На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница10/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   40
- До края на конклава нямат право да.влизат в града

поради съображения за сигурност и секретност.

- Кога свършва конклавът?

Швейцарецът сви рамене.

- Бог знае.

Тези думи прозвучаха странно буквално.

След като паркира електромобила на широката морава

точно зад базиликата „Св. Петър", гвардеецът поведе

Лангдън и Витория по каменната рампа към мраморния

*Внимйние (ит,) - В. пр.

площад зад черквата. Тримата го прекосиха, минаха през

триъгълен двор, пресякоха Виа Белведере и се озоваха

сред група сгради, разположени плътно една до друга.

Лангдън знаеше достатъчно италиански от заниманията

си с история на изкуството, за да разбере надписите на

Ватиканската печатница, лабораторията за реставрация

на гоблени, ръководството на пощата и черквата „Св.

Ана". Прекосиха втори плоЩад и стигнаха до целта си.

Сградата на швейцарската гвардия се намира на североизток

от базиликата „Св. Петър" в съседство с II согро

di vigilanza. Каменната постройка е ниска и правоъгълна.

От двете страни на входа като мраморни статуи стояха

гвар дейци.

Лангдън трябваше да признае, че не изглеждат чак

толкова смехотворни. Макар че също носеха синьо-злат-

ни униформи, тези швейцарци държаха в ръце традиционните

„ватикански алебарди" - два и половина метрови

пики с наточено като бръснач острие, за които се твърдеше,

че обезглавили безчет мюсюлмани в защита на кръстоносците

християни през XV век.

Когато Лангдън и Витория се приближиха, двамата

гвардейци пристъпиха напред и препречиха входа

с кръстосани алебарди. Единият смутено погледна

пилота и каза:

- I pantaloni. - И посочи късите панталони на младата

жена.


Пилотът махна с ръка.

- II comandante vuole vederli subito*.

Гвардейците се намръщиха и неохотно се отдръпнаха

настрани.

Вътре беше прохладно и изобщо не приличаше на административните

охранителни офиси, които си представяше

Лангдън. В орнаментираните и безупречно мебелирани

коридори имаше картини, които всеки музей по

света със сигурност би се радвал да постави в главната си

галерия.


Пилотът посочи едно стръмно стълбище.

* „Комендантът иска веднага да се срещне с тях." (ит.). - Б. пр.

- Надолу, моля.

Лангдън и Витория се заспускаха по белите мраморни

стъпала между скулптури на голи мъжки тела. Всички

статуи бяха със смокинови листа, по-светли от цвета на

самите творби.

„Голямата кастрация" - помисли си професорът.

Това бе една от най-страшните трагедии в ренесансовото

изкуство. През 1857 г. папа Пий IX решил, че точното

изображение на мъжкото тяло може да събуди по-

хот във Ватикана. Затова взел длето и чук и отсякъл

гениталиите на всички мъжки статуи в града, обезобразявайки

творби на Микеланджело, Браманте и Бернини.

Гипсовите смокинови листа бяха предназначени да скрият

щетите. Бяха кастрирани стотици скулптури. Лангдън

често се питаше дали някъде не се съхранява грамаден

сандък с каменни пениси.

- Насам - каза гвардеецът.

Бяха стигнали до тежка стоманена врата. Швейцарецът

набра електронен код и вратата с плъзгане се отвори.

Лангдън и Витория влязоха.

Вътре цареше пълен хаос.

Лангдън застана на прага и обходи с поглед

разкрилия се пред тях .сблъсък на

векове. В залата имаше ренесансова библиотека

с вградени лавици, ориенталски килими, шарени

гоблени... и в същото време навсякъде бяха пръснати

свръхмодерни устройства - компютри, факсове, електронни

карти на ватиканския комплекс и телевизори,

предаващи Си Ен Ен. Мъже с пъстри панталони трескаво

пишеха на клавиатури и напрегнато слушаха с помощта

на футуристични слушалки.

- Почакайте тук - каза швейцарецът.

Той се приближи до изключително висок, жилав мъж

в тъмносиня военна униформа, който приказваше по

мобилен телефон и стоеше толкова изправен, че почти бе

извит назад. Пилотът му каза нещо и мъжът стрелна

Лангдън и Витория е поглед, кимна, обърна се с гръб

към тях и продължи разговора си.

Гвардеецът се върна.

- Командир Оливети ще се срещне с вас след малко.

- Благодаря.

Пилотът ги остави и се заизкачва обратно по стълбището.

Лангдън се загледа в командир Оливети, осъзнал,

че той всъщност е главнокомандващ на въоръжените

сили на цяла една страна. Двамата с Витория наблюдаваха

оживената активност в залата. Ярко облечени

гвардейци се суетяха наоколо и крещяха на италиански.

- Continua cercando! - викаше един по телефона.

- Probasti il museo?* - питаше друг.

Лангдън нямаше нужда да знае добре италиански, за

да разбере, че търсенето е вече в ход. Това бе добре. Лошото

беше, че явно все още не бяха намерили антимате-

рията.

- Как си? - попита той Витория.



Тя сви рамене и се усмихна уморено.

Когато най-после затвори мобилния си телефон и се

приближи към тях, командирът сякаш растеше с всяка

следваща крачка. Лангдън също бе висок и не беше свикнал

да го гледат отвисоко. Професорът веднага усети, че

командир Оливети е преживял много бури. Тъмната му

коса бе късо подстригана и в очите му пламтеше онази

сурова решителност, която се постига само с години упорита

подготовка. Движеше се с непреклонна прецизност

и дискретно скритата зад ухото му слушалка го правеше

да прилича повече на агент от американската Секретна

служба, отколкото на швейцарски гвардеец.

Командирът се обърна към тях на английски със силен

акцент. Гласът му беше изненадващо тих за толкова

едър човек, почти шепот, издаващ стегната, военна ефикасност.

* „Продължавайте да опитвате!" „Търсихте ли в музея?" (ит.). - В. пр.

- Добър ден - поздрави той. - Аз съм командир Оливети

- comandante principale* на швейцарската гвардия.

Аз се обадих на вашия директор.

Витория вдигна поглед към лицето му.

- Благодаря ви, че ни приехте, господине.

Без да отговори, комендантът им даде знак да го последват

и ги поведе през лабиринт от електронни устройства

към една врата в страничната стена на залата. Отвори

я и каза:

- Влезте.

Лангдън и Витория се озоваха в сумрачен контролен

център, една от стените на който бе заета от видеомони-

тори, лениво превключващи поредица от черно-бели образи

на места от комплекса. Пред тях седеше млад гвардеец

и напрегнато се взираше в екраните.

- Fuori** - нареди Оливети.

Швейцарецът се подчини.

Комендантът се приближи до един от мониторите и

посочи с ръка. После се обърна към гостите си.

- Това е картина от дистанционна камера, скрита някъде

във Ватикана. Имам нужда от обяснение.

Лангдън и Витория погледнаха екрана и едновременно

ахнаха. Образът беше ясен. Нямаше никакво съмнение.

Това бе контейнерът с антиматерия от ЦЕРИ. В него

зловещо искреше капчица металическа течност, осветявана

от ритмичното мигане на дигиталния часовник.

Около кутията цареше почти пълен мрак, сякаш се намираше

в килер или затъмнена стая. В горния край на

монитора пишеше: „КАМЕРА N 86".

Витория отправи очи към светещия индикатор на контейнера

и напрегнато прошепна на Лангдън:

- По-малко от шест часа.

Професорът си погледна часовника.

- Значи имаме време до... - Той замълча и усети, че

стомахът му се свива на топка.

- До полунощ - със смразяващ поглед довърши младата

жена.

* Главен комендант (ит.). - В. пр.



** Излезте (ит.). - В. пр.

„Полунощ - помисли си Лангдън. - Какъв драматизъм!"

Очевидно онзи, който предишната нощ беше откраднал

кутията, идеално бе разчел времето. При мисълта,

че се намира в епицентъра на взрива, го обзе мрачно

предчувствие.

Този път шепотът на Оливети прозвуча по-скоро като

съскане.


- Това нещо от вашата лаборатория ли е?

Витория кимна.

- Да, господине. Откраднали са ни го. Вътре има изключително

взривоопасно вещество, наречено „антимате-

рия".

Лицето на коменданта остана безизразно.



- Доста добре съм запознат със запалителните вещества,

госпожо Ветра. Не съм чувал нищо за антиматерия.

- Това е нова технология. Трябва веднага да я открием

или да евакуираме Ватикана.

Оливети бавно затвори очи и пак ги отвори, сякаш

така можеше да промени онова, което'бе чул.

- Да евакуираме Ватикана ли? Известно ли ви е какво

става тази вечер?

- Да. И животът на кардиналите е в опасност. Разполагаме

с около шест часа. Постигнахте ли някакъв напредък

в търсенето на контейнера?

Той поклати глава.

- Още не сме започнали да го търсим.

Витория се задави.

- Какво? Но ние със собствените си уши чухме вашите

гвардейци да приказват за търсене...

- За търсене, да, обаче не на вашия контейнер - прекъсна

я Оливети. - Хората ми търсят неш;о друго, което

не ви засяга.

Витория за миг онемя.

- Още не сте започнали да търсите този контейнер,

така ли?


Зениците на коменданта сякаш изчезнаха. Лицето му

остана безизразно като на насекомо.

- Вие сте госпожица Ветра, нали? Нека ви обясня

нещо. Директорът на вашата лаборатория отказа да ми

разкрие по телефона каквито и да било подробности за

този предмет, освен че трябвало веднага да го открия.

Ние сме извънредно заети и не мога да си позволя лукса

да отделя хора за нещо друго, докато не получа някакви

факти.

- В момента има само един важен факт, а именно, че



след шест часа това устройство ще вдигне във въздуха

целия Ватикан - отвърна Витория.

Оливети остана неподвижен.

- Трябва да ви обясня нещо, госпожице Ветра. - В

гласа му се долавяха снизходителни нотки. - Въпреки

архаичния вид на Ватикана всеки вход, обществен или

частен, е снабден с най-модерната сензорна техника, позната

на хората. Ако някой се опита да влезе с каквото и

да било взривно устройство, детекторите мигновено ще

го засекат. Имаме скенери за радиоактивни изотопи, филтри

за миризма, проектирани от американското Управление

за контрол на наркотичните вещества, които засичат

и най-слабите изпарения от взривове и токсини. Освен

това използваме най-модерни детектори за метал и

рентгени.

- Всичко това е много внушително - също толкова

хладнокръвно заяви Витория. - За съжаление антимате-

рията не е радиоактивна, химически е изградена от чист

водород и контейнерът е пластмасов. Нито едно от вашите

устройства.не може да я засече.

- Но устройството има енергиен източник - посочи

Оливети мигащия часовник. - И най-слабата следа от

никелово-кадмиева батерия ще се регистрира...

- Батериите също са пластмасови.

Търпението на коменданта явно започваше да се изчерпва.

- Пластмасови батерии ли?

- Полимерен електролит с тефлон.

Оливети се наведе към нея, сякаш за да подчертае

преимуществото в ръста си.

- Ватиканът е обект на десетки заплахи за атентати

месечно, синьорина. Лично преподавам съвременните

запалителни вещества на всеки швейцарски гвардеец.

Напълно съм наясно, че на Земята не съществува вещество,

което е достатъчно мощно, за да постигне описания

от вас ефект, освен ако не говорите за ядрена бойна глава

със заряд колкото топка за бейзбол.

Витория впери в него трескавия си поглед.

- Природата крие още много тайни.

Комендантът се наведе още по-близо.

- Може ли да попитам точно каква сте вие? Какъв

пост заемате в ЦЕРН?

- Аз съм старши научен сътрудник и съм определена

за представител на лабораторията в тази кризисна ситуация.

- Извинете ме за грубостта, но ако ситуацията наистина

е кризисна, защо разговарям с вас, а не с вашия

директор? И що за неуважение е това да дойдете във

Ватикана по къси панталонки?

Лангдън изпъшка. Не можеше да повярва, че при тези

обстоятелства комендантът се заяжда за облеклото на

Витория. Но пък, от друга страна, независимо дали каменните

пениси можеха да събудят похотливи мисли у

обитателите на Ватикана, Витория Ветра по шорти определено

представляваше заплаха за националната сигурност.

- Командир Оливети - намеси се той в опит да обезв-

реди втората бомба, която още малко и щеше да избухне.

- Казвам се Робърт Лангдън. Професор съм по история

на религията в Съединените щати и нямам връзка с

ЦЕРН. Присъствах на демонстрация на антиматерия и

потвърждавам, че тя е изключително опасна. Имаме основания

да смятаме, че е била внесена във вашия комплекс

от членове на антирелигиозен култ, целящи да провалят

конклава.

Оливети се обърна и се втренчи в него.

- Една жена по къси панталони ме убеждава, че капчица

течност щяла да вдигне във въздуха Ватикана и

един американски професор твърди, че ни атакувал някакъв

антирелигиозен култ. Точно какво очаквате да

направя?


- Да намерите контейнера - отвърна Витория. - Веднага.

- Невъзможно. Това устройство може да е навсякъде.

Ватиканът е огромен.

- Вашите камери не излъчват ли локаторен сигн]ал?

- Обикновено не ги крадат. Ще ни трябват дни, за да

открием липсващата камера.

-Нямаме дни - категорично отсече младата жена. -

Имаме шест часа.

- Шест часа до какво, госпожице Ветра? - Ком'ендан-

тът внезапно повиши глас и посочи образа на екрана. -

Докато свърши броенето на онзи часовник ли? Докато

изчезне Ватиканът? Повярвайте ми, не обичам да си играят

с охранителната ми система. Нито пък си падам по

механични устройства, които тайнствено се озовават на

моя територия. Обезпокоен съм. Такава ми е работата.

Но това, което ми казвате, е невъзможно.

- Чували ли сте за илюминатите? - без да се замисля,

попита Лангдън.

Ледената външност на коменданта се пропука. Той

присви очи като акула, готвеща се за атака.

- Предупреждавам ви. Нямам време за такива неща.

- Значи все пак сте чували за илюминатите?

Оливети го прониза с поглед.

- Положил съм клетва да защитавам Католическата

църква. Естествено, че съм чувал за илюминатите. Те

са изчезнали преди десетилетия.

Професорът бръкна в джоба си, извади факса с жиго-

сания труп на Леонардо Ветра и му го подаде.

- Аз съм специалист по история на илюминатите -

каза Лангдън, докато комендантът разглеждаше образа.

- Трудно ми е да приема, че те все още съществуват, и

все пак появата на този знак, наред с факта, че илюминатите

са заклети врагове на Ватикана, промени мнението

ми.


- Компютърна фалшификация. -Оливети му върна

листа.


Лангдън го зяпна смаяно.

- Фалшификация ли? Вижте тази симетрия! Най-малко

вие можете да отречете автентичността на...

- Тъкмо автентичност ви липсва. Госпожица Ветра

може да не ви е осведомила, но учените от ЦЕРН от десетки

години критикуват политиката на Ватикана. Те

редовно се обръщат към нас с молби за оттегляне на кре-

ационистката теория, официално извинение за Галилей

и Коперник, прекратяване на критиките ни.към опасните

или неморални проучвания. Кое ви се струва по-вероятно

- че някакъв сатанистки култ отпреди четири века

пак се е появил с модерно оръжие за масово унищожение

или че някой шегаджия от ЦЕРН се опитва да провали

свещения ватикански конклав с един отлично изпълнен

фалшификат?

- Трупът на снимката е на баща ми - с кипящ като

лава глас каза Витория. - Той е убит. Смятате ли, че

мога да се шегувам с това?

- Не знам, госпожице Ветра. Но знам, че докато не

получа логични отговори на няколко въпроса, в никакъв

случай няма да обявя тревога. Моята работа изисква бдителност

и дискретност... за да могат с ясен ум да се решават

духовни въпроси. Особено днес.

- Поне отложете конклава - предложи Лангдън.

- Да го отложа ли? - Оливети зяпна. - Каква арогантност!

Конклавът не ви е някакъв си американски бейз-

болен мач, който можете да отмените заради дъжда. Това

е свещен обред със строги правила и процедури. Няма

значение, че един милиард католици по света очакват

духовен водач. Няма значение, че навън са се събрали

световните медии. Правилата за този обред са свещени —

и не подлежат на промяна. От хиляда сто седемдесет и

девета година насам конклавите са преживели земетресения,

глад, даже чумата. Повярвайте ми, няма начин

да го отложим заради някакъв убит учен и капчица Бог

знае какво.

- Заведете ме при началника си - настоя Витория.

- Той е пред вас - озъби се Оливети.

- Не - каза тя. - При някой от духовенството.

По челото на коменданта запулсираха вени.

- Духовенството го няма. Освен швейцарската гвардия

в момента във Ватикана е само колегията на кардиналите.

И те са в Сикстинската капела.

- Ами шамбеланът? - хладнокръвно попита Лангдън.

- Кой?

- Шамбеланът на покойния папа. - Професорът уверено



повтори думата, като се молеше паметта да не го

лъже. Веднъж беше чел за странната ватиканска йерархия

след смъртта на папата. Ако не грешеше, по време

на това междуцарствие пълната власт временно се предаваше

в ръцете на личния помощник на покойния папа

- неговия шамбелан - секретар, който ръководеше конклава,

докато кардиналите не изберяха новия свят отец.

- Струва ми се, че в момента главен тук е шамбеланът.

- II camerlegno? - намръщи се Оливети. - Той е единственият

свещеник тук. Това е прислужникът на покойния

папа.

- Но е тук. И вие отговаряте пред него.



Комендантът скръсти ръце.

- Господин Лангдън, даже да е вярно, че по време на

конклава ватиканският устав поверява изпълнителната

власт на шамбелана, това е само защото той не подлежи

на избор за папа и следователно е безпристрастен. Все

едно да умре вашият президент и някой от секретарите

му временно да заеме неговото място в Овалния кабинет.

Шамбеланът е млад и има доста ограничени познания в

областта на мерките за сигурност, пък и на всичко останало.

С една дума, в момента аз съм главен тук.

- Заведете ни при него - настоя Витория.

- Невъзможно. Конклавът започва след четирийсет

минути. Шамбеланът е в папския кабинет. Нямам намерение

да го смущавам с проблеми на охраната.

Витория отвори уста да възрази, ала бе прекъсната от

почукване на вратата. Оливети отвори.

На прага стоеше гвардеец в пълна униформа. Той посочи

часовника си.

- Е L`ога, comandante*.

Комендантът погледна собствения си часовник и кимна.

После се обърна към Лангдън и Витория като съдия,

който обмисля съдбата им.

* Време е, господин комендант (ит.). - Б. пр.

- Последвайте ме. - Оливети ги изведе от контролния

център и се запъти към малко помещение със стъклени

стени в отсреш;ния край на залата. - Това е кабинетът

ми. - Той ги покани вътре. В стаята нямаше нищо особено

- разхвърляно бюро, кантонерки, сгъваеми столове,

машина за изстудяване на вода. - Ще се върна след десет

минути. Съветвам ви през това време да решите какво

ще предприемете.

- Не можете да ни оставите! " възкликна Витория. -

Този контейнер е...

- Нямам време за такива неща - даде отдушник на

нетърпението си Оливети. - Може би трябва да ви арестувам

до края на конклава, когато ще имам време.

- Синьоре - подкани го гвардеецът и пак посочи часовника

си. - Spazzare di capella.

Комендантът кимна и понечи да излезе от кабинета.

- „Spazzare di capella"? - попита Витория. - Отивате

да претърсите църквата ли?

Оливети се обърна и я прониза с поглед.

- Претърсваме за електронни подслушващи устройства,

госпожице Ветра - въпрос на дискретност. - Той

посочи краката й. - Не очаквам от вас да разберете такова

нещо.


С тези думи комендантът затръшна вратата толкова

силно, че тежкото стъкло издрънча, бързо извади ключ

и заключи.

- Idiota! - извика Витория. - Нямате право да ни

държите тук!

Лангдън видя през стъклото, че Оливети каза нещо

на гвардееца, който кимна. Докато комендантът излизаше

от залата, гвардеецът се обърна, скръсти ръце

на гърдите си И ги загледа. На хълбока му висеше

пистолет.

„Идеално - помисли си професорът. - Направо идеално,

мама му стара."

Витория гневно се взираше в швейцарския

гвардеец пред заключената врата.

Той й отвръщаше със същото. Пъстрият му

костюм подчертаваше зловещото му излъчване.

„Che fiasco* - помисли си младата жена. - Да те охранява

въоръжен мъж по пижама."

Лангдън мълчеше и тя се надяваше, че напряга хар-

вардския си мозък, за да измисли как да се измъкнат.

Изражението му обаче показваше, че по-скоро е смаян,

отколкото потънал в размисъл. Витория съжали, че го е

забъркала в тази история.

Първата й реакция бе да извади мобилния си телефон

и да се обади на Кьолер, ала знаеше, че е глупаво. Гвардеецът

сигурно щеше да влезе и да й вземе телефона, а и

ако пристъпът на директора следваше обичайния си курс,

той все още не беше на себе си. Не че имаше значение...

В момента Оливети едва ли щеше да послуша когото и да

било.


„Спомни си! - каза си Витория. - Спомни си изхода

от това изпитание!"

Това беше стар будистки философски трик. Вместо да

търси решение на потенциално непреодолимо предизвикателство,

тя караше ума си просто да си го спомни.

Презумпцията, че някога е знаела отговора, създаваше

нагласата, че той съществува... и отхвърляше обременителното

усещане за безпомощност. Младата жена често

прилагаше този метод, за да решава научни загадки...

които според повечето хора нямаха решение.

В момента обаче този номер не даваше резултат. Затова

Витория обмисли възможностите... и приоритетите.

Трябваше да предупреди някого. Някой във Ватикана

трябваше да я приеме на сериозно. Но кой? Шамбеланът

ли? Как? Намираше се в стъклена кутия само с един

изход.


* Какъв провал (ит.). - Б. пр.

„Средствата - помисли си тя. - Винаги има средства.

Преоцени обстановката."

Инстинктивно отпусна рамене, затвори клепачи и три

пъти дълбоко напълни дробовете си с въздух. Усети, че

сърдечният й ритъм се забавя, мускулите й се отпуснаха.

Хаотичната паника в главата й се изпари. „Добре,

освободи мислите си. Какви са преимуществата на това

положение? С какво разполагаш?"

Възвърнал спокойствието си, аналитичният ум на

Витория Ветра представляваше мощно оръжие. След няколко

секунди тя осъзна, че затворът всъщност е техният

ключ към свободата им.

1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница