На доц д-р Пенка Данова, ибцт -бан, за дисертационния труд на Виолета Манолова



Дата21.06.2018
Размер115.33 Kb.
#75164
РЕЦЕНЗИЯ

на доц. д-р Пенка Данова, ИБЦТ –БАН,

за дисертационния труд на Виолета Манолова,

редовен докторант при катедра „Стара история, тракология и средновековна история“ на Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“,

на тема „Езикови и религиозни малцинства в Южна Италия и Сицилия под властта на нормани и Щауфени ср. XI – ср. XIII в.“

за присъждане на образователната и научна степен „доктор“

по научно направление 2.2. История и археология

(средновековна обща история)


Дисертационният труд се състои от Въведение (3–16), три глави (17–280), Заключение (281–292), Приложения (293–307) и Библиография (308–317). Той е посветен на значим проблем от общата средновековна история, свързан с формирането, утвърждаването и/ или маргинализирането и отстъплението от историческата сцена на езикови и религиозни общности в един регион, който сам по себе си и по своите исторически традиции заема централно положение в Стария свят – Южна Италия и о. Сицилия. В тези земи си дават среща разноликите европейски, азиатски и африкатски култури на гърци, араби, евреи, латинци и др., затова неговото историческо развитие в добре очертания период par excellence е дял от общата средновековна история, а не само и не толкова на западноевропейската, както бихме били склонни да я разглеждаме днес. Темата не е лесна за разработване предвид мултикултурния характер на региона, необходимостта да се борави с комплексен научен инструментариум, както и да се преодоляват някои традиции, наслоени от отделните национални историографии от XIX и XX век.

В уводната част докторантката е посочила целите и задачите на труда (4–5), методите и подходите на изследването, които тук няма да повтарям, тъй като този дял от дисертационния труд е включен и в Автореферата. Ще отбележа, че тук са внесени необходими пояснения за използвания понятиен апарат, с който докторантката си служи (малцинство/ общност/ група; гърци/ византийци/ православни; латинци/ франки; евреи/ юдеи; научна школа и други). Направен е критичен преглед на изворите (9–12), в който в синтезиран вид са изтъкнати тяхното съдържание, достойнства, но и недостатъци, сред които е преодоляната в изследванията тенденциозност на хроники, пътеписи и други ценни наративни извори. Последното се отнася най-вече до латиноезичните хроники, които са и най-добре изследваните. Пак там обобщено са представени и другите използвани в дисертационния труд извори – арабски, смесени (арабо-норманско-латински), документацията на каирската Гениза. Секундарната литература е представена в обобщен вид. По-детайлна оценка за отделни трудове и автори е направена в хода на изследването предвид сложния възел въпроси, които докторантката е следвало да представи, но и да разреши.

Въведението съдържа и една кратка статия за актуалността на проблематиката, в която се изтъква мултикултурализмът на Сицилианското кралство при управлението на нормани и Щауфени. Актуалтостта на проблематиката е изключително важен аспект на дисертационния труд, тъй като засяга не само проблеми на Средновековието, но и такива, свързани с нашето съвремие, а именно огромната маса мигранти от Африка, Близкия и Средния изток, прииждащи в Сицилия и други италиански острови днес и променящи етническия състав на населението. Опитите за решаване на проблемите на тези маси волно или неволно ни карат да правим сравнение с политиката на норманските владетели и на Щауфените от далечните XI –XIII век. И това сравнение нерядко не е в полза на съвремието.

Трите глави на дисертационния труд са построени на хронологичен принцип. Техните подраздели пък са проблемно-хронологични и задават определена ритмичност на разказа. Особено място в изложението заема първият параграф на първа глава (1.1.), озаглавен „Упадък на мюсюлманската власт в Сицилия и смутни времена за Тринакрия“. В него е направен преглед на периода на мюсюлманското господство на острова (827–1061). В синтезиран вид са посочени причините за сравнително бързото утвържданване на властта на норманската династия Отвил, свързани с нестабилността на ислямската власт, гражданските войни и неподчинения на местното население, византийските опити за отвоюване на територии, исторически дял от империята на ромеите. Разгледани са въпроси като съхранението на автокефалността на сицилианската църква, възникването на арабско-сицилианския говор, отсъствието на естествена асимилация в културната сфера, както и различните групи население според наличните поземлени регистри, които разкриват неговия нехомогенен характер в навечерието на норманското завоевание (с. 31). Този параграф е особено важен с оглед предстоящите законодателни промени, които ще настъпят при управлението на нормани и Щауфени в Централното Средиземноморие.

В следващия параграф (1.2.), както и в началните параграфи на втора (2.1.) и на трета глава (3.1.) е отделено подобаващо място на личността на владетелите Робер Гискар и брат му Роже; на сицилианския крал Роже II и неговите наследници Гийом I и Гийом II и на забележителния Фридрих II Хоенщауфен (1194–1250). Акцентът върху портрета на владетеля, изграден с помощта на сведения от съвременни средновековни хроники, достъпни в дигитализирани версии в превод на италиански, английски и руски, критичното отношение на авторката към неговите деяния, разгледани успоредно с тези на вторите мъже в държавата, е важен елемент от дисертационния труд. Чрез тези портрети се окръгля предтавата за централизирания характер на държавата на нормани и Щауфени, в която абсолютната воля на монарха е гаранция за сигурността или стабилното положение на отделните общности, за съхраняване на традициите на самостоятелност на етнически и религиозни малцинства. Същевременно при този подход изпъква значението на тази личност, огромната роля, която има в централизираните структури на властта, до голяма степен определяща насоките, развоя и постиженията на дворцовата и елитарна култура. Изключителното място, заемано от сцилианския крал, който е и херцог на Апулия, и принц на Капуа, предопределя и съдбовността, която неговата фигура има при изчерпване на династията (междуособиците след смъртта на Гийом II и несигурността при Констанс Отвил; съдбата на последните Хоенщауфени Манфред и Конрадин).

Демографските промени в региона, различният статут на нехомогенното население, промените в статута на отделните общности и други групи спрямо централната власт, очертаващите се общи тенденции към латинизиране на тази своеобразна мултикултурна зона са разгледани на второ място в съответната глава. Пак там са внесени необходимите корективи в очертаващата се обща тенденция, дължащи се не на последно място и на външни фактори (например политиката на папството или падането на Константинопол в ръцете на участниците в IV кръстоносен поход и последващата поява на Латинската империя, чието просъществуване съвпада почти с това на Сицилианското кралство под властта на Щауфените).

Така при управлението на първите нормани могат да се обособят следните области на поселение на различните етнически и религиозни общности – компактно арабско-мюсюлманско население в централните и югозападните части на о. Сицилия. С времето се очертава тенденцията към неговото постепенно маргинализиране (отстъпление от крайбрежните градове), доброволно изселване, напускате на арабския елит докато се стига до депортацията на мюсюлманите в гр. Лучера в Апулия след бунтовете от 30-те години на XIII столетие, независимо от факта, че те са лоялни защитници на кралската власт и по време на Щауфените. При установяването на властта на норманите по-компактно гръцко население се регистрира в Калабрия и в югоизточна Сицилия – в градовете и преимуществено във Вал Демоне. Сред тази общност също се наблюдава постепенно, но трайно намаляване, което не винаги или задължително е свързано с ролята на гърците във владетелската канцелария и в елитарната култура на кралството. Една сравнително добре очертана еврейска общност, част от която е наследена от мюсюлманския период на Сицилия, занимаваща се предимно със земеделие в централна Сицилия. Към нея се наслояват депортираните от Пелопонес и от о. Джерба евреи. Особено с първите е свързано развитието на копринарството, боядиването на коприна и други дейности за нуждите на кралската тъкачница в Палермо.Тази общност се оказва и най-успойчивата като към края на периода продължава да съставлява 6% от цялото население на кралството. Значително по-трудна за дефиниране е групата на латинците, при която обаче ясно се очертава тенденцията към все по-голямо присъствие както в Южна Италия, така и на о. Сицилия.

Разбира се, историческата съдба на тези общности е разгледана и във вторите дялове на следващите глави от историята на Сицилианското кралство (2.1.2; 3.2.). Значима част от тези параграфи са посветени на законодателните инициативи и администрацията на сицилианските крале, кристализирали в Арианските асизи (1140 г. и последващи изменения и допълнения) и Мелфийските конституции (1231 г.), редом с които са анализирани и други законодателни актове на император Фридрих II. Докторантката изтъква, че в Сицилианското кралство действа наложеният от краля и тълкуван от феодалите принцип спрямо подвластните му общности (гръцка, еврейска и арабска), че всеки трябва да бъде съден според законите на своята група. Междугрупови спорове, тежки престъпления, криминални, данъчни и административни казуси са прерогатив на кралския съд и наместниците, латинските барони (с. 123). Арианските асизи, стъпили на римското право, но включващи и някои елементи на лангобардското, засягат неравномерно редица области на публичното и семейното право, на наказателното право като съдържат и редица и църковно-религиозни разпоредби. Те отразяват волята на Роже II да се намесва във всички местни законодателства и администрации, както и да наложи директен контрол над васалите си. С тяхното прилагане се засилват центростремителните сили на властта. Законодателните инициативи на Роже II са свързани и с административни промени като формиране на Curia Regis, т.е. на кралския двор с канцелария в Палермо и утвържданването на втори човек след личността на краля; с институцията на дивана, за чието функциониране все още са живи споровете дали тя е плод на местни традиции или е изградена под влияние на Фатимидите и др.



Мелфийските конституции на Фридрих II разкриват сходни стремежи на владетеля по отношение на централизирането на властта, но също така отразяват променената обстановка, в която владетелят е трябвало да се съобразява с волята на католическата църква и решенията на Четвъртия латерански събор. Все пак Фридрих съхранява практики и разпоредби, които гарантират защитата на мюсюлмани и евреи (с. 237 и сл.). Напълно вярно е заключението, споделяно от докторантката, че като цяло Мелфийските конституции утвърждават континуитета на прокараните закони с тези, създадени от норманските предшественици на Щауфена.

В рамките на своеобразната ритмика в изложението особена сила и тежест придобиват последните параграфи на всяка глава. Това се отнася не само и не толкова до обема, който нерядко се изравнява с този от предходните дялове на главите, колкото в съдържателно отношение. Така в последния параграф на първа глава (53–106) подробно са разгледани етническите и религиозните общности, населяващи държавата на норманската династия Отвил. Тук на първо място са представени латинците, които първоначално са малцинство по отношение на другите поданици на короната. Сред тях са нормани, бретонци, провансалзци, придошли след завоюването на региона от управляващата династия. Сред завареното население това са беневентинските лангобарди, населяващи също така и херцогствата Капуа и Салерно, както и областта Кампания. Към този западен елемент е редно да се добавят и т.нар. ломбардци, т.е. италианци от северноиталианските области на съврменна Италия или казано съобразно стила на времето – областите, разположени на север от папската държава. Още тук авторката е изтъкнала, че на тази група, чийто ежедневен говор едва ли може да бъде обобщен в понятието „италиански“, но несъмнено е с особеностите на романските диалект, се пада честта да завоюва и да латинизира/ романизира южната част на Ботуша и големия триъгълен остров. Същият подход е приложен и при разглеждане на етническата общност на гърците (с. 57 и сл.), като тук се изтъква, че нерядко има известни трудности при дефинирането на гръцкото в документите, тъй като употребата на термина е двузначна и може да се отнася до православното вероизповедание. Несъмнен белег на гръцкостта (термин, който докторантката не използва, но е въведен в научна употреба у нас) е именната система в поземлените и други регистри. Разгледани са въпроси като участието на представителите на гръцката общност в управлението на държавата, присъствието на гръцкия ецик в канцеларията на нормани и Щауфени, за да се стигне до верния извод, че съществува несъмнено отстъпление на гръцкото присъствие в обществения живот в края на третирания период. Подробно са разгледани проблемите на мюсюлманите и арабоговорящите. Последното уточнение се налага, тъй като арабският език е широкоразпространен сред населението на Сицилия, включително сред християните и децата от смесени бракове. Включени са въпроси като произхода на мюсюлманите (местни или преселени от североафриканското крайбрежие), берберите и тяхната роля в живота на кралството, статутът на друговерското население – роби, вилани, защитени от кралската власт, повинности, включително и военна и др. Идентичността на последните две групи понякога е трудна за дефиниране, още повече като се има предвид използването на арабския и на гръцкия в канцеларията на владетеля и в други административни служби. Затова докторантката е въвела отделен параграф, посветен на регистри и таблици с примери – топоними и антропоними (76–94). Значително по-ясно се очертава групата на евреите на острова и в Южна Италия, разгледана в последния подточка на този важен и интересен параграф от дисертационния труд.

В последния параграф на втора глава (2.3.) да разгледани тенденциите в културноисторическото развитие на Сицилианското кралство при управлението на норманите, т.е. от Роже II до Констанс Отвил. Докторантката обстойно се е спряла на културната политика на Роже II, част от която е покровителството на учени и люде на изкуството и литературата от мюсюлманския арабски свят. Обърнато е внимание на елитарната дворцова култура, на арабската поезия, на интереса на владетеля към философията и точните науки (Ал-Идриси, ибн Саддад, Абу ал-Касим и др.). Норманските крале и техните първи министри или „амир на амирите“ са спомоществователи не само на арабо-мюсюлманската или латинската култура, но и на гръцката. Благодарение на преводите (от арабски на латински, от гръцки на латински, а в последващия период и чрез послредничеството на евреите и иврита) за съкровищницата на световната цивилизация са съхранени редица произведения на древногръцката научна и философска мисъл. Ценност представляват и преводите на богословска литература от средновизантийския период.

Пак тук са разгледани някои урбанизационни промени в столицата, както и строежа и украсата на дворцови и култови комплекси, чиито образи откриваме в илюстрации от Приложенията към дисертацията. Тенденцията към латинизация ясно се откроява във всички сфери на обществения живот, включително в монетосеченето. Очевидно настъплението на латинския елемент води до промяна в езика и в стила на кралската канцелария. Одвъдалпийските учени, както и местни интелектуалци латинци проявяват определена неприязън към арабоговорящата общност в Сицилия. Подобно отношение обаче не се среща сред владетелите от династията Отвил и наследилите ги Щауфени.

По сходен начин е подходено и към културноисторическото наследство при управлението на Щауфените в последния параграф на трета глава (255–280). Докторантката е разгледала сицилианската поетическа школа, силно повлияна от провансалската лирика, но и сложила траен отпечатък върху италианската поезия от втората половина на XIII век. Спряла се е на афинитета на император Фридрих II към философски въпроси и към естествените науки, довели в двора му арабски учени, но също и редица представители на еврейската общност, чиито преводи спомагат за преноса на достиженията на античната наука в бурно развиващия се западен свят. Пак там е отделено скромно, но достойно място на архитектурните паметници, изградени по заръка на Щауфените, както и на теми, свързващи личностите на владетелите нормани и Щауфените – владеенето на основните езици на кралството, интерес към науките, кристализирал не само в срещите на владетелите и техните министри с видни учени от онова време, но и с учредяването през 1224 г., на университета в Неапол, а както е случая с Фридрих – с явтото нежелание да се подчини на папския диктат и да воюва с нерениците.

Преди да премина към заключение, ще се спра на една общност, засегната в дисертационния труд. Тя се отличава от останалите не по своя език или религиозна принадлежност, а по професионалната си характеристика. Става дума за особеното място, което хакимите (лекарите) заемат в Сицилианското кралство. Техният статут се регулира от Арианските асизи и от Мелфийските конституции, което се споменато в дисертационния труд. Особено място в живота на кралството играе и Салерската медицинска школа, чието учредяване и дейност са разгледани в последните параграфи на втора и на трета глава. Струва ми се, че на развитието на медицинското познание (хуманитарно, но и ветеринарно), както и на фармацевтиката може да се отдели едно по- пространно място в бъдещи изследвания на Виолета Манолова, още повече, че Салернската медицинска школа, ликвидирана след националното обединение на Италия, и днес е повод за неприкрита гордост и високо самочувствие от страна на хората от Италианския юг.

Към всеки текст, особено към онзи излязъл изпод перото на начинаещ изследовател, могат да се предявят редица изисквания и да се отправят уместни забележки. Това вече сторих по време на обсъждането на дисертацията в катедра „Стара история, тракология и средновековна история“ на заседанието от 18.01.2018 г. Тук ще изтъкна, че докторантката се е съобразила с направените бележки, привлякла е и използвала препоръчаната литература и отстранила сериозна част от някои грешки и пропуски в първоначалната версия.

Заключението на дисертационния труд и изтъкнатите в него приноси са приложени в Автореферата, който отговаря на съдържанието на изложението. Приносите са несъмнени. Докторантката има изискуемия за защита брой публикации по темата.

С оглед евентуално публикуване на текста препоръчвам внимателен прочит с цел отстраняването на някои печатни грешки, както и твърде пространните цитати на чужди езици (в текста под линия, но и в основния текст). Те са преведени и анализирани от авторката, така че едва ли е нужно да се затруднява допълнително една по-широка българска публика.

В заключение ще изтъкна, че качествата на представения дисертационен труд ми дават пълно основание да гласувам с ДА за присъждане на Виолета Манолова на образователната и научна степен „доктор“.

София, 8 май 2018 г. Подпис: . . . . . . . . . . . .






Каталог: index.php -> bul -> layout -> set -> print -> layout -> set -> print -> content -> download
download -> Програма очни занятия м януари- февруари 2014 г. На специалност "библиотечно-информационни науки" І курс, „бакалавър"- задочно обучение 2 7
download -> Конкурс по филология (арабско литературознание) 2017 ранносредновековна арабска литература
download -> Конспект за докторантура по Арабско обществознание
download -> Програма за зимен семестър на учебната 2010/2011 г. Китаистика – І курс
download -> Г р а ф и к за лятната сесия на специалност арменистика учебна 2009/2010 г
download -> Програма за летен семестър на учебната 2010/2011 г. Кореистика – І курс
download -> Обявен в дв, бр. 55/04. 07. 2014 г
download -> Приложение №2 факултет по химия и фармация летен семестър на уч. 2016/2017 г. Разпис


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница