На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница24/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   20   21   22   23   24   25   26   27   ...   40

антиматерията.

Шамбеланът се обърна.

- Да ми заповядвате ли се опитвате?

- Не, само ви съветвам. Ако сте загрижени за хората

навън, можем да обявим, че има изтичане на газ, и да

разчистим района, но е опасно да признаем, че сме заложници.

- Ще го кажа само веднъж, командире. Няма да използвам

този кабинет като амвон, от който да лъжа света.

Ако изобщо съобщя нещо, това ще е истината.

- Истината ли? Че Ватиканът е заплашен с гибел от

сатанистки терористи? Това само ще ни направи по-уязвими.

Шамбеланът го погледна гневно.

- Нима може да станем по-уязвими?

Роще внезапно извика, грабна дистанционното управление

и увеличи звука на телевизора. Всички се обърнаха.

Репортерката от Ем Ес Ен Би Си изглеждаше искрено

разстроена. До нея показваха снимка на покойния папа.

- ... нова информация. Току-що я получихме от Би

Би Си... - Тя откъсна очи от камерата, сякаш за да се

увери, че наистина трябва да направи това съобщение.

Явно получила потвърждение, младата жена с мрачно

изражение отново се обърна към зрителите. - Преди

малко илюминатите са поели отговорността за... - Репортерката

се поколеба, - Поели са отговорността за

смъртта на папата преди петнайсет дни.

Шамбеланът зяпна.

Роше изпусна дистанционното.

Витория едва смогваше да осмисли казаното.

- Според ватиканските закони тялото на папата не се

подлага на аутопсия, ето защо твърдението на илюминатите

не може да се провери ~ продължи жената. - Въпреки

това те заявяват, че причината за смъртта на покойния

папа не е удар, както съобщи Ватиканът, а отравяне.

В кабинета отново се възцари пълна тишина.

- Безумие! - избухна Оливети. - Нагла лъжа!

Роше пак запревключва каналите. Бюлетинът сякаш

се разпространяваше като епидемия от станция на станция.

Всички излъчваха едни и същи новини. Заглавията

си съперничеха по сензационност.

УБИЙСТВО ВЪВ ВАТИКАНА

ПАПАТА ОТРОВЕН

САТАНАТА ДОКОСВА БОЖИЯ ДОМ

Шамбеланът се извърна.

- Бог да ни е на помощ.

Роше отново стигна до Би Би Си.

- ... ми съобщи за убийството в „Санта Мария дел

Пополо"...

- Стойте! - спря го Вентреска. - Върнете назад.

Капитанът се подчини. Надут наглед мъж седеше в

студиото на Би Би Си. Над рамото му показваха снимка

на странно изглеждащ човек с рижа брада. Отдолу пишеше:

ГЪНТЪР ГЛИК - НА ЖИВО ОТ ВАТИКАНА.

Репортерът Глик очевидно говореше по телефона и връзката

беше лоша.

- ... моята операторка засне изнасянето на кардинала

от капелата „Чиги".

- Повтарям за зрителите - казваше водещият в Лондон.

- Репортерът от Би Би Си Гънтър Глик е човекът,

който пръв съобщи тази новина. Предполагаемият илю-

минатски убиец вече два пъти му се е обаждал по телефона.

Гънтър, казваш, че убиецът ти е позвънил само

преди минути, за да ти предаде съобщение от илюминатите,

така ли?


- Точно така.

- И според съобщението илюминатите били виновни

за смъртта на папата? - Водещият, изглежда, се съмняваше.

- Да. Този човек ми каза, че папата не е починал от

удар, както смятаха във Ватикана, а че илюминатите са

го отровили.

Всички в кабинета се вцепениха.

- Отровили ли са го? - попита водещият. - Но... но

как?

- Не ми обясни, само каза, че са го убили с вещество,



известно като... - разнесе се шумолене на листове - ...

като хепарин.

Шамбеланът, Оливети и Роше се спогледаха смутено.

~ Хепарин ли? - объркано попита Роше. - Но това не

е ли?...

Карло Вентреска пребледня.

- Лекарството на папата.

Витория се смая.

- Папата е бил на хепарин, така ли?

- Имаше тромбофлебит - поясни свещеникът. - Веднъж

дневно му правеха инжекция.

- Но хепаринът не е отрова - удивено възкликна капитанът.

- Защо илюминатите твърдят...

- Хепаринът е смъртоносен в големи дози - каза Витория.

- Той е силен антикоагулант. Свръхдозата може

да предизвика вътрешен и мозъчен кръвоизлив.

Оливети подозрително я погледна.

- Откъде знаете?

- Прилага се при морските бозайници в плен, за да се

предотврати съсирването на кръвта в резултат от ограниченото

движение. Случвало се е животни да умират

поради предозиране на веществото. - Тя замълча за миг.

- При хората свръхдозата хепарин предизвиква симпто- |

ми, които спокойно могат да се сбъркат с удар... особено

ако не се направи аутопсия.

На лицето на шамбелана се изписа дълбока загриженост.

- Синьоре, илюминатите очевидно прилагат тази тактика,

за да си спечелят публичност - каза Оливети. - Не

е възможно да са дали свръхдоза на папата. Никой не е

имал достъп до лекарствата му. И дори да се хванем на

въдицата и да се опитаме да опровергаем твърдението им,"

как ще го направим? Ватиканският закон забранява аутопсията

на папата. А даже да беше направена аутопсия,

пак нямаше да узнаем нищо. Щяхме да установим нали-

чие на хепарин в тялото му от ежедневните инжекции.

- Вярно е. - Гласът на Карло Вентреска звучеше остро.

- Но ме безпокои нещо друго. Никой от външния

свят не знаеше, че Негово светейшество взима това лекарство.

Настъпи мълчание.

- Може да се установи дали е получил свръхдоза хепарин

- обади се Витория.

Оливети рязко се обърна към нея.

- Ако случайно не сте мe чули, госпожице Ветра, ватиканският

закон не позволява папата да се подложи на

аутопсия. Нямаме намерение да оскверним тялото на

Негово светейшество, като го накълцаме, само защото

някакъв враг ни подхвърля подигравателни изявления!

Витория се засрами.

- Не исках да кажа... - Тя не искаше да прояви неуважение.

- Естествено, нямах предвид да ексхумирате |

папата... - Младата жена се поколеба. Хрумна й нещо,

което Робърт й беше казал в параклиса „Чиги". Той бе

споменал, че папските саркофази са над земята и никога

не се запечатват, преживелица от времената на фараоните,

когато се вярвало, че запечатването и погребването

на ковчега не позволява на душата на покойника да излезе.

Ролята на хоросан играела гравитацията и капаците

на ковчезите често тежали стотици килограми. „Формално

е възможно да..."

- Как може да се установи дали е получил свръхдоза?

- внезапно попита шамбеланът.

Сърцето на Витория се сви от страх.

- Свръхдозата предизвиква кървене на устната лигавица.

- На какво?

- Венците на жертвата кървят. След смъртта кръвта

се съсирва и вътрешността на устата става черна. - Веднъж

бе видяла снимка на двойка косатки от лондонския

аквариум, на които по погрешка бяха дали свръхдоза.

Животните безжизнено се носеха във водата и

черните им като сажди езици висяха от отворените

им усти.

Шамбеланът не отговори, а се обърна и се загледа през

прозореца.

Гласът на Роше беше изгубил оптимизма си.

- Синьоре, ако това твърдение за отравянето е вярно...

- Не е вярно - заяви Оливети. — Достъпът на външни

лица до папата е абсолютно невъзможен.

- Ако това твърдение е вярно - повтори капитанът -

и светият отец наистина е бил отровен, това напълно променя

положението с търсенето на антиматерията. Убийството

предполага много по-дълбоко проникване във Ватикана,

отколкото си мислехме. Претърсването на белите

зони може да се окаже недостатъчно. Ако врагът до

такава степен се е внедрил сред нас, може да не намерим

контейнера навреме.

Оливети ледено се вторачи в него.

- Ще ви кажа какво ще направим, капитане.

- Не! - Шамбеланът се обърна. - Аз ще ви кажа какво

ще направим. - Той студено погледна командира. -

Нещата отидоха прекалено далеч. След двайсет минути

ще взема решение дали да прекратя конклава и да ева-

куирам Ватикана. Решението ми ще е окончателно. Ясно

ли е?

Оливети не мигна. Нито отговори.



Карло Вентреска говореше енергично, сякаш черпеше

от скрити запаси на сили.

- Капитан Роше, довършете претърсването на белите

зони и после докладвайте направо на мен.

Роше кимна и хвърли на Оливети неспокоен поглед.

Шамбеланът избра двама гвардейци.

- Искам господин Глик, репортерът от Би Би Си, веднага

да дойде тук. Щом илюминатите поддържат връзка

с него, той може да ни е от помощ. Вървете.

Те излязоха.

Той се обърна към останалите гвардейци.

- Господа, няма да позволя да умрат повече хора. До

десет часа трябва да намерите останалите двама кардинали

и да заловите чудовището, виновно за тези убийст

ва. Ясен ли съм?

- Но, синьоре, нямаме представа къде,.. - започна

Оливети.

- Господин Лангдън работи по въпроса. Струва ми се

способен човек. Имам му вяра.

С тези думи шамбеланът се запъти към вратата. Походката

му издаваше внезапно обзелата го решителност.

На излизане той посочи трима гвардейци.

- Бие тримата, елате с мен. Бързо.

Швейцарците го последваха.

На прага Карло Вентреска спря и се обърна към Бито-

рия.


- И вие, госпожице Бетра.

Тя се поколеба.

- Къде отиваме?

- Да видим един стар приятел.

Секретарката Силви Боделок беше гладна

и й се искаше да може да се прибере

вкъщи. За нейно смайване Кьолер очевидно

бе оцелял след болницата - беше й се обадил и й бе

наредил да остане до по-късно. Без обяснения.

През годините Силви се беше научила да не обръща

внимание на странната промяна на настроенията на ексцентричния

Кьолер. Тя тайно се надяваше, че някой ден

директорът ще се самоубие по време на ежеседмичното

си посещение на стрелбището на ЦЕРН, но той явно бе

много добър стрелец.

Седнала сама в кабинета, секретарката слушаше кър-

коренето на стомаха си. Кьолер още не се беше върнал,

нито й бе дал допълнителна работа за вечерта. „Стига

съм киснала тук гладна" - реши тя. Остави му бележка

и тръгна към служебния стол, за да си вземе някаква

закуска.

Така и не стигна дотам.

Когато минаваше покрай „стаите за почивка", Силви

забеляза, че помещенията са претъпкани със служители,

които явно бяха зарязали вечерята си, за да гледат

новините. Ставаше нещо голямо. Тя влезе в първата

стая, в която се блъскаха група шантави млади

компютърни програмисти. Когато видя заглавията,

секретарката ахна.

ТЕРОРИЗЪМ ВЪВ BATИKAHA

Силви изслуша репортажа и направо не повярва на

ушите си. Някакво древно братство убивало кардинали?

Какво доказваше това? Омразата им ли? Тяхното надмощие?

Или невежеството им?

И все пак настроението в стаята изобщо не изглеждаше

мрачно.


Двама младежи тичаха и размахваха тениска с рисунка

на Бил Гейтс и надпис: И КОМПЮТЪРМЕНИТЕ ЩЕ

НАСЛЕДЯТ ЗЕМЯТА!

- Илюминати! - извика единият. - Нали ви казвах,

че съществуват!

- Невероятно! Мислех, че са само игра!

- Те са убили папата, приятел! Папата!

- Господи! Чудя се колко точки получаваш за това.

Те се отдалечиха със смях.

Секретарката гледаше като хипнотизирана. Като католичка,

работеща сред учени, тя от време на време търпеше

антирелигиозни разговори, но тези младоци, изг-

лежда, бяха изпаднали в, еуфория заради загубата на

Църквата. Как можеха да са толкова безчувствени? Откъде

идваше тази ненавист?

Силви винаги бе смятала Църквата за безобидна организация...

място на доброжелателност и самовглъбява-

не... понякога човек просто можеше да попее в черквата,

без да го сподирят със странни погледи. Църквата регистрираше

основните моменти в живота й - погребения,

сватби, кръш;енета, празници - и не искаше нищо в замяна.

Дори даренията бяха доброволни. Децата й всяка

седмица се връш,аха от неделно училиш;е облагородени,

пълни с желание да помагат на хората и да станат подобри.

Какво лошо имаше в това?

Никога не преставаше да се удивлява, че много or така

наречените „блестяш;и умове" в ЦЕРН не разбират значението

на Църквата. Дали наистина вярваха, че квар-

ките и мезоните вдъхновяват обикновения човек? Или

че уравненията могат да заменят човешката потребност

от вяра в божественото?

Смаяна, Силви продължи по коридора покрай другите

стаи. Всички бяха претъпкани. Тя изведнъж си спомни,

че по-рано бяха търсили Кьолер от Ватикана. Съвпадение?

Може би. Те от време на време се обаждаха в

ЦЕРН от „учтивост" преди да направят поредното уни-

ш;ожително изявление, заклеймяващо проучванията на

лабораторията - в последно време във връзка с откритията

на ЦЕРН в областта на нанотехнологията, дисциплина,

която Църквата осъждаше заради отношението й към

генното инженерство. В ЦЕРН не даваха и пукната пара.

Минути след ватиканския залп телефонът на Кьолер неизменно

започваше бясно да звъни и инвестиращите в

технически нововъведения компании се надпреварваха,

да купят лицензните за новото откритие. „Не съществува

такова нещо като лоша реклама" - винаги казваше

директорът.

Секретарката се зачуди дали не трябва да прати съобщение

на Кьолер, където и да беше той, и да му каже да

включи новините. Дали го интересуваше? Дали бе чул?

Естествено, че беше чул. Сигурно записваше целия репортаж

с шантавата си миникамера и се усмихваше за

пръв път през тази година.

Силви най-после намери стая, настроението в която бе

нормално... почти меланхолично. Там бяха едни от най-

възрастните и уважавани учени в ЦЕРН. Когато секретарката

влезе и седна, те изобщо не й обърнаха внимание.

В ледения апартамент на Леонардо Ветра в отсрещния

край на ЦЕРН Максимилиан Кьолер вече беше про-

чбл подвързания с кожа дневник, който бе взел от нощното

шкафче на свещеника, и сега гледаше репортажите

по телевизията. След няколко минути върна дневника

на мястото му, изключи телевизора и излезе.

Във Ватикана кардинал Мортати занесе ново блюдо с

бюлетини при комина на Сикстинската капела, изгори

ги и димът пак беше черен.

Второ гласува:не. Все още нямаше папа.

Фенерчетата не бяха достатъчни, за да

осветят мрака на огромната базилика „Св.

Петър". Пространството под купола тежеше

отгоре им като беззвездна нощ и Витория усещаше

празнотата около себе си като безкраен океан. Тя колкото

може по-отблизо следваше швейцарските гвар-

дейци и шамбелана. Високо над тях изгука и изпърха

гълъб.

Сякаш доловил безпокойството й, Карло Вентреска



изостана и постави ръка на рамото й. Докосването я изпълни

с нови сили, сякаш свещеникът й бе влял хладнокръвието,

от което младата жена се нуждаеше, за да

направи онова, което се готвеха да сторят.

„Какво се готвим да сторим? - помисли си тя. - Това

е лудост!"

И все пак знаеше, че въпреки цялото й неблагочестие

И неизбежен ужас, тази задача е неизбежна. Важните

решения, които стояха пред шамбелана, изискваха информация...

информация, затворена в саркофаг, който

се намираше във ватиканските катакомби. Витория се

зачуди какво ще открият. „Дали иЛюминатите наистина

са убили папата? Могъществото им действително ли стига

толкова далеч? Нима на мен се пада да извърша първата

аутопсия на папа?"

В тази неосветена черква я бе страх повече, отколкото

ако плуваше нощем сред баракуди. Природата беше нейното

убежище. Разбираше я. Докато проблемите на чо-

века и духа я озадачаваха. Събиращите се в мрака риби

убийг(и бяха като репортерите навън. Телевизионният

репортаж за жигосаните трупове й напомни за трупа на

баща й... и за дрезгавия смях на убиеца. Гневът прогони

страха й.

Заобиколиха една дебела колона и Витория зърна някъде

напред оранжева светлина. Сиянието сякаш се излъчваше

изпод пода. Когато се приближиха, разбра какво

е това. Прочутото подземно светилище под олтара -

просторната крипта с най-светите ватикански реликви.

Вниманието й първо привлече златното ковчеже, заобиколено

с десетки светещи газени лампи.

- Това костите на свети Петър ли са? - попита тя,

въпреки че знаеше отговора. Всички, които бяха идвали

в базиликата, знаеха какво има в златното ковчеже.

- Всъщност не - отвърна шамбеланът. - Масова заблуда.

Това не е реликварий. В това ковчеже има палиу-

ми - тъкани ленти, които папата дава на новоизбраните

кардинали.

- Но аз си мислех...

- Като всички останали. В справочниците пише, че |

това е гробницата на свети Петър, но истинският му гроб

е дълбоко под нас. Ватиканът го разкопа през четирий-;

сетте години. Никой няма право да слиза долу.

Витория се смая. Когато се Отдалечиха от осветеното

пространство и отново навлязоха в мрака, тя се замисли

за историите, които бе чувала от поклонници, пропътували

хиляди километри, за да видят това златно ковчеже,

мислейки си, че вътре са костите на свети Петър.

- Ватиканът не трябва ли да каже на хората?

- Всички имаме полза от чувството за докосване до

божественото... дори да е въображаемо.

Като учен, Витория не можеше да се съгласи с тази

логика. Беше чела безброй проучвания на плацебо ефекта

- аспирин, изцеряващ рак при хора, които вярват, че

им се дава чудотворно лекарство. В края на краищата

какво представляваше вярата?

- Ние във Ватикана не се справяме добре с промяната

- каза шамбеланът. - Признаването на някогашните ни

грешки и модернизацията са неща, които винаги сме

избягвали. Негово светейшество се опитваше да сложи

край на това. - Той замълча за миг. - Да настигнем

модерния свят. Да потърсим нови пътища към Господ.

Витория кимна в мрака.

- Например науката?

- Честно казано, науката ми се струва маловажна.

- Маловажна ли? - Сещаше се за много начини да

характеризира науката, но в съвременния свят думата

„маловажна" не беше сред тях.

- Науката може да лекува, може и да убива. Зависи

от душата, която носи човекът, използващ тази наука.

Затова ме интересува душата.

- Кога открихте призванието си?

- Преди да се родя.

Витория го погледна.

- Съжалявам, този въпрос винаги е странен. Винаги

съм знаел, че ще служа на Бог. От мига, в който можех

да разсъждавам. Едва като младеж обаче, в армията,

наистина осъзнах призванието си.

Тя се изненада.

- Били сте в армията, така ли?

- Две години. Отказах да нося оръжие, затова ме пратиха

да пилотирам медицински хеликоптери. Всъщност

все още летя от време на време.

Витория се опита да си- представи как младият свещеник

пилотира вертолет. Кой знае защо, това изобщо не й

се виждаше странно. Карло Вентреска притежаваше решителност,

която сякаш подчертаваше вярата му.

- Някога возили ли сте папата?

- Господи, не. Оставяхме този скъпоценен товар на

професионалистите. Негово светейшество ми позволяваше

да взимам хеликоптера, когато ходехме в Ган-

долфо. — Той замълча и я погледна. - Госпожице Вет-

ра, благодаря ви за помош;та. Много съжалявам за баща

ви.

- Благодаря.



- Не познавам баща си. Той е починал преди да се

родя. Когато бях десетгодишен, изгубих и майка си.

Витория го погледна,

- Кръгъл сирак? - Тя изпита внезапна близост с него.

- Да. Аз се спасих, но майка ми загина.

- Кой се грижи за вас?

- Господ - отвърна шамбеланът. - Той съвсем буквално

ми прати нов баща. Един епископ от Палермо се

появи до болничното ми легло и ме взе при себе си. Навремето

не се изненадах. Още от малък бях усетил грижовната

ръка на Бог. Появата на епископа просто потвърди

нещо, което вече предполагах - че Господ някак

си ме е избрал да му служа.

- Вярвате, че Бог ви е избрал, така ли?

- Да. - В гласа му нямаше нито следа от надменност,

само признателност. - Дълги години работих под напътствието

на епископа. Впоследствие той стана кардинал.

И въпреки това никога не ме забрави. Беше ми като баща.

- На лицето на Карло'Вентреска попадна лъч от фенерче

и Витория видя самотата в очите му.

Стигнаха до една колона и фенерчетата им осветиха

широк отвор в пода. Когато зърна спускащото се

надолу стълбище, на младата жена внезапно й се прииска

да се върне обратно. Гвардейците вече помагаха

на шамбелана да се спусне през дупката. После дойде

нейният ред.

- Какво стана с него? - като се опитваше да говори

спокойно, попита тя. - С кардинала, който ви е отгледал?

- Напусна колегията на кардиналите, за да заеме друг

пост.


Витория се изненада.

- И после за съжаление почина.

- Моите съболезнования. Скоро ли се случи?

Свещеникът се обърна. Сенките подчертаваха изписалата

се на лицето му мъка.

- Точно преди петнайсет дни. След малко ще го видим.

Архивното хранилище беше много по-

малко от предишното, в което бе влязъл

Лангдън. „По-малко въздух. По-малко

време." Искаше му се да беше помолил Оливети да включи

вентилационната система.

Професорът бързо откри каталозите с произведения

на изкуството. Нямаше как да не ги забележи. Заемаха

почти осем стелажа. Католическата църква притежаваше

милиони творби по целия свят.

Лангдън потърси Джанлоренцо Бернини. Започна от

средата на първия стелаж, приблизително там, където

смяташе, че е началото на буквата „Б". След мимолетна

паника разбра, че подреждането не е по азбучен ред. „Защо

ли не се изненадвам?"

Едва когато се върна при началото на колекцията и се

покатери по подвижната стълба до най-горната лавица,

проумя организацията на хранилището. Там откри най-

дебелите книги - съдържащи творбите на ренесансовите

майстори, Микеланджело, Рафаело, Леонардо, Ботиче-

ли. Книгите бяха подредени според паричната стойност

на колекцията на всеки художник. Намери Бернини между

Рафаело и Микеланджело. Книгата бе дебела половин

педя.

Затруднен от огромния том, той слезе от стълбата и



като дете с комикс седна направо на пода.

Ръкописната книга беше подвързана с плат. Всяка

страница бе посветена на отделно произведение: кратко

описание, дата, местонахождение, стойност на материалите

и понякога груба скица. Професорът запрелиства

страниците... които бяха над осемстотин. Бернини не си

беше губил времето.

Като студент по история на изкуството, Лангдън се

беше чудил как художниците са творили толкова много.

По-късно, за свое огромно разочарование, бе научил, че

известните творци всъщност са създавали съвсем малко

свои произведения. Те бяха ръководили студиа, в които

бяха обучавали младежи, работещи под тяхно ръководство.

1   ...   20   21   22   23   24   25   26   27   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница