Н. А. Бейкър Превод от английски: Нели Колева, Стара Загора Това е една изключителна книга

Н. А. Бейкър

Превод от английски:

Нели Колева, Стара Загора

Нямам никакви съмнения, че това изливане е от Бог. То точно изпълнява пророчествата в Библията, които предсказват резултатите от изливането на Святия Дух. Един от тези резултати, който пръв бе проявен сред нас, бе ясното убеждение за спасение чрез видения и други проявления на Духа. Грехът и състоянието на изгубеност на всеки един от нас бяха толкова реални, че и най-малката надежда за спасение се изпари. Тогава Господ отговори на нашите молитви на грешници и ни спаси с незаслужена милост. Святият Дух направи чудесното спасение и милостта на Бог толкова реални за нас, колкото и греха преди това. Един след друг ние преживяхме това спасение. То доведе до такава промяна в живота и свидетелствата на “Адулам”, че вече нямаше спор – Домът бе населяван само от новородени.

Според Библията небето на изкупените е “третото небе”. Бъдещият дом на Господните люде е място в третото небе. Това място е град. Името на този град е Новият Ерусалим. Новият Ерусалим не е просто преносен израз. Това не е комбинация от идеи, умело изразени в земни думи, за да даде на човека илюзорна представа за нещо, което не съществува. Библията казва, че този Нов Ерусалим е истински град с истинска основа, положена от самия Господ.

Този небесен град е четириъгълен, всяка страна е с дължина 2220 км , обграден е от стена, висока 82 км, в основата на която има 12 вида скъпоценни камъни, най-скъпоценните камъни, които човек някога е виждал. Стената е от искрящ яспис. 12 порти водят към града, чиито улици са златни.

В този град са домовете на изкупените, на ангелите, там е раят и тронът на Бог.

Защо този Нов Ерусалим да не е истински град с улици от истинско злато, със стени от яспис и с основа от скъпоценни камъни? Толкова ли е изчерпал Бог материала Си, когато е правил вселената, че не Му е останало злато или скъпоценности за небето? Ако Бог е могъл да създаде един свят, няма ли да може да постави град в небето над звездите? Малкото нечисто злато на тази прокълната и извратена планета, скъпоценните камъни, скрити в дълбините на земните недра, са само бегло напомняне за реалността, пред която земните съкровища бледнеят като сянка. Истинското, нетленното се намира в града, чийто строител и създател е Бог.

Това, което виждаме на тази извратена, деградирала земя, са само сенки. Създанието “бе подчинено на преходността” (Римл. 8:20) и нереалността. Златото, което ние ценим, скъпоценните камъни, които обичаме, градовете и къщите, които строим, са само копия на реалния град, който скоро ще слезе долу.

Във видение децата от Дома бяха заведени в този град на Бога. Как са могли да видят града? Не зная. Как го е видял Авраам? Не зная. Как Павел е могъл да бъде отведен в рая, в тялото или извън него? Не зная. Тези неща са над естествения порядък. Засега не е необходимо да знаем как. Знаем факта. На Йоан му беше показан градът. Господ му каза да запише нещата, които вижда, и да изпрати записаното до църквите.

В духа децата от Дома бяха завеждани в този град отново и отново, не като насън, а като жива реалност. Техните посещения са били толкова истински, че в действителност децата си помислили, че душите им са напуснали телата, за да отидат на небето и да се върнат. Често, когато били в Рая, те късали и опитвали от небесните плодове. Децата събирали по малко от тях и ги слагали в дрехите си, за да донесат на земята за (Пастор и г-жа Бейкър).

Те знаеха, че са на небето само за кратко посещение и скоро трябва да се върнат. При пристигането си, когато Духът се вдигаше от тях, всички те си пребъркваха джобовете за вкусните плодове, които бяха взели със себе си за нас. Когато не ги откриваха, на лицата им се изписваше израз на голямо учудване, объркване и разочарование. Те не можеха да повярват, че всъщност не са били с телата си на небето и плодовете не са в джобовете им.

Ходенето по улиците на Новия Ерусалим за тях бе толкова реално, колкото и ходенето по улиците на китайски град. Един ден, докато вървяхме по улицата под яркото слънце, попитах момчетата дали виденията им са били толкова реални и ясни, както виждахме сега. “Толкова истински - ми отвърнаха те, - но много по-ясни заради светлината на небето и белите дрехи и чистотата навсякъде.”

Когато бяха в духа, децата обикновено се изгубваха за тяхната естествена среда. В повечето случаи, въпреки че смятаха, че са на небето, те говореха високо, описвайки това, което виждаха, така че ние можехме да чуваме техните разговори. Често пред очите ни те действаха и правеха неща, така както и в своето видение.

Децата от “Адулам” казаха, че са били на третото небе. Като минавали през първото, те чувствали въздуха по лицата си. Минавайки през второто небе, те погледнали надолу и видели звездите в тяхната красота, както от планинска височина човек може да съзре в низината красив осветен град.

Накрая те пристигнали на третото небе и отдалеч видели светлината на Новия Ерусалим. Като наближили, видели красивите стени, сияещи с чудесната светлина на ясписа. Основите били неописуемо красиви, искрящи в червено, жълто, оранжево, мораво, синьо, зелено, виолетово и други цветове на 12-те най-красиви скъпоценни камъни.

Децата видели този град на небето като три града в едно; един град над другия, по-малкия над по-големия, образуващи пирамида. Тъй като Йоан го видял заобиколен от стена, и тъй като градът е висок 2220 км, библейските ученици или учени предположиха, че небесният град не е куб, а пирамида. Нашите деца обаче не знаеха нищо за това, нито пък аз им бях говорил, че Новият Ерусалим е три града един над друг. Бог, Който разполага световете в пространството, може да разположи и тези градове по същия начин. В Библията не се посочва вътрешният ред на града.

Едно от нашите малки момчета пророкува, докато се намираше в краката на Господ. В това пророчество Господ каза, че е създал небето достатъчно голямо за всеки, но го е направил като три града и че тронът Му се намира в най-горния град.

Тъй като времето и разстоянието не са нищо за небето, няма нищо невъзможно в едно такова подреждане на този град на Бога. Съществуват три небета. Имаше три етажа в Ноевия ковчег. Бог е три в едно. Защо и градът на великия Цар да не е три в едно? Защо Царят да не царува от върха на пирамидата над цялата вселена, щом като “камъкът, който зидарите отхвърлиха, стана глава на ъгъла”, най-горният камък на пирамидата на цялото творение?

Децата влезли през бисерните порти в града със златните улици. Ангели в бяло пазели портите и поздравили с добре дошли влизащите. Не било като приемане на просяци. Тук някога отхвърлените отрепки на земята били посрещнати като царе от тези ангели. Не обеща ли Спасителят на най-слабите и най-смирените от децата Си царство, в което те ще царуват заедно с Царя на царете за вечни времена?

През портите в града! От земята на небето! От смъртното в безсмъртното! От смърт в живот! Целият стар живот - зад теб и под теб! Целият нов живот - пред теб и над теб! Вътре зад портите! Ангели, ангели навсякъде. Ангели си говорели, ангели пеели, радвали се, свирели на арфи, надували тромпети. Ангели танцували и хвалели Царя. Такава картина нито един смъртен не е виждал; поток от вътрешна радост, каквато никой не познава, изпълвал цялото същество.

Децата пляскали с ръце във възторг. Викали от радост. Понякога се търкаляли по земята в неудържим смях, скачали и танцували с голямо възхищение, лицата им така се променяха от тази небесна радост, че славата от този небесен град сякаш ни озаряваше. Нямало съжаление в този град; нито скърбяща религия; никакви погребални песни. Това бил град на радост, “радост в Святия Дух”, “неизговорима и славна радост”.

Вътре в града децата разбраха смисъла на стиха: “пристъпихме към хълма Сион, до града на живия Бог, небесния Ерусалим, и при десетки хиляди ангели, при празнично събрание” (Евр. 12:22). Ангели имало не само при портите, но и навсякъде из града. Ангелите винаги били готови да придружат децата из града; ангелите вървели с тях и им говорели; ангелите им обяснявали значението на нещата, които не разбирали, така както са говорили на Йоан, откривайки му нещата на Бог.

Често на децата се давали арфи и ангелите ги учели да свирят на тях и да пеят, както самите те правели. Те били учени също да свирят на тромпети, да свирят музиката и езика на небето. Когато виждахме децата, танцуващи със затворени очи из стаята в един ритъм, на нас ни беше ясно, че във виденията си те танцуваха с ангелите под акомпанимента на небесната музика; бяха се присъединили към небесния оркестър в хваление на Царя. Не можехме да видим нито арфите, нито тромпетите. Не можехме да видим радостния танц на ангелите и да чуем тяхната песен. Чувахме само децата да пеят небесни песни. Беше ежедневна гледка да видиш дете самичко в ъгъла, седящо на борови игли, да прави движения, сякаш свири на арфа. Приближавайки се към него, можехме да го чуем да пее нова песен, която никога не бяхме го учили. Приближавайки се още по-близко, откривахме, че думите бяха доста странни, както и мелодията. Певецът пееше заедно с небесния хор. Песента му беше научена от ангелите. Думите на песента трябва да са били на езика на ангелите.

Гледката на децата, пеещи в този небесен ангелски хор, не можеше да се забрави. Понякога някои от тях, намиращи се на някое място в града или в рая, решаваха да свирят и да пеят заедно. Със затворени очи, изцяло под силата на Святия Дух, трима или четирима от тях се отделяха настрана. Ако бяхме наблизо, можехме да чуем как се консултираха един с друг кой да свири и кой да пее, след което небесните песни започваха. Тромпетистите държаха ръцете си сякаш наистина свиреха на тромпет. Свирачите на арфа свиреха и пееха, а онези без инструменти само пееха. В такива случаи те винаги пееха на езици, които не разбирахме, освен ако не решаваха да изпеят някоя от “земните” песни – тогава пееха на китайски.

Кулминацията на цялата небесна радост бе да видят Исус и да се поклонят на Този, Който ги спаси чрез кръвта Си. Скоро след влизането през портите на града, децата били заведени “да отидат и да видят Исус”. Чувахме ги как си говореха, че отиваха да видят Исус. Когато заставаха в Неговото присъствие, те стояха почтително, вгледани с любов и преданост в Господаря на цялото творение, Който беше също и техният Спасител. Преди всичко те Му благодаряха, хвалейки Го и покланяйки Му се в пълно подчинение. После те коленичеха и свеждаха лицата си до пода в истинско поклонение “в дух и истина”.

Тронът на Христос, който децата видяха, бил същият като този, видян от Йоан: “И внезапно бях обзет от Духа и ето, беше поставен престол на небето и на престола седеше Един. И седналият приличаше на камък яспис и сардис; около престола имаше и дъга, която изглеждаше като смарагд. И около престола имаше двадесет и четири престола и на престолите седяха двадесет и четирима старейшини, облечени в бели дрехи и на главите им златни венци... И пред престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии Духове” (Откр. 4:2-5).

Без значение колко били възхитени децата от чудесата на златния град, без значение колко били щастливи от удоволствията на рая, без значение колко били радостни в присъствието на ангелите, Исус никога не бил забравян. Неговото име се споменавало във всички разговори. Във всичките радости имало хваление към Него. Той бил възвеличаван винаги и навсякъде, във всичко и от всеки там.

От двете страни на красивите златни улици имало сгради една до друга, със стаи за всеки, с изглед към улицата. На вратата и на фасадата били украсени с толкова сияйно бляскави скъпоценни камъни, че сградата блестяла със светлина и слава. Над всяка врата било изписано името на обитателя. Ангелите водели децата из стаите. Във всички стаи имало еднакво обзавеждане: красива златна маса, на която имало Библия, ваза с цветя, химикал и книга; до масата – златен стол; красиво златно шкафче и златно легло. Във всяка стая имало корона от скъпоценни камъни, златна арфа и тромпет. Стените били златни. От Библията, направена от хартия, непозната на земята, и подвързана със злато, сияела такава светлина и слава, че в цялата стая нямало нужда от никакво осветление. Ангелите казали на посетителите, че когато дойдат да останат тук след смъртта си, те можели да се разхождат из рая, да късат цветя и да ги слагат във вазите.

При посещенията си на Небето децата можели да отидат по стаите си и когато пожелаят да четат Библиите си или да свирят на арфата или тромпета. Понякога те взимали арфите и тромпетите на улицата или в Рая, за да свирят и пеят с ангелите и с изкупените, които сега са на небето.

По време на тези екскурзии в небето децата, въпреки че бяха изгубили всякакво усещане за естествения свят, винаги осъзнавали, че посещенията им са временни. Те знаели, че са там само за да видят това, което бе приготвено за тях след тяхната смърт, и да го разкажат на останалите. Господ и ангелите им казали, че ако те повярват и се покорят, тези неща ще бъдат техни. Децата не само знаели, че ще се върнат на земята, но понякога знаели кога точно ще стане това.

Едно момче, след като се радвало на небесната слава, окачило короната си и тромпета на стената на стаята си, така че да може да си ги има, когато умре и се върне там, за да остане завинаги, след което се върна на земята. Силата на Святия Дух се вдигна от него. Когато отвори очи, то вече беше в Дома и разказваше за чудесата на небето.

Можем ли да предположим, че Господ е спасил тези момчета, кръстил ги е в Святия Дух, след което ги е измамил, показвайки им митично и измислено небе? Това е невъзможно! Земен баща може и да измами децата си с фалшиви надежди и обещания, но нашият небесен Баща показва на децата Си това, което има за тях (1 Кор. 2:9-10). Той обещава, че ще им даде (Откр. 3:21) и после дава нещата, които е обещал (Лука 11:9,13).

Когато тези деца видели небесните стаи, предназначени за техните приятели от Дома, те пляскали с ръце, смеели се и радостно викали, извиквайки всеки един по име да дойде и да си види стаята. Едно от момчетата минавало по улиците на Новия Ерусалим и четяло имената, изписани над всяка врата.

Първия ден, когато Святият Дух слезе над децата, едно от момчетата бе отведено на небето, където бе посрещнато от ангелите и от две момчета от “Адулам”, които бяха починали преди две години. Двамата – Хси Диен Фу и Джанг Хсинг, били заедно с едно малко момиченце, което почина в Котчиу 4 години преди тях и което децата вече бяха забравили.

Тези, които бяха починали и вече бяха на небето, развеждали посетителите да видят чудесата и радостите на небето. Първо ги отвели да видят Исус, да Му се поклонят и да Му благодарят. След това ги отвели до техните стаи, развеждали ги из града или ги придружавали в рая, за да се забавляват.

На всички, които отидоха на небето, били дадени бели дрехи. Ангелите, също облечени в подобни дрехи от неопетнено бяло, имали крила. За разлика от тях изкупените нямали. Съществувала ясна разлика между тях.

По-късно и другите деца видели двете момчета от “Адулам”, които вече бяха на небето. Небето не изглеждаше далеч, ако съдим по реакциите им, на които станахме свидетели. Със затворени очи и сияещи лица те пляскаха с ръце и викаха от радост към онези момчета, приканвайки ги да побързат да видят някоя стая, някоя златна улица, някоя нова среща с ангелите или някое ново откритие в градината на рая, или да дойдат да свирят и пеят хвала на Исус. Тези момчета, починали по-рано, бяха постоянно виждани в рая и имената им често се произнасяха с такава радост, сякаш те не бяха далеч, а просто не се виждаха. Небето бе толкова реално, толкова близо, толкова чудесно, толкова сигурно, че ако някое от децата умреше тези дни, другите щяха да му завиждат за тази привилегия.

Крачката към Небето след смъртта или към Пришествието изглеждаше толкова малка, а идването на Господ - толкова близо, че това ни даде разбиране по въпроса, защо първите ученици продаваха имуществото си и се изправяха пред гонения и смърт без колебание.