Моят свят и Рождество Христово

Като всеки млад човек и аз съм преизпълнен с неизчерпаемо любопитство за света около мен. Цялата си енергия влагам да проумея логиката, законите и устройството на този загадъчен свят, в който ми е отсъдено да живея. Имам Вярата, която ми помага да трупам безценни знания, да постигам успехи, да се стремя към съвършенство. Зная, че един ден ще давам много от себе си, защото е казано: „От всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска.” Вълнуват ме новините от големия електронен колайдер в ЦЕРН. Ще бъде ли засечена най-накрая „божествената” частица Х-бозон? Ще може ли тогава да надниквам с нейна помощ в минало и бъдеще? После идват съмненията. Нима вече не се убедих достатъчно, че намесата в Божиите работи не води до нищо добро? Генетични манипулации, ГМО, климатични промени (заради човешката алчност) – сякаш ние, хората, искаме да надскочим нашия Създател и да присвоим функциите Му.

Един велик философ доверява, че е трябвало да премахне знанието, за да освободи място за Вярата. Ако повярваме на Кант, нека забравим за високите технологии и да освободим кътче вяра за Бога. Знайно е, че силата на въображението е по-мощна от силата на знанието. Затова, без да чакам „машина на времето” затварям очи и в ума ми оживява картина: една притихнала зимна вечер с пелена от нежни звънтящи снежинки и изтръпнали от студ дървета. Вървя с група пастири. Това са моите добри другари. Уморени сме от дългите часове труд, но на душите ни е леко. Във въздуха се стеле очакване за нещо невиждано, благодатно, свято. Изведнъж ярка светлина ни заслепява. Тя идва от небето, от Изток. Една чисто нова звезда огрява свода и сякаш ни подканя да вървим към стария хан на Витлеемската околност. Там, в схлупения обор, пред погледа ни се открива чудна гледка. Безплътни ангели огласят ефира с божествени звуци. Със сладките си гласове те нежно галят Младенеца, спокойно притихнал в ясли, вместо в люлка. А моето магаренце и старият ми вол топлят с диханието си Божието дете. Зная кое е новороденото, зная съдбата Му – учението, страданието, саможертвата, възкресението. Зная, това е Синът Божи, Спасителят Христос. „Няма човек, който не греши” учи най-мъдрата книга и Божият син става жертвен агнец за да изкупи всички наши грехове. Душата ми е пълна с благоговение, но и с малко тъга. Зная, че това е първият път, в който Го виждам, но не и последният. В бъдещето, в деня на второто пришествие ще сме пак заедно. Тогава Той ще въздаде справедливост на всички. А аз се моля да бъда от блажените, които ще бъдат с Него, в Неговото царство, за вечни времена.

Отварям очи и картината от въображението ми се разтваря безвъзвратно. Отново съм в моето настояще – отчуждено, технологично, забързано, забравило да живее по божиите закони. „Не може да се служи и на Бога, и на Мамона.” – Библията ясно казва колко са несъвместими чистата вяра в Бога и алчността за власт и пари. Само ако можеше да събудя от унеса поне моето поколение и да му припомня най-важния завет на Спасителя: „Обичай ближния си”. Ако хората се обичаха един друг, тогава всеки, който дава (любов), ще получава повече (любов). А на Рождество Христово хората сякаш ще се осенят от прозрението кое е най-важно в земния им живот. Да обичат Бога, да се обичат един друг, да са солидарни. Иска ми се на този най-светъл празник да бъдем добри към по-бедните и онеправданите от нас (не само като пращаме SMS-и). Да ощастливим с дрехи и храна бездомните и нещастни бежанци.

Този най-светъл празник трябва да е повод да се обнадеждят изстрадалите, да се успокоят тревожните, да се примирят непримиримите и да се вдъхновят талантливите. Защото раждането на Богочовека е най-великият празник за всеки от нас. Ние с трепет чакаме този ден цяла година и чистата, благовейна радост, струяща от сърцата ни, благородните ни помисли и дела са доказателство за любовта ни към Спасителя. Ще се борим никой да не ни отнема надеждата, ще пазим Вярата като неизменна част от същността ни. Защото с нея и „планини се преместват”. Защото който има вяра – има всичко. Загуби ли я – няма нищо.

Румен Воденичаров