На 80-годишна възраст ни напусна д-р григоров гришата

“Мама беше през целия ми живот с мен: когато бях дете, юноша, гимназист и студент, даже и когато станах лекар на служба – пише той в спомените си. – За толкова много неща съм й задължен, няма смисъл да ги изреждам. И без това няма да успея всичко да подчертая. Но за едно не мога и не бива да премълча : МАМА СТАНА ПРИЧИНА ДА СЕ ЗАПОЗНАЯ С БИБЛИЯТА И ЕВАНГЕЛИЕТО! Тя ми помогна много и три години след нейното кръщение, и аз, вече като студент, сключих завет и станах адвентист на 10 август 1946 г. Това създаде атмосфера на специална привързаност помежду ни. И все пак, наложи се в известен смисъл да се разделим, когато една друга, по-млада жена влезе в живота и в сърцето ми – моята съпруга Елизабет.”

За нейните способности Гришата говори с нескрита гордост, и то в края на живота си. Ели владее 6 езика, стенография, изкарвала си е хляба и с уроци по акордеон. За църковния си брак той разказва:

“Бяхме облечени съвсем ежедневно. Бях забравил дори букета за булката и се наложи присъстващите по-опитни жени да ме заместят. Добре че се бях сетил за почерпването на присъстващите. На другата сутрин заминахме за Шумен, при татко Баруйр и мама Юлия. А след нас е имало “всякакви коментарии”: критики и пророкувания за съдбата на нещастната Ели, която клюкарите бяха жива погребали. Минаха години. Децата ни се родиха и започнаха да растат. Неочаквано софийските клюкарки ни дойдоха на гости в Белозем – вероятно на оглед. И когато видяха, че техните тревоги и пророчества съвсем не се бяха сбъднали, ахнаха от изненада и започнали да се възхищават в София на глас пред всички. Така бях “реабилитиран”.

През всички тези изминали години работихме двамата с Ели върху преводите на материалите и тяхното разпространение. Това беше нашето ежедневие и радост. Тази съвместна дейност доведе до дух на единомислие и семейно разбирателство, на мир в нашия дом.”

Синовете Емил и Сашо са подложени на строга система на възпитание, приложена обаче с много любов. Родителите им предават любовта си към книгите. За Гришата не съществувало по-голямо удоволствие от това да се зарови в страниците на някоя по-голяма книга, легнал върху кушетката. А когато му забранявали да чете, за да отиде да поиграе на въздух, се скривал под леглата и там четял в полуздрача.

“И двамата ни синове не са посещавали гимназия, за да бъдат свободни в събота. Явяваха се като частни ученици на годишни изпити и получаваха отлични оценки. Разбира се, Ели и аз им помагахме с разработена от нас методика на учене, при която е изключено да се получи ниска оценка. Ние нямахме политически ценз, нито някакви специални връзки и трябваше да разчитаме единствено на собствените си сили и трудолюбие. И когато ме попитаха, дали е приет Сашо в университета, отговорих : “Да ! Та той беше с най-висок успех в окръга – за най-голяма изненада на учители и специалисти.”

Едно поколение в църквата му е задължено за влиянието, което са оказали преводите на адвентна християнска литература, които са били повече от 35 години ежедневие за него. През 1981 г. Григор и Ели започват да превеждат учителски уроци от френски. Материалите идват със списания от Европа, дори от Австралия, Египет. Това става с пристигащи адвентисти и се приема от официалната власт за нелегална литература. Пишещата машина “Консул” с 13 копия на писане е основния начин на размножаване и така всички проповедници получават готовите материали. След това методите се осъвременяват, докато се достигне до интернет, но трудът по преводите е все техен.

Във Ветеринарния факултет, който Григор завършва през 1951 г., имало случаи, когато го превръщали в морален арбитър на курса, съвест на другите.

В практиката му излязло име, че стажантите при него ставали “лекари”. “Аз никога не използвах стажантите си като черноработници – пише в спомените си Гришата. – Всеки ден им поставях нови и различни задачи, чието изпълнение след това анализирах безкомпромисно, за да се научат да мислят медицински. Така си отиваха със самочувствие.”

Докторът прилага умерено животинските лекове върху хора. Имал случаи на мастити, изгаряния, трихофития, екземи. “Когато напусках Белозем, мнозина споделиха вълнението си : “Е сега, докторе, като се разболее някой, какво ще правим?”… Те забравяха, че двама лекари бяха на поста си в болницата.”

“Животът на семейството ни винаги е бил предизвикателство – споделя синът Емил. – Отговорният и силният човек беше той.