На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница1/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   40
Шестото клеймо

Дан Браун

===============

На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка-

уфман, Бен Каплан и всички от „Покет Букс" за това, че

повярваха в този проект.

На моя приятел и агент Джейк Елуъл за неговия ентусиазъм

и неуморни усилия.

На легендарния Джордж Уайзър за това, че ме убеди

да пиша романи.

На моя скъп приятел Ьрв Ситлър за това, че улесни аудиенцията

ми при папата, въведе ме в части на Ватикана,

които виждат малцина, и направи престоя ми в Рим незабравим.

На един от най-находчивите и талантливи художници,

Джон Лангдън, който блестящо отговори на моето предизвикателство

и създаде амбиграмите за този роман.

На Стан Плантън, главен библиотекар в библиотеката

на Университета на Охайо, за това, че беше мой основен

източник на информация по безброй въпроси.

На Силвия Кавацини за великолепната обиколка на тайния

Passetto.

Факт


Най-голямата научноизследователска лаборатория на

света - швейцарският Conseil europeen pour la recherche

nucleaire (ЦЕРН) - неотдавна успя да получи първите

частици антиматерия. Антиматерията се различава от

физическата материя само по това, че е изградена от частици,

чиито електрически заряди са противоположни на

зарядите на нормалната материя.

Антиматерията е най-мощният известен енергиен източник.

Тя освобождава енергия със стопроцентова ефикасност

(ефикасността на ядрения синтез е 1.5 %). Антиматерията

не замърсява околната среда, не отделя радиация^

и само една капчица може да осигури енергия на

Ню Йорк за цял ден.

Но има една уловка...

Антиматерията е изключително нестабилна. Тя се възпламенява

при контакт с абсолютно всичко... дори с въздух.

Един грам антиматерия съдържа енергията Hia два-

десеткилотонна ядрена бомба — като бомбата, хвърлена

над Хирошима.

Доскоро антиматерия се създаваше в съвсем малки

количества (по няколко атома). Но ЦЕРН направи пробив

със своя нов антипротонен децелератор - съвършено

устройство, което обещава да произвежда много по-големи

количества антиматерия.

Очертава се един въпрос: дали това изключително летливо

вещество ще спаси света, или ще се използва за

създаване на още по-смъртоносно оръжие?

1. Базилика „Св, Петър"

2. Площад „Св. Петър"

3. Сикстивската капела

4. Двора „Борджия"

5. Папски кабинет

6. Ватикански музей

7. Сграда на швейцарската грардия

8. Хелнкоптерна площадка

9. Градини

10. Passetto

11. Дворът „Белведере"

12. Централна поща

13. Зала за аудиенции

14. Държавен дворец

Бележка на автора

Описанията на произведения на изкуството, тунели и

сгради в Рим са реални (както и точните им местонахождения).

Те все още могат да се видят.

Братството на илюминатите също е истинско.

Пролог

Физикът Леонардо Ветра усети мирис на горяща плът,



разбра, че е неговата, и ужасено се вторачи в надвесилата

се над него тъмна фигура.

- Какво искате?

- La chiave — отговори му дрезгавият глас. - Паролата.

- Но... аз не..

Мъчителят още по-силно натисна нажежения до бяло

предмет към гърдите на Ветра, Плътта му зацвъртя.

Ученият извика от болка.

- Няма парола! - Усещаше, че изпада в несвяст.

Другият гневно го погледна.

- Ne avevo ранга. Тъкмо от това се боях.

Ветра се мъчеше да остане в съзнание, ала мракът го

обгръщаше. Единствената му утеха беше, че мъчителят

му няма да получи онова, за което е дошъл. След миг

обаче фигурата извади нож и го доближи до лицето на

Ветра. Острието увисна във въздуха. Внимателно. Хирургически.

- За Бога! - изкрещя Ветра. Но вече бе късно.

Високо по стъпалата на пирамидата в

Гиза една млада жена се засмя и извика

надолу:


- Побързай, Робърт!"Знаех си, че трябва да се омъжа

за някой по-млад! - Усмивката й беше вълшебна.

Той се мъчеше да не изостава, ала краката му се бяха

вкаменили.

- Почакай. Моля те...

Докато се изкачваше, зрението му се замъгли. Ушите

му пищяха. „Трябва да я настигна!" Но когато отново

погледна нагоре, жената бе изчезнала. На нейно място

стоеше старец с гнили зъби. Старецът се втренчи в него

и сви устни в самотна гримаса. После нададе мъчителен

вик, който отекна в пустинята.

Робърт Лангдън се събуди от кошмара си. Телефонът

до леглото му звънеше. Замаян, той вдигна слушалката.

-Ало?


- Търся Робърт Лангдън - разнесе се мъжки глас.

Лангдън седна и се опита да проясни мислите си.

- Да, аз съм... - Той присви очи, за да види дигитал-

ния си часовник. 05:18.

- Веднага трябва да се срещнем.

- Кой се обажда?

- Казвам се Максимилиан Кьолер. Занимавам се с ядрена

физика.


С какво: Лангдън едва фокусираше погледа си

Сигурен ли сте, че разговаряте с когото трябва?

- Вие сте професор по религиозна иконография в Хар-

вардския университет. Написали сте три книги по символика

и...

- Знаете ли колко е часът?



- Извинете ме. Трябва да ви покажа нещо. Не мога да

го обсъждам по телефона.

От устните на Лангдън се изтръгна стон. Това вече се

беше случвало. Един от недостатъците на това да пишеш

книги по религиозна символика бяха религиозните

маниаци, които искаха от него да потвърди последния

им знак от Господа. Предишния месец една стриптийзьор-

ка от Оклахома му бе обещала най-страхотния секс през

живота му, ако вземе самолета и отиде при нея, за да

удостовери автентичността на разпятието, което магически

се появило на чаршафа й. Беше го нарекъл „савана

от Тълса".*

- Откъде взехте номера ми? - Въпреки ранния час

Лангдън се опитваше да се държи учтиво.

- От интернет. От сайта на книгата ви.

Лангдън се намръщи. Бе убеден, че в сайта на книгата

му не е посочен домашният му телефонен номер. Този

Кьолер очевидно лъжеше.

- Трябва да се срещнем - настоя Кьолер. - Ще ви

платя добре.

Сега вече Лангдън наистина се ядоса.

- Съжалявам, наистина не...

- Ако тръгнете веднага, ще стигнете тук към...

- Никъде няма да ходя! Сега е пет сутринта! - Той

затръшна слушалката и се стовари на леглото. Затвори

очи и се опита отново да заспи. Безполезно. Сънят се

беше отпечатал в ума му. Лангдън неохотно си облече

халата и слезе на долния етаж.

Робърт Лангдън влезе бос в кухнята на пустия си вик-

ториански дом в Масачузетс и си приготви ритуалното

си средство против безсъние - чаша димящо нестле куик.

* Град в Оклахома, - В. пр.

Светлината на априлската луна струеше през еркерните

прозорци и играеше по ориенталските килими. Колегите

на Лангдън често се шегуваха, че къщата повече прилича

на етнографски музей, отколкото на дом. Лавиците

бяха отрупани с религиозни предмети от целия свят -

екуаба от Гана, златен кръст от Испания, цикладски идол

от егейските острови, дори един рядък тъкан бокус от

Борнео, воински символ на вечната младост.

Когато седна на индийската пиринчена ракла и с наслада

отпи от топлия шоколад, Лангдън зърна отражението

си в прозореца. Образът беше изкривен и блед... като

призрак. „Остаряващ призрак" - помисли си той, което

жестоко му напомни, че младежкият му дух живее в

смъртно тяло.

Макар да не бе особено красив в класическия смисъл,

четиридесет и пет годишният Лангдън притежаваше

„привлекателността на учения", както го наричаха неговите

колежки - сиви кичури в гъстата кестенява коса,

проницателни сини очи, поразително дълбок глас и въздействаща

безгрижна усмивка на студент спортист. Навремето

член на гимназиалния и колежанския отбор по

водна топка, високият метър и осемдесет и два Лангдън

все още имаше тяло на плувец, което ежедневно поддържаше

с петдесет дължини в университетския басейн.

Приятелите му винаги го бяха смятали за загадка -

човек, живеещ извън времето. През почивните дни често

го виждаха по дънки на двора да обсъжда компютърна

графика или религиозна история със студенти, друг път

четеше лекции на откриване на музейни изложби, облечен

в официален костюм от туид, и често попадаше на

страниците на списанията за изкуство.

Макар и строг преподавател, Лангдън пръв бе прегърнал

идеята за „изгубеното изкуство на чистото забавление",

както сам го наричаше. Той се наслаждаваше на

игрите със заразен фанатизъм, който му спечели братския

прием на неговите студенти. Прякорът му в кампуса

- „Делфина" - идваше и от непринудения му характер,

и от легендарната му способност да надиграе целия противников

отбор в мач по водна топка.

Докато погледът му разсеяно блуждаеше в мрака,

тишината на дома му отново беше нарушена, този път от

звъна на факсмашината. Прекалено уморен, за да се ядоса,

Лангдън се усмихна криво.

„Божии хора - помисли си той. - От две хиляди години

чакат своя месия и все още са адски упорити."

Отнесе празната чаша в кухнята и бавно се запъти

към облицования с дъбова ламперия кабинет. Полученият

факс лежеше в гнездото на машината. Лангдън въздъхна,

взе листа и го погледна.

И моментално му се догади.

Образът на листа представляваше човешки труп. Тялото

беше голо и главата му бе извита на сто и осемдесет

градуса. На гърдите на жертвата имаше ужасно изгаряне.

Нещастникът беше жигосан... с една-единствена дума.

Лангдън я знаеше. Отлично. Той смаяно се втренчи в

сложния готически шрифт.

- И... люминати — заекна ученият. Сърцето му биеше

бясно. „Невъзможно..."

Бавно, сякаш се боеше от онова, което щеше да види,

Лангдън завъртя факса на сто и осемдесет градуса. И

погледна обърнатата наопаки дума.

Дъхът му секна. Все едно го беше блъснал камион. Не

вярваше на очите си. Той отново завъртя листа, прочете

надписа в правилната посока, после пак наопаки.

- Илюминати - прошепна Лангдън.

Зашеметен, професорът се строполи на един стол. След

малко погледът му попадна върху мигащата червена лампичка

на факсмашината. Човекът, който му беше пратил

този факс, все още бе на линията... и чакаше да разговарят.

Лангдън дълго се взира в мигащата светлина.

После с трепереща ръка вдигна слушалката.

- Сега успях ли да привлека вниманието

ви? - попита мъжът.

- Да, господине, определено. Ще ми обясните

ли за какво става дума?

- Първия път се опитах да го направя. - Гласът звучеше

сковано, механично. - Аз съм физик. Ръководя

научноизследователска лаборатория. Имаме убийство. Сам

видяхте трупа.

- Как ме открихте? - Лангдън все още не можеше да

се съсредоточи. Мислите му постоянно се връщаха към

факса.


- Вече ви казах. По интернет. От сайта на книга ви

„Изкуството на илюминатите".

Лангдън се опита да се съсредоточи. Книгата му бе

почти неизвестна в общите литературни кръгове, но беше

направила впечатление в Мрежата. Въпреки това Кьо-

лер го лъжеше.

- Телефонът ми не е посочен на интернет страницата

- възрази професорът. - Сигурен съм,

- В лабораторията имам хора, които са майстори да

намират информация в Мрежата.

Лангдън продължаваше да е скептичен.

- Като че ли във вашата лаборатория знаете много за

Мрежата.

- Естествено - отвърна мъжът. - Ние я създадохме.

Нещо в гласа му подсказваше, че не се шегува.

- Трябва да се срещнем - за кой ли път каза Кьолер.

- Въпросът не е за телефон. Лабораторията ми е само на

един час полет от Бостън, ,

Лангдън стоеше в слабо осветения си кабинет и гледаше

факса в ръката си. Образът навярно представляваше

епиграфската находка на века; десет години от проучванията

му, потвърдени с един-единствен символ.

- Спешно е - настоя физикът. ,

Лангдън не откъсваше поглед от надписа. „Илюмина-

ти" - продължаваше да го препрочита той. Работата му

винаги се бе основавала на символичния еквивалент на

вкаменелости - древни документи и исторически сведения,

- ала днес държеше образа в ръцете си. В сегашно

време. Чувстваше се като палеонтолог, видял жив динозавър.

- Позволих си волността да пратя самолет да ви вземе

- каза Кьолер. - Ще пристигне в Бостън след двайсет

минути.


Лангдън усети, че устата му пресъхва. „Един час полет..."

- Моля да ми простите нахалството - продължи физикът.

- Имам нужда от вас тук.

Лангдън отново погледна факса - черно-бяло потвърждение

на древен мит. Значението на това откритие го

плашеше. Той разсеяно вдигна очи към еркерния прозорец.

Между брезите в задния двор се процеждаха първите

лъчи на зората, но утрото изглеждаше малко по-различно.

Обзет от странна смесица от страх и радостна възбуда,

Лангдън разбираше, че няма избор.

- Печелите - отвърна той. - Кажете ми къде да чакам

самолета.

На хиляди километри оттам се среш;аха

двама мъже. Стаята беше тъмна. Средновековна.

Каменна.

- Benvenuto - седнал в сенките, каза главният. - Успя

ли?

- Si - потвърди тъмната фигура. - Perfettamente*. -



Думите му бяха твърди като каменните стени.

* „Добре дошъл." „Да. Напълно." (ит.). - Б. пр.

- И няма да има съмнение кой е виновен, така ли?

- Никакво.

- Отлично. Носиш ли каквото поисках?

Очите на убиеца проблеснаха, черни катО' нефт. Той

извади тежко електррнно устройство и го остави на масата.

Мъжът в сенките изглеждаше доволен.

- Справи се много добре.

- Чест е да служиш на братството - отвърна убиецът.

- Скоро ш;е започне втората фаза. Почини си. Довечера

ще променим света.

Автомобилът на Робърт Лангдън, сааб

900S, мина през тунела „Калахан" и излезе

откъм източната страна на бостънското

пристанище', близо до летище „Логан". Професорът

стигна Ейвиейшън Роуд и зави наляво покрай старата

сграда на „Истърн Еърлайнс". На по-малко от триста

метра в мрака се издигаше хангар, на чиято стена бе

изписана голяма четворка. Той спря на паркинга и слезе

от колата.

Иззад сградата се появи кръглолик мъж в сив пилотски

гащеризон.

- Робърт Лангдън? - извика той. Гласът му звучеше

дружелюбно. Лангдън не успя да разбере откъде е акцентът

му.


. - Аз съм - потвърди ученият и заключи сааба.

- Тъкмо навреме - каза мъжът. - Току-що кацнах.

Моля, последвайте ме.

Тръгнаха да заобикалят хангара. Лангдън беше напрегнат.

Не беше свикнал със загадъчни телефонни обаждания

и тайни срещи с непознати. Тъй като не знаеше

какво да очаква, носеше обичайното си облекло за лекции

- спортен панталон, поло и сако от туид. Мислеше

си за факса в джоба на сакото.

Пилотът, изглежда, усети тревогата му.

- Полетът не ви безпокои, нали, господине?

- Ни най-малко - рече Лангдън. „Безпокоят ме жиго-

саните трупове. Мога да понеса полета."

Завиха зад ъгъла на хангара и излязоха на пистата.

Ученият се закова на място и със зяпнала уста се вторачи

в спрелия на бетона самолет.

- С онова там ли ще летим?

Пилотът се ухили,

- Харесва ли ви?

Лангдън дълго се взира в машината.

- Дали ми харесва ли?. Какво е това, по дяволите?

Самолетът пред тях бе огромен. По нещо приличаше

на космическа совалка, само че отгоре беше съвсем плосък.

Имаше форма на гигантски клин. Отначало Лангдън

си помисли, че сънува. Машината изглеждаше стабилна

като буик. Почти нямаше криле - само две къси

перки в края на фюзелажа. Отзад се издигаше вертикална

опашка. Останалата част от самолета представляваше

корпус - дълъг шестдесетина метра - без прозорци, без

нищо друго, само корпус.

- Двеста и петдесет тона, когато е зареден догоре -

като баща, който се хвали с новороденото си дете, поясни

пилотът. - Гори течен водород. Корпусът е от титано-

ва матрица със силициевокарбидни влакна. Директорът

сигурно адски бърза да ви види. Обикновено не праща

това приятелче.

- Това нещо лети ли? - попита Лангдън.

Пилотът се усмихна.

- 0, да. - Той го поведе към самолета. - Изглежда

потресаващо, знам, но трябва да свикнете. След пет години

ще има само такива сладури. СГПС - скоростни

граждански пътнически самолети. Нашата лаборатория

е една от първите организации, които притежават такъв.

„Трябва да е страхотна лаборатория" - помисли си

Лангдън.

• - Този тук е прототип на боинг Х-33, но има десетки

други - продължи пилотът. - Националният авйокос-

мически самолет например. Руснаците имат скрамджет,

британците - ХОТОЛ. Това е бъдещето, само трябва да

мине малко време, докато стигне до обществения сектор.

Можете да се сбогувате с обикновените реактивни самолети.

Лангдън предпазливо погледна машината.

- Май предпочитам обикновен реактивен самолет.

Пилотът посочи етълбичката.

- Заповядайте, господин Лангдън.

След няколко минути Лангдън седеше в празния салон.

Пилотът го настани на първия ред и изчезна в предната

част на самолета.

Самият салон изненадващо приличаше на салон на

просторен пътнически самолет. Единственото изключение

бе отсъствието на прозорци, което смущаваше професора.

През целия си живот беше страдал от слаба форма

на клаустрофобия - остатък от злополука в детството

му, - която все още не бе преодолял.

Омразата му към затворени пространства в никакъв

случай не му пречеше, но винаги го беше дразнила. Проявяваше

се почти незабележимо. Той избягваше спортове

на закрито като скуош и с радост бе платил малко

състояние за въздушния си викториански дом с високи

тавани, въпреки че можеше да си вземе евтина квартира

в кампуса. Лангдън често си мислеше, че детското му

влечение към света на изкуството се е дължало на любовта

му към откритите пространства в музеите.

Двигателите под него зареваха и корпусът завибрира.

Лангдън мъчително преглътна и зачака. Усети, че самолетът

се раздвижва. Над главата му тихо се разнесе кън-

три музика.

Телефонът на стената до него иззвъня два пъти. Той

вдигна слушалката.

- Ало?


- Удобно ли ви е, господин Лангдън?

-Не.


- Просто се отпуснете. Ще стигнем за час.

- И къде точно ще стигнем? - осъзнал, че няма представа

закъде заминава, "попита професорът.

- в Женева - отвърна пилотът и форсира двигателите.

- Лабораторията се намира в Женева.

- В Женева - почувствал се малко по-добре, повтори

Лангдън. - В северната част на щата Ню Йорк. Имам

роднини близо до езерото Сенека. Не знаех, че в Женева

има физическа лаборатория.

Пилотът се засмя.

- Не в ш;ата Ню Йорк, господин Лангдън. В Швейцария.

Трябваше му доста време, докато смели тази информация.

- В Швейцария ли? - Пулсът му се ускори. - Нали

казахте", че лабораторията е само на един час път?

- Така е, господин Лангдън - подсмихна се пилотът.

- Самолетът развива петнайсет маха.

Убиецът се движеше сред навалицата по

една европейска улица. Беше силен човек.

Мрачен и як. Изненадващо пъргав.

Мускулите му все още бяха твърди от възбуда след срещата.

„Добре мина" - каза си той. Въпреки че работодателят

му така и не си бе показал лицето, за убиеца беше

чест да се срещне с него. Наистина ли бяха изтекли едва

петнадесет дни, откакто го бяха потърсили? Все още си

спомняше всяка дума от онзи телефонен разговор...

- Казвам се Янус - бе започнал мъжът. - Ние сме

нещо като роднини. Имаме общ враг. Научих, че предлагате

способностите си.

- Зависи кого представлявате - отвърна убиецът.

Янус му каза.

- Шегувате ли се?

- Виждам, че сте чували името ни - рече мъжът.

- Разбира се. Братството е легендарно.

- И все пак се съмнявате в искреността ми.

- Всеки знае, че братята отдавна са останали в историята.

- Заблуждаваща тактика. Най-опасният враг е онзи,

от който никой не се бои.

Убиецът не бе убеден.

- Искате да кажете, че братството все още съществува,

така ли?


- В по-дълбока тайна от всякога. Нашите корени стигат

навсякъде... даже в свещената крепост на нашия смъртен

враг.

- Невъзможно. Те са неуязвими.



- Нашите ръце са дълги.

- Никой няма толкова дълги ръце.

- Съвсем скоро ще повярвате. Вече е направена неопровержима

демонстрация за могъществото на братството.

Проява на коварство и доказателство.

- Какво сте извършили?

Мъжът му каза.

Убиецът се опули.

- Невъзможно.

На другия ден първите страници на вестниците по цял

свят носеха едно и също водещо заглавие. Убиецът повярва.

И сега, петнадесет дни по-късно, не изпитваще никакви

съмнения. „Братството все още съществува - помисли

си той. - И тази вечер ще се разкрие, за да покаже

могъществото си."

Черните му очи загадъчно блестяха. Бе го призовало

едно от най-тайните и страшни братства на света. И го

бяха избрали мъдро, каза си убиецът. Неговата конфи-

денциалност му беше извоювала репутация, превъзхож-

дана единствено от смъртоносната му ефикасност.

До този момент им"служеше успешно. Бе убил и беше

доставил исканото от Янус. Сега зависеше от Янус да

използва могъществото си, за да се погрижи то да стигне

където трябва.

Където трябва...

Чудеше се как ще го постигне Янус. Явно имаше вътрешни

връзки. Властта на братството изглеждаше безгранична.

Янус. Очевидно псевдоним.. Дали имаше нещо общо с

двуликия римски бог... или с луната на Сатурн? Не че

имаше значение. Янус притежаваше безкрайно могъщес-

тво. И убедително го бе доказал.

Докато вървеше, убиецът си представи, че предците

му се усмихват. Днес той водеше тяхната битка, сражаваше

се със същия враг, с който столетия наред бяха

воювали те, още от XI век... когато войските на кръстоносците

бяха плячкосали земите му, бяха насилвали и

избивали неговия народ, бяха го обявили за нечист и

бяха осквернили неговите храмове и богове.

Предците му бяха създали малка, ала смъртоносна

армия, за да се защитават. Тези воини се бяха прочули

като закрилници - опитни палачи, които бяха обикаляли

земята и бяха убивали враговете. Те бяха станали известни

не само с жестоките си убийства, но и с това, че

ги бяха отпразнували с взимане на силния опиат, наричан

от тях „хашиш".

Така бяха получили наименованието си „хашишини",

буквално „последователи на хашиша". А името „хаши-

шин" се беше превърнало в синоним на смърт на почти

всеки език в света.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница