На Нерод Отново и … Разбира се!


Глава четвърта: Великата борба



страница4/9
Дата06.04.2017
Размер0.88 Mb.
#18579
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Глава четвърта:
Великата борба


Пристигнаха тъкмо на време. До началото на шоуто оставаха броени минути, огромната зала вече беше пълна до пръсване. Въпреки това им се удаде да намерят много добри места, почти до самата сцена, тъй като при вида на Ането разпоредителите зяпнаха от удивление и веднага се погрижиха да ги настанят най-отпред. Двете приятелки седнаха и започнаха любопитно да се оглеждат.

Сложна конструкция от извити трибуни се издигаше високо нагоре към стените на залата, образувайки нещо като широка чаена чаша, дъното на която беше сцената. Последните от местата бяха толкова високо, че човек трябваше да гледа нагоре, за да може да ги види. Самата сцена беше построена във формата на огромна мидена черупка, цялата боядисана в розово, бляскаво искряща под лъчите на стотици прожектори, окачени по стените и тавана на залата. Върху нея се виждаха подредени декори – най-отпред голяма поляна, до нея блатото, после поляната с орхидеите, жилището на госпожа Бухалица и всички останали части от гората, където се бяха разиграли приключенията на Ането и раничката. Скрита в дъното отдясно се кипреше воденичката на дядо Таралежко, а зад нея блестеше реката, направена от нещо прозрачно и лъскаво. Пред сцената, малко под нивото на пода, вече подготвени за изпълнение, седяха музикантите на огромен оркестър – най-големият, който Ането беше виждала през живота си.

– Да видим сега с какво ще ни залъгват – каза тя уж сърдито, но по блесналите й очи можеше да се види, че обстановката доста й харесва. – Хм, да си призная, не очаквах, че на сцената всичко ще изглежда толкова красиво. Ще рече човек, че е попаднал в приказка.

Раничката не отговори. Заобиколена от такава огромна тълпа, тя беше започнала да се чувства несигурно и вече се питаше дали идването тук не беше грешка. Но за колебание беше късно: раздавайки въздушни целувки във всички посоки, някъде изотзад се появи диригентът – висок очилат господин, облечен в строг черен фрак. Публиката избухна в гръмогласни овации. Диригентът се поклони няколко пъти, изчака докато настъпи тишина, почука с пръчицата си по пулта – и шоуто започна.

Отначало залата потъна в пълна тъмнина. Зачуха се звуците на тиха, изпълнена с напрежение музика, сякаш изпод земята се долавяше клокоченето на огромен вулкан. После лъчът на мощен прожектор прониза тъмнината и започна да следи мъничка фигура, която се носеше из въздуха някъде високо под купола на залата. Постепенно фигурата започна да се спуска надолу, докато най-после стана възможно да се различат очертанията й. Ането едва успя да потисне един неволен вик: яхнала летяща метла, към сцената полека се спущаше … самата тя. Или поне някаква нейна двойница, облечена в блестящо дълго наметало. Скоро обаче стана ясно, че приликата между двете е само външна, тъй като „Ането“ от сцената изглеждаше доста страховито. Тъмни кръгове около очите правеха лицето й да изглежда мрачно и зловещо, устните й бяха неестествено кървавочервени, а дългите й закривени нокти проблясваха под светлината на прожектора сякаш бяха от метал. Нямаше съмнение, че това беше фигурата на злата магьосница.

Едва достигнала сцената, магьосницата захвърли дългото си наметало. Под него се откри стройно тяло, облечено в плътно прилепнал костюм, направен от нещо като лъскави змийски люспи. Тозчас музиката избухна. Над смълчаните редици от зрители се понесоха звуците на див, опияняващ танц. Младата магьосница затанцува. А да танцува тя умееше, и още как! Гъвкавото й блестящо тяло се заогъва в змийски движения, сякаш нямаше кости. Заредиха се бесни подскоци, трудни премятания, неуловимо бързи движения, които я правеха да изглежда като пъстроцветен искрящ фойерверк. Затаила дъх, Ането гледаше с широко отворени очи и едва успяваше да прошепне: „леле мамо, леле мамо“. Раничката, също запленена от магията на танца, из­глежда напълно беше забравила безпокойството си.

Пред очите им постепенно започна да се развива една мрачна и зловеща история. Скоро на сцената се появиха няколко ужасяващи чудовища – едноок динозавър, сляп мечок, призрачна плешива жена, безнос клоун и еднокрака балерина. Подпомагана от тях, магьосницата се зае да всява страх и ужас из гората. Заредиха се картини на без­смислена, нечовешка жестокост. Цели дружини смели горски обитатели падаха покосени от проклятията на злата вълшебница. Всички, които й се противопоставяха, бяха наказвани със смърт, пощада имаше само за страхливците, които се присъединяваха към нея: летящият стенен часовник Чарко, неговият приятел Бу – летящите уши, Бъз мухата, дядо Таралежко, четиримата крилати елфи и госпожа Бухалица. Това продължи така, докато най-после се появи героят-бобър. В трогателна сцена беше показано как магьосницата разруши жилището му, а той едва успя да се измъкне невредим. Твърдо решен да си отмъсти, той започна да я преследва навсякъде, докато накрая, в решителната битка близо до Къщата на призраците, водените от него смели паяци победиха армията на магьосницата. Шоуто завърши с масова сцена, в която, хванати за ръце, горските обитатели запяха дружна песен, възхваляваща подвизите на героя. Музиката засвири светъл благодарствен химн, над главите на зрителите се понесоха искрящи фойерверки и всички в залата станаха на крака, пеейки заедно с актьорите. Ането и раничката, напълно поразени, примигваха и не знаеха какво да кажат.

Сега на сцената се появи красива млада говорителка с микрофон в ръка.

– Дами и господа – разнесе се гласът й – днес е един особено щастлив ден за нас. Както всички знаете, господин Хайно скоро ще празнува юбилей. По този повод тук в Хайноланд са поканени най-известните артисти и изпълнители от Гората на призраците. За мен е истинска чест да ви представя една неповторима, уникална звезда на певческото изкуство. Дами и господа, аплодисменти за Джаста Дива!

Залата се разтресе от бурни овации. Пред слисаните погледи на двете приятелки на сцената пристъпи познатата им примадона, същата онази великолепна певица, която някога беше се присъединила към рок-групата на четиримата елфи. Външно не беше се променила ни най-малко: както и преди тя си беше разкошно червено цвете, растящо в саксия, отдолу на която стърчаха две късички крачета. Джаста Дива се по­клони, взе микрофона от ръката на младата дама и започна да говори с плътен, професионален глас:

– Скъпи приятели, безкрайно съм щастлива да бъда тук при вас в един толкова радостен за цялата гора момент! Особено се гордея от това, че бях поканена да взема участие в тържествата, свързани с кръглата годишнина на господин Хайно. И, бидейки певица, бих искала да изкажа благодарността си с това, което умея най-добре: една прекрасна песен, посветена на нашия герой!

Оркестърът поде красива и добре позната мелодия. Джаста Дива зае горда поза и започна да пее:


There’s nothing you can do ’cos all is done*,

Nothing you can sing ’cos all is sung.

Nothing you can say but you’ll be taught how to play the game,

It’s easy.


There’s nothing you can make ’cos all is made,

No one you can save ’cos all is saved.

Nothing you can do but you can learn to be useful in time,

It’s easy.


All we need is him,

All we need is him,

All we need is him, him,

Heino’s all we need.


Тук зрителите наставаха и започнаха да пеят заедно с Джаста Дива. Навсякъде се виж­даха блеснали от вълнение очи, вдигнати за поздрав ръце, лица, изпълнени с без­прекословна вяра и преклонение … Песента закънтя под свода на залата като рева на огромна вълна, готова да помете всичко по пътя си.
All we need is him,

All we need is him,

All we need is him, him,

Heino’s all we need.


Ането почувства как й причернява пред очите. Гневът я накара да забрави всяка предпазливост. Беше очаквала всичко друго, но не и такава мерзост. Че Хайно и неговите слуги бяха обърнали всичко с главата надолу тя поне можеше да разбере – в края на краищата враждата между нея и тях беше се появила още от първия момент, в който се срещнаха. Но че дори Джаста Дива е минала на страната на злия бобър – да приеме това тя не можеше, дори не искаше да се опитва. Без да мисли за последствията, тя скочи от мястото си и се втурна към сцената. Раничката се опита да я задържи, но не успя – нищо не можеше да спре Ането в такива моменти.

С няколко скока Червенокоска се озова на сцената, грабна микрофона от ръката на слисаната Джаста Дива и започна да крещи с див, истеричен глас:

– Това е лъжа! Най-подла и гнусна лъжа! Всичко, което разправят тези мошеници е измислено и невярно! От началото до края. Глупаци, не виждате ли, че ви водят за носа? Хайно е мошеник и лъжец! А тази дебелана тук е просто … предателка и страхливка! Ей това са ви героите!

В този момент някъде откъм залата се чу див писък:

– Това е магьосницата! Истинската магьосница! Бягайте, спасявайте се!

За броени секунди настъпи пълно объркване. Няколко пазачи-паяци вече се бяха спуснали да уловят Ането, но на пътя им се изпречиха тълпи от уплашени зрители, които бягаха към изходите, слепи и глухи от страх. Надигна се ужасна олелия, зрителските трибуни започнаха да се тресат заплашително под стъпките на бягащите.

– Ане, да бягаме – викна раничката, докато дърпаше приятелката си за ръкава. – Ако ни спипат паяците, свършено е с нас!

Но за бягство вече беше късно. Паяците бяха заели всички изходи. Положението на двете приятелки из­глеждаше безнадеждно.

Ането се огледа отчаяно. Накъде сега? Погледът й падна върху една скрита между декорите врата, през която актьорите напускаха сцената в паническо бягство. Тя грабна раничката и се втурна натам. Очевидно това беше единственият им шанс.

Зад вратата ги очакваше широка стълба, която ги поведе надолу към коридор, изпълнен с уплашени хора. Засега никой не им обръщаше внимание, повечето от бягащите дори не бяха разбрали за какво става дума. Преследвачите обаче нямаше да закъснеят дълго.

Тя се огледа отчаяно, после отвори една от многобройните врати и се втурна вътре. Време за губене нямаше.

След данданията в препълнения коридор малката разхвърляна гримьорна, в която попаднаха, им се стори като място на райско спокойствие. Сега обаче не беше време за отпускане. Двете трескаво започнаха да се оглеждат, но с изключение на неголемия гардероб в ъгъла тук нямаше нищо, което да послужи за скривалище. Обхвана ги паника. Ами сега? Тоя път май наистина нямаше измъкване.

Откъм коридора се зачуха припрени команди и тропот на множество крака, обути в ботуши. Паяците! Без да му мислят, те бързо се набутаха в гардероба и притаиха дъх.

Чу се как вратата се отвори и някой влезе в гримьорната. Слава богу, не бяха паяците, познаваше се по стъпките. Но облекчението им не трая дълго. Новодошлият се запъти право към гардероба, поспря за малко – сигурно се оглеждаше в огледалото на вратата –, а след това го отвори.

Двете приятелки изпищяха неистово, отсреща им отговори друг писък. После всички се смълчаха и се загледаха едни в други, зяпнали от удивление.

Пред гардероба стоеше Джаста Дива.

* * *

Примадоната успя да се съвземе първа. Тя направи крачка назад и процеди през стиснати устни:



– Е какво, докога ще се гледаме? Излизайте оттам, ще изпомачкате всичките ми костюми!

Ането и раничката се подчиниха, макар и погледите им да горяха от негодувание. Без да им обръща внимание, Дива се зае да оглежда съдържанието на гардероба си, цъкайки недоволно с език.

– Хлапета! – изръмжа тя ядосано. – Опропастили сте половината ми гардероб! Имате ли представа колко струват тия дрехи? За нищо не стават вече!

– Хе, много ме интересува! – отвърна Ането със същия тон. – Тебе май дрехите повече те интересуват от …

Тя замълча, тъй като не искаше да произнесе думата „приятели“. Възцари се неудобно мълчание.

– И какво да ви правя сега? – обади се най-после Джаста Дива. – Паяците след малко ще довтасат. Като че си нямам други грижи!

– Как какво? Ще ни предадете, разбира се! Нали не ви е за пръв път! – отговори Червенокоска гневно. Очите й се премрежиха от безсилни сълзи, изпълни я такава омраза, че направо дъха й се пресече.

– Глупаче! – кипна Дива. – Много ти е лесно да приказваш, на твоите години! Ако знаеш само колко съм любопитна да видя каква песен ще запееш когато дойдеш на моя хал! Какво си мислиш, че на твоите години аз не съм мечтала да преобърна света ли? Всеки може да се пери докато му е жълто около човката. Но почакай докато пораснеш, тогава ще видиш колко лесно е да си герой!

В този момент някой задумка отвън по вратата. Ането и раничката подскочиха от страх. Само Дива запази пълно спокойствие и, за най-голямо удивление на двете приятелки, започна да се разсъблича с мълниеносна бързина. След секунди от тежката й премяна не остана и следа, даже саксията й промени цвета си и от кафява стана бяла на розови точки.

– Момент, момент моля – обади се тя провлечено, докато буташе приятелките обратно в гардероба. – Не съм облечена, изчакайте малко, ако обичате.

– Сядайте тук в ъгъла! – изсъска тя към приятелките. – Ето така, долу в ниското. И да не съм чула нито звук, да му мислите!

Без да губи време тя сграби цял куп от скъпите си костюми и ги нахвърли върху присвитите малки фигурки. След малко на тяхно място се виждаше само безразборна купчина дрехи. После наметна дълъг копринен пеньоар, разчорли коси с няколко бързи движения и подаде глава през вратата.

– Моля за извинение, госпожо – зачу се груб глас. – Имаме нареждане да претърсим всички помещения тук долу. Престъпниците вероятно са се скрили някъде наоколо.

– Но моля ви, господа! Та нали аз самата първа щях да ги открия, ако се бяха скрили в моята гримьорна. Тук няма никой освен мен, уверявам ви! Впрочем, ако се съмнявате, моля влезте и проверете. Нареждането си е нареждане, не искам да ви преча. Ще ви помоля само да извините безпорядъка. Аз съм артистка, нали разбирате?

Тя отвори широко вратата и се отдръпна настрана. Огромният космат паяк-пазач пристъпи в гримьорната, огледа се внимателно и се намръщи при вида на безпорядъка в отворения гардероб. Когато обаче видя, че в малката стая наистина няма никакво място за криене, сви рамене, обърна се и излезе, като ломотеше неразбираеми извинения.

* * *


Във въздуха тегнеше напрегнато мълчание. Никой не знаеше какво да каже. Най-после раничката се престраши и каза:

– Ние … май трябва да ви благодарим. Без вас бяхме загубени. Макар че изобщо не разбирам защо го сторихте.

– Нито пък аз – прибави Ането, все още святкайки с очи.

Примадоната се отпусна тежко на малкото кожено канапе в ъгъла. С треперещи ръце тя отвори чантичката си, извади от нея цигара, запали я и запуши. Изведнъж от самоуверената дама не остана и следа, на нейно място сега седеше само една застаряваща, уморена и уплашена жена.

– Какво ме зяпате, седнете някъде – каза тя отпаднало, след като се беше поуспокоила малко. – Какво очаквате да ви кажа? Че внезапно ме е надвила съвестта ли? Или че отново съм на ваша страна? … И аз самата не знам защо го направих, да не мислите, че много-много съм размисляла? … И престанете да ме гледате с тия грамадни очи, какво искате от мен? Да, да, да! Уплаших се, предадох ви! И сега работя за негодника Хайно. Е какво, доволни ли сте? Или трябва да си посипя главата с пепел?

Раничката се покашля.

– А може би … – тя спря по средата и загледа въпросително към Ането.

– Какво може би? – попита Джаста Дива.

– Може би ще бъде най-добре, ако вие самата ни разкажете всичко, което се е случило тук в наше отсъствие. Сигурно има доста неща, които не можем да разберем. Какво ще кажеш, Ане?

– Все ми е едно – отвърна Ането, като старателно избягваше да гледа към примадоната. – Но ако иска, нека разказва, защо пък не?





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница