На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница40/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   32   33   34   35   36   37   38   39   40

главата си и погледна към небесата. Кладата ревеше около

него и го превърна в стълб от светлина. Пламъците

сякаш бушуваха цяла вечност. Светлината ставаше все

по-ярка. После постепенно помръкна, Шамбелана го нямаше.

Не можеше да се каже дали е паднал зад парапе-,

та, или се е изпарил във въздуха. От него беще останал

само облак дим, който се издигаше над Ватикана.

Утрото в Рим закъсня.

Рано сутринта над тълпите на площад

„Св. Петър" се изсипа проливен

дъжд. Представителите на пресата упорито останаха, сгушени

под чадърите и в колите си, коментирайки събитията

от предишната нощ. Църквите по целия свят преливаха

от народ. Беше време на размисъл и дискусии... във

всички религии. Въпросите изобилстваха, ала отговорите

водеха само до още по-дълбоки въпроси, Ватиканът

мълчеше и все още не бе направил никакво изявление.

Дълбоко във ватиканските подземия кардинал Мор-

тати беше коленичил сам пред отворения саркофаг. Пресегна

се и затвори почернялата уста на стареца. Сега

Негово светейшество изглеждаше спокоен във вечния си

сън.

До Мортати имаше златна урна, пълна с пепел. Сам я



бе събрал и я бе донесъл тук.

- Възможност за прошка - каза кардиналът на светия

отец и постави урната до саркофага. - Няма по-силна

любов от тази на Отеца към Неговия син. - Мортати

скри урната под Одеждите на папата. Знаеше, че това

свещено подземие е запазено изключително за папски

реликви, но някак си му се струваше, че така е редно.

- Синьоре - повика го някой зад него. Беше лейтенант

Шартран. Придружаваха го трима швейцарски гвар-

дейци. - Конклавът ви очаква.

Мортати кимна.

- След малко. - Той за последен път погледна в саркофага

пред себе си и се изправи. После се обърна към

гвардейците, - Време е Негово светейшество да получи

покоя, който заслужава.

Те се приближиха и с огромно усилие плъзнаха капака

обратно върху саркофага.

Мортати вървеше през двора „Борджия" на път за

Сикстинската капела. Влажен вятър развяваше расото

му. От Апостолическия дворец се появи друг кардинал и

закрачи до него.

- Може ли да имам честта да ви придружа до конкла-

ва, синьоре?

- Честта е моя.

- Синьоре - със загрижено изражение каза кардиналът.

- Колегията ви дължи извинение за снощи. Бяхме

заслепени от...

- Моля ви - прекъсна го Мортати. - Разумът ни понякога

вижда онова, което искат сърцата.

Кардиналът дълго мълча. Накрая попита:

- Съобщиха ли ви? Вече не сте наш главен електор.

Мортати се усмихна.

- Да. Благодаря на Господ за дребните утешения.

- Колегията настоя да подлежите на избор.

- Очевидно великодушието на Църквата не е мъртво.

- Вие сте мъдър човек. Ще ни ръководите добре.

- Аз съм старец. Ще ви ръководя за кратко.

Двамата се засмяха.

Когато наближиха края на двора „Борджия", кардиналът

се поколеба и се обърна към Мортати с озадачено

лице, сякаш съмнителното благоговедие от предишната

нощ пак се бе промъкнало в душата му.

- Знаете ли, че не открихме никакви останки на балкона?

- прошепна кардиналът.

Мортати се усмихна.

- Може дъждът да ги е отнесъл.

мъжът погледна мрачното небе.

- Да, възможно е...

Късното утринно небе все още беше

покрито с облаци, когато от комина

на Сикстинската капела се издигнаха

първите бледи валма бял дим. Те се понесоха нагоре

към небесната твърд и бавно се разпръснаха.

Репортерът Гънтър Глик ги наблюдаваше от площад

„Св. Петър". Последната глава...

Чинита Макри се приближи, нарами камерата си и

каза:

- Време е.



Глик печално кимна, обърна се към нея, приглади

косата си и дълбоко си пое дъх. „Последният ми репор-.

таж" - помисли си репортерът. Наоколо се бе събрала

малка тълпа.

- На живо след шейсет секунди - обяви Макри.

Глик се озърна през рамо към покрива на Сикстинската

капела.

- Хващаш ли дима?



Операторката търпеливо кимна.

- Знам какво да снимам, Гънтър.

Той се чувстваше като вцепенен. Естествено, че знае-

ше. Нейното представяне зад камерата предишната нощ

сигурно й беше спечелило „Пулицър". Неговото представяне,

от друга страна... не му се мислеше за това.

Бе сигурен, че Би Би Си ще го уволни - несъмнено

щяха да имат юридически проблеми с множество влиятелни

организации и личности... сред които ЦЕРН и

Джордж Буш.

- Добре изглеждаш - покровителствено рече Макри и

загрижено го погледна иззад камерата. - Чудя се дали

не мога да ти дам... - Тя се поколеба.

- Съвет ли?

Операторката въздъхна.

- Само исках да кажа, че няма нужда да си отиваш с

гръм и трясък.

- Знам - отвърна той. - Искаш обикновен репортаж.

- Най-обикновения в историята. Имам ти доверие.

Глик се усмихна. „Обикновен репортаж ли? Да не се е

побъркала?" История като тази от предишната нощ заслужаваше

много повече. Последната бомба. Непредвидено

разкриване на шокираща истина.

За щастие, Глик имаше тъкмо каквото му трябва...

- В ефир си... пет... четири... три...

Докато гледаше през обектива, Чинита Макри забеляза

в очите на Глик лукав блясък. ,»Луда съм, че му позволявам

да го направи" - помисли си тя.

Но времето за колебание бе минало. Бяха в ефир.

- На живо от Ватикана - обяви Глик. - Тук е Гънтър

Глик. - Той тържествено гледаше към камерата, докато

от Сикстинската капела зад него се издигаше бял дим. -

Госпожи и господа, вече е официално. Прогресивният

седемдесет и девет годишен кардинал Саверио Мортати

току-що беше избран за папа. Макар и малко вероятен

кандидат, Мортати беше избран с безпрецедентно единодушно

гласуване от колегията на кардиналите.

Докато го наблюдаваше, Макри започна да диша по-

леко. Днес Глик изглеждаше изненадващо професионален.

Дори строг. За пръв път в живота си приличаше на

журналист и говореше като журналист.

- Както вече съобщихме, Ватиканът още не е направил

никакво изявление за чудотворните събития от снощи

- напрегнато прибави той.

„Чудесно. - Чинита се отпусна още повече. - Дотук

добре."


Изражението на Глик стана мрачно.

- И макар че миналата нощ беше нощ на чудеса, това

бе и нощ на трагедия. При вчерашния конфликт загинаха

четирима кардинали, наред с командир Оливети и

капитан Роше от шве!йцарската гвардия, и двамата при

изпълнение на служебния си дълг. Сред другите жертви

са Леонардо Ветра, известният физик от ЦЕРИ и автор

на технологията за създаване на антиматерия, както и

Максимилиан Кьолер, директорът на ЦЕРН, който очевидно

е дошъл във Ватикана, за да помогне. Няма официално

съобщение за смъртта на господин Кьолер, но се

предполага, че е починал от усложнения, свързани със

старо заболяване.

Макри кимна. Репортерът се справяше идеално. Точно

както се бяха уговорили.

- След снощната експлозия в небето над Ватикана тех-

нологият^4а създаване на антиматерия стана гореща тема

сред учените. Тази сутрин секретарката на господин Кьолер

в Женева, Силви Баделок, прочете изявление, според

което, макар и ентусиазиран за потенциала на анти-

материята, директорският борд на ЦЕРН замразява всякакви

проучвания и издаване на лицензни, докато не се

осигури нужната безопасност.

„Отлично - помисли си Чинита. - А сега финалът."

- От екраните ни отсъства лицето на Робърт Лангдън,

харвардския професор, който вчера пристигна във Ватикана,

за да помогне за разрешаването на кризата с илю-

минатите. Макар отначало да се смяташе, че е загинал

при взрива, имаме съобщения, че Лангдън е бил забелязан

на площад „Свети Петър" след експлозията. Все още

само се гадае как е стигнал дотам, но от болницата ,,Ти-

берина" твърдят, че малко след полунощ господин Лангдън

паднал от небето в река Тибър и след като се погрижили

за него, напуснал клиниката. - Глик повдигна вежди.

- И ако това е вярно... наистина сме преживели нощ

на чудесата.

„Идеален финал! - Макри се усмихна широко. - Безупречен

репортаж! Сега завършвай!"

Ала Глик не завърши. Вместо това помълча и пристъпи

към камерата. На устните му бе плъзнала загадъчна

усмивка.

- Но преди да завършим...

„Не!"

- ... бих искал да поканя пред камерата един гост.



Ръцете на Чинита замръзнаха. „Гост ли? Какво прави

той, по дяволите? Какъв гост?! Завършвай!" Но знаеше,

че е късно. Глик вече го беше казал.

- Човекът, когото ще ви представя - продължи репортерът,

- е американец... известен учен.

Макри се поколеба и затаи дъх. Глик се обърна към

малката тълпа, която се бе събрала около тях, и даде

знак на госта си да се приближи. Операторката започна

да се моли. „Моля Те, кажи ми, че някак си е открил

Робърт Лангдън... а не някой побъркан на тема илюми-

нати."

Но когато гостът на Глик излезе напред, сърцето на



Макри се сви. Това изобщо не беше Робърт Лангдън. А

плешив мъж по дънки и тениска. Носеше бастун и дебели

очила. Обзе я ужас. „Побъркан!"

- Позволете да ви представя известния специалист по

въпросите на Ватикана от университета „Де Пол" в Чикаго

доктор Джоузеф Ванек.

Макри се колебаеше. Този човек не бе маниак - тя

дори беше чувала за него.

- Доктор Ванек - каза Глик. - Вие разполагате с поразителни

сведения за снощния конклав. Бихте ли ги

споделили с нас?

- С удоволствие - отвърна Ванек. - След такава нощ

на изненади трудно можем да си представим, че са останали

още... и все пак... - Той замълча.

Глик се усмихна.

- И все пак в цялата тази история има нещо странно.

Ванек кимна.

- Да. Колкото и озадачаващо да звучи, според мен

колегията на кардиналите неволно е избрала двама папи.

Макри за малко да изпусне камерата.

Глик лукаво се усмихна.

- Двама папи, казвате?

Ученият отново кимна.

- Да. Първо трябва да подчертая, че цял живот изучавам

законите за избор на папа. Правилата за провеждане

на конклав са изключително сложни и много от тях

днес са забравени или не се спазват, тъй като са остарели.

Дори главният електор сигурно не знае онова, което

ще ви разкрия. Въпреки това... според забравените древ-

ни закони, изложени в Romano pontifici eligendo* номер

шейсет и три... гласуването не е единственият начин,

по който може да се избере папа. Има и друг, по-божествен.

Нарича се „акламация чрез адорация". - Професорът

направи драматична пауза. - И снощи се случи точно

това.

Глик унесено наблюдаваше госта си.



- Продължавайте, моля.

- КаКто си спомняте, когато шамбеланът Карло Вент-

реска стоеше на покрива на базиликата, всички кардинали

долу едновременно започнаха да скандират името му.

- Да, спомням си.

- Като имаме предвид това, позволете ми да цитирам

дословно древните закони за избора. - Американецът извади

някакви листове от джоба си, прокашля се и започна

да чете. - „Изборът чрез адорация става, когато...

всички кардинали, сякаш вдъхновени от Светия Дух, свободно

и спонтанно, единодушно и гласно, извикат името

на избраника."

Глик се усмихна.

- Значи искате да кажете, че когато снощи заедно са

скандирали името на Карло Вентреска, кардиналите всъщност

са го избрали за папа?

- Точно така. Нещо повече, законът посочва, че изборът

чрез адорация има по-голяма сила от изискванията

за избираемост на кардинала и позволява да бъде избран

какъвто и да е духовник - обикновен свещеник, епископ

или кардинал. Така че, както виждате, чрез тази

процедура шамбеланът имаше право да бъде избран за

папа. - Доктор Ванек погледна право към камерата. -

Фактите са следните... снощи Карло Вентреска беше избран

за папа. Той управлява малко под седемнайсет ми-

нути. И ако чудотворно не се беше възнесъл в огнен стълб,

сега щеше да е погребан във ватиканските подземия при

другите папи.

- Благодаря ви, доктор Ванек. - Глик с дяволито намигване

се обърна към Макри. - Изключително интересно...

* [Закон] за избор на римски папа (лат.). - Б. пр.

Високо на стъпалата на римския Ко-

лизей Витория се засмя и му извика:

- Побързай, Робърт! Знаех си, че

трябва да се омъжа за някой по-млад! - Усмивката й

беше вълшебна.

Той се мъчеше да не изостава, ала краката му се бяха

вкаменили.

- Почакай. Моля те...

Главата му се пръскаше.

Робърт Лангдън се събуди.

Мрак.


Дълго лежа неподвижно в чуждата мекота на леглото,

без да си спомни къде се намира. Възглавниците бяха

пухени и огромни. Ухаеше на сушени ароматни листа.

Двукрила стъклена врата в отсрещния край на стаята

водеше към разкошен балкон, където подухваше приятен

ветрец под сегиз-тогиз скриващата се зад облаците

луна. Опита се да се сети как се е озовал тук... и къде е

всъщност.

В паметта му се понесоха сюрреални образи...

Клада от. мистичен огън... .ангел, материализирал се

от тълпата... нейната мека ръка стиска неговата и го

повежда в нощта... води изтощеното му, измъчено тяло

по улиците... води го тук... в този апартамент... полу-

заспал го натиква под горещия душ... довежда го до това

легло... и бди над него, докато той заспива.

В сумрака видя второ легло. Завивките бяха разхвърляни,

ала леглото бе празно. От съседното помещение се

чуваше плискаце на вода.

Докато гледаше леглото на Витория, той видя избро-

дирания на възглавницата герб. ХОТЕЛ „БЕРНИНИ".

Усмихна се. Витория беше направила добър избор. Европейски

разкош, изглед към Тритона на Бернини... в цял

Рим нямаше по-подходящ хотел.

Чу чукане и разбра какво го е събудило. Някой хлопаше

на вратата. Все по-силно.

Смутен, той стана. „Никой не знае, че сме тук" - помисли

си американецът и изпита смътно безпокойство.

Навлече мекия халат с емблемата на хотела и излезе във

вестибюла на апартамента. Застана за миг пред тежката

дъбова врата, после я отвори.

И се озова пред як мъж в пищна лилаво-жълта униформа.

- Аз съм лейтенант Шартран - каза мъжът. - От ва-

тиканската швейцарска гвардия.

Лангдън много добре знаеше кой е.

- Как... как ни открихте?

- Снощи ви видях да напускате площада. Проследих

ви. Добре, че още сте тук.

Робърт изпита внезапна тревога. Зачуди се дали кардиналите

не са пратили Шартран да ги върне във Ватикана.

В крайна сметка само те двамата освен колегията

на кардиналите знаеха истината. И затова бяха опасни.

- Негово светейшество ме помоли да ви дам това -

продължи лейтенантът и му подаде плик, запечатан с

ватиканския печат. Лангдън го отвори и прочете написаното

на ръка писмо.

Господин Лангдън и госпожице Ветра,

Въпреки че изпитвам силно желание да ви помоля за

дискретност относно събитията от последното денонощие,

не мога да искам от вас повече, отколкото вече

дадохте. Затова скромно се оттеглям с надеждата, че

ще оставите сърцата си да ви водят. Днес светът изглежда,

по-хубав... може би въпросите имат по-голяма сила

от отговорите.

Вратата ми винаги е отворена за вас,

Саверио Мортати

Лангдън прочете писмото два пъти. Колегията на кардиналите

очевидно си беше избрала благороден и великодушен

водач.


Преди да успее да каже нещо, Шартран извади малко

пакетче.


- Знак на благодарност от Негово светейшество.

Лангдън взе пакетчето. Беше тежко, увито в кафява

хартия.

- С папски указ този предмет ви се отпуска в безсрочен



заем от свещения папски трезор - поясни лейтенантът.

- Негово светейшество ви моли само в завещанието

си да се погрижите да бъде върнат във Ватикана.

Лангдън отвори пакета и онемя. Беше клеймото. Илю-

минатският диамант.

Шартран се усмихна.

- Бог с вас. - После се обърна и понечи да си тръгне.

- ... Благодаря - едва успя да промълви Лангдън,

хванал с треперещи ръце безценния подарък.

В коридора гвардеецът се поколеба.

- Може ли да ви попитам нещо, господин Лангдън?

- Разбира се.

- С колегите ми сме любопитни. Онези последни няколко

минути... какво всъщност се случи в хеликоптера?

Лангдън отново изпита тревога. Знаеше, че този момент

наближава - мигът на истината. Докато предишната

вечер бяха напускали площад „Св. Петър", двамата с

Витория бяха обсъдили този въпрос. И бяха взели решение.

Още преди писмото на папата.

Бащата на Витория бе мечтал неговото откритие да

донесе духовно пробуждане. Той определено не беше предвиждал

събитията от предишната нощ, ала оставаше неопровержимият

факт... в този момент хората по целия

Свят разсъждаваха за Бог така, както никога в миналото.

Робърт и Витория нямаха представа колко време ще

продължи магията, но знаеха, че никога няма да я развалят

със скандали и съмнения. „Неведоми са пътищата

Господни" - каза си Лангдън и кисело се зачуди дали

случайно... съвсем случайно... събитията от предишния

ден в края на краищата не са били по Божия воля.

- Господин Лангдън? - каза Шартран. - Питах за

хеликоптера.

Професорът тъжно се усмихна.

- Да, знам... - Усети, че думите потичат не от ума, а

от сърцето му. - Може.да е заради шока от падането...

но паметта ми... изглежда... всичко ми е като в мъгла.

Шартран провеси нос.

- Нищо ли не си спомняте?

Лангдън въздъхна.

- Боя се, че това завинаги ще остане загадка.

Робърт Лангдън се върна в спалнята и очакващата го

гледка го накара да се закове на място. Облегнала гръб

на парапета, Витория стоеше на балкона и се взираше в

него. Приличаше на небесно видение... сияен силует,

очертан на фона на луната. В бялата си хавлия можеше

да е римска богиня - стегнатият колан подчертаваше

формите на стройното й тяло. Зад нея над Тритона на

Бернини висеше светла мъгла, напомняща ореол.

Лангдън усети диво привличане... по-силно, отколкото

към всяка друга жена в живота си. Внимателно остави

илюминатския диамант и писмото на папата на нощното

шкафче - по-късно щеше да има време да й обясни

всичко - и излезе на балкона при нея.

- Ти си буден - прошепна тя. - Найпосле.

Лангдън се усмихна.

- Дълъг ден.

Младата жена прокара пръсти през буйната си коса и

предницата на халата й леко се разтвори.

- А сега... предполагам, че си искаш наградата.

Забележката го свари неподготвен.

- Хмм... Моля?

- Ние сме възрастни хора, Робърт. Можеш да си го

признаеш. Изпитваш желание. Виждам го в очите ти.

Силен плътски глад. — Тя се усмихна. - И аз го изпитвам.

И скоро ще задоволим това желание.

- Наистина ли? - Лангдън се окуражи и пристъпи

към нея.

- Напълно. - Витория протегна менюто за румсър-

вис. - Поръчах всичко, каквото имат.

Пиршеството беше разкошно. Вечеряха заедно на лунна

светлина, седнали на балкона. Пиха вино и разговаряха

до късно през нощта.

Лангдън не трябваше да е специалист по история на

символите, за да разчете знаците, които му пращаше

Витория. По време на десерта от крем от къпини и

малини и горещо римско кафе тя притисна босите си

крака към него под масата и впери зноен поглед в

очите му. Явно искаше да остави вилицата си и да я

отнесе в обятията си в спалнята.

Ала Лангдън не направи нищо. Остана съвършен

джентълмен. „Тази игра може да се играе от двама" -

реши той и скри усмивката си.

Когато изядоха всичко, той седна на ръба на леглото

си, започна да върти илюминатския диамант в ръце

и да коментира невероятната му симетрия. Витория

го зяпаше и смущението й прерастваше в очевидно раздразнение.

- Тази амбиграма ти е страшно интересна, нали? -

попита тя.

Лангдън кимна.

- Направо е хипнотична.

- Би ли казал, че е най-интересното нещо в стаята?

Той се почеса по темето и се престори, че мисли.

- Е, има само едно нещо, което ме интересува повече.

Тя усмихнато пристъпи към него.

- А именно?

- Как си опровергала оная теория на Айнщайн с

помощта на риба тон.

Витория вдигна ръце.

- Dio mm! Стига с тази риба тон! Не си играй с мен,

предупреждавам те.

Той широко се усмихна.

- Може за следващия си експеримент да проучиш

камбалите и да докажеш, че Земята е плоска.

Витория кипеше, но на устните й се появи усмивка.

- За твоя информация, професоре, следващият ми

експеримент ще влезе в историята на науката. Възна-

мерявам да докажа, че неутриното има маса.

върИху пнреегдои иЛ агног дпърни кдоа вуас пвеъер хдуа лкеагжлое тно.е що се хвърли

- Надявам се, че вярваш в отвъдния живот, Робърт

Лангдън. - Тя го възсеДна и се засмя. В очите й пламтяха

дяволити огънчета.

- Всъщност винаги ми е било трудно да си представя

нещо отвъд този свят.

- Наистина ли? Никога ли не си изпитвал религиозно

преживяване? Съвършен миг на пълен унес?

Той поклати глава.

- Не, и сериозно се съмнявам, че съм от хората, които

изобщо могат да изпитат религиозно преживяване.

Витория смъкна халата си.

- Никога не си бил в леглото с йога, нали?





1   ...   32   33   34   35   36   37   38   39   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница