Н е н а м е р е н и Х р о н и к и г е о р г и а н г е л о в н е н а м е р е н и
Изтегляне 0.92 Mb.
|
Колиш го, затриваш го – не мигва. Ако чедо или твоя кръв бях запрял в конака и научиш, пак ли щеше да се юрнеш пръв чак от Влашко царщина да буташ? От шубраците онази сутрин гледах: вашият войвода плака – две юници искаше да купи, воловарят му подаде камък. После го натири – да върви. Знаеше, че до един сте гладни. На такива, чоджум, се крепим. Турция ли, казвате, ке падне? Само твоята глава… До мрак ще заминеш в рая на раите. А на гроба, за да има знак, ще ти турим утре букаите. ХРАНЕНИК На Ели Видева Малка е заслугата ти, майсторе. Малка. С други думи – никаква. Знаеш, как да е – прибрахме те. Иначе да бе изгнил в тъмниците. Рекохме си: “ Бива го обесника. Може дип да не е чак от нашите, ала ни изглежда да е свестен. Пък и мост да съгради – ни викат – страшен е.” То дотук – добре . Ама го виждаме – не е мост, да кажеш, като другите. Сянка, викат, в него си зазидал. По-добре да беше хванал плуга. После друго: Чуваме – пиянстваш. В църквата не стъпваш, тъй изглежда. Слухове се носят – хулиш старите и на бирника си пукнал вежда. Носи се и друго: за вдовицата. Цяло село знае що за стока е. Ти ли се намери да прескачаш зидове? Дето нямаш над главата покрив. Та дойдохме да ти кажем: Стига! Стига те е хранило селото ни! Хайде холан, бягай да си гониш дивото! Питомното е за хората. В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ Предлагам на тогова да откажем народна пенсия. Заслугите му считам недостатъчни: две-три години уж бил ходил с Дякона / днес близък с Левски всеки трети пише се /; раняван бил в сражение със турците / не уточнява как, къде. Свидетели? /; спасявал знамена, спасявал селяни от турските пълчища при погромите / и тука не прилага доказателства/… А за това, че дъщеря му – малката , била пред гроба, че сина му някъде в занданите затрили, че от охтика жена му се споминала – възможно е! : животът по начало е страдание, а и не можем да помогнем всекиму. Накратко, в заключение: молбата му предлагам да отхвърлим, още повече, че много остро съди ни просителят. Не вас зачитам, пише, а България… Но, господа, не сме ли всички българи? 1913 Братя, България няма със нас да умре. Тези, които до вчера коса са въртели могат, щом трябва, и с пушка да стрелят добре. И могат да гинат, тъй както бащите са мрели. Чухме за разните учени празни глави, които мърморят, че Одрин е непревземаем. Но Одрин ще падне. И нека светът се диви – българин път за назад при атака не знае. Утре с “ На нож!” ще продъним небето голямо. И в сърцата с България нека да дойде сънят. Щом за нея умираме, значи, че никога няма да я срещне отчаяна, жалка, безвременна смърт. ВОЙНИК Ниското войниче с дългия шинел все не стреля точно в правилната цел. Продължава бодро при команда: “ Стой!” Залезът го спира, спъва го листо. Хлебеца му вземат. Някой го гълчи. То не се обижда – гледа и мълчи. И се търси дълго в облака мъглив, в полска детелина, в птичи йероглиф… Но в пръстта на хълма, изгрева повел мълчаливо ляга, непредало флага, тихото войниче с дългия шинел. *** Пейзажът след боя е винаги, впрочем, такъв: смъртта ги обгръща на някаква бивша морава – устата са сухи, очите се пълнят със кръв. А векът нито чул, ни видял, ни разбрал, продължава. Краят на боя банално завършва за тях – те са вече излишни, освен като братска могила, по която пристъпва без никакъв спомен и страх и замислено къса тревите кафява кобила. БАЩА Стига вече ежби, синове! Искам в мир духът ми да си иде! Къщи вдигах с тия две ръце – все за други, все до керемида. Майка ви Наесен си умря… До последно плачеше, горката: “ Даже гробът ми ще разделят! Като зверове. А пък са братя.” Синове, в земята се мълчи. Затова ви казвам: Има време, впрягайте се в нашите бразди. Другото е шум и суетене. Другото е сляп водовъртеж. Няма ни изброждане, ни дъно. Почнеш ли го, няма как да спреш – падаш и пропадаш – лудост, сън е… Синове, не виждам светлина… Е, дошло е времето, но зная – дойдете ли, ще ви чакам там – в най-мъничкото ъгълче на рая. ЦИГУЛАР Уби го най-случайната кола в началото на дългия следобед. Кварталната клюкарка го преля. И кучетата препикаха гроба. Но всяка нощ, под килнатия кръст, той в плочата над себе си се взира, отмества я, изправя бавно ръст – на мъртвите съседи да посвири. Бил цял живот наивникът за тях, живеещ във измислени предели, излишен като застояла прах върху кръчмарския тезгях в неделя. Ако се втурнат пак, за да разбият цигулката, ще им отвърне строг: - Дойде мигът да слушате и вие. Ще свиря, колкото поиска Бог. БРАТЯ Биеше ме вкъщи. На ашици. Чупех ги. Не ме зарадва с вопли. Вярваше в оловните войници. В огъня ги хвърлях – да ме стоплят. Шарени флотилии си пускаш смело в синеоките морета. Но след тях, невидими, препускат вече острозъби ветровете: пратих ги – дано да преобърнат жалките ти дървени галери. Е, какво пък – ако се завърнат тука плитчина ще ги намери. Заедно ще търсим, ако трябва, после и онази Гетсимания, от която ненадейно грабват знаеш как и за къде избрания. ………………………………. Пред кого обаче – сняг се стели – като Юда да извикам: - Той е! Гробове съседни ни разделят. А трепти тревата върху твоя. ПИСАТЕЛИ Много водка. Гръмка ерудиция. На талази – във очите – прах. Пози на оракули. И рицари. Пози бесновати. И за смях. Тук-там мъдро блясват очилата. Хохот се разнася. В транс мълви някой за дискурса, друг – за Платон. Гладят олиселите глави. Пиперливи лафове. Въздишки. Скрита жажда по достъпна плът. Тънките си и дебели книжки те взаимно май, че не четат. Чужди са ми като юдаизъм за повярвал във Христа човек крачещите тези катаклизми, буренясалият им хендек. Видно е, България умира. Но вторачени във своя пъп, те се дуелират със всемира все едно, че той им има зъб. Ставам. Зад усмивките широки се разплисква тинеста вода. На въпроса: “ Бяхте ли високи? “ кой от нас ще отговори с “ Да”? *** За българското слово иде реч… За българското слово съкровено, подложено на невидяна сеч от чужди и от свои с настървеност… Натикано във ъгъла без глас отива си, затрива се, издъхва – последната преграда между нас и хитрите задокеански влъхви, които искат да ни претопят в безродния котел на нихилизма. И българското, за да преломят натрапват разцепления и схизми, внушават ни, че родния език децата ни не бива да говорят, че Вазов не е толкова велик, че сме предатели по дух и корен… Чуждопоклонници, слуги, нима една и съща Майка ни отгледа? Ридае тя отритната, сама над жалката ви пирова победа. НОВИЯТ РЕД Безлюдно ти е. Неуют. Горчи отново под езика. Категорично, повторимо животът ни отсъжда “ туш”. Какво е бъдещето? – питаш. И с тези думи на класика на себе си отвръщаш тихо: “ Лице, премазано с ботуш.” Лице, премазано от ужас, в което ще се съхрани безкраен, безначален вопъл, но само мракът ще го слуша. Но въпреки това за нас не предстоят страхливи дни – слухът ни реже и насън проскърцването на ботуша. *** “ но червеят ще скърца непременно” Андрей Германов Ще скърца червеят, ще скърца, докато ние в мрака спим – нашественик, завоевател, привидно незабележим. Той няма Дом, но има нерви да срине бавно всеки дом, във който влезе – търпеливо, невъзмутимо, мълчешком. В телата на народи скърца, ала безпомощни са те. Непоправимо и дълбоко смъртта във тях расте, расте… Каква клокочеща омраза изпълва тази ниска твар, та с нечовешко постоянство руши семейство и олтар. Не спира своя ход не спира невидимият паразит. Възмездието закъснява. Но то не може да е мит. *** Плющи брезентът. Камионът отнася старите жени – извън града ще окопават памук, докато се стъмни. Отиват – черна пръст ги чака. И дълъг августовски зной. Те ще потънат постепенно във бурени с човешки бой. Надве-натри ще хапнат нещо по обед, но ще им горчат шегите, залъците постни, безлюдният коларски път. Орел – те няма да го видят – как стрелва се да улови един самонадеян заек, пресякъл сухите треви. Вода – те няма да я чуят – се точи, шумоли трева, мелодията си врабчета подхващат, но едва-едва и тя прозвънва и се носи, докато се сниши съвсем, почти наивно-пасторална. А всъщност – реквием. *** От цигани ограбена върви майка ни по Главната и плаче. Разсеяно извърнали глави я отминават късни минувачи. Прибира се в апартамента стар жената и лицето си измива. А после в малкия съседен парк я виждаме лехите да полива. *** Двама в старческия дом – пред мен: сгърбени, посърнали, самички… Тика той по хълма заледен с мъка инвалидната количка. Тъй ли трябва старците да мрат, Господи, във нашата държава? Спирам и им правя бавно път. Чакай! Откъде ли го познавам? И ме срязва мисъл изведнъж: с всички ни животът се разплаща както с този поприведен мъж, в лагери невинните изпращал. *** В дома на глухонемите деца, затрупан под снега от две недели, разбираш по изпитите лица, че на доброта сме обеднели. И с трън да завъртиш тук няма нищо, което да издава, че светът за тях се е загрижил – те са нищите, които чака благодат отвъд. Една старица тътри чехли в мрака: - Сирачета! Наглеждам ги през ден. Тъй, по комшийски. И сега ме чакат. Я, виж, прозорецът е заледен! Гладът и самотата са поели щафета над запуснатия дом. Но въпреки студените постели те тихо се усмихват мълчешком, а по лицата одухотворени – решимост всичко да се претърпи. И тяхното мъжествено смирение малодушието ми топи… *** Определение за мъка? Две състарили се лица във епицентъра на пъкъла, отнел добрите им деца. Дали били са наркомани, дали от секта са били невъзмутимо поругани – не знаем… Ужасът вали във тази смазваща картина: баща и майка, маса, стол обърнат и един старинен часовник, въздуха пробол… ВАРИАЦИЯ НА БЪЛГАРСКА НАРОДНА ПЕСЕН “ Даваш ли, даваш, балканджи Йово…” Продава се девича плът, тъй както в дните на агите… Които могат да платят, не питат дали в продажните тела не се пробужда страхът, че някога – в мъгла – без нужда ще свършат във незнаен град от къс олово… Сестри на женския си глад. А не на Йово. *** Колко тягостен, колко привиден покой: в края на дългата зима – градче като село. Давят се кучета, в тъмното чува се вой. И глутници скитат в мъртвилото – оредели. Събуден от трясък страхливо се взира навън – по асфалта разкъртен се влачи пиян и го псува. В денонощния супер продавачът умира за сън и говори на някого, който едва ли го чува. Зад перде с цвят отпреди поколение бял нещастник пребива жена си – от бой я размазва. Местната курва в градинката вдига скандал, защото това е животът й, както се казва. Ще потънат и утре отново в житейската глъб. Новина от нощта ще ги спре – за момент неприятна: човек се обесил, притиснат с години от скръб, болезнено дълга за краткия път към земята. *** С колко тъжни очи Ви прелиствам сега, Мопасан: днес прегази дете с лимузина пиян хулиган. Александър Сергеевич, вчера откриха едва Вашата Анна – в канала – с пробита глава. Вместо вишни и обичи ярко избухват коли. Дебелянов, в съня на убийците кръв не вали. Спектакъла кой дирижира? Кажете ми, Блок. “ Злото – отвръщате Вие. – Едва ли е Бог.” Тогава, страдалци, защо ви изпращаха тук? Те мълчат и в мъглата край мене се стапят без звук. *** Отлюспван, пренебрегван, клеветен, днес бившият бунтар продава дини. Той няма ресторанти, ситроен и свита от охранени роднини. Не знаеш как до тук е оцелял, дали детето му не ходи босо, Но пак повтаря: “Имам идеал и няма пред продажници да прося!” Наистина, света не промени. Сега сергията подрежда бавно, разбрал отдавна – има благини, ако на свой човек си водоравен. За своя син търпи безплодни дни, и дълъг студ, и тъпи бюрократи. Наум си казва: “Сине, запомни, че вълците презираше баща ти.” *** Най-силният, водачът, продължава пред ятото нататък да лети. За другите, които изостават, се чува глас, догонва ги, трепти – една от птиците се връща в мрака и търси изостаналите с вик: “Там, долу, само хората ви чакат и кучета, изплезили език! За тези жалки, настървени хора сте кървав, апетитен епизод. Преодолейте своята умора! Преодоляването е живот!” Тя търси своите, не ги намира – красива и печална като бард. А вятърът, горчив и светъл, свири, достоен за такъв ариергард. *** Великият Вятър, безмълвният Вятър шепти. Докосва убийци и къщи, деца и тревички. Докато усетиш, че тук е и виж, отлети. Безстрастен и мъдър, суров и красив е към всички. Всеблагият Вятър отваря и хлопва врати. Шепне на древен език – непонятен, молитвен. Напразно родът ни човешки не чува, крещи и когато духът ни към Него все някога литва… ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ АИД – подземно царство, преизподня при древните гърци. АКРИДА – вид скакалец. АКЦИЙ – нос при изхода на Амбракийския залив ( дн. Артски ) в Йонийско море, при който на втори септември 31 г. пр. н. е., по време на гражданската война в Рим, флотът на Октавиан Август разбил флота на Марк Антоний и Клеопатра. В резултат на победата при Акций се установило абсолютното господство на Октавиан в римската държава. АЛЕКСАНДЪР – Александър Велики ( 336 – 323 г. пр. н. е.), македонски пълководец, при чието царуване Македония достигнала най-голямото си могъщество. Побеждава персите при р. Граник, при Исос и при Гавгамела. Завзема Месопотамия и персийските градове Вавилон, Суза, Персепол. Продължава похода си на изток и достига до р. Инд. Разбива индийския цар Пор от Пенджаб. Умира във Вавилон през 323 г. пр. н. е. Границите на империята му се простирали от Балканите до Индия. Сложено е началото на епохата на елинизма. След смъртта му империята му се разпада. Наследниците на Александър – т. нар. диадохи повеждат борба за надмощие, но никой не успява да възстанови отново империята на Александър. АЛЕКСАНДЪР БЛОК – руски поет ( 1880 – 1921 ). АПОЛОН – в гръцката митология олимпийски бог с множество и разнообразни функции и качества – разрушителни и благотворни, мрачни и светли. Отъждествяван със Слънцето. Култът му бил разпространен в цяла Гърция. АРМАГЕДОН – според Библията – мястото, където ще се състои последната битка между доброто и злото и злите сили ще бъдат победени. БОЯН – още Вениамин, син на цар Симеон Велики; идентичен с легендарния Боян Мага. БУКАИ – ( тур.) – 1.Желязна верига за спъване на коне. 2. Желязна верига за краката на затворник; окови. ВЛЪХВИ – в християнската традиция – мъдреци ( прорицатели ), дошли да се поклонят на младенеца Иисус. ВЪЛЧАН ВОЙВОДА – легендарен български хайдутин, роден през втората половина на 18 век и хайдутувал през първата половина на 19 век. Неговите митични съкровища и до днес привличат иманярите. ГАЛИЯ – древното име на днешна Франция. ГЕТСИМАНИЯ – градината, в която Христос бил предаден с целувка от Юда. ГИ ДЬО МОПАСАН – френски писател – реалист ( 1850 – 1893 ). ГНОМ – митично джудже. ГОРДИАН – римски император, един от т. нар. войнишки императори, управлявал през 238 г. ДАЛИЛА – любимата на библейския герой – юдея Самсон, който се отличавал със свръхчовешка сила. Издала на съплеменниците си – филистимците, властващи над юдеите, че косата на Самсон е източник на неговата сила. След като косата му била отрязана, той бил заловен, ослепен и окован. На празника на бог Дагон Самсон срутил храма, където враговете му го докарали, за да играе, и загинал заедно с тях под развалините. ДЕМЕТРИЙ – син на диадоха Антигон Едноокият – пълководец на Александър Велики. След смъртта на Александър Антигон получава области в Мала Азия, но останалите диадохи се обединяват и го разгромяват през 301 г. пр. н. е. при Ипс във Фригия. Междувременно Деметрий се опитва да покори Елада и полага големи усилия да се наложи в нея. Обявен е за цар на Македония през 294 г. пр. н. е. и задържал властта до 288 г. пр. н. е., когато войските му се отметнали от него и обявили за цар Пир. Деметрий преминал в Мала Азия, където изгубил двубоя срещу владетеля на Сирия – Селевк . Накрая се предал на Селевк Никатор. Починал на третата година на затворничеството си при него ( 238 г. пр. н. е. ) в сирийската крепост Херсонес на 56 години. Наследниците му са управлявали Македония до завладяването й от римляните. Делата му са описани от Плутарх в едноименния животопис. Каталог: phpf -> images -> files files -> Ти, лечителят Хосе Силва & Роберт Б. Стоун files -> Българската идея и демосферата – д-р Светлозар Попов files -> Небето, Господарят на земята се побеждава само с молитва” Маскарон files -> История на съхранение на Св. Коран files -> Прераждане и превъплъщение files -> Лесли уаткинс от телевизионния документален филм на дейвид амброуз и кристофър майлс космическата files -> Разговори на ученици с мъдреци ю лу Изтегляне 0.92 Mb. Сподели с приятели:
|