МЕСТОИМЕНИЯ.ВИДОВЕ МЕСТОИМЕНИЯ. МОРФОЛОГИЧНА,СИНТАКТИЧНА,СЕМАН-ТИЧНА КЛАСИФИКАЦИЯ.ОБРАЗУВАНЕ НА МЕСТОИМЕНИЯТА

1.Лични местоимения-основна група местоимения. Имат най-голяма честота в речта.Те са местоимения съществителни и “указват” лица, животни, предмети, отвлечени същини-въобще всичко, което може да се назове със същ.име. Личните местоимения се наричат “лични” не защото означават лица /т.е. хора/,а защото имат морфологична категория лице.Различаваме три граматически лица:

-Първо лице-лицето,което говори;авторът на съобщението /аз/

-Второ лице-лицето,към което е отправено съобщението,лицето на което се говори /ти/

-Трето лице-лицето или предмета,за който се говори /той,тя,то/

Само в 3л.ед.ч. се различава род:м.р.-той,ж.р.-тя,ср.р.-то.Родът на личното местоимение в 3л. се определя нормално от рода на съществителното,с което се назовава съответния предмет:Той е много скъп /мобифонът/;Тя не се състоя /срещата/;То е много послушно /детето/.Но когато по изключение назоваваме жени със съществителни от м.р.,например На конференцията говори главния секретар на министерството,която обърна внимание на...,макар че не казваме “главната секретарка” сме длъжни да употребим личното местоимение за ж.р. -тя и в никакъв случай не можем да кажем той.Това показва че личното местоимение не просто замества съществителното,а се отнася направо до лицето и щом то е от женски пол и местоимението ще бъде от ж.р.

Личните местоимения имат и граматическа категория число-ед.ч. и мн.ч.В 1л.мн.ч. задължително влиза 1л.ед.ч.-аз,към което се прибавят които и да било от другите лица в двете числа:НИЕ е равно на АЗ плюс поне едно от местоименията ТИ,ТОЙ,ТЯ,ТО,ВИЕ,ТЕ.По изключение НИЕ може да бъде равно само на АЗ при т.нар “авторска форма за мн.ч.”:Въз основа на всичко това ние твърдим че...,вместо аз твърдя.

Във 2л.мн.ч. задължително влиза 2л.ед.ч.-ТИ,към което се прибавя 3л.ед.ч. и мн.ч.От само себе си се разбира,че във 2л.мн.ч. не може да влиза 1 лице.Следователно ВИЕ е равно на ТИ+ТОЙ,ТЯ,ТО,ТЕ.ТИ и ТОЙ е равно на ВИЕ,но ТИ и АЗ не е,тое равно на НИЕ.

Формата на личното местоимение в мн.ч. ВИЕ може да означава само ТИ,т.е. да се употребява вместо ТИ,при т.нар. “учтива форма за мн.ч.”.Когато се обръщаме към едно лице,което не ни е познато ние сме длъжни в книжовния език да използваме учтивата форма:Господин Иванов,вие ще дойдете ли?Когато станем близки с Иванов, естествено ще преминем на ти.

В 3л.мн.ч.-те влизат само формите за 3л.ед.ч.-ТОЙ,ТЯ,ТО.Тук обаче е нужно да се отбележи,че докато АЗ може да бъде само едно лице,също и ТИ,в 3л. може да имаме много и различни лица ТОЙ или ТЯ,или ТО.

Личните местоимения имат още една морфологична категория,която ние по традиция наричаме падеж.Личните местоимения се различават по форма в зависимост от функцията,която изпълняват в изречението.В СБЕ се различават лични местоимения подлози,лични местоимения преки допълнения и лични местоимения непреки допълнения.При това в повечето случаи формите сее различават не само по икончанията си,а са различни по произход,имат различни корени.Така например в 1л.ед.ч. имаме АЗ като подлог,но като пряко допълнение-МЕНЕ,в 3л.ед.ч.м.р. съответно-ТОЙ и НЕГО.Упадъкът на падежната система в историята на бълг.език е засегнал и местоименната система,но в нея са се запазили повече остатъци,а има и редица бивши падежни форми,които са абсолютно задължителни.Дателната форма НЕМУ се схваща като падежна форма-НА НЕГО,затова се замества от съчетанието-НА НЕГО,както Петру се е заменило с на Петра,т.е. предлог НА и винителната форма се е заменила от Петър.Следователно личните местоимения са в две подсистеми:лични местоимения подлози /аз,ти,той,тя,то,ние,вие,те/ и лични местоимения допълнения /мене,тебе,него,нея,нас,вас,тях/.Като непреки допълнения се употребяват личните местоимения допълнения със съответни предлози:на тебе,с него,за нас,без тях и т.н.Старите дателни форми сега саархаизми,т.е. употребяват се рядко,със стилистична цел и не са присъщи на говоримия книжовен език /мене,тебе,нему,ней,нам,вам,тям/

Освен изброените пълни форми на личните местоимения има и кратки форми за допълнения,които се различават за пряко и за косвено допълнение.Тези форми са клитики,т.е. нямат собствено ударение,а се изговарят заедно със съответната дума,например:Срещнах Иван,спрях го и му казах-вместо спрях Иван казваме спрях го,вместо казах на Иван-казах му.В говоримия език личните местоимения допълнения често се дублират,например На мене ми е особено приятно.Кратките местоименни форми получават ударение,когато се намират в положение след отрицателната частица НЕ.Пример:Не го видях;Не ме забравяй.

2.Притежателни местоимения-изразяват отношение на принадлежност.По произход те са тясно свързани с личните местоимения и освен род и число също имат и категория лице.Формите на притежателните местоимения зависят от рода и числото както на притежавания предмет,така и на притежателя,когато той е в 3л.ед.ч.,например:братът на Иван-неговият брат;сестрата на Иван-неговата сестра.

Граматическия род и число,които се изразяват чрез окончанията зависят от рода и числото на същ.име,означаващо притежавания предмет-притежателните местоимения морфологически са прилагателни,т.е. менят се като прил.имена,за да се съгласуват с определяемото съществително.Родът и числото на притежателя се изразяват чрез корена на местоименията.Различават се мъжки и среден род,от една страна /негов/,и женски род /неин/.Те са образувани от винителните форми на самостойните лични местоимения НЕГО и НИЯ съвсем като притежателни прилагателни,например:него-негов и Гого-Гогов,нея-неин и Сия-Сиин.Същата връзка с личните местоимения личи и в 1 и 2 л.ед.ч. и мн.ч.:мене-мой;тебе-твой;нас-наш;вас.ваш,а още по-тясно в 3л.мн.ч.:тях-техен,тяхна.

Като кратки притежателни местоимения,зависещи по форма само от лицето,числото и рода на притежателя се използват кратките местоимения:МИ,ТИ,МУ,Й,НИ,ВИ,ИМ.Те са енклитики и се поставят винаги непосредствено след определяемото съществително /притежавания предмет/ и не се съгласуват с него:брат му,сестра му,родителите му.Кратките притежателни местоимения нямат свое ударение и затова се изговарят заедно с преходното същ.име като една фонетична дума-по между им нито може да се направи пауза,нито може да се вмъкне друга дума.Употребяват се само след членувани съществителни,с изключение на някои роднински имена.

Самостойните притежателни местоимения,когато са съгласувани определения на граматически определено съществително и стоят пред него,се членуват също като прил.имена:моя-моят,моята,моето,моите;твоя-твоят,твоята,твоето,твоите;неговия-неговият,неговата,неговото,неговите;нейния-нейният,нейната,нейното,нейните;нашия-нашият,нашата,нашето,нашите;вашия-вашият,вашата,вашето,вашите;техния-техният,тяхната,тяхното,техните.

Кратките притежателни местоимения имат много честа употреба в СБКЕ-както в устната,така и в писмената му форма.Пълните /или самостойните/ форми на притежателните местоимения поначало се използват в случаите,когато върху тях пада т.нар.логическо ударение.Например:Срещнах брат му или Срещнах и брат му/подразбира се:освен сестра му или баща му/,но Срещнах неговия брат /а не нейния/.

3.Възвратни лични и притежателни местоимения

3.1.Възвратни лични местоимения са думи,които заместват лични местоимения в косвени падежи.Спадат към безродовите местоимения,притежават само категория падеж без форми за именителен падеж,имат пълни и кратки форми:

Винителен падеж:себе си се

Дателен падеж: на себе си си

3.2.Възвратните притежателни местоимения са думи,които заместват обикновените притежателни местоимения,когато притежателят е подлог в изречението.Спадат към родовите местоимения и по граматичните си характеристики с нищо не се отличават от останалите притежателни местоимения-характеризират се от морфологичните категории число,род и положение;имат пълни и кратки форми,като кратката форма е неизменяема,тя е преосмислена форма на възвратното лично местоимение.Възвратните притежателни местоимения в СБЕ са:

ПЪЛНИ ФОРМИ КРАТКА ФОРМА

ЕД.Ч. МН.Ч.

свой,своя,свое свои си

4.Показателните местоимения са думи които посочват различни явления или техни признаци.Принадлежат към родовите местоимения,притежават морфологичните категории род и число,но не се членуват.Изключение прави показателното местоимение за количествена характеристика ТОЛКОВА,което е неизменяемо.Повечето от показателните местоимения могат да се противопоставят по близост-отдалеченост на посочваното явление:този-онзи,тоя-оня,такъв-онакъв.

По значение притежателните местоимения биват:

4.1.За посочване на явления,означени със същ.имена:

-близки:този,тоз,тоя

-далечни:онзи,оня

4.2.За посочване на качества и признаци,означавани с прилагателни имена:такъв,онакъв,толкова,толчав

4.3.За посочване не количествени характеристики,означавани с числителни имена или други думи,изразяващи количество:толкова

5.Въпросителни местоимения-това са думи,които заместват названия на неизвестни явления,когато се пита за тях.Произхождат от стар местоименен корен,съдържащ съгласния звук к-/ч-.Принадлежат към родовите местоимения и притежават морфологичните категории число,род и падеж,но не се членуват.Местоименията КОЛКО,ЩО и КОЛЦИНА са неизменяеми.По значение въпросителните местоимения биват:

5.1.За явления,означавани със същ.имена или местоимения:кой,какво,що

-някои от този тип местоимения се употребяват като съществителни:

За лица-кой,кого,кому /на кого/

За нелица-какво,що

Например:Кой е направил това?;На кого говориш?;Кого виждам?;Какво е това?

5.2.За признаци,означавани с прилагателни имена:какъв,колкав,колчав

5.3.За признаци означавати с притежателни прилагателни или местоимения:чий

5.4.За признаци,означавани с числителни имена или други думи,изразяващи количество:колко,колцина /за лица/

6.Относителни местоимения-това са думи,които свързват подчинени изречения с главно изречение,като същевременно могат да заместват имена или местоимения,употребени в него.Относителните местоимения се образуват от въпросителните местоимения чрез постпозитивната лексикална морфема –ТО:кой-койТО,какъв-какъвТО,чий-чийТО,колко-колкоТО.Принадлежат към родовите местоимения и притежават повечето разновидности и всички морфологични категории на въпросителните местоимения.

Специфична съгласувателна особеност на местоименията КОЙТО и ЧИЙТО е че първото се съгласува с предходното съществително име,а второто със следното:Жената,която стоеше на прага,влезе;Жената,чийто брат познавах,влезе

7.Неопределителни местоимения-това са думи,които заместват названия на неопределени,неуточнени,неконкретизирани явления.Образуват се от въпросителните местоимения чрез предпозитивната лексикална морфема НЯ-/НЕ-:кой-НЯкой,какъв-НЯкакъв,чий-НЕчий и т.н.Неопределителните местоимения от този тип принадлежат към родовите местоимения и притежават повечето разновидности и морфологични особености на въпросителните местоимения.

Неопределителни местоимения се образуват и с други частици-морфеми като еди-, -годе, -да е.Такива местоимения са:

С частиците морфеми (и)да е неопряеделителни местоимения се образуват и от някои относителни местоимени,например:който и да е,когото и да е,комуто и да е,която и да е,което и да е,които и да е;какъвто и да е,каквато и да е,каквото и да е,каквито и да е;чийто и да е,чиято и да е,чието и да е,чиито и да е;ка.олкото и да е.

Неопределеността се засилва чрез включването в състава на местоимението на частицата СИ,например:някой си,някакъв си,нечий си,еди-кой си,еди-какъв си,еди-що си и т.н.

Във функциите на неопределително местоимение може да се употребява и числителното бройно един,една,едно,едни.

8.Отрицателни местоимения-това са думи,които заместват чрез отрицание названията на явленията.Образуват се от въпросителните местоимения чрез предпозитивнаталексикална морфема НИ-,например:кой-никой,какъв-никакъв,чий-ничий и т.н.Принадлежат към родовите местоимения и притежават повечето разновидности и всички морфологични особености на въпросителните местоимения.

9.Обобщителни местоимения-това са думи,които заместват в обобщен смисъл названията на явленията.Образуват се от въпросителните местоимения чрез предпозитивната лексикална морфема ВСЯ-/ВСЕ-Например:кой-ВСЯкой,ВСЕки;какъв-ВСЯкакъв и т.н.Принадлежат към родовите местоимения и притежават повечето разновидности и морфологични особености на въпросителните местоимения.Местоименията всякой и всеки са напълно равностойни по значение,като в езиковата практика се налага всеки.Местоимението за количествени характеристики всичкият се употребява винаги членувано в единствено число.

Системата на глагола в съвременния български книжовен език е твърде развита и богата откъм форми и значения. За разлика от системата на имената тя е запазила богатството на старобългарската глаголна система, като в някои случаи дори е придобила нови категории. При имената българският език е загубил падежната си флексия и е стигнал до крайния предел в този развой, до пълен аналитизъм, докато при глагола той е показал голяма устойчивост и е запазил почти напълно системата на старобългарския глагол. Нито един славянски език не е запазил в такава степен пълнотата и богатството на общославянската глаголна система. Глагол е дума, която означава действие или състояние, свързано с глаголно лице, например: чета, пиша, ходя, работя, гледам, лежа, мисля, съм и пр.

И със съществителните имена се назовава - действия, явления, признаци, но мислени като нещо отделно и самостойно, следователно пак като същини дадености, съществуващи отделно и независимо, например: четене, ходене, писане, събиране, събрание; коситба, грабеж, валеж; ширина, дълбочина, доброта, храброст и пр. И при глаголите , и при съществителните имена, които означават действия и явления, следователно се отнася за активни признаци на материята, за такива признаци, за такива признаци, които се извършват или продължават във времето.

Между глаголите и съществителните имена, които означават активни признаци, обаче има съществена разлика. Докато при съществителните имена представата за активния признак не е свързана с никаква друга представа, тя е самостоятелна, то при глагола представата за активния признак (действие, състояние) на субстанцията е свързана с представата за производителя на този признак, т.е с представата за лицето или предмета, който произвежда дадения активен признак.

И глаголите като съществителните, прилагателните, числителните и местоименията имат граматическо и лексикално значение. Без да се променя лексикалното значение, чрез промяна на окончанията или по друг начин може да се променя формата на даден глагол и с това да се дава допълнително указание за лицето, което върши действието, за времето, когато се върши то, за отношението на говорещото лице към реалността на действието и пр. Чрез промяна на глаголната форма следователно могат да се изразяват различни граматически значения и категории. Броят и характерът на граматическите категории не е еднакъв за всички езици. Българският език се отличава с богатство и разнообразие от граматически значения и категории на своята глаголна система.

Глаголът в съвременния български език притежава следните граматически категории: лице, число, залог, вид, време и наклонение.

Според своите общи семантични и формални особености глаголите в българския език се класифицират по няколко начина.

Според някои особености на своето лексикално значение глаголите в българския език, а и в много други езици се делят на преходни и непреходни. Едни глаголи изразяват такива действия, които могат да преминават, да „прехождат” от деятеля (субекта) непосредствено върху различни обекти(лица, предмети и пр), например: сека(дърво), чета (вестник), строя (къща), изпълнявам (план), пиша (доклад) и пр. Този тип глаголи се наричат преходни или транзитивни.

Името на обекта, който се засяга направо и изцяло от действието на преходен глагол, е пряко допълнение в изречението. Прякото допълнение се свързва със сказуемото без предлог например: Ученикът чете книга. Към означеното с преходен глагол действие винаги може да се постави въпрос кого (за лице) или какво? що? (за нелице), например: почитам (кого?), сека (какво? що?) и пр.

Преходните глаголи означават предимно: 1. Конкретни действия, насочени към предмети и причиняващи в тях някакви изменения, или пък действия, вследствие на които се прозвеждат предмети например: нареждам книги, лисувам плакат, пиша писмо, ремонтирам машина и пр.

2. Възприятия и усещания например виждам картина, усещам студ, търпя лишения, чувам шум и пр.

Друг семантичен тип глаголи изразяват, действия, които не могат да се обективират, т.е не могат да преминат от деятеля(глаголното лице) върху друг обект, като го засегнат направо и изцяло.Действието на такива глаголи може да има по-особено отношение към различните обекти (лица, предмети и пр.). При това тези отношения се изразяват обикновено с някой предлог например: вървя (по улицата), борим се(за мир), пътувам

(със самолет) и пр. Този тип глаголи се наричат непреходни.

Името на обекта, който има косвено отношение към действието на непреходен глагол, е непряко (косвено)

допълнение в изречението. Непрякото допълнение се свързва със сказуемото обикновено чрез предлог

/Стопанинът отиде при добичето./ или представлява дателна местоивенна форма /Говоря му/

Към означеното с непреходен глагол действие не може да се постави въпрос кого? (за лице) или що? (за нелице), например: лежа (невъзможен въпрос:що? кого?), ходя (невъзможно: що? кого?).

Непреходните глаголи означават предимно: 1) движение или положение в пространството /тичам, ходя, бродя, лежа, вися, плувам и пр/.;

2)физическо или душевно състояние, физиологическа функция на организма и под. /боледувам, гладувам, студувам, мръзна, треперя, дишам, мълча, спя и др./

3)промяна в състоянието на лице или предмет / отслабвам, пълнея, вехна, жълтея, узрявам и др./ Преходността и непреходността на глаголното действие могат да се мислят като осъществени или като възможни (потенциални) видове субективно-обектни отношения в изречението. Преходността е реализирана, когато обектът на глаголното действие е изразен с отделна дума (пряко допълнение), например: чета книга, строя си къща, гледам филм, слушам музика.

Преходността е нереализирана (потенциална), когато прекият обект на глаголното действие не е изразен с отделна дума (пряко допълнение) например: чета на глас, чета с очила, пиша красиво, пиша на приятеля си. Независимо от обстоятелството дали преходността на даден глагол е реализирана, или не, той е преходен, щом съдържа в значението си потенциална преходност, т.е възможност за посочения тип съчетаемост. Не е вярно следователно твърдението на някои граматици, че „ някои глаголи в едни случаи са преходни, в други непреходни”.

При непреходните глаголи непреходността на действието също така се разкрива чрез изразената или възможна съчетаемост на даден глагол.

Ако глаголът не може да получи пряко допълнение, той е непреходен.Това не означава обаче, че действия, изразени с такива глаголи, не могат изобщо да имат отношения към различните обекти. И непреходните глаголи могат да се употребяват, без да е означен обектът, който има отношение към тяхното действие, например: Ходя бавно. Седя самотен. Лежа болен.

Според обстоятелството дали словоформата съдържа в значението си представа за глаголно лице (респ. субект на глаголното действие), или не съдържа такава представа, глаголите се делят на лични и безлични. Лични глаголи са тези, чиито форми съдържат в значението си представа за глаголно лице (субект на действието) например: Те строят. Трактористът оре. Ученикът чете. Пишеш (глаголното лице е изразено в обобщен вид чрез окончанието на формата). Заминаваме. Пеят.

Този тип глаголи са най-обикновените и най-често употребяваните в съвременните езици.

Безлични глаголи са тези, чиито форми не съдържат в значението си представа за глаголно лице (субект на действието). Тяхната форма е третолична, т.е те имат форма за 3 граматическо лице,ед. ч например: вали, гърми, ръми и пр. И при безличните (респ. неопределеноличните) глаголи може да се изрази условно „субект” с личното местоимение на 3 лице ед. число, ср. р то, например: То се е мръкнало вече. То било валяло.

Безличните глаголи означават главно: 1) природни явления: вали, съмва се, мръква се, гърми, свечерява се; 2) различни телесни и душевни състояния: спи ми се, горчи ми, срам ме е, яд ме е; 3)безлично изразяване на липса, наличие,възможност, необходимост и др. например:няма, има, изглежда, трябва, стига и др. В градината има много хора. В нивата няма плевели. Нощес ще бъде студено.

По форма глаголите се делят на обикновени (невъзвратни) и възвратни. а) обикновени(невъзвратни) глаголи:чета, моля, давам, обличам и пр. б)възвратни глаголи. Те се образуват от обикновените с помощта на енклитичните форми на възвратното лично местоимение се (за вин. падеж) или си (за дат. падеж); например: обличам-обличам се, моля-моля се, мисля - мисля си. Възвратните глаголи, образувани със се, имат следните значения:

1) Пряко възвратно значение - действието излиза от субекта (глаголното лице) и се връща върху него, например: мия се, обличам се, обувам се и др. Кратката местоименна форма в такива случаи може да се замени с пълната винителна форма себе си, т.е мия се - мия себе си, обличам се - обличам себе си.

2)Страдателно значение - глаголното лице се засяга от действие, което е произведено от друг деятел, например: Дърветата се разлюляваха от вятъра. Възвратните глаголи със страдателно значение се образуват поначало само от преходни глаголи.

3)Пряко взаимно значение - означеното с възвратния глагол действие се извършва едновременно от две или повече лица, като преминава взаимно от един деятел върху друг, например: уважаваме се (взаимно), обичаме се (взаимно)и пр. Възвратни глаголи с взаимно значение се образуват от преходни глаголи.

4)Възвратният глагол е непреходен и възвратно-местоименната частица се не може да се замени с винителна форма себе си, например: смея се, вълнувам се, трудя се. Срещу някои от този тип възвратни глаголи не съществуват невъзвратни (обикновени) глаголи, например: гордея се, смея се, страхувам се и др.

5)Възвратният глагол е безличен, например: съмва се, мръква се, свечерява се, разбира се, яде ми се, спи ми се и др.

Възвратните глаголи, образувани с възвратноместоименната частица си, имат следните значения:

1)Непряко (дателно) възвратно значение. Субектът на действието е непряк (дателен) обект на същото глаголно действие, например: строя си къща(строя къща на себе си), купувам си книги(купувам книги на себе си), нося си дърва(нося дърва на себе си), говоря си (говоря на себе си) и пр.

2)Непряко (дателно) взаимно значение. Възвратната форма показва, че субектите на глаголното действие са два, като те са същевременно и непреки (дателни) обекти на същото действие, например: помагат си, Иван и Петър си помагат (Иван помага на Петър и Петър помага на Иван), правим си услуги, пишем си писма, подаряваме си книги и пр.

3)Възвратната форма означава, че действието се върши за самото глаголно лице (за самия субект), например: мисля си, играя си, седя си, лежа си, дишам си и пр.

Възвратни глаголи които без възвратноместоименната частица нямат дателна рекция (не изискват дателно допълнение), се схващат като стилистическо емоционално оцветени, например: „лежа си, дишам си - и плача...”

Взависимост от обстоятелството дали в значението на глаголната форма се съдържа представа за „глаголно лице”, или не се съдържа такава представа, глаголните форми биват два типа- лични(определени, финитни) и нелични (неопределени, инфинитни).

а) лични глаголни форми - в значението на личната глаголна форма се съдържа представа представа за предмет и предметност и представа за признак като процес, действие или състояние на същия предмет или същата предметност. Представата за носителя на признака (процеса, действието, състоянието) се нарича глаголно лице или субект на глаголното действие. Личните глаголни форми могат да се изменят по лице и по число, т.е могат да се спрягат, например: чета, четеш, чете, четем,четете, четат,четох, чете, и пр. б)нелични глаголни форми се наричат така, защото не се изменят по лице, а това значи, че не притежават граматческа категория „глаголно лице”. Неличните глаголни форми не могат да се спрягат. Нелични глаголни форми в системата на българския глагол са причастията, деепричастието и съкратения инфинитив. Условно тук могат да се поставят и отглаголните съществителни, образувани с наставка -не и -ние. Взависимост от обстоятелството дали даден глагол съдържа една или повече коренни морфеми глаголите биват два вида: прости и сложни.

Прости са тези глаголи, които съдържат една коренна морфема. например: бер-а, бер-е-ш, изб-ер-а, виждам, предвидя, предвиждам, говоря, разговаря се, докладвам, надпреварвам и пр.

Сложни са тези глаголи, в състава на които има повече от една коренна морфема (най-често две). Двата корена на сложната основа са съединени посредством съединителна морфема - о - или -е- . Единият от корените на сложната основа е глаголен, а другият е на съществително име или наречие. Независимата надредната част на основата в смислово отношение е глаголната част, а именната или наречийната служи като нейно пояснение-допълнение ( респ. обстоят. посн.) на глаголното действие, изразено чрез глаголната част например- вод-о-снабдява-м, снабдявам с вода.

Други примери: благоухая, благопожелавам, боготворя, богохулствам.
Граматически категории при глагола: вид, време,наклонение, преизказност~нeпреизказност, залог Граматиката е дял от езикознанието, който изучава думата като словоформа и като градивен елемент на словосъчетанието, изречението и текста. Терминът ,,граматика” не отговаря напълно на смисъла си, защото коренът му означава ,,буква”, а буквата има съвсем други функции. В тясното си разбиране граматиката има два дяла – морфология и синтаксис. В буквален превод понятието морфология означава ,,наука за формите”, и така дефиницията за разглежданата дисциплина твърди, че морфологията е наука, която изследва законите и начините, по които се променят граматичните значения на думите, също така и изследва думата като словоформа. Всички правила за изменение на думите отразяват морфологичната система.

Взависимост от най-общите смислови, морфологични и синтактични признаци, морфологията класифицира думите в общи групи, наречени части на речта (класове думи). Граматичните категории изразяват едни или други отношения на предметите, явленията или техните признаци към някои общи категории на мисленето (време, вид, наклонение и т.н.).

Една от тези части на речта е глаголът, което означава действия или състояния като динамични признаци на явленията, назовани със съществителни имена.

Действия и състояния може да се означават както от глаголи, така и от съществителнитеимена: скачам- скачане, мисля-мислене, пиша-писане, спя-спане и т.н. Разликата е в това, че съществителното име назовава, именува понятието за конкретното действие или състояние, докато глаголът не притежава това качество, той не назовава понятие. Следователно глаголът представя една от характеристиките, един от признаците на явленията, назовани със същесвителните имена: човекът пише, книгата лежи, камъкът е паднал и т.н.

Същевтеменно признаци на явленията, назовани със съществителните имена, означават и прилагателните имена. Разиката между тях и глагола пък е в това, че глаголът изразява действен (динамичен) признак, правящ се във времето, докато прилагателното име – статичен признак. Например: босо дете, жълто цвете, железен прът и т.н.

Глаголът е най-развитата част на речта в съвременния българки език. Той притежава морфологични категории число, род (при формите, образувани с причастия), лице, време, вид на действието, таксис, наклонение, вид на изказването, залог, статус и лексико-граматичната категория вид на глагола.

Морфологична категория /представлява система от противопоставени един до друг редове словоформи с еднородно съдържание/, която отразява гледните точки на говорещото лице, относно характера на протичане на действието я наричаме вид на глагола. Категорията вид на глагола означава основните свойства, характеризиращи протичането на даден процес в неговото от ношение към определен резълтат: продължителност, еднократност, многократност. В български език категорията вид е представена от две грамеми: грамема ,,свършен вид” и грамема ,,несвършен вид”. Грамемата е член на морфологичната категория, една от противопоставените помежду си словоформис еднородно съдържание. Глаголите от несвършен вид изразяват незавършеност на действието, многократност на действието. Например: чета, бера, пиша, гледам, купувам, виждам, преписвам и т.н. Такъв вид глаголи могат да бъдат съчинени с наречия като винаги, често, редовно.

Глаголите от свършен вид изразяват завършеност, еднократност. Характерно за свършените глаголи, е че не могат да се употребяват в сегашно време. Такива са глаголите като: видя, купя, седна, легна, припиша, науча и т.н.

Категорията вид на глагола определяме като лексикално-граматическа категория. Лексикално- граматична категория е този, при която дадени граматични значения се изразяват от морфеми на равнището на ексемата.

В съвременното езикознание се приема, че българският език притежава категория време, която изразява отношението между момента на говоренето и глаголното действие. Затова моментът на говоренето се приема като отправна точка за разликата на три глаголни времена: сегашно, минало, бъдеще. Сегашно време означава едновременност на действието спрямо ориентира. Минало време означава прекратено, завършено действие преди момента на изказването. А бъдеще време означава очаквано, предстоящо действие спрямо темпоралния ориентир.

Категорията време, е толкова главна категория, в която се отнася времето на действието и събитието с време на говоренето. В плана на съдържанието категорията време изразява отношението на действието към момента на говоренето или към някой друг момент от гледна точка на предходността, следходността или едновремеността.

Различават се абсолютни и относителни глаголни времена. Абсолютните глаголни времена назовават действие, което е непосредствено свързано с момента на говоренето. Това са сегашно време, минало време, бъдеще време. Например: чета – сегашно време четох – минало време; ще чета – бидеще време

Морфемата за положителното бъдеще време е частицата ,,ще”, а в отрицателното бъдеще частицата е ,,няма да”.

В редица езици категорията време се ограничавадо тук, като за ориентир се взима момента за изказването. Този ориентир го има и в съвремения български език (СБЕ). Всеки знак на изказването, автоматично представлява ориентир на действието. Едновременно действието с изказването ,,чета”. Прекратено действие преди момента на изказването ,,четох”.Предстоящо действие на изказването е ,,ще чета”, а отрицателното ,,няма да чета”.

В български език действията могат да бъдат ориентирани и спрямо втори момент – минал ориентационен момент. Така на практика съществува потенциал да имаме три времена спрямо настоящия момент на изказването и три времена спрямо миналия ориентационен момент. Времената, отнесени към миналия ориентационен момент, се наричат относителни. А именно или дадено дейтвие предхожда друго действие в миналото или бъдещето. Например: бях тригнал, ще съм чел, щях да чета и т.н.

Бъкгарският глагол може по граматичен начин да изрази действието освен като активно, още като резултативно в даден момент, т.е почти всяко акционно действие има свое съответно изразяване на резултата от това действие в същия момент.

Морфемите за резултативност са в минало деятелно и минало страдателно причастие. Само миналото време няма резътативно действие. Нарример: ,,ходя” – това е сегашно време и нерезултативно спрямо момента на изказването. Това е действие, което е едновременно с изказването.

Ходех, ходехме, ходеше – това е минало несвършено време. Едновременно действие с изказването в миналото време. пр. Вчера видях Петър, че четеше в библиотеката.

Ходил съл – минало неопределено време, която също е много неточен термин. В английски език е сегашно перфектно време. Това време означава наличие на резултата от вече извършено действие в момента на изказването.

Бях ходил – минало предварително време означава резултат от вече извършено действие в минал момент

/бях тръгнал, бях чел, бях видял/.

Ще ходя – бъдеще време означава предстоящо действие спрямо момента на изказването.

Щях да ходя – означава предстоящо действие спрямо минал момент т.е.бъдеще време в миналото.

Ще съм ходил – означава резултата на вече извършено действие в бъдеще спрямо за изказването момент. Това време се нарича бъдеще предварително време.

Щях да съм ходил

Нямаше да съм ходил – в отрицателна форма. Това време се нарича бъдеще предварително време в миналото. Означава резултат от действие в предстоящ спрямо минал ориентир момент.

Ходих – Това е минало свършено време или аорист, която означава прекратено, завършено действие преди момента на изказването.

В съвременното езикознание се приема още, че българският език притежава категорията вид на изказването. Блгодарение на тази категория, българският глагол може по граматичен начин да изрази каква е осведомостта на говорещото лице за събитието, което съобщава.Тази семантика в традиционните граматики се преглежда като вид наклонение. Възможността обаче на форми за условно наклонение и за повелително наклонение да се преизказват е доказателство, че преизказността не е вид наклонение. Защото би се получило абсурд от типа една форма да е едновременно в мъжки и в женски род или от тима една форма да е едновременно в минало време и в бъдеще време. Ето защо семантиката за осведоменост на говорещото лице я класифицираме в отделна, специфична морфологична категория, която се нарича вид на изказване.

Морфологичната категория вид на изказване се основава на отношението на говорещото лице към изказването. Различаваме три типа форми за изказване: неутрално изказване, свидетелско изказване, преизказване. Следователно категорията е тричленна с три граматични значения.

Неутралното изказаните форми не съдържат морфеми, която да сигнализира каква е информираността на говорещото лице за събитието. Тези форми са немаркирани по вид на изказването, и това им позволява да функционират и в преизказа и в свидетелския контекст. Например така нареченото сегашно историческо време не е вид време, а е употреба на неутрално исказани форми вместо преизказни.

Свидетелските форми сигнализират пряка непосредствена осведоменост на говорещото лице за събитието. Морфемата за свидетелство ,,х” преминаваща понякога в ,,ш” при палатализация. Не могат да бъдат свидетелски формите за бъдеще време и бъдеще предварително време, тъй като изразяват предстоящи действия. Например: ще съм ходил.

Вид на изказването се нарича двучленна морфологична категория, чиято маркирана грамема е преизказността. Грамемата преизказност изразява вторично изказване, изказване „по чужди думи”,

препредаване на изказване.Формален показател на преизказните форми е допълнителната морфема ,,л’’ (+л) в сравнение със съорветната непреизказна форма, а в най-употребяваното, немаркираното трето лице – и отпадането на сегашната форма на спомагателния глагол ,,съм”, например:

Нелогична и немотивирана е преизказната употреба в първо лице единствено число. На практика се получава ситуация, че говорещото лице говори за свои действия ,,по чужди думи”:

По отношение на категорията таксис в рамките на непреизказността се разграничават относителни и неотносителни форми, част от които са вече разгледани. В рамките на преизказността опозицията относителност ~ неотносителност се снема по принципа на компенсацията, т.е формите, противопоставени по това значение, имат общи преизказни съответствия. Или ако вземем за пример описаните вече нестрадателни форми за трето лице в единствено число, противопоставени по относително ~ неотносителност, ще получим следните преизказни форми:

По отношение на категорията вид на изказване в рамките на нерезултативността е валидна темпорална опозиция пазновременност ~ неразновременност (с главно значение – едновременност) и се различават три темпорални грамеми – преизказно минало, преизказно сегашно и преизказно бъдеще време. Примери за непреизказност:

В рамките на резултативността при изказването също се снема опозицията относителност ~ неотносителност, а темпоралната опозиция разновременност ~ неразновременност се редуцира в опозицията следходност ~ неследходност. Различават се две темпорални грамеми – преизказно резултативно сегашно време и преизказно резултативно бъдеще време, както вече показахме в примерите.

Формите за минало време не могат да бъдат неутрално изказани, то е или свидетелско, или преизказно. По същата логика действията, ориентирани към миналия ориентационен момент, не могат да бъдат неутрално изказани. Изобщо в плана на миналото говорим или за свидетелски, или за преизказни форми на изказването.

Морфологична категория, която обозначава отношенията между реалните участници в описаната в изречението ситуация е залогът на гагола. Участниците са реални действащи лица (агенс) и обектът на действието (пациенс). Реално действащо лице е представено чрез подлога в изречението, а обектът на действие – чрез допънението.

В бъгарското езикознание същесвуват редица спорни въпроси около тази категория. От една страна стои проблемът какъв е генезисът на маркирания страдателен залог – дали същинското изразяване е при глагола, или при причастията. От друга страна има разични мнения относно броя на заозите, че освен безспорните деятелен и страдателен заог в българското езикознание се говори още за възвратен залог (засебен, взаимен и т.н.). Така например някои категоризират формата от типа ,,мия се” като среден залог. Причината е, че се получава ситуация, при която глаголното лице едновременно е вършител на действието и същевременно понася действието, т.е. то извършва действието върху себе си.

В конструкцията ,,мия се” имаме глаголна форма ,,мия”, която е в деятелен залог, и отделна самостоятелна дума ,,се”, която е възвратно лично местоимение. По подобен начин стоят нещата и в конструкцията ,,обичаме се”, ,,говорим си” и т.н. При употреба от типа ,,къщата се строи” имаме изразяване на страдателен залог (пасивност), не чрез флексия и окончание, а чрез частицата ,,се”. Следователно ние приемаме тезата, че съществуват два залога, т.е. категорията е двучленна.

Семантичното съдържание на морфологичната категория залог се основава на отношението на глаголния събект (глаголното лоце) към действието. Категорията е двучленна – с един маркиран и един немаркиран член. Маркиран както във формално, така и в семантично отношение е страдателен залог. Категорията се изгражда върху формално-семантичната привативна опозиция пасивност ~непасивност (с главно значение на немаркиран член – активност). Отношенията на категорията може да се представят по следния начин:

Страдателен залог пасивност ~ непасивност Деятелен залог

Грамемата страдателен залог (пасивум) изразява пасивно отношение на глаголния субект (глаголното лице) към действието. Страдателен залог е такава форма на глагола, при която подлогът съответства на обекта:

пр. Картината се рисува от художник.

Съчинението се пише от ученик.

В центъра на изречението в позиция на подлог се намира обектът. Той търпи върху себе си действието, а събектът заема периферно положение в ролята на допънение, а може и да липсва:

Формален показател на страдателните глаголни форми са морфемите –н или –т в минало страдателно причастие например:

При страдатените форми има няколко особености:

1) те се образуват само от преходни глаголи;

2) те винаги изразяват и резултат от действието;

3) поради участието на причастна форма, страдателните форми изразяват и категорията род в единствено число.

В общото си значение грамемата деятелен залог (активум) изразява липса на данни за активно или пасивно отношение на глаголния субект към действието, а в глаголното си значение – активно отношение на глаголния субект към действието, т.е. деятелен залог е такава форма на глагола, при която подлогът съответства на реалното действащо лице например:

Извършителят на действието е подлог и се намира в центъра на изречението.

Деятелните форми са немаркирани. Това са всички глаголни словоформи, които не съдържат в състава си страдателни морфеми – Н или – Т.

По отношение на категорията вид на действието в рамките на деятелен залог се различават нерезултативни и резултативни форми. В рамките на страдателния залог обаче опозицията резултативност ~ нерезултативност се снема в полза на резултатното значение, т.е. всички страдателни форми са и резултативни, докато обратното не е вярно – само част от резултативните форми са страдателни. Противопоставянето между нестрадателните (деятелните) нерезултативни и резултативниформи и общите им страдателни съответствия изглежда така:

Нерезултативни резултативни резултативно страдателни пише -> писал е -> писан е

пишеше -> беше писал -> беше писан щеше да пише -> щеше да е писал -> щеше да е писан пишел е -> бил е писал -> бил е писан

щял е да пише -> щял е да е писал -> щял е да е писан пишел -> бил писал -> бил писан

щял да пише -> щял да е писал -> щял да е писан

щял бил да пише -> щял бил да е писал -> щял бил да е писан.

В съвременното езикознание се приема, че българският език притежава категорията наклонение, в която се включват четири грамеми: изявително, повелително, условно и умозаключително наклонение. Немаркирани по субективност са само формите за изявитено наклонение (индикатив).

Семантичното съдържание на морфологичната категория наклонение се основава на отношението на говорещото лице към действието. Основната формано-семантична опозиция в категорията е субективност ~ несубективност (с главно значение на немаркирания чен – обективност). В рамките на субективността еквиполентно се противопоставят значенията повелителност, условност и умозаключителност.

Изявителното наклонение показва, че има съответствие между съдържанието на изказване и действието, отнасящо се за говорещото лице, действието е реално.

Повелително наклонение (императив) показва действие, което се извършва по волята (желанието) на говорещото лице. В СБЕ функционират паралелно два типа повелителни форми:

­ прости (синтетични)

­ сложни (аналитични)

Същинската императивна семантика се носи от простите форми. Те са от типа : чети, пиши, знай, гледай, т.е. морфемите за повелителност са ,,и” или ,,й”, която е винаги в ІІІ спрежение.

Парадигмата на повелителните форми е силно дефективна. Най-характерна е липсата на форми за категорията време и то във всички езици. Друга нова специфична дефективност е липсата на форми за категорията лице, а по-конкретно за 1 и 3 лице. Обяснението е, че повелителната форма в 1 лице означава говорещото лице да си заповядва сам, а при тази ситуация, която не е невъзможна няма неоходимост от вербализация. Повелителната форма в 3 лице не участва в комуникацията и обикновено не присъства. Следователно отправянето на заповед към него е безпредметно. Пълноценно и фреквентно е функционирането на формата за 2 лице. Тя представя класическа ситуация – говорещото лице отправя воля, желание към слушащото лице, към събеседник (адресант).

Синтетичната повелителна форма не се изменя и по категория вид на изказване – няма свидетелски и преизказни форми. Друга дефективна категория е таксис – няма относителни форми, т.е. орправянето на заповедта на говорещото лице е винаги в момента на изказването.

Същесвуват форми за останалите категории, така например за категорията залог: чети, пиши, гледай са деятелни форми, а съответните страдателниса от типа: бъди четен, бъди гледан.

По идентичен начин се изразчва и категорията вид на действието. Чети, гледай са нерезултативни форми, а бъди чел, бъди гледан са резултативни.

Съществуват форми и за категорията число – ед.ч. и мн.ч. Например: чети – четете, гледай – гледайте;

Малко по особено е изразяването на категорията статус и по-конкретно на отрицателния статус. Освен в частица ,,не” отрицателния императив може да се образува и с частиците ,,недей” или ,,стига” плюс остатъка от инфинитив на основния глагол. Например: пиши, недей писа, стига спа, спи, недей спа и т.н. Разбира се, възможни са и формите: недей да пишеш, недей да спиш. Особеност е, че отрицателните повелителни форми се образуват само от непрехорни глаголи. От свършен вид не се образуват отрицателни повелителни форми.

Другият тип форми са сложни /аналитични/ и се образуват с частиците – ,,нека”,, да”,,дано”. Например: нека чета дано чета дано да чета да чета нека пиша дано да пиша

При сожните форми дефективна е само категорията време - нама форми за време, но има форма за трите лица:

Също така съдържа форми за трите вида изказване: нека да чета, нека да пиша /неутрално изказване/ нека да четеше /свидетеско изказване/

Формите за категорията вид на изказването:

нека да чете /неотносителност/

нека да четях /относителност/

Съществуват форми за категорията число /ед.ч. и мн.ч./, статус /положителен и отрицателен/ и за категорията залог.

нека да чета /деятелен залог/

нека да съм четен, нека да съм обичан /страдатеен залог/

Между простите и сложните форми има не само формална разлика, а и семантична. При простите форми волята на говорещото лице е по-строга, по взискателна, докато при сложните форми волята на говорещото лице е по-скоро положение, необходимост, възможност за извършване на действието.

Грамемата условно наклонение (кондиционал) обозначава действие, което е възможно да се извърши при определени условия от гледна точка на говорещото лице. И тук характерна особеност е паралелното функциониране на два типа форми – прости и сложни.

Простите форми се срещат рядко, най-вече със стилистична цел или в отделни диалекти. Книжовните условни форми се образуват с помоща на формата ,,бих” на спомагателния глагол ,,съм” плюс минало свършено деятелно причастие на основния глагол.

бих писал; бих чел; бих гледал; бих заклел;

И при тези форми е характерно силна дефективност на парадигмата. Отново липсват форми за категорията време, вид на изказване, таксис, вид на действието, а останалите категории се изразяват пълноценно, така например формите за трите лица, число, род, отрицателен статус, залог.

Прости са още форми, които се образуват с наставката – В:

ям - ядвам; пия - пийвам;

Те също имат свои особености в парадигмата, защото нямат резултативни форми, форми за страдателен залог, но имат форми за трите вида изказване, таксис, лице, число, статус и род.

Поседният вид наклонение е умозаключителното наклонение (композив). То изразява действие, което се установява от говорещото лице по пътя на умозаключението, обобщението и предположението.

Формален показател на умозаключителното наклонение е ,,л” и задължително присъствие на спомагателен глагол:

четял е, четели са, пишел е, пишели са, гледал е, гледали са, валяло е и т.н.

В тази парадигма дефектни са формите за свидетелско изказване, тъй като, ако говорещото лице е свидетел на събитието, той няма да умозаключава за него. За разлика от останалите маркирани наклонения, тук има форми за време.

Сегашно нерезултативно - ходи Сегашно резултативно - е ходил Бъдеще нерезултативно - ще ходи Бъдеще резултативно - ще е ходил Минало време - ходи

Сегашно нерезултативно – ходел е Сегашно резултативно - бил е ходел Бъдеще нерезултативно - щял е да ходи Бъдеще резултативно - щял е да е ходил Минало време - ходел е

Глаголната система на съвременния български книжовен език (СБКЕ) е богата на граматическата категория и словоформи.