На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница9/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   40

Тя обърна долара.

- Пирамидата ли имаш предвид?

- Пирамидата. Знаеш ли какво общо имат пирамидите

с американската история?

Младата жена сви рамене.

- Точно така - каза Лангдън. - Абсолютно нищо.

Тя се намръщи.

- Тогава защо пирамидата © главен символ във вашия

голям печат?

- Това е малко тайнствена история - отвърна професорът.

- Пирамидата е окултен символ, който представлява

приближаването към абсолютния източник на просветление.

Виждаш ли какво има отгоре й?

Витория отново погледна банкнотата.

- Око, вписано в триъгълник.

- Нарича се „тринакрия". Виждала ли си някъде другаде

това око, вписано в триъгълник?

Тя се замисли за миг.

- Всъщност да, обаче не съм сигурна...

- Тринакрията е символ на масонските ложи по света.

- Значи символът е масонски, така ли?

- Не. На илюминатите е. Те го наричали „сияйна делта".

Призив за просветена промяна? Окото представлява

способността на илюминатите да проникват навсякъде и

да наблюдават всичко. Сияйният триъгълник е символ

на просвещението. А триъгълникът в същото време е

гръцката буква „делта", която е математически символ

на...


- На промяната. На прехода.

Той се усмихна.

- Забравих, че разговарям с учен.

- Значи искаш да кажеш, че големият печат на Съединените

щати е призив за просветена, всевиждаща промяна,

така ли?


- Някои биха я нарекли Нов световен ред.

Витория се сепна и пак погледна банкнотата.

- Надписът под пирамидата гласи „Novus... ordo...

- „Novus ordo seculorum". Това значи „Нов световен

ред".

- Думата „seculorum" не показва ли, че става въпрос



за нерелигиозен ред?

- Да. Изразът не само ясно посочв£\ целта на илюминатите,

но и противоречи на заявлението, отпечатано до

него; „Вярваме в Бог".

- Но как е възможно цялата тази символика да се

появи върху най-силната валута в света?

- Повечето учени смятат, че е станало чрез вицепрезидента

Хенри Уолас. Той бил високопоставен масон и

определено имал връзки е илюминатите. Никой не знае

дали е бил член на братството, или неволно е попаднал

под тяхно влияние. Но именно Уолас убедил президента

да утвърди големия печат.

- Как? Защо президентът се е съгласил...

- Става дума за президента Франклин Делано Руз-

велт. Уолас просто му е казал, че „Novus ordo seculorum"

значи „нов курс"*.

Витория не изглеждаше убедена.

- И Рузвелт не е накарал някой друг да погледне символа

преди да нареди на държавната хазна да го отпечата?

- Не е имало нужда. С Уолас били като братя.

- Като братя ли?

- Провери в учебника си по история - усмихна се

Лангдън. - Франклин Делано Рузвелт е бил известен

масон.


Докато самолетът се спускаше към международното

летище „Леонардо.да Вин-

чи", Лангдън затаи дъх. Витория седеше

срещу него, затворила очи-, сякаш се опитваше да овладее

положението. Машината най-после кацна и рулира

към частен хангар.

- Съжалявам за бавния полет - извини се излезлият

от кабината пилот. - Не можех да развия пълна скорост

заради забраната за шум над населено място.

Лангдън си погледна часовника. Бяха стигнали за тридесет

и седем минути.

Пилотът отвори външната врата.

- Някой ще ми обясни ли какво става?

* Икономически и политически принципи, възприети от Ф. Д. Рузвелт

през ЗО-те, години на XX в. за възстановяване на САЩ след „Голямата

депресия". - Б. пр.

Не му отговори нито Витория, нито Лангдън.

- Добре де - протегна се той. - Аз пък си имам кли-

матик и стерео в кабината.

Извън хангара грееше късно следобедно слънце. Лангдън

преметна сакото си през рамо. Витория вдигна лице

нагоре и дълбоко си пое дъх, сякаш слънчевите лъчи й

придаваха някаква загадъчна енергия.

„Средиземноморци" - вече изпотен, си помисли професорът.

- Не ти ли е късничко за анимационни филми? - без

да отваря очи, попита Витория.

- Моля?

- Часовника ти. Видях го в самолета.



Лангдън леко се изчерви. Беше свикнал да брани колекционерския

си часовник с Мики Маус, подарък от

родителите му. Въпреки глупаво протегнатите ръце на

Мики, които играеха ролята на стрелки, Лангдън от детството

си не бе носил друг часовник. Водонепроницаем и

светещ на тъмно, той беше идеален за плуване, а вечер и

за неосветените алеи на колежа. Когато студентите му

поставяха под въпрос вкуса му, той им отвръщаше, че

носи Мики, за да запази сърцето си младо.

- Шест часът е - каза професорът.

Витория кимна, все още със затворени очи.

- Струва ми се, че посрещачите ни пристигат.

Лангдън чу далечния вой, вдигна поглед и го присви

под лъжичката. От север се приближаваше хеликоптер -

носеше се ниско над пистата. Професорът се беше качвал

на хеликоптер само веднъж в долината на Палпа в Анди-

те, когато бе търсил пясъчните изображения на платото

Наска, и изобщо не му беше харесало. „Летяща консервена

кутия." След сутринта, прекарана в полети с космически

самолет, Лангдън се бе надявал Ватиканът да им

прати кола.

Но не би.

Вертолетът намали скоростта, увисна във въздуха и

се спусна към пистата пред тях. Отстрани на бялата машина

имаше герб - два ключа и папска тиара. Лангдън

добре го познаваше. Това беше традиционният печат на

Ватикана - символът на Светия престол или „светото

седалищ,е" на правителството, като „седалището" буквално

бе древният трон на свети Петър.

„Светият хеликоптер" - докато машината кацаше,

мислено изпъшка Лангдън. Беше забравил, че Ватика-

нът има такъв вертолет, с който откарваха папата до

летището, на срещи или в летния му палат в Гандолфо.

Професорът определено предпочиташе кола.

Пилотът скочи от кабината и закрачи към тях по пистата.

Сега бе ред на Витория да се разтревожи.

- Това ли е нашият пилот?

Лангдън споделяше загрижеността й.

- Да летим или да не летим. Това е въпросът.

Пилотът изглеждаше нагизден като за Шекспирова

мелодрама. Носеше пищна туника на вертикални яркосини

и златни райета със съответните панталони и гети.

Черните му обувки приличаха на пантофки. Отгоре на

всичко на главата му се мъдреше черна филцова барета.

- Традиционната униформа на швейцарската гвардия

- поясни Лангдън. - Проектирал я а самият Микеланджело.

- Когато мъжът се приближи, професорът потрепери.

- Признавам, че не е от най-добрите постижения

на Микеланджело.

Въпреки достолепното одеяние на пилота Лангдън

виждаше, че в него няма нищо надуто. Той се движеше с

цялата скованост и достойнство на американски морски

пехотинец. Ученият многократно беше чел за строгите

изисквания към елитната швейцарска гвардия. Набирани

от един от четирите католически кантона в Швейцария,

кандидатите трябваше да са швейцарци на възраст

между деветнадесет и тридесет години, да са високи най-

малко метър и седемдесет, да са служили в швейцарската

армия и да са ергени. Световните правителства завиждаха

на този папски корпус и го смятаха за най-вярната

и смъртоносна охрана в света.

- От ЦБРН ли сте? - попита пилотът, когато стигна

до тях. Гласът му звучеше като стомана.

- Да — потвърди Лангдън.

- Пристигнахте поразително бързо. - Той озадачено

погледна самолета Х-33. После се обърна към Витория.

- Имате ли други дрехи, госпожо?

- Моля?


Мъжът посочи краката й.

- Във Ватикана не се разрешават къси панталони.

Лангдън сведе очи към краката на Витория и се намръщи.

Бе забравил. Във Ватикана строго се забраняваха

голи крака над коляното - и за мъжете, и за жените.

Това правило- изразяваше уважение към светостта на

Божия град.

- Не нося нищо друго - отвърна тя. - Бързахме.

Видимо недоволен, гвардеецът кимна и се обърна към

Лангдън.


- Носите ли оръжие?

„Оръжие ли? - помисли си професорът. - Та аз не си

нося даже чисто бельо!" Той поклати глава.

Швейцарецът приклекна пред краката му и се зае да

го претърсва, като започна от чорапите. „Доверчив човек"

- каза си Лангдън. Силните длани на гвардееца се

изкачиха по краката му и стигнаха неприятно близо до

слабините му. Накрая швейцарецът завърши с гърдите

и раменете му. Очевидно доволен, че Лангдън е чист, той

се обърна към Витория и плъзна поглед по краката и

тялото й.

Тя го изгледа свирепо.

- Изобщо не си го помисляйте.

Мъжът заплашително се втренчи в нея. Витория дори

не трепна.

- Какво е това там? - Той посочи квадратната изпъкналост

в предния джоб на панталона й.

Витория извади свръхтънък мобилен телефон. Гвардеецът

го взе, включи го, изчака да чуе сигнала и след

като установи, че наистина е телефон, й го върна. Тя го

пъхна в джоба си.

-Моля, обърнете се - каза швейцарецът.

Младата жена се подчини, "разпери ръце и се завъртя

на триста и шестдесет градуса.

Гвардеецът внимателно я наблюдаваше. Лангдън вече

беше заключил, че тесните шорти и блуза на Витория не

изпъкват никъде, където не трябва. Явно и швейцарецът

стигна до съш;ия извод.

- Благодаря. Насам, моля.

Хеликоптерът на швейцарската гвардия продължаваше

да буботи. Витория се качи първа като опитна профе-

сионалистка, почти без да спира под въртяш;ите се вит-

ла. Професорът се позабави.

- Никакъв шанс ли няма да ни закарате с кола? -

полушеговито извика той на швейцареца, който вече се

настаняваше на пилотската седалка.

Не получи отговор.

А и знаеше, че при безумното шофиране в Рим с хеликоптер

навярно ще е по-безопасно. Дълбоко си пое дъх и

предпазливо се наведе под въртящите се перки.

- Намерихте ли контейнера? - извика Витория, докато'

пилотът форсираше двигателите.

Гвардеецът смутено погледна през рамо.

- Кое?


- Контейнера. Нали се свързахте с ЦЕРН заради един

контейнер?

Той сви рамене.

- Нямам представа за какво говорите. През целия ден

бяхме много заети. Командирът ми нареди да ви взема.

Не знам нищо повече.

Витория неуверено погледна Лангдън.

- Закопчайте се, моля - каза пилотът.

Лангдън се пресегна за предпазния си колан и го закопча.

Тънките стени на корпуса сякаш се готвеха да го

смажат. Хеликоптерът с рев се издигна във въздуха и

рязко зави на север към Рим.

Рим... древната caput mundi*, където някога бе управлявал

Цезар, където бяха разпнали свети Петър.

Люлката на модерната цивилизация. И в самия й център...

тиктакаща бомба.

* Световна столица (лат.). - Б. пр.

От въздуха Рим приличаше на лабиринт

- неразгадаема плетеница от древни пътища,

които лъкатушеха между сгради,

фонтани и рушащи се руини.

Ватиканският хеликоптер поддържаше малка височина

и летеше на северозапад в постоянния смог, който се

вдигаше от гъмжилото на земята. Лангдън гледаше мотопедите,

туристическите автобуси и пълчищата фиатче-

та, бръмчащи във всички посоки. „Кояанискаци" - спомни

си той думата на индианците хопи, която означаваше

„живот, излязъл от равновесие".

Витория мълчаливо седеше до него.

Хеликоптерът рязко зави.

Лангдън със свит стомах отправи поглед още по-нада-

леч. Очите му откриха рушащите се развалини на римския

Колйзей. Винаги го бе смятал за една от най-големите

иронии на историята. Днес величествен символ на възхода

на човешката култура и цивилизация, стадионът

векове наред беше бил център на варварски зрелища -

гладни лъвове, разкъсващи пленници, армии от роби,

биещи се до смърт, групови изнасилвания на екзотични

жени от далечни земи, както и публични обезглавявания

и кастрации. Нищо чудно, помисли си той, че Коли-

зеят бе послужил като архитектурен образец за харвард-

ското игрище - бейзболния стадион, на който всяка есен

се разиграваха древните дивашки традиции... обезумели

запалянковци, ревящи за кръв, когато Харвард биеше

Йейл.

Хеликоптерът полетя на север и Лангдън видя римския



форум - сърцето на предхристиянския Рим. Рушащите

се колони приличаха на съборени надгробни камъни

в гробище, което кой знае как не е било погълнато от

заобикалящия го метрополии

На запад се виеше широката долина на Тибър. Дори

от въздуха професорът виждаше, че водата е дълбока.

Кипящите течения бяха кафяви, пълни с наноси и пяна

от проливните дъждове.

- Право напред - каза пилотът и издигна вертолета

по-нависоко.

Лангдън и Витория погледнаха натам и го видяха. От

мъглата като планински връх се издигаше колосален купол

- базиликата „Свети Петър".

- Това вече е един от шедьоврите на Микеланджело -

каза Лангдън на младата жена.

Никога не беше виждал „Свети Петър" от въздуха.

Мраморната фасада пламтеше като огън под лъчите на

следобедното слънце. Украсена със сто и четиридесет статуи

на светци, мъченици и ангели, исполинската сграда

беше широка колкото две бейзболни игрища и дълга -

колкото цели шест. Вътре имаше място за над шестдесет

хиляди богомолци... над сто пъти повече от населението

на Ватикана, най-малката държава в света.

Колкото и да бе невероятно обаче, дори толкова грамадна

цитадела не можеше да засенчи площада отпред.

Гранитният площад „Св. Петър" представляваше гигантска

открита площ в сърцето на Рим, нещо като класически

Сентръл Парк. Двеста осемдесет и четири колони

описваха четири концентрични дъги пред базиликата -

архитектурен ефект, подсилващ величественото въздействие

на площада.

Докато се взираше във великолепния храм, Лангдън

се зачуди какво би си помислил свети Петър, ако сега бе

тук. Светецът беше умрял от жестока смърт, разпънат

на кръст с главата надолу точно на това място, и сега

почиваше в святата си гробница точно под централния

купол на базиликата на пет етажа под земята.

- Ватиканът - съобщи пилотът. Гласът му не звучеше

особено приветливо.

Лангдън отправи поглед към внушителните каменни

бастиони, които се извисяваха пред тях - непревзимае-

ма крепостна стена, заобикаляща комплекса - странно

земна защита за този духовен свят на тайни, власт и

мистерии.

- Виж! - ненадейно го хвана за ръката Витория и

възбудено започна да маха с ръка към площада „Св. Петър"

точно под тях. Професорът приближи лице към прозореца

и надзърна навън.

- Ето там - посочи тя.

Лангдън проследи показалеца й. Отсрещният край на

площада приличаше на паркинг, на който бяха спрели

десетина буса. На покривите им бяха монтирани грамадни

сателитни чинии, носещи познати надписи:

ТЕЛЕВИЗОР ЕУРОПЕА

ВИДЕО ИТАЛИЯ

БИ БИ СИ


ЮНАЙТЕД ПРЕС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ

Лангдън се смути и се зачуди дали вече не се е разчуло

за антиматерията.

Витория изведнъж се напрегна.

- Защо са тук медиите? Какво става?

Пилотът се обърна и странно я погледна през рамо.

- Какво става ли? Не знаете ли?

- Не - с дрезгав, решителен глас отсече тя.

- II conclavo - каза швейцарецът. - Трябва да запечатат

портите след около час. Целият свят наблюдава.

„II conclavo."

Думата дълго отеква в ушите на Лангдън преди да го

блъсне като тухла в стомаха. „II conclavo." Ватикански-

ят конклав. Как можеше да забрави? Напоследък не слизаше

от новините.

Преди петнадесет дни папата беше починал след невероятно

популярен над двадесетгодишен понтификат.

Всички вестници на Земята бяха публикували вестта за

фаталния удар, който папата получил, докато спял - ненадейна

и неочаквана смърт, за която се шушукаше, че

била подозрителна. Ала сега, в съответствие със свещената

традиция, петнадесет дни след смъртта на папата

Ватиканът провеждаше 11 conclavo - церемонията, с която

сто шестдесет и петимата кардинали от цялото земно

кълбо, най-могъщите мъже в християнския свят, се събираха

във Ватикана, за да изберат новия папа.

„Днес тук са всички кардинали от планетата - помисли

си Лангдън, докато хеликоптерът прелиташе над базиликата

„Св. Петър". Под него се ширеше огромният

вътрешен свят на Ватикана. - Цялата висша йерархия

на Римската католическа църква се е събрала върху бомба

с часовников механизъм."

Кардинал Мортати вдигна поглед към

пищния таван на Сикстинската капела и

потърси миг на тихо съзерцание. Между

украсените с фрески стени отекваха гласовете на кардинали

от различни страни. Те се блъскаха в осветения със

свеш;и храм, възбудено шушукаха и се съветваха на множество

езици, универсални сред които бяха английският,

италианският и испанският.

Обикновено в черквата нахлуваше обилна светлина -

дълги снопове, пронизващи мрака като лъчи от рая, -

ала не и днес. Обичаят изискваше всички прозорци да са

покрити с черно кадифе, така че никой отвътре да не

може да праща сигнали и да се свързва по какъвто и да

било начин с външния свят. В тъмнината блещукаха само

свещи... мъждукащо сияние, сякаш пречистващо всички,

които докосваше, придаващо им призрачен вид... на

светци.

„Каква чест, че на мен се падна да ръководя това свято



събитие" - помисли си Мортати. Над осемдесетгодиш-

ните кардинали бяха прекалено стари, за да подлежат на

избор, затова не участваха в конклава, но седемдесет и

девет годишният Мортати бе най-възрастен от присъстващите

и ръководеше процедурите.

В съответствие с традицията, кардиналите се събраха

тук два часа преди конклава, за да поговорят с приятелите

си и за последен път да обсъдят решението си. В

19:00 щеше да се появи шамбеланът на покойния папа,

да прочете встъпителна молитва и да си тръгне. После

швейцарската твардия щеше да запечата портите и да

заключи всички кардинали вътре. Тогава щеше да започне

най-старият и най-потаен политически ритуал.

Кардиналите нямаше да бъдат освободени, докато не решат

кой от тях ще е новият папа.

Конклавът. Дори името съдържаше в себе си потайност.

На латински „con clave" буквално означаваше „заключен

с ключ". Кардиналите нямаха право да влизат във

връзка с никого от външния свят. Никакви телефонни

разговори. Никакви съобщения. Никакво шушукане през

вратата. Конклавът представляваше вакуум, който не

биваше да се нарушава от нищо външно. Това гарантираше

спазването на принципа „solum Deum prae oculis"...

„единствено Бог пред очите".

Естествено, пред стените на черквата чакаха медиите

и правеха догадки кой кардинал ще оглави милиарда

католици по света. Конклавите създаваха напрегната, политически

заредена атмосфера и през вековете се бяха

оказвали опасни - отравяния, юмручни схватки, дори

убийства в светия храм. „Стара история - помисли си

Мортати. - Тазвечерният конклав ще е единен, блажен

и главно... кратък."

Или поне така се предполагаше.

Сега обаче се бе случило нещо неочаквано. Кой знае

как от черквата липсваха четирима кардинали. Мортати

знаеше, че всички изходи на Ватикана са завардени и

отсъстващите кардинали не могат да стигнат далеч, но

въпреки това до встъпителната молитва оставаше по-малко

от час и той беше обзет от дълбоко смущение. В края

на краищата четиримата не бяха обикновени кардийали.

А кардиналите.

Избраниците.

Като ръководител на конклава, Мортати вече бе предупредил

по съответните канали швейцарската гвардия.

Все още нямаше никакви сведения. Другите кардинали

вече бяха забелязали озадачаващото отсъствие. Бяха започнали

да шушукат. Тъкмо тези четирима кардинали

не биваше да закъсняват! Мортати се опасяваше, че в

крайна сметка може би им предстои дълга нощ.

Той си нямаше и представа колко дълга.

Заради шума и от съображения за безопасност,

хеликоптерната площадка на

Ватикана се намира в северозападния

край на комплекса, колкото може по-далеч от базиликата

„Св. Петър".

- Кацнахме - съобщи пилотът, слезе и отвори плъзгащата

се врата.

Лангдън се измъкна от кабината и се обърна да помогне

на Витория, но тя с лекота скочи на земята. Всички

мускули в тялото й сякаш имаха една-единствена цел

- да открият антиматерията преди да се е стигнало до

непоправимото.

След като постави светлоотразяващ сенник на предното

стъкло на вертолета, швейцарецът ги поведе към голям

електромобил, който ги очакваше до площадката.

Безшумното превозно средство потегли по западната граница

на държавата - бетонна стена, висока петнадесет

метра и достатъчно дебела, за да спре дори танкова атака.

На разстояние петдесет метра един от друг стояха

на пост швейцарски гвардейци. Колата рязко зави

надясно по Биа дела Осерваторио. На всички страни

сочеха знаци:

ПАЛАЦО ГОВЕРНАТОРИО

КОЛЕДЖО ЕТИОПИАНА

БАЗИЛИКА САН ПИЕТРО

КАПЕЛА СИСТИНА

Продължиха по отлично поддържания път покрай

ниска правоъгълна сграда с надпис „РАДИО ВАТИКАНА".

За удивление на Лангдън, това бе центърът на най-

слушаната радиопрограма на света - „Радио Ватикана",

- КОЙТО разпространяваше словото Божие до милиони

слушатели по земното кълбо.

- Attenzione* - каза пилотът и рязко зави по еднопосочна

отбивка.


Професорът едва повярва на очите си. Точно пред тях

се издигаше задната страна на базиликата „Св. Петър",

гледка, осъзна той, която почти никой не беше виждал.

Надясно се извисяваше Дворецът на трибунала, пищната

папска резиденция, на чиито барокови орнаменти можеше

да съперничи единствено Версай. Строгата наглед

сграда на Палацо Говернаторио, която в момента оставаше

зад тях, помещаваше градската администрация на

Ватикана. А вляво се намираше масивната правоъгълна

постройка на Ватиканския музей. Лангдън знаеше, че

този път няма да има време да разгледа музея.

- Защо няма никой? - като се озърташе към пустите

морави и алеи, попита Витория.

Швейцарецът погледна черния си военен часовник -

странен анахронизъм под широкия му ръкав.

- Кардиналите са се събрали в Сикстинската капела.

Конклавът започва след по-малко от час.

Лангдън кимна. Смътно си спомняше, че преди конк-

лава кардиналите прекарват в Сикстинската капела два

часа в тих размисъл и обсъждания с колеги от целия

свят. Това време бе предназначено за подновяване на

дружбата сред кардиналите и улесняване на избирателния

процес.

- Ами останалите обитатели и служители на Ватикана?



1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница