На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница8/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   40

му интелект сякаш нямаше нищо общо.с душата му.

- Да не смяташ, че ЦЕРН е толкова важен за бъдещето

на Земята, че сме освободени от морални задължения?

- Недей да спориш за морал с мен. Когато сте създали

този образец, вие сте престъпили границата и сте изложили

на опасност цялата лаборатория. Аз се опитвам да

защитя не само работните места на три хиляди учени, но

и репутацията на баща ти. Помисли за него. Човек като

баща ти не заслужава да го запомнят като създател на

оръжие за масово унищожение.

Този път ударът му бе насочен точно. „Аз убедих баща

ми да създаде образеца. Вината е моя!"

Когато вратата се отвори, Кьолер все още говореше.

Витория слезе от асансьора, извади телефона си и опита

повторно.

Пак нямаше сигнал. „По дяволите!" Тя се запъти към

изхода.

- Спри, Витория - астматично задъхан, директорът я



последва. - Почакай, трябва да го обсъдим.

- Basta di parlare!*

- Помисли за баща си - не отстъпваше Кьолер. - Какво

щеше да направи той?

Тя продължаваше да върви.

- Не бях съвсем откровен с теб, Витория.

Младата жена забави крачка.

- Не знам какво съм си мислил - рече директорът. ~

Просто се опитвах да те предпазя. Само ми кажи какво

искаш. Трябва да сме единни.

Тя спря, но не се обърна.

- Искам да намеря антиматерията. Искам да знам и

кой е убил баща ми. - И зачака.

Кьолер сви рамене.

- Вече знаем кой е убил баща ти, Витория. Съжалявам.

Сега вече Витория се завъртя към него.

- Какво?

- Не знаех как да ти го кажа. Трудно е...

- Знаеш кой е убил баща ми?!

- Имаме доста добра представа, да. Убиецът е оставил

нещо като визитна картичка. Тъкмо затова повиках господин

Лангдън. Организацията, която е поела отговорността,

е по неговата специалност.

- Каква организация? Терористична ли?

- Те са откраднали четвърт грам антиматерия, Витория.

Тя погледна Робърт Лангдън, който стоеше в отсрещния

край на помещението. Всичко започваше да си идва

на мястото. „Това обяснява потайността." Витория се

изненада, че не се е сетила досега. Значи в края на краищата

Кьолер се бе свързал с властите. С властите. Сега

й се струваше очевидно. Робърт Лангдън беше американец,

късо подстриган, консервативен, явно изключител-

* Стига приказки (ит.). - Б. пр.

но интелиге^1тен. Какъв друг можеше да е? Трябваше да

се сети още отначало. Отново я обзе надежда и тя се обърна

към него.

- Искам да знам кой е убил баща ми, господин Лангдън.

Искам да знам също дали вашата служба може да

открие антиматерията.

Лангдън се смути.

- Моята служба ли?

- Предполагам, че сте от американското разузнаване,

- Всъщност... не...

- Господин Лангдън е професор по история на изкуството

в Харвардския университет - намеси се Кьолер.

Сякаш я обляха със студена вода.

- Преподавател по история на изкуството?

- Той е специалист по култова символика. - Директорът

въздъхна. - Витория, ние смятаме, че баща ти е бил

убит от сатанински култ.

Тя чу думите, ала разумът й отказа да ги възприеме.

„Сатанински култ."

- Организацията, която пое отговорността, се нарича

„илюминати".

Витория погледна Кьолер, после Лангдън, като се чудеше

дали това не е някаква извратена шега.

- Илюминати ли? - попита тя. - Като баварските

илюминати ли?

Директорът се смая.

- Чувала ли си за тях?

Младата жена усети, че още малко и ще се разплаче

от яд.


- „Баварските илюминати: новият световен ред". Компанията

производител е „Стив Джаксън Геймс". Половината

техници в лабораторията я играят по интернет. -

Гласът й секна. - Но не разбирам...

Кьолер стрелна Лангдън със сконфузен поглед.

Професорът кимна.

- Популярна игра. Древно братство превзема света.

Полуисторическа. Не знаех, че се играе и в Европа.

Витория се обърка.

- За какво говорите? Илюминатите ли? Та това е компютърна

игра!

- Витория, илюминатите са организацията, поела отговорността



за убийството на баща ти — повтори директорът.

Витория направи всичко възможно, за да спре напиращите

си сълзи. Насили се да се овладее и да прецени

положението логично. Ала колкото повече се опитваше,

толкова по-малко разбираше. Бяха убили баща й. Бяха

се справили с охраната на ЦЕРН. Някъде имаше бомба

със задействан часовников механизъм, вината за която

носеше тя. И директорът беше повикал преподавател по

история на изкуството да им помогне да открият някакво

митично братство сатанисти.

Изведнъж се почувства съвсем сама. Обърна се, но

Кьолер й препречи пътя, бръкна в джоба си, извади смачкан

факс и й го подаде.

Витория го погледна и ужасено се олюля.

- Жигосали са го - каза сакатият физик. - Жигосали

са го по гърдите, по дяволите.

Секретарката Силви Боделок бе в паника.

Разхождаше се в празната приемна

пред кабинета на директора. „Къде се е

дянал, по дяволите? Какво да правя?"

Този ;(ен не беше нормален. Разбира се, всеки работен

ден при Максимилиан Кьолер притежаваше потенциала

да е странен, но днес директорът бе в рядка форма.

- Намерете ми Леонардо Ветра! - нареди той, когато

сутринта Силви дойде на работа.

Секретарката надлежно прати пейджърно съобщение

и имейл и телефонира на изтъкнатия учен.

Нищо.


Кьолер бясно напусна кабинета си, явно за да търси

Ветра сам. Когато след доста време се върна, определено

не изглеждаше добре... не че някога изглеждаше добре.

но този път видът му беше по-лош от обикновено. Заключи

се в кабинета си и Силви го чу да влиза в интернет,

да телефонира, да праща факсове и да разговаря. После

пак излезе. Оттогава не се беше връщал.

Секретарката бе решила да не обръща внимание на

странностите на поредната Кьолерова мелодрама, ала започна

да се тревожи, когато директорът не се прибра за

ежедневните си инжекции. Физическото му състояние

изискваше редовно лечение и когато насилеше късмета

си, резултатите бяха плачевни- респираторен шок, пристъпи

на кашлица и лудо търчане на болничния персонал.

Понякога й се струваше, че на Максимилиан Кьолер

не му се живее повече.

Тя се замисли дали да не му прати съобщение по пей-

джъра, но се беше научила, че гордостта на Кьолер не

търпи милосърдието. Предишната седмица толкова се бе

разярил на един гостуващ 5^ен, който беше проявил прекалено

съчувствие към него, че се бе изправил на крака

и го беше замерил с папката си по главата. Когато бе

разлютен, крал Кьолер можеше да е изненадващо чевръст.

В момента обаче безпокойството на Силви за здравето

на директора отстъпваше на заден план... заменено от

много по-неотложна дилема. Преди пет минути се бяха

обадили от телефонната централа на ЦЕРН, за да съобщят,

че спешно търсели Кьолер.

- Няма го - бе отвърнала секретарката.

Тогава телефонистката й беше казала кой го търси.

Силви се бе засмяла.

- Шегуваш се, нали? - Тя скептично се навъси. -

Значи е истина. Добре, разбирам. Можеш ли да попиташ...

- Жената въздъхна. - Не. Няма нищо. Кажи му

да почака. Веднага ще потърся директора. Да, ясно. Ще

побързам.

Но не успя да го открие. Три пъти му позвъни по

мобилния телефон и всеки път й отговаряше един и същи

глас:

- Няма връзка с този телефонен номер. - „Как няма



връзка? Къде може да е?" Силви набра номера на пейдж-

ъра му. Два пъти. Никакъв отговор. Това изобщо не беше

типично за него. Прати имейл на мобилния му компютър.

Нищо. Все едно бе изчезнал от лицето на Земята.

„Какво да правя?" - питаше се тя.

Освен да претърси целия комплекс на ЦЕРН, Силни

знаеше, че има само още един начин да привлече вниманието

на директора. Кьолер нямаше да се зарадва, но не

биваше да карат човека на телефона да чака. А той като

че ли не беше в настроение да му отговорят, че директора

го няма.

Стресната от собствената си дързост, секретарката взе

решение. Влезе в кабинета на Кьолер и се приближи до

металната кутия на стената зад бюрото му. Вдигна кутията,

разгледа пулта и откри нужния бутон.

После дълбоко си пое дъх и вдигна микрофона.

Витория не помнеше как са стигнали до

главния асансьор, но така или иначе бяха

в него. И се качваха. Кьолер седеше зад

нея и дишаше тежко. Загриженият поглед на Лангдън

минаваше през нея като през призрак. Той бе взел факса

от ръката й и го беше прибрал в джоба на сакото си, ала

образът все още пламтеше в паметта й.

Докато асансьорът се издигаше, светът на Витория

потъваше в мрак. „Татко!" Тя мислено го търсеше. Само

за миг се озова заедно с него в оазиса на спомените си.

Беше деветгодишна, спускаше се по обраслите с еделвайс

склонове и швейцарското небе се въртеше над нея.

„Татко! Татко!"

Леонардо Ветра се смееше до нея с грейнало лице.

- Малкият ми Айнщайн.

Тя се намръщи.

- Той е имал грозна коса. Виждала съм го на снимка.

- Затова пък е имал умна глава. Обясних ти какво е

доказал, нали?

Витория се ококори от ужас.

- Татко! Не! Ти ми обеща\

- Е равно на М по С на квадрат! - Той игриво я погъ-

деличка. - Е равно на М по С на квадрат!

- Никаква математика\ Казах ти! Мразя я!

- Радвам се да го чуя. Защото на момичетата изобщо

не им е позволено да се занимават с математика.

Витория се закова на място.

- Наистина ли?

- Разбира се. Всеки го знае. Момичетата си играят с

кукли. Момчетата се занимават с математика. Никаква

математика за момичетата. На мен дори ми е забранено

да разговарям с момиченца за математика.

- Какво?! Но това не е честно!

- Правилата са си правила. Абсолютно никаква математика

за момиченца.

Витория се ужаси.

- Ама куклите са досадни!

- Съжалявам -~ отвърна баща й. - Мога да ти разкажа

за математиката, но ако ни пипнат... - Той нервно

огледа пустите хълмове.

Детето проследи погледа му.

- Добре - прошепна то. - Разкажи ми тихичко.

Движението на асансьора я сепна. Витория отвори очи.

Него го нямаше.

Действителността я обгърна с ледената си хватка. Тя

погледна Лангдън. Искрената загриженост в очите му бе

като топлота на ангел хранител, особено в присъствието

на студения Кьолер.

В ума й безмилостно запулсира една-единствена мисъл.

„Къде е антиматерията?"

Щеше да получи ужасяващия отговор само след миг.

- Максимилиан Кьолер. Моля, незабавно

се обадете в кабинета си.

Вратите на асансьора се отвориха към

централното фоайе и слънчевите лъчи пронизаха очите

на Лангдън. Преди ехото на съобщението по аудиоуред-

бата да е заглъхнало, всички електронни устройства на

инвалидната количка на Кьолер едновременно започнаха

да пиукат и звънят. Пейджърът му. Телефонът му.

Имейлът му. Очевидно озадачен, той се вторачи в мигащите

лампички. Директорът беше излязъл на повърхността

и с него отново имаше връзка.

„Господин Кьолер. Моля, обадете се в кабинета ей."

Произнасянето на името му по аудиоуредбата сепна

директора.

Той вдигна очи. Първоначално ядосаният му вид почти

незабавно се смени със загрижено изражение. Погледът на

Лангдън срещна неговия, после и на Витория. Тримата за

миг останаха неподвижни, сякаш обединилото ги предчувствие

беше стопило цялото напрежение помежду им.

Кьолер вдигна мобилния си телефон от страничната

облегалка на инвалидната количка, на^ра вътрешния

номер и сподави поредния пристъп на кашлица. Витория

и Лангдън безмълвно чакаха.

- Тук е... Кьолер - изхриптя директорът. - Да? Бях

под земята, нямах връзка. - Докато слушаше, той се

ококори. - Кой? Да, свържете ме. - Последва пауза. -

Ало? Тук е Максимилиан Кьолер. Аз съм директор на

ЦЕРН. С кого говоря?

Витория и Лангдън мълчаливо наблюдаваха Кьолер.

- Този разговор не е за телефон - каза накрая директорът.

- Идвам веднага. - Той пак се закашля. - Чакайте

ме... на летище „Леонардо да Винчи". След чети-

рийсет минути. - Кьолер вече се задушаваше. Избухна

в пристъп на кашлица и едва успя да произнесе: - Веднага

намерете кутията... идвам. - После изключи телефона.

Витория се втурна към него, ала Кьолер вече не можеше

да говори. Тя извади мобилния си телефон и набра

номера на лечебницата на ЦЕРН. Лангдън се чувстваше

като кораб в периферията на буря... подхвърлян от вълните,

ала встрани от центъра на събитията.

„Чакайте ме на летище „Леонардо да Винчи" - отекваха

в Главата му думите на директора.

От колебливите сенки, които цяла сутрин бяха замъглявали

мислите му, за миг се оформи ясен образ. Той

усети, че в него се отваря врата... сякаш току-що бе прекрачил

някакъв тайнствен праг. „Амбиграмата. Убитият

свещеник/учен. Антиматерията. А сега и... целта." Летище

„Леонардо да Винчи" можеше да означава само едно.

И в този миг на мрачно откровение Лангдън разбра, че е

пресякъл границата. Че е повярвал.

„Пет килотона. Да бъде светлина."

Появиха се двама санитари в бели престилки - прекосиха

фоайето тичешком, приклекнаха до Кьолер и му

поставиха кислородна маска. Учените наоколо спряха и

ги загледаха.

Кьолер два пъти дълбоко си пое дъх, смъкна маската

и все още задъхан, погледна Витория и Лангдън.

- Рим.

- Рим ли? - попита Витория. - Антиматерията в Рим



ли е? Кой се обади?

Лицето на директора бе сгърчено, сивите му очи бяха

влажни.

- Швейцарците... - Той се задави и санитарите отново



му сложиха маската. Докато се готвеха да го отведат,

Кьолер хвана Лангдън за ръката.

Професорът кимна. Знаеше.

- Идете... - изхриптя през маската Кьолер. - Идете...

обадете ми-се... - Санитарите го откараха.

Прикована на мястото си, Витория го проследи с поглед.

После се обърна към Лангдън.

- В Рим ли? Но... какви швейцарци?

Лангдън постави ръка на рамото й и едва чуто прошепна:

- Швейцарската гвардия. Охраната "на Ватикана.

Космическият самолет Х-33 с рев излетя

в небето и се понесе на юг към Рим. Лан-

гдън мълчеше. Последните петнадесет

минути бяха минали като насън. Едва след като разказа

на Витория за илюминатите и тяхната борба срещу Ватикана,

започваше да осъзнава положението, в което се

намираха.

„Какви ги върша, по дяволите? - чудеше се Лангдън.

- Трябваше да се прибера у дома, когато имах възможност!"

Дълбоко в душата си обаче знаеше, че изобщо не е

имал такава възможност.

Здравият му разум категорично беше настоявал да се

прибере в Бостън. И все пак научното удивление бе надделяло.

Изчезването на илюминатите, в което беше вярвал,

изведнъж заприличваше на блестяща измама. Копнееше

за доказателство. За потвърждение. А и го гризеше

съвестта. Кьолер бе болен, Витория беше съвсем сама

и Лангдън съзнаваше, че ако познанията му за илюминатите

по някакъв начин могат да помогнат, той е морално

задължен да е там.

Ала имаше още нещо. Въпреки че се срамуваше да го

признае, първоначалният му ужас от местонахождението

на антиматерията не се дължеше само на опасността

за живота на хората във Ватикана, но и на друго.

Изкуството.

В най-голямата художествена колекция на света имаше

бомба с часовников механизъм. Ватиканският музей

помещаваше над шестдесет хиляди безценни произведения

в хиляда четиристотин и седем стаи - Микеланджело,

да Винчи, Бернини, Ботичели. Питаше се дали ако се

наложи, могат да се евакуират всички творби. Знаеше,

че не е възможно. Много скулптури тежаха тонове. А и

най-големите съкровища бяха архитектурни - Сикс-

тинската капела, базиликата „Свети Петър", прочутото

спирално стълбище на Микеланджело, водещо към Museo

Vaticano - безценни свидетелства за творческия му гений.

Лангдън се зачуди след колко време ще се изтощи

батерията на контейнера.

- Благодаря ви, че дойдохте - тихо каза Витория.

Професорът се откъсна от унеса си и вдигна поглед.

Младата жена седеше оттатък пътеката. Дори на студената

флуоресцентна светлина от нея се излъчваше самообладание

- почти магнетична хармония. Сега дишането

й изглеждаше по-дълбоко, сякаш в нея се бе възпламе-

нила искрата на самосъхранението... копнеж за справедливост

и възмездие, подхранван от обичта към баща й.

Очите й безмълвно разкриваха признателността й.

Самолетът слабо се разтърси и Лангдън трепна от

страх. Отново се почувства като в капан в този самолет

без прозорци и се опита да си представи, че е на открито.

Каква ирония! Защото се бе случило тъкмо на открито.

Смазващ мрак. Професорът пропъди спомена от ума си.

Стара история.

Витория го наблюдаваше.

- Вярвате ли в Бог, господин Лангдън?

Въпросът го стресна. Сериозният й глас беше още по-

разоръжаващ. „Дали вярвам в Бог?" Бе се надявал да

прекарат пътуването в по-лек разговор.

„Духовна загадка - помисли си той. - Така ме наричат

приятелите ми." Макар че години наред беше изучавал

религията, Лангдън не бе религиозен. Уважаваше

въздействието на вярата, благотворителността на църквите,

силата, която религията даваше на много хора... и

все пак интелектуалното блокиране на съмнението, задължително,

ако човек истински трябваше да „вярва",

винаги се беше оказвало прекалено голяма пречка за неговия

научен ум.

- Ще ми се да вярвам - чу се да отвръща Лангдън.

Отговорът на Витория не съдържаше осъдителност или

предизвикателство.

- Тогава защо не вярвате"!

Той се подсмихва.

- Ами, не е толкова просто. Да имаш вяра изисква

скокове на вярата, интелектуално допускане на чудеса -

непорочни зачатия и божествени намеси. И после идват

правилата за поведение. Библията, Коранът, будистките

писания... всички те имат еднакви изисквания - и сходни

наказания. Според тях, ако не живея по определени

правила, ще ида в ада. Не мога да си представя Бог,

който управлява по този начин.

- Надявам се, че не позволявате на студентите си така

безсрамно да избягват въпросите.

Забележката го свари неподготвен.

- Моля?


- Господин Лангдън, не ви питам дали вярвате в онова,

което казват за Бог хората. Питам ви дали вярвате в

Бог. Има разлика. Свещените писания са разкази... истории

и легенди за опитите на човек да разбере потребността

си от смисъл на собственото си съществуване. Не "

ви моля да правите литературен анализ. Питам ви дали

вярвате в Бог. Когато лежите под звездите, усещате ли

божественото? Чувствате ли, че виждате делото на Божията

ръка?

На Лангдън му трябваше доста време, за да обмисли



въпроса й.

- Прекалено съм любопитна — извини се Витория.

- Не, просто...

- Сигурно обсъждате въпроси на вярата със своите

студенти.

- Постоянно.

- И предполагам, че играете ролята на противник на

религията. За да подклаждате спора.

Професорът се усмихна.

- Сигурно и вие преподавате.

- Не, но съм се учила от майстор. Баща ми можеше

да поддържа и двете страни на'Мьобиусова лента.

Лангдън се засмя и си представи изкусно изработена

Мьобиусова лента - усукан хартиен пръстен, който

технически имаше само една страна. За пръв път

бе видял едностранната фигура в творбата на М. К.

Ешер*.

*Мориц Корнелис Ешер (1898-1972) - холандски график. пр.



- Може ли да ви попитам нещо, госпожице Ветра?

- Наричайте ме Витория. От това „госпожице Ветра"

се чувствам стара.

Той вътрешно въздъхна, внезапно усетил собствената

си възраст.

- Аз съм Робърт.

- Щяхте да ме питате нещо.

- Да. Като учен и дъщеря на католически свещеник,

какво мислите за религията вие?

Витория се замисли и отметна кичур коса от очите си.

- Религията е като език или рокля. Ние гравитираме

около обичаите, с които сме израснали. В крайна сметка

обаче всички твърдим едно и също. Че животът има смисъл.

Че сме благодарни на силата, която ни е създала.

Лангдън се заинтригува.

- Искате да кажете, че това дали човек е християнин,

или мюсюлманин се определя от месторождението му,

така ли?


- Не е ли очевидно? Погледнете разпространението на

религията по света.

- Значи вярата е въпрос на случайност?

- Едва ли. Вярата е универсална. Конкретните ни начини

за нейното разбиране са условни. Едни се молят на

Иисус, други ходят в Мека, трети изучават елементарните

частици. В края на краищата всички просто търсим

истината, която е по-голяма от нас.

На Лангдън му се искаше студентите му да могат да

се изразяват толкова ясно. По дяволите, искаше му се

той да може да се изразява толкова ясно.

- Ами Бог? - попита професорът. - Вярвате ли в Бог?

Витория дълго мълча.

- Науката ми показва, че Бог трябва да съществува.

Разумът ми твърди, че никога няма да разбера Бог. Сърцето

ми казва, че не съм създадена за това.

„Кратко и ясно" - помисли си той.

- Значи вярвате, че Бог е факт, но ние никога йяма да

Го разберем.

- Да Я разберем - усмихна се Витория. - Вашите

индианци са били прави.

Лангдън се подсмихна.

- Майката Земя.

- Гея. Планетата е организъм. Всички ние сме клетки

с различни функции. И същевременно сме взаимосвързани.

Служим едни на други. Служим на цялото.

Докато я гледаше, той усети, че в него се раздвижва

нещо, което отдавна не беше изпитвал. В очите й имаше

омайваща яснота... и чистота - в гласа й. Привличаше го.

- Нека ви попитам още нещо, господин Лангдън.

- Робърт - поправи я професорът. - „От това „господин

Лангдън" се чувствам стар!" И хайде да минем на

„ти".

- Ако не възразяваш, че те питам, Робърт, как се



замеси в тази история с илюминатите?

Лангдън се замисли.

- Всъщност заради парите.

Витория изглеждаше разочарована.

- Заради парите ли? За консултациите ти ли, искаш

да кажеш?

Разбрал как са прозвучали думите му, той се засмя.

- Не. Имам предвид парите като банкноти. - Професорът

бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и

намери един долар. - Заинтересувах се от култа, когато

научих, че американските пари са покрити със символи

на илюминатите.

Витория присви очи. Очевидно не знаеше дали да приеме

обяснението му сериозно.

Лангдън й подаде банкнотата.

- Погледни гърба й. Виждаш ли големия печат вляво?

1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница