Морфологията като дял от граматиката



страница2/10
Дата11.01.2018
Размер1.58 Mb.
#43221
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Категорията род е една от типичните за съществителното име категория. В основата ѝ стои естественото деление по пол мъжки, женски и среден род.

Родовият признак е константен за същ. име. То не се изменя по род, следователно родът е постоянна характеристика на всяка лексема.

Одушевените явления имат изявени полови признаци – мъж – м.р., майка – ж.р., дете – ср.р.; животни – вол – м.р., крава – ж.р., теле – ср.р.

Зад категорията род при имената за неодушевени предмети не стои реална семантика. Критериите, според които неодушевените и личните съществителни имена получават родова характеристика са следните:

- най-често ръководещ фактор е завършекът или окончанието на думата, особено при назоваване на неживи явления;

- при одушавените явления пък ръководещ фактор е естественият пол.



Клас на имената от м.р. – обикновено те завършват на съгласен звук – син, кон, вятър, театър, град. Новонавлезли чуждици от друг език, като бодигард, монитор, хотел и др. автоматично получават признак м.р. в българската речева практика. От м.р. са месеците дори когато завършват на и. При живите явления вече определящ критерий е същинският пол, затова баща завършва на А, но е от м.р., а чичо, вуйчо, дядо завършват на О, но пак са от м.р. Подобни примери са също владика, слуга, месия, съдия, комшия както и собствените имена Никола, Илия и др.

Клас на имената от ж.р. – обикновено те завършват на гласен звук Ажена, чаша, кана, вода, топка, земя, носия, фурия, филия. От ж.р. са същ., образувани с наставки ост и естрадост, младост, свежест, прелест, доблест. Съществуват обаче и редица изключения като завършващи на съгласен звук имена, които влизат в класа на ж.р. – мисъл, любов, смърт, песен, пролет, есен, кал; боклук – м.р и смет – ж.р са синоними.

Клас на имената от ср.р. – в голям брой случаи те завършват на гласни О или Есело, колело, езеро, око, бебе, дете, море, небе и др. Тук влизат чуждици, завършващи на У или Ибижу, рандеву, ревю, такси, жури, рали.

В българския език личните същ. нарицателни имена момиче и момче също са от ср.р. От ср.р. са и названията на новородените животни – теле, прасе, агне, шиле, пиле, козле и т.н.

В българския език съществува и група същ. имена от общ граматически род, думи като пияница, скрънза, шушумига, роднина, будала, мижитурка и др.

ІІ.Число на съществителните. То изразява дали се назовава един предмет или предметите са повече от един - единствено и множествено число. Множеств.число на имената се образува от формата за ед.ч. с помощта на окончание. Избора на окончанието зависи от рода на съществителното. Разнообразието от окончания е голямо,но най-продуктивни са оковчанията “и”, “а”, “ове”. Нормално същ.имена имат форма за ед.ч. и получена от нея форма за мн.ч.:стол-столове,маса-маси. Има обаче един малък брой същ.имена,при които липсва противопоставяне на число,т.е. едни от тях се употребяват само в ед.ч.,а други само в мн.ч. Причина за това е семантиката /значението/ на съществителното.Множествено число нямат събирателните съществителти, които означават като едно цяло множество предмети, например българското студентство. Липсва мн.ч. и при някои съществителни означаващи материал, вещество: грис, въздух, калай, пепел. Нямат форми за мн.ч. и редица отвлечени /абстрактни/ съществителни, например: детство, младост, обич, любов. Поначало нямат мн.ч. и същ.собствени имена /Иван,Елена,Търново,Пирин/. Появи ли се нужда да се изрази множественост тогава се създават форми за мн.ч.Така например съществителното радост, изразяващо чувството изобщо няма мн.ч., но отделни прояви на радост вече не абстрактни,а конкретни ще се изразят с мн.ч.-моите радости.

Огромен брой от съществителните имена в съвременния български език имат форми за ед.ч и за мн.ч.

В семантичен план морфологичната категория число дава информация за броя на назованите явления, по-конкретно сигнализира се тяхната единичност или тяхната множественост като отделни единици. В българския език количество може да се изразява и по друг начин, например чрез събирателните съществителни имена като ято, стадо, група, студентство; множество се изразява и от числителните имена - 1,2,3,4,5...100, от наречията много, достатъчно и др.

Формалните показатели за множествено число са различни в зависимост от рода на същ. име.



Морфеми за м.р., мн.ч. И – учители, заводи; морфеми ове, еве се употребяват при повечето едносрични имена от м.р. – синове, плодове, броеве, боеве, слоеве; морфема ища също при едносрични същ. имена – сънища, пътища; морфема Е – царе, коне, мъже, крале; морфема овци, евци – чичовци, вуйчовци, Драгалевци; морфема А - рога, крака, свата, брата.

Морфеми за ж.р., мн.ч. – тук мн.ч. винаги се изразява с окончание И – води, коли, песни, врати. Изключение са същ. ръце, свине, овце.

Морфеми за ср.р., мн.ч. – най-често морфема А – села, колела, летища; по-рядко ета – морета, въжета, дървета, агнета, момчета, момичета.

Единственото число е немаркирано. В най-прекия смисъл то не дава информация за количество или брой на явлението.

Само форма за мн.ч.имат съществителни означаващи предмети,които се състоят от два или повече отделни елементи,образуващи едно цяло,например:клещи,обуща,гащи.В мн.ч. са и названията на някои планински вериги:Алпите,Андите.Само в мн.ч. са и някои народни обичаи:заговезни,повратки и др.



Бройна форма за мн.ч.Същ.имена от мъжки род,които в ед.ч. завършват на съгласна,имат и една особена форма за мн.ч.,която се употребява само след числителни именни наречия:колко,няколко,толкова.Например,ние казваме Имате ли билети?,но ако назовем точния брой на билетите ще кажем Дайте ми три билета,а не три билети.Затова тази форма е наречена бройна,защото се има предвид точното количество,точния брой на предметите.

В книжовната форма се прокарва разлика между лица и нелица при употребата на бройната форма,макар че това не се спазва последователно.Препоръчително е при съществителни за лица след числителни имена да се употребява обикновено мн.ч.,а не бройната форма.Например:В нашето училище има осем учители и 95 ученици,а не осем учителя и 95 ученика.



Бройна форма на имената – употребени след числително бройно без един, една, едно и след местоименията за количество колко, няколко същ. имена от м.р. образуват бройна форма с окончание А – два телевизора, пет реда, колко лева, няколко екипа. Важното е да отбележим, че бройната форма се образува само от неличните същ. нарицателни. Личните същ. се употребяват с формата си за мн. ч., а числителното пред тях с тъй наречената мъжколична форма – двама студенти, трима адвокати, петима ученици и т.н.

Бройната ф-ма се образува с окончанията а и я. При образуване на броина ф-ма няма изпадане на звукове ъ или е е краесловието, както при пбразуването на обикновеното мн. число. Изключение правят същ. имена метър и литър, когато означават единица мярка. Ударението с бройната ф-ма никога не пада накрая в/у окончанието. Същ. имена от ж. род образуват мн. число с окончанието и. Някои същ. имена от ср. род имат дублетни ф-ми за множествено число. В бълг. език има отделни същ. само в ед. число. Например идеализъм, любов, младост, студентство, кислород и др. Съществуват и думи, които имат ф-ми само за множествено число. Например очила, ножици, финанси.

ІІІ.Категорията определеност-членуване на същ.имена.

Членуването става чрез прибавяне на т.нар.членна морфема в края на името.Когато назоваваме непознат предмет си служим с основната,нечленуваната форма на същ.име.Когато обаче този предмет е вече назован един път ние го членуваме.Например:Срещу нас се появи куче.Кучето ни забеляза и се спря.Може да се употреби нечленувано съществителното куче в следващото изречение само ако не става въпрос за същото куче,а за куче въобще,например:Срещу нас се появи куче.Куче ме е хапало,затова аз много се изплаших.

Има индивидуална и количествена определеност.Индивидуална-чрез членуваното съществително се назовава един точно определен обект.Количествена-когато членуваното съществително означава цялото количество назовани предмети или лица,всички.Трябва да се прави разлика между индивидуална и количествена определеност в случаи като следния:На събранието присъстваха студенти от всички курсове-става ясно че не всички студенти са присъствали.След това можем да продължим:Студентите от ІV курс бяха закъснели,защото имали лекции-тук имаме едновременно и индивидуална,и количествена определеност,защото в предното изречение вече са споменати всички студенти включително и тези от ІV курс,но членуването на студенти ни кара да мислим че това са всичките студенти от ІV курс.

Членът в бълг.език има и още една важна функция,която можем да наречем “обобщаваща”.Например в изречения като Камъкът си тежи на мястото;Кучето е най-верния приятел на човека не става дума за един определен камък,или куче,а за всички камъни и кучета,т.е. за целия род предмети.

Обикновено се говори за членове,разпределени по род и по число-член за м.р.,член за ж.р.,член за ср.р.Избора на членна морфема става не толкова в зависимост от рода на същ.име,а в зависимост от окончанието му.

Всички съществителни,които окончават на –а,-я се членуват с член –та,независимо от рода и числото на същ.име.Например:ж.р.,ед.ч.-жената,главата;м.р.,ед.ч.-бащата,войводата;ср.р.,мн.ч.-селата,дърветата;м.р.,мн.ч.-господата,номерата;ж.р.,мн.ч.-книжата,женурята.

Съществителни,които в ед.ч. окончават на –о или –е се членуват с членна морфема –то ,независимо от рода им /дървото,небето-ср.р./,но дядото,чичото-м.р.

В мн.ч. избора на членна морфема зависи също така от окончанието,по-точно от последната гласна на формата за мн.ч.Ако окончанието за мн.ч. на същ.име е –а /или –та,-ета,-ища,-еса,-ена/,ще се членува с член –та:селата,пилетата,бижутата,сънищата,небесата,племената.Ако окончанието е -и или –е,тогава съществителните в мн.ч.се членуват с член

-те:жените,мъжете,конете.Съществителните с нулево окончание,т.е. които в ед.ч. завършват на съгласна и нормално са от м.р. се членуват с пълен член –ът /или –ят/:ленът,лена;денят,деня.Когато обаче са от ж.р. те се членуват с член –та:есента,кръвта.

Същ. имена в бълг. език имат и ф-ми за определеност. Морфологически показател за определеност е наличието на определителен член. Той се поставя след същ. име и се пише слято с него. Образуването на ф-ми с определителен член обикновено се нар. членуване. Членуваната ф-ма на същ. име означава познат, известен, определен предмет. Например книгата е кафява. Членът ът се нар. още пълен член. Например Народът ще победи. Членът а се нар. кратък член. Правилото за плълен и кратък член при същ. имена от м.род се спазна само в послемата реч. В устната реч разграничение не се прави. Еднакво правилни са и двете форми. При членуване на някой едносрични имена от м.род ударението пада в/у определителния член. В такъв случай има несъответствие м/у изговора и писането на члена. Същ. имена от м.род, които завършват на а, я, о, е и означават лице (баща, чичо), образуват членувани ф-ми с определнителните членове та и то, когато са членове за женски и среден род. Например бащата, чичото. Същ. имена от м.р и ж.р ед.ч имат специална форма за обръщение, която се нарича звателна ф-ми с окончанията е, о, ю. Например Иван- Иване, господин- господине, учител- учителю. При образуване на звателна ф-ма в м.род са възможни звукови промени в същ. име и изпускане на звукове. Например Петър- Петре, юнак- юначе, старец- старче. Същ. имена от ж.род образуват звателни ф-ми с окончанията о и е. Например учителка- учителко, сестра- сестро, хазайка- хазайке.

Категория положение е специфична за българската граматична система. Подобна категория не е съществувала в старобългарския език, не е позната и в останалите славянски езици. Изразяване на значенията определеност и неопределеност има във всички по-известни западноевропейски езици – английски, френски, немски, испански. Но механизмът на сигнализиране е от друг тип – с отделна дума пред същ. име.

И до днес остава нерешен въпросът с наименованието на морфологичната категория. В повечето от познатите ни учебници и граматики тя се нарича описателно като категория определеност – неопределеност или още по-неточно като категория определеност. В действителност обаче термините определеност и неопределеност са двете граматични значения или грамеми в категорията. Морфологичната категория положение е специфична за същ. имена, единствено явленията, назовани от тях могат да бъдат конкретизирани и неконкретизирани. Категорията е двучленна и се изгражда от противопоставянето на грамемите определеност и неопределеност.

Грамемата определеност изразява познато, конкретно, уточнено явление. В българския език определеността може да бъде 3 типа:

Първи тип – индивидуална определеност – Къщата е на доктор Иванов;

Втори тип – количествена определеност – Студентите(тоест всички) от втори курс имаха лекция; Трети тип – генерализираща(обобщаваща) – Портокалът е оранжев. Ананасът е цитросов плод. Морфемата за определеност е Т. Съпътстващите морфеми Ъ, А, О, Е не са за определеност, а са

окончания съответно за м.р. – Ъ, ж.р. – А, ср.р. – О, мн.ч. – Е.

В съвременния български книжовен език е установено правило, според което формите за м.р., ед.ч. могат да бъдат определени с пълен член ЪТ или кратък член А – студентът, студента.

Пълният член се отбелязва, когато същ. име е подлог, а когато то поема друга синтактична функция следва да се пише кратък член – Студентът рисува. – Рисуват студента.

Важно е да уточним, че разлика в определеността между пълно и кратко членуване няма. Правилото за пълен и кратък член е изкуствено създадено и не особено полезно. Изкуствено е, защото в нито един български говор не се среща едновременно пълно и кратко членуване, а същестува само от единия вид.

Грамемата неопределеност сигнализира непознато, неконкретизирано, неуточнено явление. Изразява се чрез тъй наречената нулева флексия (морфема).

Българските същ. имена са запазили известен брой звателни падежни форми. В м.р. те се образуват с окончанията Е, О, У – Иване, поете, българино, певецо, учителю, председателю. В ж.р. те се образуват с окончанията О, Е – Милено, бабо, Пенке, Стоянке, майчице. Звателни форми нямат същ. имена от ср.р., и в мн.ч., повечето от неличните собствени имена от м.р. и ж.р. и личните собствени имена от м.р., завъшващи на ОЙ, А, О, Е, И – Благой, Никола, Любо, Гоце, Георги. Съществуващите звателни форми все още според книжовната норма са задължителни за употреба.



Прилагателно име. Прилагателното име е част на речта, с която се означават (но не се назовават) статични признаци, белези, качества или свойства на явленията, назовавани със съществителни имена. Прилагателното име е дума, която се отнася към някое същ. име, за да поясни негово качество, произход и др. Особено важно е, че признакът, изразяван от прил. име, е неотделим от предмета, означен със съответно същ.име,например нов дом,висок дом,почивен дом. Прилагателното заедно със същ.име като именно словосъчетание изразяват едно понятие. Тази голяма семантична зависимост на прил.име от същ.име води и до голямата му граматическа зависимост. Прилагателното е дума, която не означава отделно понятие, а винаги едно и общо понятие със съществителното име, което пояснява. При това то винаги стеснява обема на понятието, превръща го от родово във видово: жълто знаме, синьо знаме са видови понятия по отношение на родовото понятие знаме. Теоретично, към едно същ. могат да се припишат неограничен брой прилаг. имена като признаци – нов, японски, цветен телевизор. Всяко добавено прилаг. име все повече конкретизира понятията.

Прилагателното име няма свой собствен граматически род, а се съгласува по род със същ.име, към което се отнася. Прилагателното няма и свое собствено граматическо число, а се мени по числото на съществителното име. Така например,когато предметите са повече от един ние ги назоваваме със същ.име в мн.ч.:книга+книга става книги.Ако същ.име има прил.име:нова книга +нова книга става нови книги. Само че докато книгите се увеличават количествено /стават две/,качеството на книгите не се променя,признакът изразен с прилагателното нови,не се удвоява също. Следователно от гледище на значението все едно е дали прил.име ще бъде в мн.ч. или в ед.ч.В бълг.език съгласуването в тези случаи е задължително,но има и изключения при някои прил.имена от чужд произход,които не се менятнапример екстра книга,екстра книги,рокля електрик,рокли електрик.

Когато признакът се откъсне от предмета и се употреби самостоятелно,тогава той се назовава вече не с прил.име, а с абстрактно съществително-признакът сам по себе си става същина,нещо самостоятелно съществуващо като понятие. Пример:нов-новост;дълбок-дълбочина;свеж-свежест;син-синина.

Прилагателните имена обикновено се употребяват заедно със съществителни имена, откъдето идва и терминът за назоваване им – имена, които „се прилагат“ към други имена. Прилагателното име притежава морфологичните категории число, род, положение и степенуване (само при качествените прилагателни). По значение прилагателните имена се делят на 2 осн. вида- качествени и относителни.

Под признаци, качества, свойства, белези на явленията се разбира: форма (кръгъл, кълбовиден), време (годишен, днешен), цвят (бял), физически белези (твърд), физиологични състояния ( болен, гладен), душевни характеристики (добър, лош), интелектуални характеристики (умен, глупав), двигателни характеристики ( бърз, муден), сетивни възприятия (сладък), произход (стъклен, железен), принадлежност (български), място (бургаски), пространствени отношения (горен, долен), поредност ( последен), предназначение (аптечен, обувен), общи отношения (зависим).

Качествените (Същинските) прилагателни имена означават първични, естествени и постоянни характерни белези на явленията, които не зависят от отношенията им с други явления и в повечето случаи са непроизводни – смел, красив, вежлив, висок, солен. Качествените прилагателни означават такъв признак на предмет, който му е вътрешно присъщ, характеризиращ предмета сам по себе си, без отношение към други предмети. По-рядко се срещат качествени прилагателни, които са прозводни – смешен(от смях), скчуен (от скука). Специфичен белег за повечето качествени прилагателни е, че образуват антонимни двойки : смел – страхлив, умен – глупав, висок – нисък, дебел – тънък. Също така те могат да се степенуват за разлика от относителните прилагателни – добър – по-добър – най-добър. Съществуват качествени прилагателни обаче, които не се степенуват – глух, сляп, бос, гол. Не би трябвало да се степенуват и прилагателните за цветове (бял-по-бял). Те изразяват качествените характеристики непосредствено чрез своята лексикална основа. В повечето случаи са непроизводни думи, но може да бъдат и производни.

Качествените прилагателни означават обикновено: размер - голям, дебел; цвят - червен, зелен; вкус-кисел, сладък, лют; физически свойства: твърд, горещ; качества на личността: смел, умен. Качествените прилагателни имена притежават ф-ми за степени: положителна, сразвнителна и превъзходна. Положителната степен на прил. имена се изразява с всички ф-ми. Например добър- добра- добро- добрия- добрият- добрата и т.н. Сравнителната степен се образува с частица по и превъзходната с частица най. Например по-добър, по-добра, най-добрият.



Относителните прилагателни имена са винаги производни. Те означават признаци на явленията, които са резултат от отношението им с други явления – от връзката между планина и връх се образува словосъчетание с относителното прилаг. планински връх. Самата дума относителен е от същия тип и е производна от същ. име отношение. Относителните прил. означават свойство, свързано с: веществен произход (дървен), местен произход (градски), принадлежност (народен), предназначение (супен). Други относителни прилагателни имена са – железен, морски, пътнически, квадратен, мисловен, пловдивски, български. Към тази група би трябвало да прибавим притежателните прилагателни, образувани с наставки ов, ин – майчин, братов, Иванов, Андрейчин.

По произход прил. имена се делят на първични и производни. Първични са тези, които не са произведени от други имена. Такива са повечето качествени прил., които можем да произведем от други думи. Например нов, млад, добър, топъл и др. Производни са тези, които са произведени от други думи. Такива са повечето относителни прилагателни. Например воден, градски, дървен.

По форма прил. имена се делят на прости и сложни. Прости са тези, които съдържат една коренна морфема. Например млад, стар, нов. Сложни са тези, които съдържат две и повече коренни морфеми. Например селскостопански, добросърдечен. Прил. имена се образуват от други думи с помощта на наставки и представки.

Прил. имена се изменят по форма, чрез което се изразяват различните им граматични категории. Прилагателните имена в бълг. език се изменят по род и число, като се съгласуват със съответния род и съответното число на същ. имена. Следователно те имат отделни форми за м, ж и ср род. В СБЕ формата за мн.ч. на трите рода е еднаква. Осн. форма на прил. име е нечленуваната форма за м.р ед.ч. Например нов. Тя се нар. още проста форма. Освен нея има една друга форма, която се нар. разширена форма. В СБЕ разширената форма няма своя самостоятелна употреба.

Формата за ж.род се образува от основната форма, като се прибави окончанието а. Например нов- нова. Формата за ср.род се образува с окончанието о. Например нов-ново. Множественото число и за трите рода се образува от осн. ф-ма, като се прибави окончанието и. Членуваната ф-ма за м.род се образува с помощта на определителния член ят, я, за ж.р. с та, ср.р. то, за мн.ч те.

Относителни прилагателни са в действителност и така наречените числителни редни – първи, втори, трети, седми и т.н. Тъй като не са същински, относителните прилагателни имена не могат да се степенуват. Това може да стане само, когато са употребени преносно – Главата му е по-дървена от моята, Той е най- железният в класа.



Морфологичната категория степен е типична за прилагателните имена и то само за качествените. Семантичното им съдържание се основава на способността им да изразяват относителна разлика или превъзходство в признаците на определените от тях явления. Категорията е тричленна, с три граматикализирани степени: основна, сравнителна и превъзходна.

Формално немаркирана е основната степен. Сама по себе си основната степен изразява качество на дадено явление, несравнявано със същото качество на друго явление.



Сравнителната степен (компаратив) изразява по-широк обем на качество в сравнение със същото качество от други явления или пък в сравнение със същото явление, но в друго време. Формалният показател тук е частицата морфема по, която е предпоставена и се пише полуслято – по-висок, по-красив.

Превъзходната степен (суперлатив) изразява висша степен на качество, присъщо на редица еднородни явления или на едно и също явление в различно време. Формалният показател е частицата морфема най, която също е предпоставена и се пише полуслято – най-висок, най-красив.

За съществуването на категория степен са необходими следните условия:

- При сравнителната степен е необходимо да имаме две явления с едно и също качество, но в различен обем или пък едно явление с едно качество в различен обем във времето.

- За да изразим превъзходна степен е необходимо да са налице най-малко три явления с едно и също качество в различен обем или пък едно явление с едно качество в три различни степени във времето. Ясно е, че във семантичен план категорията степен формира йерархична опозиция. Във формално отношение обаче не е точно така, тъй като нямаме градация на морфемите от типа висок – по-висок – по-по-висок.

Частиците по и най могат да се употребяват понякога и със същ. имена и глаголи главно със стилистична цел – Той е по юнак от тебе, Най мразя да уча. Посочените употреби се пишат без дефис. И в тези случаи обаче се подразбира степенуването на някакъв признак – Той е по-голям юнак от тебе. Най- много мразя да уча.

Прилагателните имена образуват форми и за категориите род, число и положение. Всички те имат съгласувателен характер. Родът при прилагателните имена е морфологична категория, тъй като в ед.ч. прилагателните имат форми за трите рода – м.р., ж.р., ср.р. Докато при същ. имена родът е лексикално граматична категория, тъй като той е постоянен, свързан е с лексемата.



Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
2017 -> Литература между първата и втората световна война
2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> 1. Време на възражданьето
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница