На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница31/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   27   28   29   30   31   32   33   34   ...   40

Всъщност изобщо не я беше сметнал за част от фонтана

на Бернини. Бе я помислил ва жива!

Той се втренчи нагоре, затруднен от мъглата от пръски.

Беше гъл^|^нали? Ясно виждаше главата и човката

на фона на звездите. И все пак птицата не бе помръднала

въпреки битката във фонтана. Стоеше си точно така,

както и тогава, кацнала на върха на обелиска, и спокойно

гледаше на запад.

Лангдън бръкна във водата, загреба шепа монети и ги

хвърли към гълъба. Те затракаха по гранитния обелиск.

Птицата не помръдна. Отново, опита. Този път една от

монетите улучи. Над площада се разнесе слабо метално

издрънчаване.

Проклетият гълъб беше от бронз.

„Търсиш ангел, а не гълъб" - напомни му някакъв

глас. Късно. Лангдън беше направил връзката.

Почти без да съзнава какво прави, той нагази към

центъра на фонтана и започна да се катери по скалата,

после по огромните ръце и глави. По пътя към основата

на обелиска излезе от мъглата и видя по-ясно главата на

птицата.

Нямаше съмнение. Това бе гълъб. Измамно тъмният

му цвят беше резултат от замърсяването на Рим. И тогава

се сети. Днес бе видял два гълъба при Пантеона. Двата

гълъба нямаха символичен смисъл. Този гълъб обаче

беше сам.

„Самотният гълъб е езически символ на ангела на

мира."


тази истина помогна на Лангдън да измине останалото

разстояние до обелиска. Бернини бе избрал езически

символ на ангела и го беше скрил в езически фонтан. „И

ангели над елементи бдят." Гълъбът бе ангел! Американецът

не се сещаше за по-високо място, където илюми-

натите да издигнат последния си знак.

Птицата гледаше на запад. Той се опита да проследи

погледа й, ала сградите му пречеха. Покатери се още по-

нависоко. Най-неочаквано в паметта му изплува един

цитат от свети Григорий. „Когато се просвещава... душата

възприема прекрасната форма на гълъб."

Лангдън се изкачваше нагоре. Към гълъба. Почти летеше.

Стигна до платформата на обелиска. Пред него се

ширна целият Рим. Гледката беше поразителна.

Наляво видя хаотичните телевизионни прожектори

около базиликата „Св. Петър". Надясно - димящия купол

на „Санта Мария дела Витория". В далечината пред

себе си - Пиаца дел Пополо. Долу - четвъртата и последна

точка. Гигантски кръст от обелиски.

Разтреперан, Лангдън вдигна поглед към гълъба, обърна

се в съответната посока и отправи очи към хоризонта.

И го видя.

Съвсем очевидно. Съвсем ясно. Съвсем просто.

Не можеше да повярва, че илюминатското скривалище

толкова дълго се е запазило в тайна. Целият град

сякаш избледняваше, когато гледаше към чудовищната

каменна сграда оттатък реката. Намираше се на

брега на Тибър диагонално на Ватикана. Притежаваше

строга геометричност - кръгъл замък в квадратна

крепост, заобиколена от парк с формата на пентагра-

ма.

Древните каменни укрепления пред него бяха осветени



от меката светлина на прожектори. Високо над замъка

се издигаше исполински бронзов ангел. Ангелът сочеше

с меча си надолу към абсолютния център на сградата.

И не стига това, ами към главния й вход водеше прочутият

Мост на ангелите... украсен с дванадесет ангела,

изваяни не от друг, а от самия Бернини.

Лангдън слезе и отиде' да вземе сакото си - държеше

го далеч от прдгизналите си дрехи. После се метна в откраднатата

кола и настъпи газта.

Беше 11:07. Автомобилът се носеше

в римската нощ цо Лунготевере Тор |

ди Нона, успоредно на реката. Целта

му се издигаше като планина от дясната му страна.

Замъкът Сант' Анджело. Замъкът на ангела.

Внезапно пред него се появи отбивката за тесния Мост

на ангелите - Понте Сант' Анджело. Лангдън удари спи-

рачки и зави. Пътят обаче се оказа преграден. ^Солата се

плъзна три метра и се блъсна в ниските бетонни стълбче-

та. Задъхан и треперещ, Робърт рязко полетя напред.

Беше забравил, че за да го запазят, бяха направили Моста

на ангелите пешеходна зона.

Измъкна се от смачкания Ситроен. Искаше му се да бе

избрал някой от другите маршрути. Зъзнеше, целият беше

мокър. Навлече сакото върху подгизналата си риза. Подплатата

бе двойна и той се надяваше листът от

„Diagramma" да остане сух. Измъчен и изтощен, Лангдън

с накуцване се затича по моста.

От двете му страни се заниза върволица от ангели,

които го водеха към последната му цел. Колкото повече

се приближаваше, толкова по-високо сякаш се издигаше

замъкът, недосегаем връх, по-заплашителен дори от базиликата

„Св. Петър".

Замъкът изглеждаше пуст.

Робърт знаеше, че през вековете Ватиканът е използвал

тази сграда за гробница, крепост, папско скривалище,

затвор за врагове на Църквата и музей. Очевидно

бе имал и други обитатели - илюминатите. Някак

си това му се стори логично. Въпреки че беше

собственост на Ватикана, замъкът Сант' Анджело се

бе използвал спорадично и Бернини беше направил в |

него много промени. Говореше се, че имало тайни входове,

тунели и скрити помещения. Лангдън не се съмняваше,

че ангелът и петоъгълният парк също са дело

на великия творец.

Стигна при гигантската двукрила врата и силно я

натисна. Тя не помръдна. Лангдън не се изненада. На

равнището на очите му висяха две железни чукала.

Но нямаше 'смисъл да чука. Отстъпи назад и плъзна

поглед нагоре по отвесната външна стена. Тези укрепления

бяха отблъснали атаките на бербери, езичници

и маври.

„Витория - помисли си Лангдън. - Тук ли си?"

Бързо закрачи покрай стената. „Трябва да има друг

вход!"


Заобиколи на запад и стигна до малък паркинг до

Лунготере Анджело. Там откри втори вход - подвижен

мост, който сега беше вдигнат. Лангдън отново вдигна

поглед нагоре.

Единствените светлини бяха външни прожектори,

насочени към фасадата. Всички прозорчета изглеждаха

тъмни. На самия връх на главната кула, издигаща се на

тридесетина метра височина, точно под меча на ангела,

имаше балкон. По мраморния парапет скачаха бледи отблясъци,

като че ли стаята бе осветена с факли. Лангдън

спря и мокрото му тяло внезапно затрепери. Сянка? Той

напрегнато зачака. После пак я видя. Побиха го тръпки.

„Там горе има някой!"

- Витория! - не успя да се сдържи Робърт, ала бушуващите

води на Тибър заглушиха вика му. Професорът

започна да обикаля в кръг. Чудеше се къде са швейцарските

гвардейци. Дали изобщо бяха чули съобщението

му?


В отсрещния край на паркинга забеляза репортерски

бус и се затича към него. Вътре седеше дебел мъж със

слушалки и настройваше техниката си. Лангдън почука

по вратата и мъжът се сепна, после видя подгизналите

дрехи на американеца и смъкна слушалките си.

- Какъв е проблемът, приятел? - попита репортерът

с австралийски акцент.

- Трябва ми телефон - отчаяно отвърна Робърт.

Мъжът сви рамене.

- Няма сигнал. Цяла нощ опитвам. Линиите са блокирани.

Лангдън изруга.

- Виждали ли сте някой да влиза там? - Той посочи

подвижния мост.

- Да, един черен бус ту влиза, ту излиза.

Професорът се почувства така, все едно го бяха ударили

с тухла в корема.

- Късметлия - продължи австралиецът, като погледна

нагоре към кулата, после се намръщи и кимпа към

Ватикана. - Басирам се, че гледката оттам е страхотна.

Не успях да се добера до „Свети Петър", затова снимам

оттук.

Лангдън не го слушаше. Обмисляше възможностите.



- Какво ще кажете? - попита репортерът. - Дали тая

история със самарянина от последния час е истинска?

Робърт се обърна към него.

- Кое?


- Не сте ли чули? Някой се обадил на капитана на

швейцарската гвардия и заявил, че разполагал с важни

сведения. В момента пристига със самолет. Знам само,

че ако спаси положението... представете си с каква слава

ще се сдобие! - Мъжът се засмя. '

Лангдън се обърка.. Добър самарянин идваше да помогне

на Ватикана? Дали знаеше къде е антиматерията?

Тогава защо просто не съобщеше на швейцарската гвардия?

Защо идваше лично? Стори му се странно, но нямаше

време да разсъждава.

- Ей - като се вгледа в него, каза австралиецът. -

Вие не сте ли човекът, когото видях по телевизията? Дето

се опитваше да спаси кардинала на площад „Свети Петър"?

Робърт не отговори. Погледът му внезапно попадна

върху монтираното върху покрива на буса устройство -

сателитна чиния с подвижна ос. Той пак се обърна към

замъка. Външната стена се издигаше на петнадесет метра.

Самата крепост - още повече. Върхът на кулата бе

невероятно висок, но ако успееше да преодолее стената...

Лангдън се обърна към репортера и посочи сателитната

чиния.

- Каква максимална височина достига?



- А? - смути се австралиецът. - Петнайсет метра.

Защо?


- Премести буса. Паркирай до стената. Трябва ми помощ.

- За какво говориш?

Професорът му обясни.

Репортерът се ококори.

- Да не си се побъркал? Това е телескопична ос за

двеста хиляди долара. Не ти е стълба!

- Нали искаш слава? Имам информация, която ще те

направи прочут. - Лангдън беше отчаян.

- Информация, която струва двеста бона, така ли?

Робърт Му каза какво ще му разкрие в замяна на услугата.

Минута и половина по-късно Робърт Лангдън се бе

вкопчил в сателитната чиния, която се поклащаше на

вятъра на петнадесет метра височина. Провеси се навън,

хвана се за ръба на крепостната стена и се прехвърли

върху укреплението на замъка.

- А сега изпълни обещанието си! - извика австралиецът.

- Къде е той?

Лангдън изпитваше известни угризения, но сделката

си беше сделка. А и хашишинът сигурно и без това щеше

да се обади на пресата.

- На Пиаца Навона - отвърна професорът. - Във фонтана.

Австралиецът спусна сателитната си чиния и потегли.

Очакваше го репортажът на кариерата му.

В една каменна зала високо над града хашишинът събу

мокрите си обувки и превърза ранения си пръст. Болеше

го, но не толкова много, че да не може да се позабавлява.

Той се обърна към плячката си.

Тя бе в ъгъла и лежеше по гръб на нисък диван със

завързани зад гърба ръце и запушена уста. Хашишинът

се приближи. Тя беше в съзнание. Това го зарад-

ва. Ала се изненада, когато в очите й вместо страх видя

огън.


„И страхът ще дойде."

Вътрешният двор под него приличаше

на музей на древна военна техника

- катапулти, камари каменни гюлета,

цял арсенал от страховити устройства. Денем част

от замъка беше отворена за туристи и дворът частично

бе възстановен в оригиналното си състояние.

Лангдън плъзна поглед към сърцето на крепостта.

Кръглата цитадела се издигаше на тридесет и три метра

височина. Балконът на върха все още беше осветен отвътре.

На американеца му се искаше да извика, ала знаеше,

че не бива. Щеше да открие как да проникне вътре.

Той си погледна часовника.

23:12.


Затича се надолу по каменната рампа, която обгръщаше

вътрешната страна на стената, и се спусна на двора.

Продължи по посока на часовниковата стрелка и мина

покрай три портика, но те бяха затворени. „Как е влязъл

хашишинът? - Лангдън ускори ход. По пътя видя два

съвременни входа, които бяха заключени с катинари отвън.

- Не оттук." Продължи да тича.

Бе обиколил почти цялaтa крепост, когато видя чакъ-

лена отбивка, пресичаща двора пред него. Тя водеше до

подвижния мост. Другият й край изчезваше в крепостта.

II traforo! Беше чел за този тунел - гигантска спираловидна

рампа, опасваща кулата отвътре. „Хашишинът е

влязъл с буса!" Портата бе отворена и Лангдън се втурна

натам. Ала когато стигна до входа, въодушевлението му

се изпари.

Тунелът се спускаше надолу.

Тази част от traforo очевидно водеше към тъмницата,

а не към върха.

Изправен на прага на тъмния тунел, който сякаш безкрайно

се виеше под земята, Робърт се поколеба и отново

вдигна очи към балкона. Можеше да се закълне, че

вижда движение. „Решавай!" Нямаше друга алтернатива.

Той се затича надолу.

Хашивдинът стоеше до плячката си. Прокара длан по

ръката й. Кожата й бе като сметана. Очакването го опияняваше.

По колко начина можеше да я насили?

Знаеше, че заслужава, тази жена. Беше изпълнил заповедите

на Янус. Тя бе военен трофей и когато свършеше

с нея, щеше да я смъкне от дивана и да я постави на

колене. Щеше пак да му послужи. „Върхът на покорството."

После, в мига на своя климакс, щеше да й прере-

же гърлото.

Наричаха го „върховното удоволствие".

След това, греейки се на славата си, щеше да излезе

на балкона и да се наслади на кулминацията на илюми-

натския триумф... възмездие, подготвяно много отдавна.

.

В тунела ставаше все по-тъмно. Лангдън продължаваше



да се спуска.

След едно пълно завъртане светлината бе изчезнала

почти напълно. Проходът стана хоризонталец и професорът

забави ход. Ехото на стъпките му показваше, че е

влязъл в по-голямо помещение. Стори му се, че в мрака

пред себе си зърва проблясъци... Протегна ръка и пристъпи

напред. Откри гладки повърхности. Хром и стъкло.

Автомобил. Заопипва повърхността, намери вратата

и я отвори.

Лампичката на тавана светна. Робърт отстъпи назад и

веднага позна черния бус. Обзет от пристъп на омраза,

той за миг остана неподвижен, после се хвърли вътре и

затършува с надеждата да намери оръжие, с което да

замени изгубения във фонтана пистолет. Напразно. Затова

пък откри мобилния телефон на Витория. Разбит и

безполезен. Видът му го изпълни със страх. Надяваше се

да не е закъснял.

Включи фаровете на буса и помещението се освети.

Сигурно някога го бяха използвали като конющня. Нямаше

изход.


„Сбъркал съм пътя!"

Изскочи навън и обходи с поглед стените. Не забеляза

врати. Помисли си за,ангела над входа на тунела и се

зачуди дали не е съвпадение. „Не!" Спомни си думите на

убиеца при фонтана. „Тя е в Храма на просвещението.

Чака ме да се върна." Робърт бе стигнал прекалено далеч,

за да се провали тъкмо сега. Сърцето му бясно туптеше.

Гневът и омразата започваха да объркват мислите му.

Когато видя кръвта по пода, отначало си помисли за

Витория, ала когато проследи дирята, разбра, че е от

стъпки. Широки крачки. Кървавите петна бяха оставени

само от лявата обувка. „Хашишинът!"

Последва кръвта до средата на помещението. Все повече

се озадачаваше. Отпечатъците стигаха до ъгъла и

, внезапно изчезваха.

Взря се и не можа да повярва на очите си. Гранитният

блок на пода не беше квадратен като другите. Бе се озовал

пред поредния знак. Плочата имаше форма на идеална

пентаграма и един от върховете й сочеше ъгъла. Там,

майсторски скрит от застъпващите се стени, имаше тесен

процеп. Лангдън се промъкна през него и видя останки

от дървена преграда, която някога беше затваряла

тунела.

Отвътре идваше светлина.



Робърт прескочи дъските и се запъти към светлината.

Проходът скоро премина в по-голямо помещение. На стената

пламтеше факла. В тази част на замъка нямаше

електричество... тук не можеха да влизат туристи. Стаята

щеше да е страшна дори денем, ала факлата я правеше

още по-ужасяваща.

II prigione*.

Имаше дванадесет килии. Железните решетки на повечето

бяха ръждясали и разбити. Една от по-големите

обаче бе непокътната и на пода Лангдън видя нещо, което

накара сърцето му да се свие. Черни раса и червени

пояси. „Ето къде е държал кардиналите!"

* Затвор (ит.). - В. пр.

В стената до килията имаше желязна врата. Беше открехната

и водеше към някакъв тунел. Робърт се втурна

натам, но преди да стигне до входа спря. Кървавата следа

не влизаше вътре. Когато видя думите над свода, той

разбра защо.

II Passetto.

Смая се. Много пъти бе чувал за него, без да знае къде

точно се намира входът му. II Passetto - „малкият проход"

- беше тесен тунел, дълъг осемстотин метра, който

свързваше замъка Сант' Анджело с Ватикана. Много папи

го бяха използвали, за да бягат на сигурно място по време

на обсади на Светия град... както и неколцина недотам

благочестиви свети отци, за да посещават тайно любовниците

си или да ръководя^ изтезанията на враговете'

си. Предполагаше се, че днес двата края на тунела са

заключени и ключовете се пазят в някой ватикански сейф.

Лангдън изведнъж със страх си помисли, че знае как са

влизали и излизали от Ватикана илюминатите. Запита

се кой е предал Църквата и е откраднал ключовете. „Оли-

вети? Някой швейцарски гвардеец?" Това вече нямаше

значение.

Кръвта по пода водеше към отсрещния край на затвора.

Американецът проследи стъпките и стигна до ръждива

врата, на която висяха вериги. Ключалката беше

свалена и вратата бе открехната. Вътре се виждаше изкачващо

се нагоре стръмно спирално стълбище. Подът

тук също бе обозначен с пентаграмен блок. Разтреперан,

Лангдън се вторачи в него и се зачуди дали самият Бер-

нини е държал длетото, издялало този камък. Над свода

имаше малка фигура на херувим. Тук беше.

Кървавата пътека продължаваше нагоре по стълбището.

Преди да се качи Лангдън имаше нужда от оръжие,

от каквото и да е оръжие. До една от килиите намери

еднометров железен лост с остър край. Макар и абсурдно

тежък, лостът щеше да свърши работа. Професорът се

надяваше, че елементът на изненада и раната на хаши-

шина ще са достатъчни, за да наклонят везните в негова

полза. Само се молеше да не е закъснял.

Стъпалата на спиралното стълбище бяха изтъркани и

стръмно се изкачваха нагоре. Лангдън внимателно се

вслушваше. Не чуваше нищо. Светлината от затвора постепенно

помръкваше. Възцари се пълен мрак и той се

опря с една ръка на стената. В тъмнината .усети призрака

на ГалилеЙ да се изкачва по същото това стълбище,

нетърпелив да сподели райските си видения с други мъже

на науката и вярата.

Все още го удивляваше местонахождението на скривалището.

Залата за срещи на илюминатите се намираше

в сграда, принадлежаща на Католическата църква.

Докато ватиканските гвардейци бяха претърсвали подземията

и домовете на известни учени, членовете на братството

несъмнено се бяха събирали тук... точно под носа

на Ватикана. Внезапно му се стори логично. Като главен

архитект на промените в замъка, Бернини бе имал неограничен

достъп до тази сграда... и я беше преустроил

според собствените си желания, без никой да му задава

никакви въпроси. Колко тайни проходи бе направил?

Колко знака беше поставил?

„Храмът на просвещението." Лангдън знаеше, че го

наближава.

Стълбището започна да се стеснява и той си въобрази,

i че тунелът се свива около него. В мрака шепнеха сенки

от миналото, ала той продължаваше нагоре. Видя хоризонтален

сноп светлина пред себе си и разбра, че е точно

под горната площадка и че под прага на вратата се процежда

светлина от факла. Безшумно изкачи последните

няколко стъпала.

Нямаше представа точно къде в замъка се намира в

момента, но знаеше, че е достатъчно нависоко, за да е

близо до върха. Представи си гигантския ангел и предположи,

че е точно под него.

„Бди над мен" - помисли си той и здраво стисна лоста.

После протегна ръка към вратата.

Остра болка пронизваше ръцете на Витория. Когато

се беше свестила и бе установила, че китките й са завързани

зад гърба, тя си беше помислила, че ще успее да се

освободи. Ала времето бе изтекло. Звярът се беше върнал.

И сега стоеше до нея с голи гърди, покрит с белези

от многобройни битки. Очите му приличаха на черни

цепнатини и той възбудено зяпаше тялото й. Витория

усещаше, че убиецът си представя какво ще направи с

нея. Бавно, сякаш за да я дразни, хашишинът свали под-

гизналия си колан и го пусна на пода.

Едновременно я обзеха страх и омраза. Тя затвори очи.

Когато отново вдигна клепачи, арабинът бе извадил сгъваем

нож. Отвори го точно пред лицето й.

Младата жена видя ужасеното си отражение в стоманата.

Убиецът завъртя острието и прокара гърба му по корема

й. От ледения метал я побиха тръпки. С презрителен

поглед той плъзна метала под колана на късите й

панталони. Витория ахна. Хашишинът придвижи ножа

назад-напред, бавно, опасно... по-надолу. После се наведе

напред и горещият му дъх прошепна в ухото й:

- С този нож извадих окото на баща ти.

В този момент тя разбра, че е способна на убийство.

Хашишинът започна да реже панталоните й. Изведнъж

спря и вдигна поглед. В стаята имаше някой.

- Махни се от нея - изръмжа от прага дълбок глас.

Витория не можеше да види кой говори, но позна гласа.

„Робърт! Жив е!"

Арабинът сякаш бе зърнал призрак.

- Сигурно имате ангел пазител, господин Лангдън.

В мига, за който успя да огледа обстановката,

Лангдън разбра, че се намира

на свещено място. Макар и стара

и избеляла, украсата в продълговатата стая изобилстваше

на познати символи. Пентаграмни плочки. Фрески

на планети. Гълъби. Пирамиди.

„Храмът на просвещението." Беше стигнал.

Хашишинът бе точно пред него, очертан на фона на

отворената балконска врата. Гърдите му бяха голи и той

стоеше до Витория, която лежеше завързана, но жива.

Робърт въздъхна, от облекчение. За миг погледите им се

срещнаха и помежду им потече море от емоции - признателност,

отчаяние и съжаление.

- Ето че пак се cpeщамe - каза хашищинът, погледна

лоста в ръката на Лангдън и се засмя. - И този път сте

дошли за мен с това нещо, така ли?

- Развържи я.

Арабинът притисна кожа към гърлото на Витория.

- Ще я убия.

Лангдън не се съмняваше, че е способен на това. Насили

се да отговори спокойно.

- Предполагам, че тя ще го предпочете... пред алтернативата.

Хашишинът с усмивка прие обидата,

- Прав сте. Тя има какво да предложи. Жалко.

Професорът пристъпи напред и насочи острия край

към противника си. Раната на ръката го заболя.

- Пусни я.

Убиецът като че ли за миг се замисли. Въздъхна и

отпусна рамене, сякаш се предаваше, ала в същия момент

ръката му неочаквано се стрелна напред. Последва

светкавично движение на тъмни мускули и' изведнъж във

въздуха право към гърдите на Лангдън полетя нож.

Робърт не знаеше дали инстинктът, или изтощението

го накараха да подвие колене, но ножът профуча край

1   ...   27   28   29   30   31   32   33   34   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница