б/ образът на човека и неговото съществуване, изградени в началото на поетическия текст
въвежда лирическия герой непринудено: „Ето – аз дишам,/ работя,/ живея…”;
съществуването е поредица от банални дейности, дори творчеството е част от всекидневието, без ореола на извисеност и известност;
въвежда се мотивът за двубоя с живота – „и боря се с него/ доколкото мога” – борбата е деромантизирана и естествена в делничната трудова дейност на човека; /при Ботев, Вазов, Смирненски борбата и смъртта са като празничен акт, а при Вапцаров – борбата като белег на ежедневието./
животът е персонифициран: „С живота под вежди/ се гледаме строго”;
въпреки схващанията лирическият АЗ декларира, че не омраза, а любов към живота е в основата на битието му; „Напротив. Аз пак ще обичам.”
удивителните знаци носят поетическото внушение, че животът е абсолютно благо и за него човекът е готов на подвиг и саможертва, на романтични жестове;
главната буква Ж сакрализира живота; мигът съществуване заслужава да се преодолеят изпитания /”За него – Живота/ направил бих всичко…”/;
условното наклонение рисува хипотетична картина, в която човекът се превръща в смел и горд експериментатор /излиза от сивото ежедневие/;
окаченото на шията въже – еквивалент с разпятието; възможната смърт се разглежда като възкресение на човешкия дух;