На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница20/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   40

че иска да стигне до края.

Тунелът се стесняваше и Лангдън забави ход. Усещаше,

че Витория го следва по петите. Когато стената зави

наляво, проходът стигна до полукръгла ниша. Странно,

тук се виждаше слаба светлина. Различаваха се очертанията

на тежка дървена врата.

- Охо - каза той.

- Заключено ли е?

- Вило е.

- Какво искаш да кажеш? - Витория застана до него.

Лангдън посочи. През открехнатата врата се процеждаше

сноп светлина. Пантите бяха разбити и в дървото

все още бе пъхнат лост.

За миг се възцари тишина. После в сумрака Лангдън

усети дланите на Витория върху гърдите си. Тя заопипва

под сакото му.

- Спокойно, професоре. Просто търся пистолета.

В този момент във Ватиканския музей спецчаст швейцарски

гвардейци се разгръщаше във всички посоки. В

музея бе тъмно и гвардейците носеха инфрачервени очила,

каквито бяха на въоръжение в американската морска

пехота. През очилата всичко се виждаше в зловещи

зелени оттенъци. Освен това слушалките им бяха свързани

с подобни на антена детектори, които насочваха пред

себе си - същите, с които два пъти седмично правеха

проверка за подслушвателни устройства във Ватикана.

Движеха се методично, търсеха зад статуи и мебели, в

ниши и килери. Антените щяха да сигнализират, ако

регистрираха дори най-слабо магнитно поле.

Обаче не откриха нищо.

Вътрешността на „Санта Мария дел По-

поло" тънеше в здрач. Повече приличаше

на недовършена станция на метрото,

отколкото на черква. Вътре беше пълно с разбити парчета

настилка, купчини тухли, камари боклуци, ръчни

колички и дори ръждива фадрома. Грамадни колони подпираха

сводестия покрив. В сноповете мека светлина от

витражите се виждаха лениво стелещи се прашинки.

Лангдън и Витория застанаха под една огромна фреска

на Пинтуричо и се заоглеждаха.

Нищо не помръдваше. Мъртва тишина.

Витория държеше пистолета пред себе си с две ръце.

Лангдън си погледна часовника. 20:04. „Луди сме, че

влязохме - помисли си той. - Прекалено е опасно." И

все пак знаеше, че ако е вътре, убиецът може да излезе

през която врата иска, което правеше завардването на

един вход отвън напълно безполезно. Единственият им

шанс беше да го заловят вътре... разбира се, ако вече не

се бе измъкнал. Изпитваше угризения заради досадната

си грешка с Пантеона. Сега нямаше право да настоява за

предпазливост - тъкмо заради него се намираха в това

положение.

- Е, къде е тази капела „Чиги"? - попита Витория.

Лангдън се вторачи в призрачния сумрак в дъното на

храма и плъзна поглед по външните стени. Противно на

обичайната представа, във всички ренесансови катедрали

имаше многобройни параклиси. В огромни черкви като

„Нотър Дам" имаше десетки. Параклисите представляваха

не толкова помещения, колкото вдлъбнатини - по-

лукръгли ниши покрай външните стени на черквата, в

които имаше гробници.

„Лошо" - помисли си професорът, когато видя двете

групи от по четири ниши в двете странични стени. Имаше

общо осем параклиса. Макар че не бяха особено много,

заради строежа и осемте отвора бяха покрити с прозрачни

найлони, явно за да предпазят гробниците от праха.

- Може да е всяка от онези покрити с найлони ниши

- каза той. - Няма как да познаем къде е гробницата на

Чиги, без да проверим във всички. Може би наистина е

по-добре да изчакаме Оливе...

- Коя е втората лява апсида? - прекъсна го Витория.

Лангдън я погледна, изненадан от факта, че познава

архитектурните термини.

- Втората лява апсида ли?

Тя посочи стената зад него. В камъка беше вградена

декоративна плоча, носеща същия символ, какъвто бяха

видели навън - пирамида, увенчана от сияйна звезда.

Покритият с мръсотия надпис до нея гласеше:

- ГЕРБ НА АЛЕКСАНДЪР ЧИГИ,

ЧИЯТО ГРОБНИЦА СЕ НАМИРА ВЪВ

ВТОРАТА ЛЯВА АПСИДА НА КАТЕДРАЛАТА

Лангдън кимна. „Гербът на Чиги е пирамида и звезда?"

Изведнъж се зачуди дали богатият покровител Чиги

не е бил илюминат.

- Браво. Аз...

На пода само на няколко метра от тях издрънча нещо

метално и професорът дръпна Витория зад една от колоните.

Тя насочи пистолета към мястото, откъдето бяха

чули шума. Тишина. Зачакаха. Отново се разнесе звук,

този път шумолене. Лангдън затаи дъх. „Изобщо не биваше

да се съгласявам да влизаме!" Шумът се приближаваше,

някакво тътрене като от куцащ човек. Изведнъж

иззад колоната се появи нещо.

- Figlio di puttana!* - изруга под нос Витория и отскочи

назад. Лангдън също се отдръпна.

Покрай колоната мина грамаден плъх - влачеше увит

в хартия недояден.сандвич. Когато ги видя, животното

спря и дълго се взира в дулото на пистолета, после заедно

с плячката си отново потъна в сенките.

- По дяволите - с разтуптяно сърце въздъхна Лангдън.

Витория отпусна оръжието и бързо възвърна самообладанието

си. Професорът надзърна иззад колоната'и видя

на пода прекатурена кутия за храна, явно съборена от

находчивия гризач.

Известно време той се оглежда, после прошепна:

- Ако е тук, убиецът със сигурност ни е чул. Убедена

ли си, че не искаш да изчакаме Оливети?

- Втората лява апсида - упорито заяви Витория. -

Къде е?

Лангдън се опита да се съсредоточи. Катедралните



термини бяха като ремарки в пиеса - напълно противоречаха

на всякаква логика. Той застана с лице към олтара.

„Центърът на сцената." После посочи с палец назад

през рамо.

Двамата се обърнаха натам.

Изглежда, параклисът „Чиги" се намираше в третата

от четирите ниши от дясната им страна. Трябваше надлъжно

да прекосят катедралата и да минат покрай още

* Италианска ругатня. - В. пр.

три параклиса, всеки от които, подобно на „Чиги", бе

покрит с прозрачен найлон.

- Чакай - каза Лангдън. - Аз ще съм пръв.

- Няма.

- Аз съм виновен за Пантеона.



Тя се обърна.

- Аз пък съм въоръжена.

Професорът я погледна в очите и прочете мислите й...

„Аз изгубих баща си. Аз помогнах за създаването на оръжие

за. масово унищожение. Този тип е мой..."

Лангдън разбра, че е излишно да противоречи, и

предпазливо закрачи до нея покрай източната страна на

черквата. Когато минаха покрай първата ниша, се напрегна

като участник в някакво сюрреалистично състезание.

„Избирам завеса номер три" - помисли,си американецът.

В катедралата цареше тишина. Дебелите каменни стени

напълно изолираха външния свят. Зад шумолящите

найлони се очертаваха бледи човекоподобни фигури.

„Мраморни статуи" - каза си Лангдън. Надяваше се да е

прав. Беше 20:06. Дали убиецът бе точен и се беше измъкнал

преди двамата с Витория да влязат? Или още бе

тук? Професорът не беше сигурен коя възможност предпочита.

Минаха покрай втората апсида, зловеща в постепенно

помръкващата катедрала. Нощта вече сякаш се спускаше

по-бързо и това усещане се подсилваше от багрите на

витражите. Найлоновата завеса до тях внезапно се изду,

като че ли надигната от течение. Лангдън се зачуди дали

някой някъде не отваря врата.

Когато стигнаха третата ниша, Витория забави ход.

Тя насочи пистолета пред себе си и посочи с глава издигащата

се до параклиса плоча. В гранитния камък бяха

изсечени две думи:

ПАРАКЛИС „ЧИГИ"

Лангдън кимна. Безшумно се приближиха до отвора

и застанаха зад една дебела колона. Витория се прицели

в найлона и даде зйак на професора да го дръпне.

„Подходящ момент за молитва" - помисли си той, неохотно

се пресегна над рамото й и колкото можеше по-

внимателно започна да отмества найлона. Той високо

прошумоля и двамата се вцепениха. Тишина. След малко

Витория бавно се наведе напред и се втренчи през

тесния процеп. Лангдън. надзърна иззад нея.

За миг нито един от двамата не смееше да си поеме

дъх.

- Няма никой - каза тя накрая и отпусна оръжието.



- Закъснели сме.

Професорът не я чу. Изпаднал в благоговение, той за

миг се бе пренесъл в друг свят. Никога през живота си не

си беше представял такъв параклис. Изпълнена изцяло

в червеникавокафяв мрамор, капелата „Чиги" бе смайваща.

Опитното му око жадно й се наслаждаваше. Тя наистина

беше „земна", сякаш я бяха създали Галилей и илю-

минатите.

По купола сияеха звезди и седем планети. Под тях

бяха дванадесетте зодиакални знака - езически, земни

символи, водещи произхода си от астрономията. Зодиакът

също имаше пряка връзка със Земята, въздуха, огъня

и водата... квадрантите представляваха властта, интелекта,

усърдието и чувствата. „Земята е символ на властта"

- спомни си Лангдън.

По-нататък наметената видя знаците на четирите земни

сезона - primafvera, estate, autunno, inverno*. Ала по-

невероятни от всичко това бяха двете грамадни структури,

които господстваха в нишата. Професорът в безмълвно

удивление впери поглед в тях. „Невъзможно - помисли

си той. - Просто не е възможно!" Ала беше. В

идеална симетрия от двете страни на параклиса се издигаха

две триметрови мраморни пирамиди.

- Не виждам кардинал - прошепна Витория. - Нито

убиец. - Тя отдръпна найлона настрани и влезе вътре.

Погледът на Лангдън бе прикован в пирамидите. „Какво

правят пирамиди в християнски параклис?" И това не

беше всичко. Точно в центъра на предните им страни

имаше златни медальони... медальони, каквито Лангдън

* Пролет, лято, есен, зима (ит.). - В. пр.

не бе виждал... идеални елипси. Полираните дискове блестяха

на процеждащата се през купола светлина на залязващото

слънце. „Галилееви елипси? Пирамиди? Купол

със звезди?" Тук имаше повече илюминатски символи,

отколкото където и да било другаде.

- Робърт - прошепна Витория. - Виж!

Той рязко се обърна и когато видя какво му сочи младата

жена, се върна в действителността.

- По дяволите! - извика професорът и отскочи.

От пода им се хилеше скелет - прецизно изработена

мраморна мозайка, представяща „полета на смъртта".

Скелетът носеше плоча с изображение на същите тези

пирамиди и звезди. Само че не това бе вледенило кръвта

на Лангдън. А фактът, че един кръгъл камък беше повдигнат

И разкриваше черен отвор в пода.

- Дяволската дупка - ахна американецът. Таванът до

такава степен бе привлякъл вниманието му, че изобщо

не я беше забелязал. Той колебливо се приближи към

отвора, Отвътре се носеше отвратителна смрад.

Витория покри устата си с длан>

- Che puzzol*

- Миазми - отвърна Лангдън. - Миризма на тлен. -

Той се надвеси над дупката, като дишаше през ръкава

си, и се вторачи вътре. - Не виждам нищо.

- Мислиш ли, че долу има някой?

- Нямам представа.

Витория посочи отсрещния край на отвора, където

стърчеше горният край на изгнила дървена стълба.

Лангдън поклати глава.

- Как ли пък не.

- Сред инструментите на работниците може да има

фенерче. - Младата жена като че ли си търсеше оправдание

да избяга от зловонието. - Ще проверя.

- Внимавай! - предупреди я той. - Не сме сигурни,

че хашишйнът...

Ала нея вече я нямаше.

„Каква воля има тази жена!" - помисли си Лангдън.

Отново се обърна към ямата. От изпаренията му се

Каква воня! (ит.)- - В. пр.

зави СВЯТ. Без да диша, той наведе глава в дупката и се

втренчи в мрака. Очите му постепенно се приспособиха и

той започна да различава силуети. Отворът, изглегкда,

водеше към малко помещение. „Дяволската дупка." Зачуди

се колко поколения от рода Чиги безцеремонно са

хвърлени там долу. Стисна клепачи и зачака зениците

му да се разширят, за да вижда по-добре. Когато отвори

очи, зърна в мрака бледа фигура. Потръпна, ала преодоля

инстинктивното си желание да се отдръпне. „Привижда

ли ми се? Онова там тяло ли е?" Фигурата изчезна.

Професорът пак затвори очи и зачака, този път по-

дълго, за да улови и най-слабата светлина.

Обзе го шемет и мислите му се зареяха в мрака. „Още

само няколко секунди." Не бе сигурен дали е от вдишването

на изпаренията, или от наклона на главата му, ала

определено започваше да му се гади. Когато най-после

отвори очи, видя нещо напълно необяснимо.

Взираше се в крипта, окъпана в зловеща синкава светлина.

В ушите му отекваше тихо съскане. Светлината

трепкаше по отвесните стени на шахтата. Изведнъж над

него се плъзна дълга сянка. Лангдън рязко се изправи.

- Внимавай! - възкликна някой зад гърба му.

Преди да успее да се обърне, усети остра болка в тила.

Обърна се и се озова пред Витория, която отдръпваше от

него запалена горелка. Съскащият пламък хвърляше по

стените на параклиса синя светлина. Професорът се хвана

за тила.


- Какво правиш, по дяволите?

- Нося ти светлина - отвърна Витория. - Ти сам се

блъсна в мен.

Лангдън ядосано погледна горелката в ръката й.

- Не успях да намеря нищо друго - каза тя. - Нямаше

фенерче.


Подаде му горелката. Вонята от криптата отново я

накара да потрепери.

- Мислиш ли, че изпаренията са възпламеними?

- Да се надяваме, че не са.

Той предпазливо се наведе над отвора и насочи пламъка

към криптата. Погледът му проследи стената. Дявол-

ската дупка бе кръгла, с диаметър около шест метра и

дълбочина десетина метра. Дъното й беше тъмно, на петна.

Пръст. И тогава Лангдън видя тялото.

Обзе го инстинктивно желание да се отдръпне.

- Там е - каза той и се насили да остане на мястото

си. Фигурата се очертаваше като блед силует на фона на

пръстения под. - Струва ми се, че е гол. - Лангдън си

спомни голия труп на Леонардо Ветра.

- Един от четиримата кардинали ли е?

Професорът нямаше представа, ала не знаеше кой друг

може да е. Втренчи се в белезникавото петно. Неподвижно.

Безжизнено. И все пак... Лангдън се поколеба. В положението

на фигурата имаше неш,о изключително странно.

Като че ли...

- Хей? - извика американецът.

- Мислиш, че е жив ли?

Отдолу нямаше отговор.

- Не помръдва - каза Лангдън. - Но изглежда... „Не,

невъзможно."

- Как изглежда? - Витория вече съш;о надничаше в

отвора.

Професорът впери присвитите си очи в мрака.



- Сякаш стои изправен.

Витория затаи дъх и се наведе да погледне. След малко

се отдръпна.

- Така е. Изправен е! Може да е жив и да има нужда

от помош;! Ей! - извика към дупката тя. - Mi puo sentire?*

Във влажната крипта нямаше ехо. Само тишина.

Витория се запъти към паянтовата стълба.

- Слизам.

Лангдън я хвана за ръката.

- Не. Опасно е. Аз ще сляза.

Този път тя не възрази.

* Чувате ли ме? (ит.). - В. пр.

Чинита Макри беше бясна. Седеше на

предната дясна седалка на буса, паркиран

с работещ двигател на един ъгъл на

Виа Томачели. Гънтър Глик разглеждаше картата на

Рим. Явно се бе изгубил. Както се беше опасявала операторката,

загадъчният мъж пак се бе обадил, този път

със сведения.

- Пиаца дел Пополо - заяви Глик. - Ето какво търсим.

Там има черква. И вътре е доказателството.

- Доказателството. - Чинита престана да лъска очилата

в ръката си и се обърна към него. - Доказателството,

че е бил убит кардинал ли?

- Така каза онзи.

- Ти на всичко, каквото чуваш, ли вярваш? - Искаше

й се тя да е главната. Операторите обаче зависеха от

прищевките на шантавите репортери, под чието ръководство

работеха. Щом Гънтър Глик бе решил да провери

някаква съмнителна телефонна информация, Макри

трябваше да го следва като куче на каишка.

Той седеше зад волана с напрегнато стиснати зъби. С

такова име нищо чудно, че постоянно напираше да се

самодоказва. Но въпреки досадната си агресивност понякога

Глик беше симпатяга.

Репортерът сякаш не я чу.

- Мисля, че тук трябва да завием надясно. - Той

отново се задълбочи в картата. - Да, ако завия надясно...

и после веднага наляво. - Глик потегли по тясната

улица.


- Внимавай! - извика Макри. Тя беше операторка и

имаше остро зрение. За щастие- и неговите реакции бяха

бързи. Репортерът удари спирачки и спря точно преди в

кръстовището изневиделица да навлязат четири леки

автомобила алфа ромео, които профучаха покрай тях и

рязко завиха наляво по пътя, по който бе възнамерявал

да мине Глик.

- Побъркани! - извика Чинита.

Репортерът беше потресен.

- Видя ли ги?

- Да, видях ги! За малко да ни премажат!

- Не, имам предвид колите - ненадейно развълнуван,

отвърна Глик: - Бяха еднакви.

- Значи са били побъркани без въображение.

- И освен това бяха пълни.

- И какво от това?

- Четири еднакви коли, всяка с по четирима пътници?

- Никога ли не си чувал за икономии?

- В Италия ли? - Глик изсумтя. - Та тук дори няма

безоловен бензин. - Той настъпи газта и потегли след

автомобилите.

Скоростта залепи гърба на Макри за облегалката.

- Какво правиш, по дяволите?

Репортерът зави наляво.

- Неш;о ми подсказва, че ние с теб не сме единствените,

които отиват на черква.

Спускането беше бавно.

Лангдън стъпало по стъпало слизаше по

скърцаш;ата стълба... все по-дълбоко под

пода на параклиса „Чиги". „В дяволската дупка" - помисли

си той. Беше с лице към страничната стена и с

гръб към криптата. Острата смрад на отдавна разложена

плът и влагата почти го задушаваха. Чудеше се къде се

бави Оливети.

Все още виждаше над себе си силуета на Витория,

която насочваше горелката към дупката и осветяваше

пътя му. Колкото по-надълбоко в мрака се спускаше,

толкова повече отслабваше Синкавото сияние. Усилваше

се само вонята.

На дванадесетото стъпало се подхлъзна, залитна и се

вкопчи в стълбата, за да не падне. После, като проклинаше

пулсиращите болки в ръцете си, възстанови равновесието

си и продължи да слиза надолу.

След още три стъпала пак насмалко не падна, ала този

път не заради подхлъзване. А от страх. Ненадейно се бе

озовал пред издълбана в стената кухина, пълна с черепи.

Затаи дъх и се огледа. Стената на това равнище бе осеяна с

подобни „полици" - погребални ниши, пълни със скелети.

На синкавата светлина му се струваше, че около него се

мержелеят само празни очни орбити и разлагащи се ребра.

„Скелети на светлината на огъня." Той кисело сбърчи

лице. Съвсем случайно само преди месец беше преживял

подобна вечер. „Вечер на кости и пламъци." Благотворителната

вечеря на Нюйоркския археологически музей -

сьомга фламбе под сянката на скелет от бронтозавър. Бе

го поканила Ребека Строс - някогашен модел, а в момента

журналистка в „Таймс", вихрушка от черно кадифе,

цигари и не чак толкова фино подчертан бюст. Оттогава

два пъти му се беше обаждала. Лангдън не й бе отговорил.

„Извънредно нелюбезно" - укори се той, като се

чудеше колко време би издържала Ребека Строс в такава

воняща дупка.

Накрая с облекчение стъпи на влажния пръстен под и

като се успокояваше, че стените няма да го погребат под

себе си, се обърна към криптата. Отново вдигна ръкав

пред устата и носа си и погледна тялото. В сумрака го

виждаше като в мъгла. Бял силует. Обърнат в другата

посока. Неподвижен. Безмълвен.

Лангдън се приближи в здрача на криптата и напрегна

очи. Мъжът беше с гръб към него и той не виждаше

лицето му, ала наистина бе изправен.

- Ей! - задавено извика през ръкава си професорът.

Нищо. Когато направи още няколко крачки, разбра, че

човекът е нисък. „Прекалено нисък..."

- Какво става? - попита отгоре Витория.

Лангдън не отговори. Вече се намираше достатъчно

близо, за да види всичко. Разтрепери се от отвращение.

Криптата сякаш се сви около него. От пръстения под

като дявол изплуваше старец... или поне част от него.

Беше заровен до кръста в земята. Гол. Ръцете му бяха

завързани на гърба с червен кардиналски пояс. Безжизнено

наклонен напред, но главата му бе отметната назад,

очите му се взираха в небето, сякаш молеше за помощ

самия Бог.

- Мъртъв ли е? - извика Витория.

Лангдън се приближи до трупа. „Надявам се, заради

самия него." Впери поглед във вдигнатите нагоре очи. Те

бяха изцъклени, сини и кръвясали. Професорът се наведе,

за да чуе дали диша, ала мигновено отскочи.

- Господи!

- Какво има?

Лангдън едва не повърна.

- Мъртъв е, да. Току-що видях причината за смъртта

му, - Гледката беше страшна. Устата на мъжа бе отворена

и плътно натъпкана с пръст. - Някой е напълнил

гърлото му с пръст. Задушил се е.

- С пръст ли? - попита Витория, - Искаш да кажеш...

земя?


Лангдън отново се приближи. Пръст, земя. Почти беше

забравил. „Клеймата. Земя, въздух, огън, вода." Убиецът

бе казал, че ще жигоса всяка жертва с един от древните

елементи на науката. Първият елемент беше земята.

„От гроба земен на Санти",. Замаян от изпаренията,

той заобиколи трупа и застана пред него. Специалистът

по история, на символите в него твърдеше, че миичната

амбиграма не може да съществува. „Земя? Как?" Ала,

само след миг знакът бе пред очите му. В ума му се понесоха

векове на илюминатски легенди. Буквите на гърдите

на кардинала бяха овъглени и. окървавени. Плътта

беше почерняла. La lingua pura...

Лангдън се вторачи в клеймото и криптата около него

започна да се върти.

- Earth - промълви той и наклони глава, за да види

символа наопаки, - Английската дума за „земя".

Обзе го ужас, когато го връхлетя следващата мисъл.

„Остават още три."

Въпреки меката светлина на свещите в

Сикстинската капела кардинал Мортати

бе нервен. Конклавът официално беше

започнал. При това по начин, който не предвещаваше

нищо добро.

Преди половин час в точно определеното време в черквата

влезе шамбеланът Карло Вентреска. Той отиде при

олтара и прочете встъпителната молитва. После сключи

ръце и им заговори с прямота, каквато Мортати никога

не бе чувал от олтара на Сикстинската капела.

- Всички вие знаете, че нашите четирима preferiti не

са тук - каза шамбеланът. - Моля ви в името на покойния

свети отец да продължите както е редно... с вяра и

решителност. Дано само Бог е пред очите ви. - После се

обърна и понечи да си тръгне.

- Но все пак къде са? - не се стърпя един кардинал.

Карло Вентреска спря.

- Не мога да ви отговоря с ръка на сърцето,

- Кога ще се върнат?

- Не мога да ви отговоря с ръка на сърцето,

1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница