На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница33/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
#98
1   ...   29   30   31   32   33   34   35   36   ...   40
без да отваря очи. Просто продължаваше да се моли.

„Моля те, татко! - искаше да извика Макс. - Позволи

им да спрат болката!" Ала думите му се удавиха в пристъп

на кашлица.

След час болките станаха още по-силни.

- Синът ви може да се парализира - предупреди един

от лекарите. - И дори да умре! Имаме лекарства, които

ще му помогнат!

Фрау й хер Кьолер не им позволиха. Не вярваха в

медицината. Кои бяха те, че да се намесват в Божия план?

Продължиха да се молят още по-страстно. В крайна сметка

Господ ги беше благословил с това момче, защо да не

им го вземеше? Майка му шепнеше на Макс да е силен.

Обясняваше му, че Бог го подлага на изпитание... като

библейската история за Авраам... изпитание на вярата му.

Макс се опитваше да вярва, но болките бяха мъчителни.

- Повече не мога да гледам това! - заяви накрая един

от лекарите и избяга от стаята.

Призори Макс почти бе изгубил съзнание. Всичките

му мускули се гърчеха в мъки. „Къде е Иисус? - чудеше

се той. - Не ме ли обича?" Усещаше, че животът напуска

тялото му.

Майка му беше заспала до леглото, все още сплела пръсти

в молитва. Баща му стоеше до прозореца и се взираше в

* Тишина, моля (нем.). — Б. пр.

изгрева. Сякаш бе изпаднал в транс. Макс чуваше тихия

шепот на безкрайната му молитва за милост.

И тогава забеляза фигурата, която се беше изправила

до него. „Ангел?" Не виждаше почти нищо. Очите му

бяха подути и затворени. Фигурата зашепна в ухото му,

ала гласът не принадлежеше на ангел. Това бе един от

лекарите... онзи, който от два дни седеше в ъгъла и умоляваше

родителите му да му позволят да даде на детето

някакво ново лекарство от Англия.

- Никога няма да си простя, ако не го направя - каза

му докторът и внимателно хвана крехката му ръка. -

Ще ми се да го бях направил по-рано.

Макс усети леко убождане - едва доловимо сред ужасните

болки.

После лекарят тихо си събра вещите. Преди да си тръгне



постави длан на челото му.

- Това ще ти спаси живота. Имам голяма вяра във

възможностите на медицината.

След минути Макс се почувства така, сякаш някакъв

вълшебен дух се разливаше във вените му. Топлината

обхвана цялото му тяло и прогони болката. Накрая за

пръв път от няколко дни момчето заспа.

Когато треската премина, майка му и баща му обявиха,

че Бог е направил чудо. Ала когато стана ясно, че

синът им е осакатял, родителите му се отчаяха. Закараха

инвалидната количка на сина си в черквата и помолиха

свещеника за съвет.

- Момчето се е спасило само по Божия милост - увери

ги отецът.

Макс мълчаливо слушаше.

- Но нашият син не може да ходи! - Фрау Кьолер

плачеше.

Свещеникът тъжно кимна.

- Да. Изглежда, че Бог го е наказал, защото не е имал

достатъчно вяра.

- Господин Кьолер! - Викаше го швейцарският гвар-

деец, който беше влязъл в стаята. - Шамбеланът ще ви

приеме.

Кьолер изсумтя и потегли по коридора.



- Посещението ви го изненада - прибави гвардеецът.

- Убеден съм в това. - Директорът продължи нататък.

- Бих искал да останем насаме.

- Невъзможно - заяви гвардеецът. - Никой...

- Лейтенант - прекъсна го Роше. - Срещата ще се

проведе така, както желае господин Кьолер.

Гвардеецът смаяно зяпна командира си.

Пред вратата на папския кабинет Роше позволи на

хората си да вземат обичайните мерки за сигурност преди

да пуснат Кьолер вътре. Безбройните електронни

устройства по инвалидната му количка направиха безполезен

ръчния им детектор за метал. Гвардейците го

обискираха, но очевидно прекалено много се срамуваха

от недъга му, за да го направят както трябва. Така

и не откриха скрития под количката револвер. Нито

взеха другия лредмет, който носеше - онзи, който

щеше да донесе незабравим завършек на тазвечерните

събития.


Кьолер влезе в папския кабинет. Карло Вентреска

беше сам и се молеше на колене пред гаснещия огън. Не

отвори очи.

- Господин Кьолер - каза шамбеланът. - Мъченик ли

сте дошли да ме направите?

През това време Лангдън и Витория

бързаха към Ватикана по тесния тунел,

наречен П Passeto. Факлата в

ръката на Робърт хвърляше светлина само колкото да

виждат на няколко метра пред себе си. Стените ги притискаха'

от двете страни, таванът бе нисък. Миришеше

на мухъл. Професорът вървеше пръв, следван по петите

от Витория.

След замъка Сант'Анджело тунелът стръмно се изкачваше

нагоре в каменна постройка, може би римски акве-

дукт. После" стана равен и започна тайния си път към

Ватикана.

Лангдън тичаше и пред очите му се редеше калейдоскоп

от объркани образи - Кьолер, Янус, хашишинът,

Роше... шесто клеймо? „Сигурен съм, че сте чували за

шестото клеймо - бе казал убиецът. - Най-блестящото."

Робърт не си спомняше дори в най-невероятните теории

за конспирации да се споменава за шесто клеймо. Истинско

или измислено. Имаше слухове за златни кюлчета и

безупречен илюминатски диамант, но де и за шесто клеймо.

- Кьолер не може да е Янус! - заяви Витория, докато

тичаха по тунела. - Невъзможно!

Лангдън си помисли, че тази нощ думата „невъзможно"

просто е изгубила смисъла си. '

- Не знам - отвърна той. - Кьолер има сериозно основание

да мрази Ватикана и притежава значително влияние.

'

- Учените в ЦЕРН не са чудовища! Макс никога не би



направил нещо, което да накърни репутацията на ЦЕРН!

Робърт обаче знаеше, че тази нощ общественият имидж

на ЦЕРН е пострадал, при това само заради желанието

на илюминатите да устроят публично зрелище. И все пак

се питаше какви реални щети е понесла лабораторията.

Критиките от страна на Църквата не бяха нищо ново.

Всъщност колкото повече мислеше^ за това, толкова повече

се чудеше дали тази криза не е от полза за ЦЕРН.

Ако публичността бе игра, антиматерията печелеше джак-

пота. Целият свят говореше за нея.

- Знаеш ли какво е казал шоуменът Ф. Т. Барнъм? -

попита Лангдън през рамо. - „Не ми пука какво говорите

за мен, стига да произнасяте името ми вярно!" Баси-

рам се, че хората вече тайно се редят на опашка за лицензните

за антиматерията. И след като в полунощ се

уверят в истинските й възможности...

- Не е логично - заяви Витория. - Рекламирането на

научни открития няма нищо общо с демонстрациите на

унищожителна мощ! Това е ужасно за антиматерията,

повярвай ми!

Факлата вече гаснеше.

- Тогава може би всичко е много по-просто. Възможно

е Кьолер да е предполагал, че Ватиканът ще запази

антиматерията в та^на - за да не развърже ръцете на

илюминатите, като потвърди съществуването на това оръжие.

Кьолер е очаквал, че Ватиканът ще премълчи за

заплахата, както обикновено, само че шамбеланът промени

правилата.

Витория не отговори.

Изведнъж това обяснение се стори на Лангдън съвсем

правдоподобно. •

- Да! Кьолер изобщо не е предвидил реакцията на

шамбелана, Шамбеланът наруши ватиканската традиция

и даде гласност на кризата. Беше абсолютно откровен.

За Бога, та той показва антиматерията по телевизията!

Реакцията му е страхотна и Кьолер просто не я е очаквал.

Атаката на илюминатите се обърна срещу самите

тях. Без да искат, те създадоха нов водач на Църквата в

лицето на шамбелана. И сега Кьолер идва да го убие!

- Макс е гадняр, но не е убиец - възрази Витория. -

И никога не би се замесил в убийството на баща ми.

Лангдън си спомни думите на Кьолер. „Леонардо беше

смятан за опасен от много научни пуристи в ЦЕРН. При-

миряването на науката и Бог е абсолютното научно богохулство."

- Кьолер може да е научил за създаването на антиматерията

преди няколко седмици и религиозните изводи

да не са му харесали.

- И затова е убил баща ми, така ли? Смехотворно!

Освен това Макс Кьолер не може да е знаел за съществуването

на проекта.

- Докато те е нямало, баща ти може да се е посъветвал

снего. Ти сама каза, че баща ти е бил загрижен за

моралните проблеми, свързани със създаването на такова

опасно вещество.

- Да иска съвет от Максимилиан Кьолер?! - изсумтя

Витория. - Едва ли!

Тунелът слабо зави на запад. Колкото по-бързо тичаха,

толкова по-малко светлина хвърляше факлата на

Лангдън. Обзе го страх, когато си представи, че ще се-

озоват в пълен мрак.

- Пък и защо Кьолер ще си прави труда да ти се обажда

и да те моли за помощ, ако зад всичко това стои самият

той? - прибави Витория.

Робърт вече беше мислил по този въпрос.

- Като ми се обади, Кьолер си осигури алиби. Така

никой не може да го обвини в бездействие. Сигурно не е

очаквал да стигнем чак дотук.

Мисълта, че Кьолер го е използвал, го разяри. Участието

на Лангдън бе осигурило нужната правдоподобност

на илюминатите. Медиите през цялата нощ се позоваваха

на неговия авторитет и публикации, присъствието на

харвардски професор във Ватикана някак си издигаше

проблема над параноичните фантазии и убеждаваше скептиците

по света, че илюминатското братство не само е

исторически факт, но е и сила, с която трябва да се съобразяват.

- Онзи репортер от Би Би Си смята, че ЦЕРН е новото

скривалище на илюминатите - каза Робърт.

- Какво?! - Витория се препъна и падна зад него.

Изправи се и затича отново. - Наистина ли го е казал?

- В ефир. Оприличи ЦЕРН на масонските ложи - невинна

организация, неволно подслонила илюминатското

братство.

- Боже мой, това ще унищожи лабораторията.

Лангдън не беше толкова сигурен. Така или иначе,

. теорията изведнъж му се стори много по-вероятна. ЦЕРН

представляваше абсолютният научен рай. Той бе дом за

учени от десетки страни, които получаваха едва ли не

неограничени средства за изследвания. И Максимилиан

Кьолер беше техен директор.

„Кьолер е Янус."

- Ако Кьолер не е замесен, какво прави тук? - попита

Лангдън.


- Сигурно се опитва да спре това безумие. Да демонстрира

подкрепа. Може наистина да идва като самаря-

нин! Може да е открил кой знае за антиматерията и да е

дошъл, за да съобщи на Ватикана.

- Убиецът каза, че идва, за да жигоса шамбелана.

- Чуй се само! Това е чисто самоубийство. Макс никога

няма да се измъкне жив.

Лангдън се замисли. „Може би тъкмо това е целта."

Стигнаха до стоманена врата, която препречваше пътя

им. Сърцето на Лангдън се сви. Когато се приближиха

обаче, видяха, че древният катинар виси отключен. Вратата

беше открехната.

Американецът облекчено въздъхна. Както беше подозирал,

тунелът бе използван. Наскоро. Например днес.

Вече не се съмяваше, че четиримата ужасени кардинали

са били преведени оттук.

Продължиха да тичат. Някъде отляво се чуваше шумотевица.

Площадът „Св. Петър". Още малко.

Стигнаха до втора врата, още по-тежка. И тя не беше

заключена. Глъчката от площада остана зад тях и Лангдън

усети, че са минали през външната стена на Ватикана.

Зачуди се докъде води този древен проход. „В парка

ли? В базиликата? В папската резиденция?"

Изведнъж тунелът свърши.

Пред тях се изпречи дебела стена от ковано желязо.

Повърхността й беше идеално гладка - нямаше брави,

ключалки, панти. Абсолютно нищо.

Обзе го паника. На архитектурен жаргон този рядък

тип врата се наричаше „senza chiave" - еднопосочен портал,

който можеше да се отваря и затваря само от едната

страна. От другата. Надеждите му угаснаха... факлата в

ръката му също.

Той си погледна часовника. Мики фосфоресцираше.

23:29.


С яростен вик Робърт замахна с факлата и заудря по

вратата.


Неш;о не беше наред.

Шартран стоеше пред папския кабинет

и по неспокойната поза на другия

гвардеец усещаше, че и той споделя същата тревога.

Частната среща, която охраняваха, бе казал Роше, можела

да спаси Ватикана от гибел. Затова лейтенантът се

питаше защо инстинктът му подсказва някаква опасност.

И защо Роше се държеше толкова странно?

Определено ставаше нещо.

Капитан Роше стоеше отдясно на Шартран и гледаше

право пред себе си. Лейтенантът не можеше да познае

своя командир. През последния час Роше сякаш не бе на

себе си. В решенията му нямаше никаква логика.

„Някой трябва да присъства на тази среща! - помисли

си младият гвардеец. Беше чул, че Максимилиан Кьо-

лер заключва вратата отвътре. - Защо Роше му позволи?"

Ала не го смущаваше само това. „Кардиналите." Кардиналите

все още бяха заключени в Сикстинската капела.

Това бе ,пълно безумие. Шамбеланът беше наредил да

ги евакуират преди петнадесет минути! Роше бе отменил

решението, без да уведоми шамбелана. Шартран беше

изразил загриженост и капитанът едва не му бе откъснал

главата. В швейцарската гвардия никога не се

оспорваше старшинството, а сега Роше беше главният.

„Половин чаб - помисли си Роше и скришом погледна

. военния си часовник на слабата светлина на свещниците

в коридора. - Побързай, моля те."

На Шартран му се искаше да може да чуе какво става

в кабинета. И все пак знаеше, че шамбеланът най-добре

ще се справи с това положение. Тази нощ той бе издържал

изпитанието, без да му мигне окото. Беше се обърнал

директно към проблема... честно, откровено, давайки

пример на всички. Лейтенантът се гордееше, че е католик.

Илюминатите бяха сбъркали, когато бяха предизвикали

Карло Вентреска.

В този момент обаче мислите на Шартран бяха прекъснати

ог неочакван звук. Тропане. Идваше от коридора.

Тропането беше далечно и приглушено, но постоянно.

Роше вдигна поглед, обърна се към младия

гвардеец и посочи към мястото, откъдето идваше шумът.

Лейтенантът разбра, включи фенерчето си и се

затича натам.

Тропането бе отчаяно. Шартран измина тридесетина

метра и стигна до разклонение на коридора. Звукът като

че ли идваше, иззад ъгъла, зад Зала Клементина. Лейтенантът

се озадачи. Там имаше само една стая - личната

библиотека на папата. След смъртта на Негово светейшество

тя беше заключена. Никой не можеше да е вътре!

Шартран се втурна по втория коридор, зави зад следващия

ъгъл и стигна вратата на библиотеката. Дървеният

портал бе малък, ала се очертаваше в мрака като строг

часови. Тропането идваше отвътре. Лейтенантът се поколеба.

Никога не беше влизал в библиотеката. Малцина

бяха влизали там. Никой не се допускаше вътре освен в

присъствието на самия папа.

Шартран неуверено натисна бравата. Както предполагаше,

беше заключено. Той долепи ухо към вратата. Ясно

чу тропането, И още нещо. „Гласове! Някой вика!"

Не разбираше думите, но долавяше паниката в гласовете.

Дали някой бе заключен в библиотеката? Може би

швейцарската гвардия не беше евакуирала напълно сградата?

Зачуди се дали не трябва да се върне и да се посъветва

с Роше. Да върви по дяволите. Лейтенантът бе подготвен

да взима решения и сега го направи. Извади пистолета

си и изстреля един-единствен куршум в ключалката.

Дървото избухна и вратата се отвори.

Вътре го посрещна мрак. Той насочи лъча на фенерчето

си. Помещението беше правоъгълно - ориенталски

килими, високи дъбови лавици с книги, кожена кушетка

и мраморна камина. Бе слушал за това място - три

хиляди стари тома наред със стотици съвременни периодични

издания, всичко, каквото поиска Негово светей-

шество. На масичката се въргаляха научни и политически

списания.

Тропането се чуваше ясно. Шартран потърси с фенерчето

си източника на шума. На отсрещната стена зад

кушетката имаше грамадна желязна врата. Изглеждаше

здрава като трезор. Лейтенантът видя четири огромни

ключалки. Малките гравирани букви точно в центъра на

вратата го накараха да ахне.

IL PASSETTO

Шартран зяпна. Тайният папски път за бягство! Естествено

знаеше за него, беше чувал слухове, че води до

библиотеката, но тунелът не се използваше от векове!

Кой можеше да тропа от отсрещната страна?

Младият гвардеец почука с фенерчето си по вратата.

Отвътре се разнесоха приглушени ликуващи викове. Тропането

престана и гласовете завикаха по-силно. Шартран

разбра отделни думи.

- ... Кьолер... лъже... шамбеланът...

- Кой е там? - попита той.

- ... ърт Лангдън... Витория Be...

Лейтенантът чу достатъчно, за да се обърка. „Мислех

ви за мъртви!"

- ... вратата - извикаха гласовете. - Отворете...

Шартран погледна желязната врата и си помислиу че

ще му трябва динамит, за да я отвори.

- Невъзможно! - извика той. - Прекалено е дебела!

- ... среща... прекъснете... амбелана... опасност...

Въпреки че знаеше опасността от паниката, последните

думи го изпълниха със страх. Вярно ли бе разбрал?

Младежът с разтуптяно сърце се обърна, за да се втурне

обратно към кабинета. В този момент обаче се закова на

място. Погледът му попадна върху нещо на вратата...

нещо по-смайващо и от думите, които се бяха разнесли

отвътре. От ключалките стърчаха ключове. Той зяпна.

Не вярваше на очите си. Ключовете за тази врата трябваше

да се пазят в сейф! Тунелът никога не се използваше

- от векове!

Шартран пусна фенерчето си на пода, хвана първия

ключ и го завъртя. Механизмът беше ръждясал и запъваше,

ала все още работеше. Някой наскоро беше

отключвал. Лейтенантът отключи втората" ключалка.

И третата. Когато свърши и с последната, задърпа

вратата. Желязната порта със скърцане се отвори.

Младият гвардеец вдигна фенерчето и насочи лъча в

тунела.

Робърт Лангдън и Витория Ветра излязоха в библиотеката.



Приличаха на привидения. И двамата бяха дрипави

и изтощени - ала живи.

- Какво става? - попита Шартран. - Откъде идвате?

- Къде е Макс Кьолер? - остави без отговор въпросите

му Лангдън.

Лейтенантът посочи с ръка.

- На частна среща с шамбе...

Лангдън и Витория го заобиколиха и хукнаха по сум-

рачния коридор. Шартран се обърна й инстинктивно насочи

оръжието си към гърбовете им. После бързо го свали

и се втурна да ги настигне. Роше очевидно ги чу да се

приближават, защото когато се озоваха пред папския

кабинет, капитанът бе заел поза с разкрачени крака и се

целеше с пистолет в тях.

- Alt!*

- Шамбеланът е в опасност! - извика Лангдън и вдигна



ръце. - Отворете вратата! Макс Кьолер ще убие шам-

белана!


Роше го прониза с гневен поглед.

- Отворете вратата! - повтори Витория. - Бързо!

Ала бяха закъснели.

От папския кабинет се разнесе смразяващ кръвта вик.

Беше шамбеланът.

* Стой (ит.). — Б. пр.

Борбата продължи само няколко секунди.

Карло Вентреска все още крещеше,

когато Шартран заобиколи капитана и разби вратата на

кабинета. Гвардейците нахлуха вътре. Лангдън и Вито-

рия ги последваха.

Сцената пред тях бе смайваща.

Помещението се осветяваше само от свещите и гаснещия

огън. Кьолер бе до камината и колебливо стоеше

пред инвалидната си количка. В ръката си държеше пистолет,

насочен към шамбелана, който се гърчеше в мъки '

на пода в краката му. Расото на свещеника беше разкъ-

сано и голите му гърди бяха обгорени. От това разстояние

Лангдън не можеше да види символа, ала до Кьолер

се въргаляше голямо квадратно клеймо. Металът все още

бе нажежен до червено.

Двама швейцарски гвардейци реагираха без колебание

й откриха огън. Куршумите се забиха в гърдите на

директора и го тласнаха назад. Той се стовари на количката

си и от раните заклокочи кръв. Пистолетът му изт-

рополи на земята.

Лангдън стоеше смаян на прага.

Витория изглеждаше като парализирана.

- Макс... - промълви тя.

Шамбеланът, който продължаваше да се мята на пода,

се претърколи към Роше и с екстатичния ужас на някогашния

лов на вещици посочи с показалец към капитана.

- ИЛЮМИНАТ! - извика той една-единствена дума.

- Копеле - втурна се към него Роше. - Лицемерно

набожно копе...

Шартран реагира инстинктивно и изстреля три куршума

в гърба на своя командир. Капитанът се строполи

по очи на плочите и безжизнено се отпусна в локва от

собствената си кръв. Шартран и гвардейците светкавично

приклекнаха до шамбелана, който се гърчеше от болки.

Когато зърнаха отпечатаното на гърдите му клеймо,

двама гвардейци нададоха ужасени възклицания. Вторият

гвардеец го видя наопаки и отскочи назад със страх

в очите. Лейтенантът, който изглеждаше също толкова

изумен от символа, придърпа разкъсаното расо на свещеника

върху раната и го скри.

Лангдън прекоси кабинета като насън. В мъглата от

лудост и насилие се опита да проумее какво вижда. Един

сакат учен бе долетял във Ватикана и беше жигосал най-

висшия ръководител на Църквата в момента. „Някои

неща си струват да умреш за тях" - бе казал хашиши-

нът. Робърт се зачуди как този инвалид е успял да победи

шамбелана. Но пък Кьолер беше имал пистолет. „Няма

значение как е успял! Кьолер е изпълнил задачата си1"

Американецът крачеше към ужасната сцена. Гвардейците

се грижеха за Карло Вентреска и Лангдън бе привлечен

от димящия предмет на пода до количката на Кьо-

лер. „Шестото клеймо?" Колкото повече се приближаваше,

толкова повече се объркваше. Клеймото имаше форма

на квадрат, доста голям, и очевидно идваше от централното

отделение в ковчежето, което беше видял в илю-

минатското скривалище. „Шестото и последно клеймо -

бе казал хашишинът. - Най-блестящото."

Професорът приклекна до Кьолер и се пресегна за

предмета. Металът все още излъчваше топлина. Той хвана

дървената дръжка и вдигна клеймото. Не беше сигурен

какво е очаквал да види, но определено не бе това.

Лангдън дълго и объркано се взира в него. Нищо не

разбираше. Защо гвардейците бяха извикали ужасено,

когато го бяха видели? Квадратът се състоеше от безсмислени

завъртулки. „Най-блестящото клеймо ли?" Беше

симетрично, да, той се увери в това, като го завъртя в

ръка, ала не означаваше нищо.

Някой постави ръка на рамото му и Робърт вдигна

очи. Очакваше да види Витория. Ръката обаче беше окър-

вавена. И принадлежеше на Максимилиан Кьолер, който

се пресягаше от инвалидната си количка.

Лангдън пусна клеймото и с олюляване се изправи.

„Кьолер е жив?"

Проснат на количката си, умиращият директор все

още дишаше, макар и едва-едва. Той срещна погледа на

американеца и Робърт видя, че това са същите онези




Сподели с приятели:
1   ...   29   30   31   32   33   34   35   36   ...   40




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница