На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница16/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   40

- Всъщност нямаме толкова много време - отвърна

той и посочи въздухопровода. - Когато в хранилището

има читател, библиотекарят обикновено включва систе-

мата за опресняване на кислорода. Но не и днес. След

двайсет минути вече ще се задъхваме.

Витория забележимо пребледня на червеникавата светлина.

Лангдън се усмихна и приглади ръкавиците си.

- Публикувайте или умрете, госпожице Ветра. Мики

цъка.


Репортерът от Би Би Си Гънтър Глик

десет секунди зяпа мобилния телефон в

ръката си преди най-после да го изключи.

Чинита Макри го наблюдаваше от задната седалка на

буса.

- Какво става? Кой се обади?



Глик се обърна към нея. Чувстваше се като дете, което

току-що е получило коледен подарък, но не е сигурно,

че е за него.

- Съобщиха ми нещо. Нещо, което става във Ватикана.

- Това нещо се казва конклав - отвърна Чинита. -

Голяма новина.

- Не, нещо друго. - „Нещо голямо." Той се зачуди

дали е възможно разказът на непознатия мъж да е верен.

И се засрами, когато осъзна, че се моли да е истина.

- Как ще реагираш, ако ти кажа, че са отвлечени четирима

кардинали и тази нощ ще бъдат убити в различни

черкви?


- Предполагам, че ни поднася някой от Ватикана с

извратено чувство за хумор.

- Ами ако ти кажа, че ще ни съобщи точното местонахождение

на първото убийство?

- Ще ми се да знам с кого си разговарял, по дяволите.

- Не каза.

- Може би, защото лъже, мама му стара?

Глик беше свикнал с цинизма на Макри, но тя забравяше,

че Гънтър почти десет години се е занимавал с

лъжци и побъркани преди да започне работа в телевизията.

Мъжът, който се беше обадил, не бе такъв. Беше се

държал хладнокръвно и рационално. Логично. „Ще ви

се обадя в осем без нещо и ще ви кажа къде ще е първото

убийство. Сцените, които ще заснемете, ще ви направят

известен. - Когато Глик го бе попитал защо му съобщава

тези сведения, отговорът беше също толкова леден, колкото

и арабския акцент на мъжа: - Медиите са дясната

ръка на анархията."

- Той ми каза още нещо - прибави репортерът.

- Какво? Че току-що са избрали за папа Елвис Прес-

ли ли?

- Би ли влязла в база данните на Би Би Си? - Адреналинът



му кипеше. - Искам да видя какви други материали

сме пускали за тези хора.

- Какви хора?

- Довери ми се.

Макри въздъхна и се свърза с база данните на Би Би

Си.


- Изчакай малко.

Мислите на Глик препускаха.

- Мъжът много държеше да узнае дали имам оператор.

- Видеограф.

- И дали можем да предаваме на живо.

- Едно цяло петдесет и три мегахерца. За какво става

дума? - База данните сигнализира. - Добре, вътре сме.

Какво търсиш?

Глик й каза ключовата дума.

Макри се обърна и го зяпна.

- Надявам се, че се шегуваш.

Вътрешната организация на архивно хранилище

10 не можеше да се схване толкова

интуитивно, колкото се надяваше

Лангдън, и „Diagramma" не се йамираше при други по-

добни трудове на Галил ей. Без достъп до компютърната

програма Библион и без обозначения Лангдън и Витория

бяха безпомощни.

- Сигурен ли си, че „Diagramma" изобщо е тук? -

попита го младата жена.

- Да. Потвърждава го и Uficcio della propaganda della

Fede...


- Ясно. Щом си сигурен. - Тя се обърна наляво, а

професорът тръгна надясно. .

Лангдън едва се сдържаше да не спре и да не почне да

чете тези съкровища. Колекцията беше изумителна. „Оценителят"...

„Звезден вестител"... „Писма за слъчевите

петна"... „Писмо до великата херцогиня Кристина"*...

„Apologia pro Galileo"**... И така нататък.

Накрая Витория улучи десятката в дъното на хранилището

и извика:

- „Diagramma della verity"!

Лангдън затича натам през пурпурната мъгла.

-Къде?


Младата жена посочи и той веднага разбра защо не са

намерили книгата по-рано. Тя се намираше в шкаф за

неподвързани томове, а не на лавиците. Надписът на

шкафа не оставяше никакво съмнение в съдържанието

му.

DIAGRAMMA DELLA VERITA



Galileo Galilei, 1639

Лангдън застана на колене с разтуптяно сърце.

- „Diagramma". - Той й се усмихна широко. - Браво.

Помогни ми да изтегля кутията.

Витория приклекна до него и двамата задърпаха металния

плот на колелца, върху който се намираше контейнерът.

- Няма ключалка - изненада се Витория.

- Винаги е така. Понякога се налага документите спешно

да се евакуират. При наводнения и пожари.

* Съчинения на Галилей. - Б. пр.

** „Защита на Галилей", Томазо Кампанела. - Б. пр.

- Ами отвори го тогава. i

Лангдън нямаше нужда от подкани. Застанал пред

мечтата на научния си живот във все по-редкия въздух в

хранилището, той нямаше намерение да се мае и побърза

да вдигне капака. На дъното на кутията лежеше черен

дочен калъф. Пропускливостта на плата беше важна

за съхранението на съдържанието. Професорът бръкна

вътре с две ръце и извади калъфа от контейнера - държеше

го хоризонтално.

- Очаквах сандък със съкровища - рече Витория. - А

това повече ми прилича на калъфка за възглавница.

- Ела - каза той. И като носеше калъфа пред себе си,

сякаш е нещо свещено, се запъти към обичайната, покрита

със стъкло маса в средата на хранилището. Макар

че централното й местоположение целеше да сведе до

минимум разнасянето на документите, изследователите

оценяваха уединението, което им осигуряваха околните

стелажи. В хранилищата по света се правеха сензационни

открития и повечето учени не обичаха съперниците

им да надничат през стъклото, докато те

работят.


Американецът остави калъфа на масата и го разкопча.

Витория застана до него. Той порови в кутията с ар-

хивистки инструменти и намери обвити с филц щипци с

плоски дискове в работния край, които архивистите наричаха

„цимбални пинсети". Вълнението му се усилваше

и Лангдън се боеше, че всеки момент може да се събуди

в Кеймбридж с купчина тестове, които трябва да

провери. Дълбоко си пое дъх и отвори калъфа. После с

треперещи пръсти бръкна вътре с щипците.

- Спокойно - каза Витория. - Това е хартия, а не

плутоний.

Лангдън плъзна щипците покрай документите в калъфа,

като внимаваше да не ги притисне. След това, вместо

да ги издърпа навън, изтегли самия калъф - архивис-

тки метод за ограничаване на въздействието върху писмения

паметник. Едва когато, извади калъфа и включи

специалната лампа под масата, отново си позволи да си

поеме дъх.

Осветена отдолу, младата жена приличаше на привидение.

- Малки листчета - с почтителни нотки в гласа каза

тя.

Лангдън кимна. Листовете пред тях приличаха на



разлепени страници от джобно книжле. Най-горният

представляваше богато орнаментирана корица, която

носеше заглавието, датата и името на Галилей, написани

със собствената му ръка.

В този миг Лангдън забрави теснотата, забрави умората

си, забрави ужасното положение, което ги бе довело

тук. Просто хипнотизирано се взираше в книгата. Близките

срещи с историята винаги го караха да се вцепенява

от почит... все едно да види мазките по платното на

„Мона Лиза".

' Пожълтелият папирус не оставяше съмнение във възрастта

и автентичността си, ала като се изключеше неизбежното

избледняване, документът се намираше в превъзходно

състояние. „Слабо избледняване на мастилото.

Незначително разтегляне на папируса. Но обш;о взето...

състоянието му е адски добро." Със замъглено от липсата

на влага зрение той разгледа ръкописния надпис на

корицата. Витория мълчеше.

- Моля те, подай ми шпатула. - Лангдън посочи една

кутия, пълна със стоманени архивистки инструменти.

Младата жена му я подаде и той я взе. Беше идеална.

Професорът прокара пръсти по предната й страна, за да

я освободи от статичното електричество, после извънредно

внимателно пъхна работния й край под корицата,

повдигна я и обърна листа.

Първата страница бе изписана със ситен, почти нече-

тивен стилизиран калиграфски почерк. Лангдън веднага

забеляза, че няма диаграми и цифри.

- „Хелиоцентричност" - преведе заглавието Витория

и плъзна поглед по текста. - Изглежда, че Галилей веднъж

завинаги отхвърля геоцентричния модел. Езикът

обаче е архаичен, затова не обещавам, че ще се справя с

превода.

- Остави - отвърна американецът. - Търсим математика.

Чистия език. - С помощта на шпатулата той прелисти

следващата страница. Пак текст. Дланите му започваха

да се потят под ръкавиците.

- „Движение на планетите" - прочете Витория.

Лангдън се намръщи. Всеки друг ден с радост щеше

да прочете текста - колкото и да беше невероятно, сегашният

модел на планетните орбити, разработен от

НАСА въз основа на наблюдения с мощни телескопи,

почти съвпадаше с някогашните предвиждания на Галилей.

- Няма числа - каза Витория. - Говори за ретроград-

ни движения и елипсовидни орбити или нещо подобно.

„Елипсовидни орбити". Лангдън си спомни, че много

от правните проблеми на Галилей започнали, когато описал

движението на планетите като „елипсовидно". Вати-

канът превъзнасял съвършенството на кръга и твърдял,

че небесното движение трябва да е само кръгово. Галиле-

евите илюминати обаче виждали съвършенство и в елипсата

и почитали математическата двойственост на нейните

два центъра. Илюминатската елипса можеше да се види

дори днес в съвременните масонски цокълни инкрустации.

- Следващата - рече Витория.

Лангдън прелисти страницата.

- „Лунни фази и приливи" - преведе тя. - Няма числа.

Нито диаграми.

Професорът обърна на другата страница. Нищо. Същият

резултат ги очакваше на следващите десетина страници.

Нищо. Нищо. Нищо.

- Мислех, че Галилей е бил математик - каза Витория.

- Тук има само текст.

Лангдън усещаше, че въздухът в дробовете му започва

да се разрежда. Надеждите му също бяха на изчерпване.

Купчината страници изтъняваше.

- И тук няма нищо. Никаква математика. Няколко

дати, няколко обикновени числа, но нищо, което да прилича

на ключ.

Лангдън обърна и последната страница и въздъхна.

На нея също имаше само текст.

- кратко книжле - намръш;и се Витория.

Той кимна.

- Merda*, както казваме в Рим.

„Има право" - помисли си Лангдън. Отражението му

в стъклото изглеждаше подигравателно, като образа, който

същата сутрин го беше гледал от еркерния прозорец.

„Стареещ призрак."

- Трябва да има нещо - отвърна той и дрезгавото отчаяние

в гласа му го изненада. - Ключът е някъде тук.

Знам го!

- Може би грешиш с Dili?

Лангдън се обърна и я зяпна.

- Не, това заключение е напълно логично. Но може

ключът да не е математически.

- Lingua pura. Какъв може да е?

- Художествен?

- Само че в книгата няма нито диаграми, нито картини.

- Знам само, че „lingua pura" се отнася за език, който

не е италиански. Математиката просто ми се стори най-

логичната възможност.

- Съгласна съм.

Лангдън отказа толкова лесно да се признае за победен.

- Числата може да са написани с думи, а не с цифри.

- Ще ми трябва известно време, за да прочета всички

страници.

- Нямаме време. Ще трябва да си разделим работата.

- Той отново прелисти купчината отначало. - Знам достатъчно

италиански, за да различа числата. - С помощта

на шпатулата професорът раздели листовете като коледа

карти и постави първите пет-шест iipefl Витория. -

Тук някъде е. Убеден съм.

Тя се пресегна и прелисти първата страница с ръка.

- С шпатула! - каза Лангдън, бръкна в кутията и

извади един,от инструментите. - Използвай шпатула.

- Нали съм с ръкавици - измърмори младата жена. -

Какво ще й стане на тази хартия?

- Просто използвай шпатулата.

Тя я взе.

- И ти ли се чувстваш по същия начин като мен?

- Напрегнат ли?

- Не. Задъхан.

, Лангдън определено започваше да се задъхва. Въздухът

се разреждаше по-бързо, отколкото предполагаше.

Знаеше, че трябва да побързат. Архивните загадки не

бяха нищо ново за него, ала обикновено разполагаше с

повече време, за да ги разреши. Без да отговори, той

наведе глава и започна да превежда първата страница от

своята купчина.

„Покажи се, по дяволите! Покажи се!"

Тъмната фигура се спускаше по каменна

рампа в подземния тунел. Древният проход

се осветяваше само от факли и вътре

беше горещо и задушно. Пред него кънтяха уплашени

мъжки гласове.

Когато зави зад ъгъла, той ги видя, точно както ги бе

оставил - четирима ужасени старци, затворени в каменна

килия с ръждива желязна решетка.

- Qui etes-vous? - възкликна на френски единият. -

Какво искате от нас?

- Hilfel* - каза друг на немски. - Пуснете ни!

- Знаете ли кои сме? - попита на английски с испански

акцент трети.

- Тихо - с нотки на окончателност заповяда дрезгавият

глас.

Четвъртият пленник, тих и замислен италианец, се



вгледа в мастиленочерната бездна на очите на техния

похитител и можеше да се закълне, че вижда самия ад.

„Бог да ни е на помощ" - помисли си той.

Убиецът си погледна часовника и отново впери очи в

старците.

- Е, кой ще е пръв? - цопита той.

* Италианска ругатня (ит.). - В. пр. Помощ (нем.). - В. пр.

в архивно хранилище 10 Лангдън плъзгаше

поглед по калиграфски написания

текст и повтаряше италианските числа.

„МШе... cento... uno, due, tre... cinquecento*. Трябва ми

числова препратка. Каквото и да е, по дяволите!"

Когато cтигнa до края на страницата, вдигна шпа-

тулата, за да я прелисти. Беше му трудно да държи |

инструмента. След няколко минути сведе поглед и

видя, че е забравил шпатулата и прелиства с ръка.

„Ха така - помисли си професорът и смътно се почувства

като престъпник. Липсата на кислород го освобождаваше

от задръжки. ~ Май че ще горя в архивис-

ткия ад."

- Крайно време беше. - Витория се задави, когато ,|

видя, че Лангдън прелиства страниците с ръка. Тя остави

шпатулата си и последва примера му.

- Как върви?

- Нищо, което да изглежда чисто математическо.

Лангдън все по-трудно превеждаше текста. Познанията

му по италиански меко казано бяха несигурни, а ситният

почерк и архаичният език го затрудняваха още повече.

Витория стигна до края на купчината си преди него

и обезсърчено я запрелиства обратно, после пак започна

отначало.

Когато прегледа последната страница, американецът

изруга под нос и погледна спътничката си. Тя намръщено

се взираше в нещо.

- Какво има? - попита той.

- На твоите страници има ли бележки под линия? -

без да вдига очи, рече Витория.

- Не съм забелязал. Защо?

- На тази страница има бележка под линия, която е

скрита в една гънка.

„Хиляда... сто... едно, две, три... петстотин" (ит.). - Б. пр.

Лангдън се опита да види какво гледа тя, но различи

само номера на страницата в горния десен ъгъл. Пета

страница. Едва след няколко секунди забеляза съвпадението.

„Пета страница. Пет. Пет, Питагор, пентаграми,

илюминати." Зачуди се дали илюминатите биха избрали

пета страница, за да скрият на нея ключа си. В обгръщащата

ги червеникавата мъгла проблесна лъч на надежда.

- Бележката математическа ли е?

Витория поклати глава.

- Текст. Един ред. Съвсем ситен шрифт. Почти нече-

тивен.


Надеждата му угасна.

- Би трябвало да е математическа. Lingua pura.

- Да, знам. - Тя се поколеба. - Струва ми се обаче, че

е по-добре да я чуеш. Лангдън долови в гласа й вълнение.

- Казвай.

Витория с присвити очи прочете бележката.

- „Положен път е светъл, изпит свят".

Лангдън изобщо не си беше представял такива думи.

- Моля?

Тя повтори:



- „Положен път е светъл, изпит свят".

- Път светъл ли? - напрегнато попита професорът.

- Така пише. „Положен път е светъл".

Когато осъзна значението на думите, Лангдън усети,

че делириумът му се разкъсва и го обзема абсолютна яснота.

,,Положен път е светъл, изпит свят." Нямаше представа

с какво им помага това, но в тази бележка се говореше

за Пътя на просвещението. „Път светъл. Изпит

свят." Чувстваше главата си като двигател, форсиран с

некачествено гориво.

- Сигурна ли си в превода?

Витория се поколеба.

- Всъщност... - Тя го стрелна със странен поглед. -

Това не е превод. Бележката е написана на английски.

За миг Лангдън си помисли, че акустиката в хранилището

му пречи да чува добре.

- На английски ли?

Витория побутна документа към него и той прочете

миниатюрния надпис в долния край на страницата.

- „Положен път е светъл, изпит свят". На английски?

Какво прави този английски в италианска книга?

Младата жена сви рамене. И тя изглеждаше замаяна.

- Може под „lingua pura" да разбират английски. Той

се смята за международен научен език. В ЦЕРИ всички

говорим на английски.

- Но книгата е от седемнайсети век - възрази Ланг-

дън. - В Италия никой не е говорил на английски, даже...

- Той замълча, осъзнал какво се кани да каже. - Даже...

духовенството. - Научната му логика се включи на

висока предавка. - През седемнайсети век английският

бил единственият език, който все ош;е не използвали

във Ватикана - вече по-бързо продължи професорът.

- Контактували на италиански, латински, немски,

дори на испански и френски, но английският

им бил съвсем чужд. Смятали го за нечист език на

свободомислеш;и, годен за непосветени като Чосър и

Шекспир. - Изведнъж Лангдън си спомни за илюми-

натските клейма земя, въздух, огън и вода. Легендата,

че са на английски, внезапно престана да му се

струва нелогична.

- Искаш да кажеш, че е възможно Галилей да е смятал

английския за „1а lingua pura", зайчото това е единственият

език, който не владеели във Ватикана, така ли?

- Да. Или като е написал ключа на английски, просто

го е направил непонятен за духовенството.

- Но това дори не е ключ - каза Витория. „Положен

път е светъл, изпит свят"? Какво значи това, по дяволите?

„Тя е права - помисли си Лангдън. Думите с нищо не

им помагаха. Но докато повтаряше израза наум, му хрумна

нещо. - Хм, това е странно. Каква е вероятността

да..."

- Трябва да излезем оттук - с дрезгав глас рече Витория.



Професорът не я слушаше. „Положен път е светъл,

изпит свят."

- Това е петостъпен ямб, по дяволите — внезапно каза

той и отново преброи сричките. - Да, петостъпен ямб.

- Моля?

За миг Лангдън отново се върна в академията „Филипс



Ексетър". Лекция по английска литература в събота

сутрин. Бейзболната звезда Питър Гриър не можеше

да запомни какво е петостъпен ямб. Професор Бисел скочи

върху една от масите и извика: „Пет бе, Гриър! Мисли

за петоъгълната плоча на батъра! За Пентагона! Пет

тирета, пет коси черти!"

„Пет стъпки" - помисли си Лангдън. Първа неударе-

на, втора ударена - два вида срички. Не можеше да повярва,

че до този момент не е направил връзката. Петос-

тъпният ямб се основаваше на свещените илюминатски

числа 5 и 2!

„Прекаляваш! - каза си той и се опита да изхвърли

тази мисъл от ума си. - Случайно съвпадение! И все пак...

Пет... за Питагор и пентаграмата. Две... за двойствеността

на всички неща."

След секунда друга мисъл накара краката му да се

вцепенят. Заради простотата си, петостъпният ямб често

се наричаше „чист стих" или „чиста стъпка". „La lingua

pura"? Възможно ли беше това да е чистият език, за който

бяха споменавали илюминатите? „Положен път е светъл,

изпит свят..."

. - Охо - обади се Витория.

Лангдън рязко се обърна към нея и видя, че тя завърта

листа наопаки. Стомахът му се сви. „Пак ли?"

- Не е възможно този стих да е амбиграма!

- Не, не е амбиграма... но не е и... - Витория продължаваше

да върти документа с по деветдесет градуса.

-Да?


Тя го погледна.

- Не е единственият стих.

- И друг ли има?

- Във всички полета има стихове. В горното, долното,

лявото и дясното. Струва ми се, че е цяло стихотворение.

- Четири стиха? - Лангдън настръхна от възбуда. „Галилей

е бил поет?" - Дай да видя!

Витория не преставаше да върти листа.

- Преди не забелязах стиховете, заш;ото са в краищата.

- Тя се надвеси над последния. - Ха! Знаеш ли, те не

са написани от Галил ей.

- Какво?!

- Стихотворението е подписано „Джон Милтън".

- Джон Милтън ли? - Влиятелният английски поет,

автор на „Изгубеният рай", бе съвременник на Галилей

и учен, когото маниаците на тема заговори подтавяха в

началото на списъка си със заподозрени в принадлежност

към братството на илюминатите. Предполагаемата

връзка на Милтън с илюминатите на Галилей беше сред

легендите, които според Лангдън бяха верни. Поетът не

само че бе посетил Рим през 1638 година, за да „общува

с просветени хора", но и се беше срещал с поставения

под домашен арест Галилей, срещи, изобразени на множество

ренесансови картини, сред които прочутото платно

на Анибале Гати „Галилей и Милтън", което сега се

намираше във флорентинския Институт и музей на историята

на науката.

- Милтън е познавал Галилей, нали? - попита Витория

и най-после побутна листа към Лангдън. - Може да

е написал стихотворението специално за него.

Професорът стисна зъби, сложи листа на масата и

прочете горния стих. После завъртя страницата на деветдесет

градуса и прочете реда в дясното поле. Ново завъртане

- долния ред. Накрая левия. Общо четири стиха.

Първият, който беше открила Витория, всъщност бе

третият стих от стихотворението. Смаян, Лангдън преп-

рочете четирите стиха по посока на часовниковата стрелка:

горе, дясно, долу, ляво. После въздъхна. Нямаше никакво

съмнение.

- Ти го откри, Витория.

Тя напрегнато се усмихна.

- Добре, вече може ли да се махаме оттук?

- Първо ще препиша стиховете. Трябва ми лист и молив.

Младата жена поклати глава.

- Остави, професоре. Нямаме време за такива неща.

Мики цъка. - Тя взе листа и тръгна към вратата.

Лангдън се изправи.

- Не можем да го изнесем! Това е..

Ала нея вече я нямаше.

Лангдън и Витория изскочиха на двора

пред Тайния архив. Чистият въздух се

вливаше в дробовете на американеца като

1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница