На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница36/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   32   33   34   35   36   37   38   39   40

площад „Св. Петър".

„Още сме над Ватикана!"

- Отче! - задавено извика американецът. - Летете

напред! Достатъчно сме нависоко! Не можем да хвърлим

контейнера над Ватикана!

Свещеникът не отговори. Изглежда, се беше съсредоточил

върху пилотирането на вертолета.

- Имаме по-малко от две минути! - изкрещя Лангдън

и повдигна контейнера. - Виждам кариерите! La Cava

Romana! На пет километра на север! Нямаме...

- Не - прекъснато шамбеланът. - Прекалено е опасно.

Съжалявам. - Докато хеликоптерът продължаваше

да се издига, той се обърна и тъжно се усмихна на Робърт.

- Ще ми се да не бяхте идвали, приятелю. Вие

направихте най-голямата саможертва.

Лангдън се вгледа в уморените очи на Карло Вентрес-

ка и внезапно разбра. Кръвта му се вледени.

- Но... трябва да можем да отидем някъде другаде!

- Нагоре - примирено отвърна шамбеланът. - Това е

единствената гаранция.

Лангдън го гледаше невярващо. Напълно превратно

бе изтълкувал плана на свещеника. „Погледнете към небето!"

Сега разбираше, че отиват там съвсем буквално. Шамбеланът

изобщо не беше имал намерение да хвърли контейнера.

Просто колкото може повече го отдалечаваше

от Ватикана.

Това пътуване щеше да е еднопосочно.

Витория Ветра се взираше в небето.

Хеликоптерът се виждаше като далечна

точица и лъчите на прожекторите

вече не го достигаха. Бе заглъхнал дори грохотът

на витлата. В този момент сякаш целият свят беше отправил

погледи нагоре и бе затаил дъх в очакване... всички

хора от всички религии... всички сърца туптяха като

едно.

В гърдите й бушуваше ураган от мъчителни чувства.



Докато вертолетът изчезваше във висините, тя си представяше

лицето на Робърт. „Какво си е мислил? Дали е

разбирал?"

Телевизионните камери на площада бяха насочени в

очакване. Десетки хиляди лица бяха обърнати нагоре,

обединени в безмълвно броене. Видеостените показваха

една и съща сцена... римското небе, огряно от ярки звезди.

Витория усети, че от очите й бликват сълзи.

На мраморното стълбище зад нея сто шестдесет и един

кардинали благоговейно гледаха към небето. Някои бяха

сплели пръсти в молитва. Повечето стояха неподвижно,

хипнотизирано. Някои плачеха. Секундите отлитаха.

В жилища, барове, офиси, летища и болници по света

хората бяха обединени във всеобщото си бдение. Мъже и

жени се държаха за ръце. Други прегръщаха децата си.

После забиха камбаните на „Св. Петър".

Витория остави сълзите си да потекат свободно.

И тогава... пред очите на целия свят.... времето изтече.

Мъртвата тишина беше най-ужасяваща.

Високо в небето над Ватикана се появи светла точица.

За миг се роди ново небесно тяло... прашинка светлина,

чиста и бяла.

И тогава се случи.

Проблясък. Точката избухна, сякаш се хранеше сама

със себе си, и обхвана- небето в ослепително бяло сияние.

Стрелна се навън във всички посоки, носейки се с невероятна

бързина, поглъщайки мрака. Докато растеше,

кълбото от светлина ставаше все по-блестящо, като уголемяващ

се зъл дух, готвещ се да погълне цялото небе.

Набирайки скорост, то се понесе надолу към тях. '

Заслепени, множествата ярко осветени човешки лица

едновременно ахнаха, скриха очи и завикаха от задавен

страх.

Докато светлината се разширяваше във всички посоки,



внезапно се случи невъобразимото. Сякаш спряна по

Божия воля, тя като че ли се блъсна в стена. Все едно

експлозията беше затворена в гигантска стъклена сфера.

Светлината отскочи навътре и се нагъна сама върху себе

си. Вълната очевидно бе достигнала предопределения си

максимален диаметър. За миг над Рим просия съвършено

и безшумно кълбо от светлина. Нощта се превърна в

ден.


После усетиха дълбоко разтърсване - могъща ударна

вълна от небето. Тя ги връхлетя като адска ярост, разклати

гранитните основи на Ватикана, изкара въздуха от

гърдите на едни и накара други да се олюлеят. Вибрациите

бяха последвани от внезапен порив на горещ въздух.

Вятърът се понесе по площада с гробовен стон. Вдигна се

прах и хората се,приведоха... станали свидетели на Ар-

магедон.


После, също толкова светкавично, колкото се бе появила,

сферата избухна навътре, всмука се в себе си и се

върна в точицата светлина, от която беше дошла.

Никога толкова огромно човешко

множество не беше запазвало такава

тишина.


Едно по едно лицата на площад „Св. Петър" извърнаха

очи от помръкващото небе и ги наведоха надолу; всеки

бе потънал в почуда. Телевизионните прожектори

ги последваха и насочиха лъчите си към земята, сякаш

от почит към отново спускащата се над тях тъмнина.

За миг като че ли целият свят едновременно

сведе глава.

Мортати коленичи за молитва и другите кардинали се

присъединиха към него. Швейцарските гвардейци сведоха

алебардите си и застанаха мирно. Никой не говореше.

Никой не мърдаше. Във всички сърца трептеше едно

и също чувство. Скръб. Почуда. Вяра. И изпълнено с

ужас уважение към новата сила, на която току-що бяха

станали свидетели.

Витория Ветра стоеше разтреперана до огромното стълбище

на базиликата. Затвори очи. През бурята от емоции,

които течаха в кръвта й, като далечна камбана отекваше

една-единствена дума. Чиста. Жестока. Младата

жена я прогони. И все пак думата продължи да кънти в

главата й. Пак я пропъди. Болката бе прекалено силна.

Опита се да потъне в образите, които вълнуваха другите...

невъобразимата мощ на антиматерията... избавлението

на Ватикана... шамбеланът... проявите на храброст...

чудесата... себеотрицанието. Ала думата не изчезваше...

и кънтеше в хаоса с пареща самота.

Робърт.


Той бе дошъл за нея в замъка Сант' Анджело.

Беше я спасил.

А сега нейното творение го бе погубило.

Докато се молеше, кардинал Мортати се чудеше дали

и той е щял да чуе Божия глас като шамбелана. „Трябва

ли човек да вярва в чудеса, за да ги преживее?" Той бе

модерен човек, който изповядваше древна религия. Чудесата

никога не бяха играли роля във вярата му. Неговата

Църква определено говореше за чудеса... кървящи

длани... възкресения, отпечатъци по савани... и все пак

рационалният ум на Мортати винаги си беше обяснявал

всичйо това като митове, резултат от най-голямата чо-

вешка слабост - потребността от доказателство. Чудесата

не бяха нищо друго освен истории, в които се вкоп-

чваме, защото ни се иска да са истина.

И все пак...

„Толкова ли съм модерен, че да не мога да приема

нещо, което току-що видяха очите ми?" Чудо ли беше

това? Да! С няколко прошепнати в ухото на шамбелана

думи Бог се бе намесил и беше спасил Църквата. Защо

му бе толкова трудно да повярва? Какво щеше да си помисли,

ако Бог не беше направил нищо? Че Всемогъщият

не го е грижа ли? Че е безсилен да го предотврати?

Чудото беше единственият възможен отговор!

Паднал на колене, Мортати се молеше за душата на

шамбелана. И благодареше на младия свещеник, който

въпреки възрастта си бе отворил неговите старчески очи

за чудесата на безуслрвната вяра.

Невероятно обаче, Мортати изобщо не подозираше до

каква степен вярата му ще бъде подложена на изпитание...

Тишината на площад „Св. Петър" първо бе нарушена

от шепот, който постепенно се усили и внезапно прерасна

в рев. Множеството завика като един:

- Гледайте! Гледайте!

Мортати отвори очи и се обърна към тълпата. Всички

сочеха зад него, към фасадата на базиликата „Св, Петър".

Лицата им бяха пребледнели. Някои коленичеха.

Други припадаха. Трети избухваха в неовладяеми ридания.

- Гледайте! Гледайте!

Той се обърна. Хората сочеха най-високите части на

базиликата, терасата, от която над тълпите се издигаха

грамадните статуи на Христос и неговите апостоли.

Там, отдясно на Иисус, протегнал ръце към света...

стоеше Карло Вентреска.

Робърт Лангдън вече не падаше.

Нямаше ужас. Нито болка. Нито дори

вой на вятър. Само тихо плискане на

вода, като че ли бе заспал на плажа.

В някакъв парадокс на себеосъзнаването Лангдън усети,

че това е смъртта. Посрещна я с радост. Остави вцепенението

да го обземе изцяло. Позволи му да го отнесе

накъдето иска. Болката и страхът му бяха изчезнали и

той не искаше да ги изпита отново. Последният му спомен

спокойно можеше да е от ада.

„Вземи ме. Моля те..."

Ала плисъкът, който го изпълваше със спокойствие,

в същото време го връщаше към действителността. Той

се опитваше да го Събуди. „Не! Оставете ме!" Не желаеше

да се събужда. Усещаше, че дяволите се събират около

блаженството му и го блъскат с всички сили, за да го

откъснат от унеса му. Вихреха се мъгляви образи. Викаха

гласове. Брулеше вятър. „Не, моля ви!" Колкото повече

се съпротивляваше, толкова повече проникваше хаосът.

Сетне изведнъж го преживяваше отново...

Хеликоптерът продължаваше да се издига. Лангдън

бе в капан. Светлините на Рим с всяка секунда се отдалечаваха.

Инстинктът му за самосъхранение му подсказваше

веднага да изхвърли контейнера. Знаеше, че на анти-

материята ще й трябват двадесетина секунди, за да измине

километър. Но щеше да пада към град, пълен с

хора.

„По-високо! По-високо!"



Чудеше се на каква височина се намират в момента.

Малките самолети летяха на около шест и половина километра.

Този хеликоптер трябваше да е почти на толкова.

„Три километра? Пет?" Все още имаше шанс. Ако

точно разчетяха падането, контейнерът щеше да измине

само част от пътя до земята и да избухне на безопасно

разстояние и от града, и от вертолета. Лангдън погледна

към ширналите се под тях светлини.

- Ами ако не изчислите вярно? - попита шамбела-

нът. .


Лангдън сепнато се обърна. Карло Вентреска дори не

гледаше към него, очевидно прочел мислите му по призрачното

отражение върху предното стъкло. Странно, свещеникът

вече не беше зает с пилотирането. Ръцете му не

бяха на щурвала. Изглежда, хеликоптерът бе включен

на автопилот и сам продължаваше да се издига. Шамбе-

ланът се пресегна над главата си, порови зад облицовката

и извади скрития там ключ.

Пред озадачения поглед на Лангдън той бързо отключи

металната кутия между седалките, извади някаква

голяма черна найлонова раница и я остави до себе си.

Мислите на професора кипяха. Движенията на шамбела-

на изглеждаха решителни, сякаш бе намерил изход от

ситуацията.

- Дайте ми контейнера - спокойно каза той.

Лангдън вече не знаеше какво да мисли и се подчини.

- Минута и половина!

Онова, което направи с антиматерията Карло Вент-

реска, напълно го и!зненада. Като внимателно държеше

контейнера, той го постави в металната кутия. После

затвори тежкия капак и го заключи.

- Какво сте намислили? - попита Робърт.

- Спасявам и двама ни от изкушението. - Шамбела-

нът хвърли ключа през отворения прозорец.

Докато ключът отлиташе в мрака, Лангдън усети, че

с него си отива и последната му надежда.

Свеп];еникът взе найлоновата раница и провря ръце

през ремъците. После закопча колана на кръста си и се

обърна към смаяния Робърт Лангдън.

- Съжалявам - каза той. - Не се предвиждаше да

стане така. - След което отвори вратата и се хвърли в

нощта.


Образът запламтя в съзнанието на Лангдън и донесе

болката. Истинска болка. Физическа болка. Мъчителна.

Разкъсваща. Молеше се да го оставят, ала водата плискаше

все по-шумно в ушите му и той постепенно започна

да вижда нови образи. Неговият ад едва започваше. Виждаше

откъслечни мигове. Лежеше между смъртта и кошмара,

умоляваше за избавление, ала картините в ума му

ставаха все по-яснй.

Контейнерът с антиматерията беше заключен. Хеликоптерът

се издигаше нагоре и броячът безмилостно отмерваше

секундите. „Петдесет." По-нависоко. И още по-

нависоко. Лангдън бясно се въртеше в кабината и се опитваше

да проумее онова, което току-що бе видял. „Чети-

рийсет и пет." Започна да рови под седалките в търсене

на втори парашут. „Четирийсет." Нямаше! Трябваше да

има изход! „Трийсет и пет." Той се втурна към отворената

врата на хеликоптера и застана под брулещия вятър,

вперил очи в светлините на Рим. „Трийсет и две."

И взе решение.

Най-невероятното решение...

Робърт Лангдън беше скочил без парашут от вертолета.

Докато нощта поглъщаше премятащото му се във

въздуха тяло, хеликоптерът бързо се отдалечаваше от

него и грохотът на перките му се удавяше в оглушителния

рев на свободното падане.

Докато се носеше към земята, Робърт Лангдън усещаше

нещо, каквото не беше изпитвал от някогашните си

занимания със скокове във вода - неумолимото привличане

на гравитацията. Колкото по-бързо падаше, толкова

по-силно го притегляше земята, направо го всмукваше

към себе си. Този път обаче височината не беше петнадесет

метра. Падаше от хиляди метри, при това не в

басейн. А в град - огромна площ, покрита с паваж и

бетон.


Никъде във вихъра на вятъра и отчаянието от гроба

отекна гласът на Кьолер... думи, които директорът бе

изрекъл същата сутрин. „Един квадратен метър триене

забавя падащо тяло почти с двайсет процента." Двадесет

процента, сега разбираше Лангдън, изобЩо нямаше да

са му достатъчни, за да се спаси от такова падане. Въпреки

това, по-скоро от вцепенение, отколкото.от надежда,

той стискаше единственото нещо, което беше взел от

хеликоптера. Странен сувенир, но за миг му беше вдъхнал

вяра.


Платнището за предното стъкло бе лежало на задната

седалка. Имаше форма йа правоъгълник с размери около

четири на два метра... най-примитивният парашут,

който можеше да си представи човек. Нямаше ремъци, а

само ластични клупове в краищата. Беше го грабнал, бе

проврял ръце през клуповете и беше скочил във въздуха.

Последната му проява на младежко предизвикателство.

Без илюзии за живот след този момент.

Падаше като камък. Надолу с краката. С вдигнати

нагоре ръце. Стискаше здраво клуповете. Платнище-

то се издуваше като гъба. Вятърът свирепо ревеше покрай

него.


Докато се носеше към земята, йякъде в небето се разнесе

мощна експлозия. Почти в същия момент го блъсна

ударната вълна, която изкара въздуха от дробовете му.

Обгърна го внезапна топлина. Той едва удържа платнището.

Надолу се понесе топлинна стена. Платнището започна

да дими... но не се запали.

Лангдън летеше надолу в края на кълбо от светлина.

Чувстваше се като сърфист, който се опитва да надбяга

тристаметрова вълна. После топлината изведнъж изостана.

Отново падаше в студения мрак.

За миг го обзе надежда. Секунда по-късно обаче тя

избледня като оттеглящата се топлина над него. Въпреки

че напрягащите му се ръце го уверяваха, че платнището

забавя падането му, вятърът все още ревеще покрай

тялото му с оглушителна скорост. Не се съмняваше,

че! се движи прекалено бързо, за да оцелее. Със сигурност

щеше да се разбие в земята.

Из ума му се въртяха математически уравнения, ала

бе прекалено вцепенен, за да разбере нещо... един квадратен

метър триене... двадесет процента по-ниска скорост.

Знаеше само, че платнището е достатъчно голямо,

за да забави скоростта му с повече от двадесет процента.

За нещастие обаче брулещият вятър показваше, че това

не е достатъчно. Продължаваше да пада бързо... щеше

да умре при сблъсъка с очакващото го море от бетон.

Под него във всички посоки сияеха светлините на Рим.

Градът приличаше на огромно звездно небе и той падаше

към него. Звездното пространство се нарушаваше само

от тъмна ивица, която го разделяше на две - широка

неосветена лента, която се виеше между светлите точки

като дебела змия. Американецът се вторачи в нея.

Изведнъж надеждата отново го изпълни като прииждащ

хребет на неочаквана вълна.

С почти маниакално усилие той силно задърпа надолу

десния край на платнището. Найлоновата материя зап-

лющя по-шумно и се изду на другата страна. Лангдън

полетя настрани и продължи да дърпа още по-силно, без

да обръща внимание на болката в дланта си. Когато отново

погледна надолу, черната змия се виеше далеч надясно,

но имаше още много време. Дали се беше забавил?

Събра всичките си сили и някак си прие, че е в

Божиите ръце. Съсредоточи се върху най-широката част

на тъмната ивица и... за пръв път в живота си се помоли

за чудо.


Останалото се случи като в мъгла.

Тъмнината, издигаща се нагоре към него... възвръщащият

се инстинкт на гмуркач... изпъването на гърба...

поемането на въздух, за да предпази жизнените си

органи... свиването на краката като пружина... и накрая...

радостното откритие, че водите на река Тибър са

развълнувани... което гй правеше пенливи и богати на

кислород... и три пъти по-меки от неподвижната вода.

После дойде ударът... и чернотата.

Плющенето отвлече вниманието на групата от огненото

кълбо. Тази нощ небето над Рим изобилстваше на невероятни

гледки... издигащ се нагоре хеликоптер, могъща

експлозия, а сега и това странно нещо, което се беше

врязало в кипящите води на Тибър точно край брега на

островчето Тиберина.

Откакто бяха изолирали там болните по време на римската

чума през 1656 година, хората вярваха, че островът

притежава тайнствени изцеряващи способности. Поради

тази причина по-късно бяха построили там римската

болница „Тиберина".

Когато го извадиха на брега, тялото беше ожулено.

Мъжът все още имаше слаб пулс, което ги удиви. Зачудиха

се дали митичната целебна слава на Исола

Тиберина някак си не му е помогнала. След няколко

минути, когато мъжът се закашля и бавно се върна в

съзнание, групата реши, че островът наистина има вълшебни

свойства.

Кардинал Мортати знаеше, че в никой

език няма думи, които могат да

допълнят мистерията на този момент.

Безмълвното видение над площад „Св. Петър" пееше по-

високо от всеки ангелски хор.

Докато се взираше в Карло Вентреска, Мортати усещаше

парализиращия сблъсък на душата и разума си.

Видението изглеждаше реално, осезаемо. И все пак... нима

беше възможно? Всички бяха видели шамбелана да се

качва на хеликоптера. Всички бяха наблюдавали светлинното

кълбо в небето. А сега шамбеланът стоеше на

терасата високо над тях. Пренесен от ангели? Възкресен

от Божията ръка?

„Това не е възможно..."

Душата на Мортати искаше да вярва, ала разумът му

наетояваше за логичност. И все пак кардиналите наоколо

също се бяха вторачили в терасата и очевидно виждаха

същото като него.

Това бе шамбеланът. Нямаше съмнение. Но изглеждаше

някак променен. Божествен. Сякаш се бе пречистил.

Дух? Или човек? Бялата му плът сияеше в светлината

на прожекторите с безплътна безтегловност.

Хората на площада плачеха, викаха, ръкопляскаха.

Група монахини паднаха на колене и високо започнаха

да се молят. Над тълпата се надигна пулсиране. Изведнъж

целият площад започна да скандира името на шамбелана.

Кардиналите, някои със стичащи се от очите сълзи,

също се присъединиха. Мортати се огледа наоколо и

се опита да разбере. „Истина ли е?"

Карло Вентреска стоеше на терасата на базиликата „Св.

Петър" и гледаше множеството, което се взираше в него.

Буден ли беше, или сънуваше? Чувстваше се преобразен.

Зачуди се дали това е тялото му, или просто духът му се

е спуснал от небесата към меките сзпярачни простори на

ватиканския парк... кацайки като безшумен ангел на

пустите морави. Извисяващата се сянка на базиликата

бе скрила черния му парашут. Питаше се дали тялото, или

духът му са му дали сила да се изкачи по древното Стълбище

с медальоните до терасата, на която стоеше сега.

Чувстваше се лек като призрак.

Въпреки че хората долу скандираха името му, той

знаеше, че не аплодират него. Аплодираха от импулсив-

на радост, същата радост, каквато изпитваше всеки ден

от живота си и той, когато разсъждаваше за Всемогъщия.

Те преживяваха нещо, за каквото винаги бяха копнели...

вяра в отвъдното... материализация на силата на

Твореца.


Карло Вентреска през целия си живот се беше молил

за този момент и все пак дори той не можеше да проумее,

че Бог е намерил начин да го прояви. Искаше му се

да извика заедно с тях: „Вашият Бог е жив Бог! Вижте

чудесата навсякъде около себе си!"

Шамбеланът постоя на терасата, вцепенен и в същото

време обзет от повече чувства, отколкото бе изпитвал

някога. Накрая сведе глава и отстъпи назад.

Останал сам, той коленичи на покрива и се помоли.

Образите около него бяха мъгляви и

ту се появяваха, ту изчезваха. Очите

му бавно започнаха да се фокусират.

Краката го боляха, чувстваше тялото си като прегазено

от камион. Лежеше по хълбок на земята. Носеше се някаква

смрад. Чуваше постоянно плискане на вода. Този

звук вече не му носеше спокойствие. Имаше и други

шумове - гласове. Виждаше неясни бели фигури. Всички

ли бяха в бяло? Лангдън реши, че или е в лудница,

или в рйя. Паренето в гърлото му подсказваше, че втората

възможност е малко вероятна.

- Спря да повръща - каза някой на италиански. -

Обърнете го. - Гласът беше твърд и професионален.

Усети, че бавно го преобръщат по гръб. Виеше му се

свят. Опита се да се надигне, ала внимателно го накараха

отново да легне. Тялото му се подчини. После усети,

че някой пребърква джобовете му и вади вещите му.

След това изгуби съзнание.

Доктор Джакобус не беше религиозен човек. Медицината

отдавна го бе отучила от това. И все пак събитията

във Ватикана поставиха логиката му на изпитание. „Сега

пък от небето падат тела?"

Той провери пулса на човека, когото преди малко бяха

извадили от Тибър, и реши, че сам Бог е спасил този

мъж. Поради сътресението от падането във водата жертвата

бе изгубила съзнание и ако Джакобус и екипът му

не стояха на брега, за да наблюдават небесното зрелище,

непознатият със сигурност щеше да остане незабелязан и

да се удави.

- Е americano - каза една сестра, която преглеждаше

портфейла му.

„Американец? - Жителите на Рим често се шегуваха,

че американците в техния град са станали прекалено

много и трябва да обявят хамбургерите за италианска

национална храна. - Но американци да падат от небето?"

1   ...   32   33   34   35   36   37   38   39   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница