Моята кариера в България от Гергана Демирева I курс в Специалност „Политология”



Дата07.08.2018
Размер210.34 Kb.



Моята кариера в България

от
Гергана Демирева




I Курс в Специалност „Политология”

Пловдивски Университет „Паисий Хилендарски”

Моята бъдеща кариера започна пред „стената на плача” на Пловдивския Университет „Паисий Хилендарски”. В този момент за първи път разбрах, че кариера не се гради несъзнателно, че знанията трябва да бъдат съпроводени от определена съвкупност от ясно поставени цели и съответни на тях действия, които биха довели до една успешна професионална реализация. Докато си ученик, да се изгради кариера не изглежда особено трудно. Важно е само да знаеш „какъв искаш да станеш”, да си учиш прилежно уроците, да завършиш с добра диплома, да се готвиш упорито за изпитите и ето че попадаш в избраната от теб или родителите ти специалност. Първият знак, че нещо с тази концепция не е наред, обикновено идва от самото училищно обкръжение. Съученици, които на въпроса „как виждате себе си след 10 години”, шеговито определят своята бъдеща реализация като мафиотски „отрепки”, а другите заявяват, че сигурно ще мият подове и ще бършат чинии някъде по чужбина. Следва заветния миг пред стената на плача, когато докато търся свото име сред стотици други, около мен наред с радостните възгласи, се чуват и гневни изблици, обвинения, че „еди-кой си е ходил на уроци при еди-кого си” и затова е сред приетите, както и невярващи възклицания как може толкова много усилия и пари да са отишли на вятъра.



Аз намерих себе си в заветните списъци. Тази година ще бъда първи курс студентка в специалност Политология. Неслучайно се казва, че една кариера се прави. Основите на моята кариера бяха положени, когато ме приеха в специалността, която сама бях избрала. Но това не е краят на историята. В моите представи изграждането на успешна кариера е продължителен процес, които е свързан с натрупването на обширни познания по предмета, които ще изучавам, но и със специализацията в определена сфера – в моя случай, икономика и функциониране на икономически институции; по-задълбочено продължение на икономическите ми занимания в Търговка гимназия Пловдив. Казано накратко, за мен една успешна кариера включва няколко основни елемента: работа, по специалността Политология, в която ще вложа още четири години на усилен труд; утвърждаване като добър професионалист, чието мнение е търсено и ценено; и не на последно място, добро заплащане, което съм заслужила със собствения си труд. За мен да направиш кариера не означава, да направиш пари на всяка цена, да се отакажеш от мечти и амбиции, да захвърлиш дипломи и идеи и набързо да се преквалифицираш в професия, за която нито си учил, нито някога си мечтал, но която предлага по-голяма моментна сигурност и незабавно изплащане на заплати. Въпреки че самата аз съм все още твърде млада, за да имам собствен поглед върху цялостното изграждане на успешна кариера, светът около мен е изпълнен с примери за това „какво не бива да се прави”. Един от най-близките приятели на сестра ми вече трета година прилага бакалавърската си степен на технически инжeнер като технолог на производствения процес в консервна фирма; казано с други думи технически затваря капачки. Пределно ясно ми е, че съществуват малко фирми, които биха взели веднага току-що завършили студенти, с малък или почти никакъв опит, но и да се самозаблуждаваме, че една подобна „временна” работа не вреди също не носи почти никакви дивиденти. Сигурно си мислете, че не би трябвало да правя толкова генерални заключения; все пак съм само на 19, а говоря така сякаш съм вряла и кипяла сред бурите на живота. На подобна забележка бих отвърнала, че един млад човек, който иска да направи кариера, в която и да е страна, никога не бива да остава безразличен към нещата, които стават около него и да приема успеха само като линейна функция на знания. Факт е, че работодателите протестират срещу излизане в майчинство от повече от две години с довода, че се губи трудова рутина и служителите се отдалечават от проблемите на своята професионална сфера. Факт е и, че когато майка ми, която също е безработна, отиде до бюрото по труда, там е пълно с млади хора, които с години не могат да се реализират като професионалисти и остават затворени в порочния кръг от приемане на една ниско платена работа след друга, докато не навършат 37 години и тогава вече никой не ги иска. Може да ви се струва песимистично, но кариера на се гради със затворени очи. Или с убеждението, че нацията ни е застаряваща и след време, все ще се наложи да вземат на работа и някой от „по-дъртите”.

В чисто аналитичен план, кариерата е основна стъпка в нашия живот – това е периодът, в който разбираме „как сами да си вадим хляба”, както и че това не е толкова лесно, колкото изглежда. Най-голямо затруднение представлява намирането на подходяща работа – длъжност, която едновременно да носи добро материално възнаграждение и все пак да не е нещо, което вършим с нежелание. Откриването на работно място удовлетворяващо тези критерии полага основите на всяка една кариера. Но какво всъщност е тя – изкачване по йерархическата стълбица към златната длъжност с голяма власт и „тлъста” заплата или събиране на отличия в актива?

Според мен кариерата е едно непрекъснато състезание. Състезание с конкурентите, с другите, желаещи да достигнат желаната длъжност, а дори и със самите нас, от гледна точка на способността ни да се развиваме, да се усъвършенстваме и да трупаме нови знания и опит в дейността, с която се занимаваме. И ето аз ще започна университета от стартова позиция, с пресни сили и с увереността, че съм непобедима. Повечето от моите състуденти също ще пристъпят към изграждането на своята бъдеща кариера като състезатели, с готовност за борба, за да се оцелее на работното място. А тази борба носи доста рискове и както всяко хубаво нещо в този живот, трябва доста да се потрудим, за да я запазим и да успеем да я водим така, както на нас ни се иска – с бърз старт и устрем към върхови позиции.

Така най-общо виждам понятието кариера. За мен тя не се гради просто върху едно желание; например „искам да стана политолог”, а е свързана с много труд и осъзнати усилия. Трябва да се действа целенасочено и целеусремено, за да се постигне професионална реализация. В идеалния случай, с кариерата ще дойдат и заслужени промени: по-висок социален статус; заплата, която неколкократно превишава средното за страната месечно възнаграждение и най-вече постигне на мечтано себедоказване.



А сега нека ви кажа как виждам моята кариера в България, или как по-конкретно си представям бъдещето. Единствено по този начин бих могла да обобщя какво представлява за мен да направиш кариера в България, а не в някоя друга страна и защо това е напълно възможно. Изграждането на моята бъдеща професионална реализация ще започне не от завършването на университета, а още като първи курс студентка. Харктерно за моята специалност Политология е, че се изисква задълбочено разбиране и познаване на социалната и политическа обстановка в дадена държава, в случая България. За да се натрупа нужното познание в тази насока, лекциите и упражненията няма да са достатъчни, защото те ще представляват метологическа или аналитична илюстрация на вече изминали събития. В този смисъл, следенето на актуалните новини по българските информационни агенции е повече от задължително. Политическият и икономически живот в България е свързан и с промените на международната политическа сцена. Особено полезни са анализите в престижни и авторитетни издания като The Economist, Financial Times или Forbes, непрекъснато актуализираните уеб сайтове на BBC, в които новините са разпределени по региони. Чрез изучаването на коментарите на видни международни и български политолози; в опознаването на структурата и функционрането на институциите, които взимат важни решения за бъдещето развитие на България, и в опита да сформирам собствено мнение и да се отнасям критично към различни политически изказвания ще развия друго качество необходимо за всеки политолог – аналитизъм и логическо мислене. Несериозно е да се твърди, че тези качества могат да се усвоят само и изключително в аули и семинарни зали – материята, която ще изучавам е толкова жива и динамична, че не подлежи на академично ограничаване. Донякъде натрупването на подобни знания се предполага от всеки един политолог. Не всички политолози ги притежават обаче, а малцина са тези като Андрей Райчев например, които ги прилагат и на практика. Трудно ми е да коментирам статии и анализи и да посоча конкретни примери, при условие, че самата аз не съм започнала курса си на обучение. Все пак, показателни са отзивите на български политолози за скорошните избори в Германия, които неминуемо ще имат отражение върху бъдещото членство на България в Евросъюза. Какво може да означава подобна обстановка на политическа несигурност в мотора на ЕС и толкова близки изборни резултати за двете големи германски партии? Вътрешните проблеми на Германия според западните специалисти са удар върху германските федералисти и идеите за целокупна Европа. Може би когато и аз вече стана утвърден политолог, няма да се страхувам да изчаквам в преценките си и няма да съжалявам ако събитията ме изпреварят. Но сега като млад човек, който тепърва ще гради кариера, ми се иска да обърна повече внимание на коментарите от германска страна, че не правителството на Германия, а правителството на България ще изиграе решаваща роля за приемането ни в ЕС, и че членството ще дойде закономерно когато България е готова за него и да си поблъскам главата какво ли искат да ни кажат западните политици с това, при условие че договорните ангажименти ще бъдат спазени. Според мен, за една професионална реализация е от особено важно значение да имаш собствено мнение, да можеш да го защитиш и отстояваш, и не на последно място да си готов да го изкажеш в подходящия момент.

Преди да премина към това как конкретно смятам да осъществя своите професионални замисли, бих искала да обърна внимание към още една особеност на обучението в специалност „Политология”. Вече проверих изучаваните предмети и знам, че в учебния материал са застъпени икономика и философия. Както вече споменах, аз съм завършила Търговска гимназия и за мен е от особено значение приемствеността и развиването на моите икономически познания, тъй като решенията, които правителството на една държава взима по отношение на икономическите й институции оказват въздействие и върху политическия живот на страната. За съжаление спомнете си кога изгрява звездата на политолозите – обикновено преди избори, когато се коментират предизборни нагласи и доверието в една или друга партия. Отново политолозите в България като че ли се страхуват да проявят критично отношение към икономически сделки и промените на международните пазари; мнозинството са свикнали да изказват мнението само по отношение на влиянието на тези процеси върху електоралната маса, за която пък всички се сещат единствено по избори. И така кръгът се затваря. В този смисъл на мен още в първи курс ми е ясно, че не бива в бъдещата си кариера да се оставям ролята ми като политолог да бъде узурпирана от опозиционни партии, а по този начин етически проблеми да се коментират от неспециалисти. Иначе ще се прави някои от моите бъдещи колеги, които като видяха заложената в програмата философия и етика, се провикнаха: „Е, какво, ние да не би да ставаме философи?”



Както всеки млад човек, очаквам, че кариерата ми ще се развива успоредно на отговорностите и задълженията, които поемам. Подобно на студентска организация на политолози „Екип-5” в Софийски Университет възнамерявам по време на следването си да натрупам опит в организиране на медийните изяви на различни партии, политически семинари и конференции, връзки с обществеността и събиране и следене на политическа и икономическа информация. Целта ми няма да бъде заплащането, колкото практическия опит, който ще добия. В допълнение, за мен е от особено значение „чиракуването” към отделите за разследваща журналистика, вътрешна и външна полтика на някои от водещите Пловдивски вестници, присъствието на отворените дни на Пловдивската община и участието в „АIЕSЕC1 – студентска организация. Не очаквам през моите студентски години да получавам „големи” пари. Съзнавам, че опит и реноме се градят много бавно и за налагането им е нужно време. Достатъчно ще е да мога да се възлползвам от всички възможности, които университетът ми предлага. В програмата ми по принцип е включено изучаването на един чужд език. Аз кандидатствах с английски и ще продължа да го усъвършенствам. Само един западен език обаче не е достатъчен. Задължително условие за тези, които работят в институциите на Европейския съюз е да владеят отлично най-малко два езика; условие, което се е превърнало в належащо и за всички, които коментират функционирането на тези институции или следят съответната документация. В този смисъл, българските университети изостават в подготовката на квалифициарни кадри поради липсата на достатъчно финансиране и принуждават студентите да инвестират сами в изучаването на втори чужд език; в моя случяй това ще бъде немски. От друга страна, огромен плюс е въвеждането на международни обменни програми като „Еразмус”, които позволяват прекарването на един семестър в университет в някоя от страните членки на Европейския съюз с цел обмяна на опит и усъвършенстване на знания. Нито „Еразмус”, нито участието в международни студентски конференции по въпроси на бъдещото разширяване на Европейския съюз носят някакви парични дивиденти и на страничен наблюдател може да се сторят като празна загуба на време. Значението на подобни дейности за една бъдеща кариера обаче е огромно: като натрупани контакти, самочувствие от излагането и защитата на самостоятелни идеи, прилагане на научения материал, усвояване на комуникативни способности.

Най-общо, очаквам студентските ми години да са свързани както с опознаването на много нови и интересни хора и задължителните студентски купони, така и с много интелектуален труд и усилия. Все пак ще разчитам за прехраната си на студентската стипендия за успех и на средствата от минималното заплащане, което бих получавала като стажант във вестници и икономически списания; а разходите за квартира ми се спестяват, защото ще уча в родния си град. Важен довод, поради който кандидатствах само в Пловдивския Университет „Паисий Хилендарски”. След завършване на университета, ще започна да си търся работа в международни проекти за мониторинг на корупция и злоупотребяване с властта като тези на ФондацияКонрад-Аденауер”, Център за Изследване на Демокрацията или Българския Хелзински Комитет, които са насочени към млади специалисти от икономическата и политическата сфера. До този момент – 2009 – България би трябвало да е станала пълноправна членка на Европейския съюз, а статистиките показват, че работата по подобни проекти се увеличава във всяка новоприета страна във връзка с налагането и изравняването на европейските стандарти. В първите две години, не очаквам заплатата ми да бъде много висока, но се надявам тя да бъде адекватна на моите увеличаващи се отговорности по събиране на информация и изготвяне на доклади относно получените резултати. Поради факта, че по-важните институции, чиято дейност бих искала да анализирам се намират в София; столицата, ще бъде първото място, откъдето ще започна да си търся работа. Не смятам, че дипломата ми от Пловдивския Университет „Паисий Хилендарски” ще се цени по-ниско от тази на по-престижния Софийски Университет „Климент Охридски”. В крайна сметка, важни са знанията, мотивацията и амбициите. Убедена съм, че ще мога да се издържам сама, макар и не в луксозно жилище и очаквам заплата ми да бъде по-висока от средната месечна за страната като специалист, който владее два езика. В зависимост от нуждите на моята работа и переспективите пред една икономическа специализация, ще запиша и три-семестриална магистратура в строгоспециализирана икономическа сфера. Три до четири години след завършване на бакалавърската си степен, с увеличен опит, самочувствие и подходящ магистърски клас възнамерявам да се кандидатирам за работа по програмите на Министерството на Външните Работи за млади специалисти, да участвам в независими проекти на Европейския съюз и да се изявявам като анализатор на политическите събития в Европа. С достигането на подобно положение, моята кариера няма да приключи. Характерно е, че в професионалната ни реализация има както пикове, така и моменти на затишие, но за да видим какво ни очаква напред трябва да изкачим първо един връх, а после следващ. Така и аз, мислено чертая бъдещето си до един момент напред по времевата линия. Ясно ми е, че нещата може да придобият неочакван обрат, че може да са ми нужни много повече години за да достигна до възнаграждение, което ще отговаря на моите способности и опит. Възможно е, да се реализирам като журналист или завинаги да остана в неправителствената сфера. Ще възникнат и много проблеми, които трябва да се решават веднага; много решения, които няма да търпят отлагане. Но, нима за да се изгради кариера не са нужни гъвкавост и известна доза оптимизъм? Вярвам, че с подобна комбинация под ръка професионалната реализация е възможна навсякъде по света.

Това означава за мен „кариера в България”. Да се изправим пред много затворени врати, да се блъскаме доста в тях; без напразни надежди, че някой трябва да ни забележи или задължително ще ни подаде ръка. Само много усилия и неотклонна вяра в успеха. Сигурно е, че в България корупцията и „шуробаджанащината” са много по-разпостранени отколкото в Западноевропейските страни. За това свидетелстват и докладите на Европейската комисия. Но сега повече отвсякога качествените специалисти не могат да останат незабелязани – защото трябва все пак някой да свърши работата под непрестанно увеличаващия се натиск на Европейския съюз. Жалко е, че този натиск трябваше да дойде отвън, но промените вече са реалност, а от това може да сме доволни само ние, младите граждани на една страна с леко опетнена репутация.

Също толкова лошо е, че когато се спомене за кариера в България, в съзнанието на всеки един от нас обикновено се поражда следната асоциация: тих кабинет във висока сграда, удобно бюро, компютър последен модел - естествено само за украса, и един пълен „професионалист” зад него, който получава доста тлъста сума пари срещу „огромното” усилие просто да седи зад бюрото си. Не знам кога е започнало оформянето на този стереотип, но думата „кариерист” често се отъждествява в България с човек, който е отдаден на мързелуване по цял ден срещу добро заплащане. Според мен тази илюзорна представа е породена от факта, че повечето млади хора не вярват или по-точно не искат да повярват, че кариера може да се гради и в България, и се плашат от вече „нагласилите се”, които никога няма да направят място и за тях. По-лесно е да се каже, че България е една „мафиотска” страна, където всичко се постига с връзки и се въздиша по един нереален сън за ширнало се бюро. Проблемът е обаче, че никъде по света успехът не идва от само себе си, сменят се доста длъжности и има динамика преди установяването на желаната позиция. Моята майка е започнала след завършване на университета работа в един завод и е останала в него повече от 22 години. Това вече просто не е възможно нито в България, нито някъде по света. Доброто възнаграждение и реализацията като професионалист вървят ръка за ръка с личното самоусъвършенстване, със способността да израстваме не само като хора, но и като специалисти.

В този смисъл, кариерата в България е абсолютно възможна, но не бих казала, че е лесно постижима. Тя е свързана с огромно количество работа, упоритост и желание. Много хора се оплакват, че има твърде малко работни места, твърде много специалисти, аз бих ги нарекла песимисти. Може би съм твърде млада, твърде наивна, но вярвам, че мога да изградя кариера в своята родна страна и мога да заслужа добро възнаграждение, подобно на предлаганото ми в някоя от членките на ЕС.

Кариера в България не може да се прави, ако дълбоко някъде ни гложди съмнението, че условията в държавата ни са по-различни от всяко друго място по света и в нея всичко е усложнено максимално – не може просто така да си намериш работа, която ти харесва, не можеш да работиш упорито и да получаваш хубава заплата. С подобно отношение, изборът да зарежем своето учение и да се надяваме, че все някога ще вземем диплома при по-добри обстоятелства изглежда неминуем. Не ме разбирайте погрешно – аз не съм против студентските бригади в чужбина, нито пък виня тези, които са стегнали куфарите и са заминали като миячи, берачи, чистачи, бармани или сервитъорки някъде по света. Образованието е скъпо платено и подобни начини за закърпване на студентския бюджет и за придобиване на някои все по-належащи вещи като компютър или принтер с честен труд са достойни за уважение. Но не съм и съгласна с безкрайно проточване на студенството и записване на нови специалности, само за да се ходи на бригади; с оплаквания, че животът навън е безкрайно по-труден и конкурентен, но хората, които са решили да останат за постоянно на подобна нискоквалифицирана длъжност, просто нямат друг избор. Избор винаги има.

За мен сегашното състояние на България също не е особено розаво и съжалявам, за несъответствието между грандиозни предизборни платформи и реалността на бавни и затлачени реформи, но това няма да ме спре да се реализирам на родна почва. Не протестирам срещу хода на икономическото развитие и не храня илюзорни надежди за чудеса, но е необходимо обществеността да бъде по-добре запозната с дългосрочните промени и переспектви. Например, постепенно започва да се упражнява контрол върху условията на труд, нараства и минималната работна заплата - нещо, което дори и най-големият песимист не може да отрече. Ето защо, кариера в България за мен означава само едно – да повярваме във възможностите си и във възможностите, който ни предлага собствената ни държава. Защото без тази вяра, без усилия, ще продължим да мечтаем за хубава заплата и бюро с компютър, ще проклинаме наум дебелия глупак, застанал зад него, и ще хванем следващия самолет за САЩ, Англия или някоя друга страна от ЕС, за да правим кариера в чужбина.

Подобен песимизъм проличава и по отношение на образованието и неговото влияние върху професионалната реализация. Според мен съществува неразривна връзка между образование и кариера. От малки знаем, че „който се учи, той ще сполучи”, т. е. от ранна детска възраст ни е внушавано, че образованието е пътят към професионално развитие. Периодът на обучението ни е решаващ за понатъшния ни живот – през него осъзнаваме предимствата и недостатъците си, разбираме какво е конкуренция, усвояваме начини да се борим с конкурентите си, преодоляваме много трудности – т.е. изграждаме се като личности. Въз основа на натрупания житейски опит, определяме и своята професионална насока за развитие – избираме в какво ще се специализираме и откриваме какво ни е полезно и приятно да вършим. Не на последно място получаваме знания, които по-късно ще се реализират на работното място. Това е първата стъпка в нашата професионална реализация. Образованието е именно онова изпитание, което ни научава да разчитаме единствено на себе си, на своите собствени знания, да вярваме на инстинктите си и да отстояваме правата си. Без да съзнаваме полагаме основите на своята кариера или по-точно научаваме, че без достатъчно труд или усилия няма да успеем да достигнем желаните върхове. Именно за това е и толкова важно да преминем през училището и университета, за да получим желаното работно място.

Повечето мои приятели ми казват, че да твърдиш подобни неща е все едно да вярваш на чудеса. Нали някои от тези наши съученици, които по цял ден не пипваха учебник и се излежаваха по кафенетата също изкласиха, а бяха и приети на желаните места. В цяла България студентите се ръководят от подобно заблуждение – защо да се хвърлят усилия, когато все някак си ще завършим. А на тези, които имат връзки, оценките така или иначе не им трябват. Получава се страшен парадокс: хем никой не вярва, че дипломата има кой знае какво значение, хем броят на кандидатстващите и желаещите да получат висше образование нараства непрекъснато. В този случай, изглежда по лесно е да се разсъждава индуктивно: щом няколко човека са успели да се уредят на работа и да се реализират чрез връзки, защо и „ние да се хабим”. И никой не си признава поне на глас дедуктивното вътрешно убеждение, че ако университетите са пълни, а переспективните длъжности се заемат от бакалаври и магистри, значи висшето образование се е превърнало в необходимост.

За непрекъснатото ширене на образователни заблуди отговорност носят донякъде и държвата и образователните институции. Какво съдействие очаквам от образователните институции? Нищо особено, поне нищо повече от това, което се предлага, но на практика трудно се реализира. Не искам нито да падат такси, нито да се увеличават стипендии. Нужно е само да се прекъсне тази политика на бездействие и незаинтересованост в университетите. Не може да се очаква студентите да бъдат по-мотивирани и да ценят по-високо дипломите си, ако за да се мине задължителния стаж по специалността, трябва просто да се донесе някаква хартийка; щом реален стаж въобще не се предлага, а не се правят и усилия такъв да се потърси чрез съдействието на съответните институции. В някои случаи програмите са осъвременени, в други както при една позната, която в момента е втори курс Икономика се четат същите лекции, както от преди десет години. Да не говорим, че приемът на студенти в някои от специалностите е многократно по-голям от реалните работни места. Пример са изучаващите Инженерен дизайн в Техническите университети, за които добра професионална реализация е възможна предимно в чужбина, а не в България. По този начин, университетите се възползват от убеждението, че на страната са нужни магистри и кариера се прави само ако имаш висше образование. Не искам да коментирам кое е вярно - това, че ниската култура на студентите е демотивирала преподавателите или, че липсата на практичност в обучението съвсем е отчаяла студентите. Но песимизмът и на двете страни расте, а работодателите с право негодуват, че току-що завършилите университет нищо не знаят. И съответно и нищо не им плащат. В този смисъл, очаквам от образователните институции да си отворят очите и ръководството им да престане да се самозаблуждава, че нивото на студентите задължително е паднало. Необходимо е да се въведат системи на контрол, да се поставят оценки на лекционния курс и неговата приложимост, а учебното съдържание да бъде съобразено с развитието на страната и да има по-голяма практическа насоченост. За реформа в образователната система се говори от доста време и вече е настъпил моментът да започне нейното реално осъществяване.

Да направиш кариера при сегашните условия не е невъзможно. Особено ако конкуренцията от колеги е обезверена, не учи и се появява в университета от време на време, за да вземе накрая дипломата. Тези, които съзнават, че образованието дава само насока, че много от празнините трябва да запълним и сами, и че не трябва да се предаваме, ще успеят да постигнат кариера независимо от това, какъв университет са завършили и с какви предмети им е запълвана учебната програма. Защото няма да се спрат пред една или две затворени врати, а в свободното си време ще учат езици и ще стажуват за без пари. На тези единици, така или иначе никой няма да им вярва, че са успели в България, та нали „всичко става само с връзки”. И ето как, нищо не се в променя в стереотипите за образователните институции и качеството на студентите.

Защо искам тези неща да се променят? Със сигурност, не защото не вярвам във възможността да се направи кариера в България пък било то и по най-трудния начин. Но като потребител на образование, не искам да си губя допълнително ценно време и да харча пари в изучаването на още един чужд език, когато това може да става в университета, не искам да се моля да ме вземат като стажант, макар и да не ми плащат, когато взаимоотношенията между работодател и студент може да са уредени по-един много по-културен и по-коректен начин от образователната институция, в която уча. Казано по друг начин, искам единствено и само университетите и образователните институции да поемат докрай задълженията, които са поели към мен, при създаването на учебни планове и програми и да ги усъвършенстват по начин, който максимално задоволява нуждите на студента, а не на професори и академични лица.

В престижни класации на западни учебни заведения се отчита какъв е броят на завършилите студенти, които са успели да се реализират професионално, по какви пътища са поели те. Подобна статистика е особено важна за тези, които още не са се ориентирали в своята кариера. Това е и критерият, който най-точно би показал доколко добра е подготовката на кадрите в съответното учебно заведение, доколко ефективна е конкуренцията между университетите. Необходимо е и българските университети да усвоят тази практика, за да съществува обективност и прозрачност в образованието. С казаното дотук, не искам да бъда разбрана погрешно, че подкрепям тезата за безпредметността у ненужността на образованието. Напротив, лекциите и упражненията в университета са задължителния минимум, над който трябва сами да надграждаме, за да реализираме своите планове и направим кариера. Проблемът, е че при сегашното функциониране на институциите тряба да се надгражда не с триетажни сгради, а с цели небостъргачи.

В много отношения, държавата може да способства значително за развитието на образователните институции и в частност за моята бъдеща кариера. По-добро финансиране на университетите ще осигури привличането на по-качествени преподаватели. Данъчни облекчения за работодателите, които наемат студенти на обучение и практика при тях, биха имали по-голяма мотивираща роля за установяване на контакт между университети и фирми. Стимулирането на фирми, които наемат току-що завършили студенти не е достатъчно – практиката трябва да е част от обучението на младите кадри, за да не се губи ценно време, и студентите да излизат от университетите с чувството, че не са научили нищо съществено.

Аз не съм настроена негативно и вярвам в адекватните и своевременни действия на държавата. Съществуват много начини чрез които държавата би могла да повлияе индиректно на моята кариера – на първо място като подобри условията на живот на всички единици в нея. Като всеки млад човек, живеещ на територията на страната, искам да получа най-вече гаранция, че България ще продължи провежданата досега политика за присъединяване към ЕС, което от своя страна ще е гаранция за осигуряването на добри условия на труд, повишаване макар и бавно на заплащането в посока доближаване до евростандартите и стабилност в законите от трудовия кодекс.

От друга страна твърде много неясноти съществуват по отношение на бъдещото ни членство в ЕС. Слуховете и изказванията, че с навлизането на огромния Европейски пазар икономиката ни вместо да се оздрави, допълнително ще се срине не са много обнадеждаващи. Въпреки многобройните уверения за покриване на критериите, на всички е ясно, че все още по редица показатели България е твърде далеч от първите 16 страни. Дали при тези условия ще може да се осъществява свободен обмен на хора и информация, как по-точно ще стане това, са все въпроси, които остават недоизяснени и не спомагат за уталожване на несигурността и градене на дългосрочни планове за кариера.

Може би след известно време, условията за живот в България значително ще се подобрят и това от своя страна ще доведе до по-плавна и спокойна професионална реализация с гаранти за сигурност на успеха. Засега, за да постигна целите си, аз ще вложа всичко от себе си без да разчитам на никой друг, без да очаквам магически намеси нито от страна на държавата, нито от други институции. Само по този начин е възможно да се гради кариера – като се осланяме на константните величини, а ако има положителни промени, те може да са само един плюс по пътя на цялостното ни развитие. Професионалната реализация естествено ще е свързана с много труд и ще заеме голяма част от свободното ми време, но кой е казал, че кариера се постига лесно? За мен е много важно да имам добър успех през следването си и да набирам опит чрез различни социални дейности. В този смисъл, най-същественото изискване, което поставям пред себе си е да не се предам - може би ще се изправя пред много препятствия, но за мен това няма да са обикновени пречки, а уроци, които ще ме направят по-борбена. Възможно е казаното да звучи като пасаж взаимстван от модерна книга за себеопознаване и духовно израстване. Не знам по какъв друг начин да изкажа своята убеденост, че кариера не се прави даром, а с много труд, целеустременост и ясно съзнание за собстените ми способности. Без да се налага вманиачаване и подвластност на крайни и болестни амбиции. Естествено, едва ли ще мога да осъщетвя мечтата на всеки студент за ежедневни купони или пък ще споделя гордостта от взимане на всички изпити без дори да се погледнат лекции. Не са тези рисковете, които ще поемам, биха ми дошли в повече наред с препятствията по пътя на професионалната реализация.

В личен план, ако не вярвах, че ще мога да постигна желаната кариера в България, нямаше да участвам в конкурса за тази стипендия. Без да имам вяра в своите възможности, няма как да убедя и останалите, че мога и ще успея да се реализирам. Да, вярвам, че ще успея и не споделям мнението, че това е нещо смешно или глупаво. Много хора си мислят: „Гледай го това малкото, къде е тръгнало и то да се вре между шамарите.” Но аз смятам, че всеки един млад човек, който сега започва кариерата, трябва да има шанс да се докаже, да защити идеите си и да приеме предизвикателствата въпреки обществената нагласа и поговорката за бързата работа. Може представите ми да са идилично романтични, но без вяра в късмета и успеха, кой би жертвал толкова много от свободното си време? Аз съм убедена, че една успешна кариера в България определено си струва усилията. Много доводи могат да се изтъкнат с цел да разколебаят тази представа - малкото работни места, опита на близки, приятели, бащи и майки, чичовци, лели, братовчеди и братовчедки; постоянните натяквания, че „нищо чудно накрая да свърша като метачка с висше образование”, но аз не се предавам лесно.



Нещо повече, сигурна съм, че ще постигна професионална реализация, защото: не се самозаблуждавам; не очаквам нито прекалено много, нито прекалено малко; не затварям очи пред проблемите, които ме заобикалят, но не се отчайвам и от тях; имам цели и съм набелязала реалистичен път, по който да ги постигна; готова съм да се съобразявам с обстоятелствата и да покажа гъвкавост и упоритост. Много хора казват, че липсата на достатъчно примери за кариера в България ги карат да си стегнат багажа и да заминат някъде далеч. Е, за мен пък дори и малкото, които има, са достатъчни, за да остана тук.


1 AIESEC е френски акроним за “Association Internationale des Etudiants en Sciences Economiques et Commerciales”. В случая имам предвид клона на AIESEC в Пловдив.



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница