест, за молитва като проява на вяра, която се опитва да се живее. Тук не може да става дума за неангажиращата молитва на "лицемера" който моли, а не прави, нито може да става дума за езическа молитва, където се използват много думи, а малко вяра – но става дума за молитва на учениците, които вярват на Учителя и настояват да живеят неговите заповеди.

Първата Църква, която е вкусила дълбоко силата на молитвата изнася следния проблем за своите безсилни членове, които не са се още убедили в това: "Молите, но не получавате, защото лошо молите: за да изхарчите това в своите страсти." (Зах. 4:3).

"Лошо молите", тоест, когато изговаряте на Бога своята молитва, това изобщо не е молитва; липсва любов, доверие в Бога и не се моли Бог да даде това, което Той смята като най-добро, но се набляга на собствените желания. Липсва и потвърждение на живот, което само показва, че в молитвата не се търси Божията воля.

От Бога се изисква, но не се разговаря с Него, не се суша какво Той говори.

Евангелист Матей на много места подчертава силата на вярата в отношението с Бог. Вярата прави силна моята молитва. "ако имате вяра... нищо няма да бъде за вас невъзможно.." (Мат. 17:20). Или още по-изрично: "и всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите." (Мат. 21:22).

Св. Йоан говори много подобно на това учение: "И дръзновението, що имаме пред Него, е това, че, ако просим нещо по Неговата воля, слуша ни; и ако знаем, че ни слуша за каквото бихме просили, знаем и че получаваме, каквото сме просили от Него." (1 Йоан 5:14-15).

Гаранцията, че Господ ни е изслушал е последователността между молитва и живот. Но, често човек има впечатление, че въпреки истинската му молитва, тоест с вяра и в съгласие с Божията воля, молитвата остава без плод. Този опит, може да се каже, имат доста често хората и тогава този проблем става сериозен.

Такъв опит са имали и молещите се в Стария Завет: "Боже мой, Боже мой! защо си ме оставил? Далеч са от спасението ми думите на моя вик. Боже мой! викам денем - и Ти не чуваш, и нощем - и няма за мене мира." (Пс. 21:1-3).

"Изнемощях от вопли; засъхна гърлото ми; измъчиха се очите ми да чакам Бога (мой)." (Пс. 68:4)

"Но аз викам към Тебе, Господи, и сутрин рано молитвата ми Те изпреваря. Защо, Господи, отблъсваш душата ми и криеш лицето Си от мене?... Ти отдалечи от мене приятели и близки: моите познати се не виждат." (Пс. 87:14-15.19).

Не може да се каже че тези молитви не са израз на вярата, тоест че не са истинни. Тук не ни е позволено да смесваме истинската житейска реалност и опита, който ние забелязваме. Може да се случи че аз не съм имал опит, но все пак съм приел. От друга страна, може да има разлика между онова което молещия изрично изисква и между това което Бог в този момент дава. Бог знае по-добре от какво ние имаме нужда...

Истинската молитва винаги води към готовност да се приеме волята Божия, дори и тогава когато е трудна и неразбираема от разума. Молещият знае че Бог никога не дава по-малко. Св. Павел пише от своя опит: "А на Тогова, Който може, според действуващата в нас сила, да извърши несравнено повече от всичко, що просим, или за каквото помисляме. Нему да бъде слава..."(Еф. 3:20).

Така в това отношение се дават и различни тълкувания на това защо Бог мълчи или че само ми се струва, че не ни е изслушал. Така примерно св. Августин казва: "Ако не дава веднага, това е затова за да постави на изпитание оногова, който моли, но никога не презира оногова които се обръща към Него. "Бог може да отложи това добро, което се иска, за по-подходящо време когато молещия ще знае по-добре да го използва. Освен това, Бог може да отхвърли това добро, за което се моли, за да даде нещо по-добро, както например със св. Павел. „И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям. Затова три пъти молих Господа, да го отстрани от мене. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен. (2 Кор. 12:7-10).

За пръв път Павел е молил Господа да го освободи от злото, което го е унижавало, но е получил отговор: ”Достатъчна ти е моята благодат." Неговата молитва не е отхвърлена, тя е изслушана въпреки че "жилото в плътта" не е било отстранено. Св. Павел сигурно искрено и истински се е молел, но не е получил точно това, за което е молил. Получил е по-големия дар да познае евангелското и апостолското значение на изкушението. Павел казва: "Ще се хваля със своите слабости."

Затова и св. Августин пише: "Павел не е изслушан (така както той си е мислил) защото това не би било за него за истинска полза", и след това казва: "Не е получил това което е искал, но е получил това, от което е имал по-голяма полза."

С този опит на св. Павел Исус сигурно е искал да ни окуражи за молитвата на доверие, упоритост, постоянство, храброст.

Но, би било прекалено просто да си мислим че Бог спи, мълчи, а аз с молитва трябва да го събуждам, за да изслуша моите нужди.

Опитът ни потвърждава, че истината е обикновено различна. Бог не е този който спи. Този който спи обикновено съм аз. Бог е всъщност Онзи, Който събужда, Който подтиква човек да моли. Исус говори: "Още нищо не сте искали в мое име... Искайте и ще получите... Той е Онзи, Който ни подтиква да търсим, дори чак съжалява, когато това не се прави. В молитвата Бог първо търси нас (Бог има инициатива) така, че ние да търсим, а след това идва нашият отговор.

В древна проповед на Велика събота слушаме и тази покана: "Събуди се ти който спиш. Стани от мъртвите, защото Христос те просветлява." Бог излиза на среща с нас по различни начини – в по-подходящо време.

На молитвата Бог отговаря – без значение, че при Него се идва "около полунощ". Божията намеса е в два вида:

1. С чудо да се разреши нашия проблем, да се отстранят пречките на пътя, да се освободи от тежестта на Кръста.

2. Нещата да останат такива, каквито са (поне така ни се струва от вън), а Той самия да ни придружи по пътя, готов заедно с нас да носи нашите затруднения.

Бог повече обича този втори начин. Със своето мълчание Той вика да се тръгне напред. Затрудненията си остават същите, но човек не е същият. Затрудненията са останали същите, но силата не е повече само от човека.

Понякога плачем, защото не сме получили онова, което сме търсили да се случи по чудесен начин, но получаваме много повече: не само някакви неща, но Него, не само благодат, но Неговото присъствие.

Всяка пречка, която е преодоляна, по свой начин е несравнимо по-ценна за живота, отколкото пречката, която с чудо е премахната.

По подобен начин ни говори евангелист Лука в своята притча за упоритата вдовица: "Каза им и притча за това, че трябва винаги да се молят и да не падат духом, като рече: в един град имаше съдия, който ни от Бога се боеше, нито от човеци се срамуваше. В същия град имаше една вдовица, и тя дохождаше при него и казваше: защити ме от противника ми. Но той дълго време не рачи. А сетне рече си сам: макар и от Бога да се не боя и от човеци да се не срамувам, но, понеже тая вдовица ми не дава мира, ще я защитя, та да не дохожда вече да ми додява. И рече Господ: чуйте, що казва неправедният съдия! Та Бог ли няма да защити избраниците Си, които викат към Него денем и нощем, макар и да забавя да ги защити? Казвам ви, ще ги защити наскоро. Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?..." (Лук. 18:1-8). В този пример имаме модел на постоянна и изслушана молитва; думата 'додява' няма негативен тон, но само говори за упоритост. Вдовица, която идва да търси защита от човек, който няма нито сърце нито душата: "ни от Бога се боеше, нито от човеци се срамуваше". Няма усещане за справедливост нито за човешко страдание. Вдовицата е крехка и слаб човек, която трябва да се бори и с насилието и с инертността на съдията. Тази борба изглежда като че ли вече е осъдена да бъде загубена. Но, тя не се предава. Отива към съдията, един път, два пъти, десет пъти... не я изморява нито неразбирането и отхвърлянето. И на края успява! Слабостта е победила голямата сила.

а) Първо поучение: Човек не трябва да има страх поради своите слабости или немощ или поради своята греховност. Знаем добре че Бог не изслушва грешника, но трябва първо да дойде покаянието. Поради това не трябва да спрем и да си мислим "Бог няма да помогне на мен – Той вижда какъв съм"

б) Друго поучение: Не трябва да мислим, че затрудненията не могат да се преодолеят. Истинската сила се намира в нас. И именно това е нашата слабост и нашата бедност.

в) Трето поучение: Не трябва да се изморяваме, ако за Божията помощ трябва да чакаме и ако усетим, че нашите молби са се сблъскали със стената на Божието мълчание. Трябва да знаем да понасяме закъсненията на Бога. Те са изпитания за нашето постоянство, любов и доверие: "Та Бог ли няма да защити избраниците Си, макар и да забавя да ги защити?" (Лук. 18:7).

Времената са на Бога, а не на нас. Времето в което Той ще се намеси, определя Бог. Опасността е само в това, да не спрем преди това с молитвата. "Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?" (Лук. 18:8).

Да обърнем внимание на заключението: Когато Бог реши да ни изслуша, може да се случи да намери загасена вяра... В деня, когато съдията реши да удовлетвори проблема на вдовицата, а тя не дойде.

Известно е събитието с Илия, който е изпращал своя слуга..: "и рече на слугата си: иди и погледни към морето. Той отиде, погледа и рече: нищо няма. Той каза: направи това седем пъти. На седмия път той каза: ето от морето се подига малко облаче, колкото човешка длан..." (3 Царст. 18:43-44).

По нашето време особено е актуален проблемът на търпението и на постоянството. И поради това по наше време опита на днешните хора е, че Бог мълчи. Бог е станал мълчалив. Така в трудни ситуации: Бог вижда всичко, всичко чува, всичко знае и мълчи… И не е че Бог 'мълчи', но ние сме престанали да слушаме.

Mат. 15:21 и Mк. 7:24 ни поднасят случая на жената Хананейка... жената вика, а Исус мълчи... Отговорът чрез мълчание е прострация. Исус желае да не се изморяваме да молим. Ако ни се измори вярата ни и се отказваме, защото сме убедени, че сме изчерпили всичките си възможности, и се изморяваме, а Бог желае да види колко имаме доверие и любов.

Причина за това, че не сме получили онова, което сме искали и че ни се струва че не сме изслушани, може да бъде тази, че сме искали прекалено малко. Ние пред Бога имаме нашата листа на желанията. Много пъти те са за Бога разочарование . Може да се каже, че Бог съжалява, че ние търсим толкова малко.

В молитвата човек има две възможности:

1. Да набляга на собствените си желания

2. Да слуша Божиите предложения.

Бог никога не изтрива нашите желания ако са добри, но понякога желае да ги промени, да ги трансформира...

Понякога и Божите закъснения имат за цел да разберем, че някои неща не са най-важни. Или може би, не са съвсем добри: "Не знаете какво молите." Казва Исус. "Господи не ни позволявай да избирам." – това би трябвала да бъде нашата молитва.

Бог ни изслушва винаги. Тук Исус е дал силна гаранция. Но, да позволим на Бога да ни даде повече от нашите желания. В молитвата Бог винаги ни надминава, дава ни повече. Може да кажем, че в своя математика Бог винаги прави грешка, така да се каже, в полза на човека. В молитвата Бог винаги надминава желанията ни: Самариянката търси само вода, а Исус иска да й даде жива вода...; Закей желае само да види Исуса...; работниците от последните часове искат и каквото им се даде...; блудния син желае да бъде слуга...; разбойникът търси само Исус да го спомене в своето Царство...

Затова в молитвата е много важно да се слуша: имаме такива молитви: "Послушай Израел..." "Говори Господи, твой раб слуша..."

Най-силната молитва, която Бог иска да чуе от нас е: Да! Затова молитвата е авантюра, отворена за всички възможности и за изненади...

В молитвата човек трябва да бъде готов да смени своите идеи. В този смисъл човекът на молитвата е непредвидим. "Вятърът духа както иска... Така и този който е роден от Духа."

И поради това никога не е въпросът в молитвата и в нейната сила; винаги въпросът е при молещият....

Молитвата трябва да бъде истинска.

3. 
   "Боже, бъди милостив към мене грешника"
   

А сега нещо ще кажем за две позиции по отношение на молитвата, които могат да се срещнат при много молещи, но по някога не ги забелязваме, защото могат да се явяват в различни нюанси.

Ще прочетем много прочути откъс от евангелието за митаря и фарисея и ще го анализираме.

"Също и на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, каза следната притча: двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“. (Лк. 18:9-14)
Двата човека от притчата са реални, но, може би не са конкретни исторически личности, но сигурно е, че винаги са актуални. Реална религиозна позиция се придава и на двата човека от притчата. Сигурно е, че сравнително лесно бихме могли да ги намерим и в нашата среда.

Вярно е, че митаря и фарисея са образи, които са взети от една религиозна традиция – еврейската – но те по някакъв начин представляват опита и на други религии в миналото и в бъдещето. Притчата за митаря и фарисея е истинска притча за нещо, което реално се е случило и което постоянно се случва.

Най-важното поучение от всичко това е следното: за молещия човек на първо място е важно в своето отношение към Бога да запази позиция на смирение и на духовен реализъм – искреност, тоест, позиция на човек, който е "беден (смирен) в духа, защото на такива е царството небесно"²⁹ (Мат. 5:3).

Религиозната същност на това първо блаженство се отнася и за молитвата и нейната сила. Представена е молитвата на два типа хора: фарисей и митар.

Целта на притчата не е да се сравнят двата начина на молитва и да се покаже колко едната е по-възвишена от другата, но на първо място да се подчертае разликата между истинска от фалшива молитва. Тук не става дума за два вида молитва, а за два типа на човеците по отношението му към молитвата. От двата човека, които са дошли в Храма да се молят, само митаря се моли.

Фарисея се моли само външно, но неговото вътрешно отношение всъщност е нещо, което не е молитва, а е нещо противно на молитвата. Тук става дума за противопоставяне не само на истинска и фалшива молитва, но на истинска и на фалшива набожност.

Това учение е отправено към общността на вярващите за всички времена.

Исус казва: "на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, каза следната притча" (Лк. 18:9).

Всъщност, тук се намира решението на цялото тълкуване: става дума всъщност за учение срещу един характерен недостатък – а това е убеждението, че си праведен пред Бог, и тогава това задължително води към горделивост и негативно отношение към другите. Тук става дума за недостатък, който е вече осъден и в Стария Завет: "и не влизай в съд с Твоя раб, защото пред Тебе няма да се оправдае нито един от живите." (Пс. 142:2; Втор. 9:4-6).

В Новия завет, а особено при апостол Павел, мисълта че си праведен пред Бога е осъдена като не приемане на спасителното дело на Христос: "Не отхвърлям Божията благодат; защото, ако чрез закона е оправданието, тогава Христос напразно умря." (Гал. 2:21). Ясно е, че тук не става дума дали фарисея изпълнява Закона само отвън, но отвътре.

Всъщност това е недостатък, който не признава фактът на универсалността на греха: "всички съгрешиха и са лишени от славата Божия, оправдавайки се даром, с Божията благодат" (Рим. 3:23-24).

Освен това тук става дума и за това, че не се признава необходимостта от Божието милосърдие за спасението: "по благодат сте спасени" (Еф. 2:5).

Фарисеят е подтикван от своята мисъл, че е праведен и моли (18:11-12) изброявайки своите предимства. Тази молитва е представена с намерение да се подчертае фалшивостта и абсурдността на такава позиция в молитвата. Превъзнасянето и горделивостта, която произлиза от молитвата, е знак на противопоставяне на молитвата. Фарисеят не се смирява пред Бога. Той иска Бог да му върне за неговата праведност.

А сега нещо ще кажем за фалшивата молитва

1. 
   фалшивата молитва
   

Фарисеят започва с думите "Боже, благодаря Ти ..." Началото е много хубаво, но не отговаря на истината. Искрено да благодари на Бога може само някой, който усеща, че от Бога е приел нещо. При човека фарисей това липса. Той смята себе си за "праведен" и смята, че чрез своите заслуги има право да се хвали, а също и поради това, че спазва всички предписания на Закона. Няма никъде знак, че смята това за дар от Бога; той смята, че го е заслужил със своите дела. Че неговото усещане е точно такова, се разбира от неговото презрение към другите: "благодаря Ти, че не съм като другите човеци" (Лук. 18:11).

Човек не може да каже, че е смирен в отношението си към Бога, ако на хората не гледа с очите на истинско смирение. Фарисеят се дистанцира от другите и гледа на тях с презрение и по този начин показва фалшивостта на собствената си молитва, на собствения си живот. Той се хвали пред Бога, но не благодари на Бога. Не знае за истината за която св. Павел пише: "Защото, кой те отличава от другите? Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?" (1 Кор. 4:7). Това за което говори св. Павел е истина и по отношение на естествените дарове, а колко повече по отношение на свръхестествените неща. Човек не може да се хвали с нищо което има, това не е от него, а всичко е от Господа.

Съществува разлика между "да се хвалиш пред Бог" и "да се хвалиш в (с) Господа". В 1-во послание до Коринтяни (1:29) св. Павел казва: "Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, та никоя плът да се не похвали пред Бога." (1 Кор. 1:27-29) Но да се хвали с Господа, това е позволено: "който се хвали, с Господа да се хвали". (1 Кор. 1:31; 2 Кор. 10:17; виж Йер. 9:22-23).

В първия случай става дума за позиция подобна на позицията на фарисея , където става дума за похвала пред Бога поради собствената праведност, която се основава на добри дела (Рим 3:27; Еф. 2:9; Тит. 3:5). Такова хвала пред Бога е гордост. В друг случай става дума за искрено смирение и за духовен реализъм, когато се слави дара Божи, да се хвалим с онова което съм приел: "Но с благодатта на Бога съм това, което съм; и Неговата благодат в мене не беше напразно, а повече от всички тях се потрудих - ала не аз, а Божията благодат, която е с мене" (1 Кор. 15:10).

"И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи" (2 Кор. 12,3-5).

Мария във “Величит” (Лук. 1:46-50) се хвали с Божите дарове.

"От сега ще ме възхвалят всички народи...". – Това не е горделивост, тя се хвали с Божия дар. Ако имам Божи дар, мога да се хваля с него, но само като с дар, а не горделиво като със своя заслуга.

Фарисеят е смятал, че е праведник и той се е хвалил пред Бога, като че ли става дума за успех който той е постигнал със свои сили. Павел учи, че е добре да имаш някаква слабост - така човек няма да забрави за важността на Божията благодат.

Със своята позиция фарисеят не признава онова, което е най-голямо, а това е: Божието милосърдие. Той е достатъчен сам на себе си. Човекът е винаги в изкушение когато направи нещо добре, да го смята като нещо, което е направил поради своите способностите.