Музика в светлината на етиката
Изтегляне 18 Kb.
|
Музика в светлината на етикатаВладимир Сабоурин Нарочно или не, новият филм на Ларс фон Триер не изпълва, въпреки че подобно на Идиотите централната фигура е майка, прекрачваща границата заради детето си. В сърцето на матрицата на теологията на изпълнението фон Триер загнездва очакването. Трудно поносимите превращения на чешката емигрантка Селма Йежкова, която, изгубила зрението, се надява, работи нощна смяна и спестява, за да излекува в Америка сина си, застрашен по наследство от ослепяване, в чуващата музиката на света (от хидравличната преса във фабриката през влака по пътя за вкъщи и вентилационната шахта на изолатора за смъртници) и пееща Бьорк са оправдани само, ако "Танцьорка в мрака" (00) е мюзикъл и мелодрама в едно. Но това е невъзможно, защото визията като движение на камерата, цветове и материалност е толкова трудна, че не оставя време за спокойното жанрово протичане и следене на филма. Жанровостта и визията са съшити с дебело маркирани бели конци и оставят неудовлетворен както зрителя, очакващ мелодрама или мюзикъл, така и очакващия Догма направа със социален и теологически залог. Не е ясно в такъв случай кой е зрителят на този филм: може ли да се възпита подобен зрител, който да превключва от концептуалните софистикации на датската Догма към емпатични жанрови разпознавания и идентификации. Фигурата на майката, в която това трябва да се разреши, свързва двата края най-добре във фабричния и домашния интериор на 50-те, напомнящи едновременно САЩ и СССР на родителите ни. Като литературен еквивалент може да се посочи Бруклинский мост на Маяковски, свързващ индустриалната естетика със съветския конструктивизъм от 20-те. В "Танцьорка в мрака" авангардистката визия на машините, потопена в цветовете на отдавна миналото близко минало, оголва нечовешкото всекидневие на фабричния труд, остранен в Идиотите в образователното посещение на "дебилите" в предприятието. Другата възможност е да гледаме "Танцьорка в мрака" като филм за Бьорк и нейната музика. След филма побързах да се въодушевя от идеята да чуя саундтрака Selmasongs (00), който очевидно е също толкова музика към филма, колкото в обратен ред визията е видеотейп към музиката. Това, разбира се, е доста проблематично, дори ако човек е фен на Бьорк, а не я познава, какъвто беше моят случай преди да я чуя във филма, само от един параноичен дует с Трики (keep your mouth shut baby) в Nearly God (96). Лентата принуждава в буквалния негативно оголен смисъл към слушане, като безкрайно дълго не започва с прожектирането на образи, а само звучи класическа музика (Сибелиус & Вагнер, в саундтрака парчето е наречено Overture) на празен екран в незатъмнен салон. Ако материята на екрана (грунда на Белият квадрат на Кандински) е по-нататъшна нон плус ултра минимализация оттатък черния екран в края на Идиотите, незатъмненият салон е може би някаква местна догма на сутрешните прожекции доста след премиерата. Не че филмът се свежда към спиращия вниманието в бавността си клип с влака, който на големия екран е още по-внушителен, но мястото, което заема музиката, и начинът, по който отвътре нахлува във филма, не изключва подобно гледане. То стига обаче до непоносимост и неприемливост във финала, където героинята на Бьорк трябва по логиката на музикалните трансформации да пее буквално с примка на шията (Юлиус Фучек), вместо да диша мигове преди екзекуцията. Дори при гения на свещената трезвост фон Триер музиката не може да мине безнаказано. Не може да бъде осъдено желанието да си я набавиш след тревожността на дисциплинираното отчитане на брехтианските ефекти и радикалния антиницшеанизъм, които съвкупната творба на изкуството (гезамткунстверка на киното) мъчително изхвърля като чуждо тяло. След тези безуспешни опити да се намери позицията на гледане, от която филмът да отговори на заложената във фигурата на майката теология на изпълнението и на жанрово обусловеното протичане в зрителя, може би остава единствено бриколажната употреба, при която се оказваме в същинска каменоломня, пълна с форми и материали. Възстановяването на отломките обаче ще трябва да почака, предупреждава очакването в началото филмът да започне. Успоредно с очакването, което продължава дълго, "Танцьорка в мрака" налага етически екзистенц минимум в касаещото модуса или същинската онтология, или ексцесността на живеенето за другия. А потеклото на афинитета между етикатата и музиката, благородно класическо, от една страна, и изострено религиозно в модерната си секуларизация от друга (например по линията на швабския пиетизъм, Тюбингенската семинария и Хьолдерлин), при цялото болезнено объркване, неразбиране, неизпълненост не бива да се загърбва. Каталог: 222 -> pub pub -> Фигури на ранномодерния интелектуалец в De vita beata (1463) на Хуан де Лусена pub -> Владимир Сабоурин Одисей в "Диалектика на Просвещението" pub -> Дайдо: my lover’s gone владимир Сабоурин pub -> Понятието за произход pub -> Негрите в Коментари към царското родословие на Инките Владимир Сабоурин pub -> Литература от края на двадесети век (Роалд Дал, Тери Прачет, Дж. К. Роулинг) pub -> Владимир Сабоурин на Бойко Пенчев pub -> Промискуитет и миноритарен дискурс pub -> Барух де Спиноза Етика (1677) pub -> Материалност и трансгресия при Бернал Диас дел Кастильо Владимир Сабоурин Изтегляне 18 Kb. Сподели с приятели:
|