На Нерод Отново и … Разбира се!


Глава пета: Какво се случи в гората



страница5/9
Дата06.04.2017
Размер0.88 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Глава пета:
Какво се случи в гората


– Всичко започна малко след като вие двете изчезнахте оттук, значи преди около пет години – започна да разказва Джаста Дива.

Двете приятелки ахнаха. Пет години! В Гората на призраците бяха изминали цели пет години, докато в обикновения човешки свят беше изминал само месец! Колкото и да бяха свикнали с изненадите на вълшебния свят, в първия момент това им се стори почти невероятно.

– Нещата вървяха чудесно, нашата група … искам да кажа, групата на елфите … Горските „Beetles“, нали си спомняте?

– Разбира се, че си спомняме – провикнаха се двете приятелки. – Иван-Джон, Павел-Пол, Горан-Джордж и Рангел-Ринго. Как да не си спомняме, та нали те бяха най-до­бри­те ни приятели!

– Да – въздъхна примадоната тежко – и моите също. Най-добрите ми приятели.

Тя отново започна припряно да търси нещичко из чантичката си, после се отказа, наведе мрачно глава и потъна в мълчание. Неочаквано от очите й започнаха да капят тежки сълзи, които оставяха цветни бразди по гримираното й лице. Тя дори не се опитваше да ги скрие, а само седеше, без да издава нито звук, лицето й – маска на отчаянието. Изминаха няколко минути, в които нищо не нарушаваше тишината. Най-после тя се съвзе, извади от чантичката си копринена кърпичка, избърса очи и продължи да разказва.

– Всичко беше готово за първия ни концерт, оставаха броени дни. Нищо особено, само малък концерт, без особена реклама, без големи пари, но за нас това нямаше значение … Или поне така си мислехме … тогава … Вече всички се чувствахме … ах, какво ли разправям … Това … това бяха най-хубавите моменти, които някога съм преживявала. Момчетата … бяха толкова весели … толкова смешни. И много добри музиканти, истински таланти, а не някакви надути глупаци.

Тя отново замълча. Очите й, втренчени в празното, явно отново виждаха всички моменти, за които разказваше.

– Докато един ден най-неочаквано по телефона ми се обади … господин Хайно. Самият господин Хайно, най-големият бизнесмен в гората! Сигурно разбирате колко изненадана и поласкана бях, направо не знаех какво да мисля. Но още по-учудена бях когато чух предложението му. Представете си, той искаше да стане наш мениджър! Да поеме цялата организация и реклама, да ни осигури бъдеще, успех! С негови собствени пари! Разбирате ли какво означаваше това? От просяци момчетата щяха да се превърнат в принцове, като в приказка, за една нощ! Толкова … толкова ми се искаше да им подаря това щастие, да им помогна … Толкова ми се искаше! За мен това не беше нищо ново, аз вече знаех какво е да си шоу-звезда. Но за тях! За тях това сигурно щеше да бъде най-великото чудо в живота им. И аз можех да им го подаря!

– Ахем – изкашля се Ането. – Предполагам, че … добричкият господин Хайно сигурно е искал нещо в замяна.

Стресната по средата на бляновете си, Джаста Дива нервно замачка кърпичката си.

– Е, да, в замяна господин Хайно искаше малка услуга. Истинска дреболия, нали разбирате. Всичко, което трябваше да направя, беше да узная от момчетата какво точно се е случило в оная последна нощ … искам да кажа, нощта, в която вие двете сте изчезнали … и да му го разкажа с най-големи подробности.

Тя отново направи дълга пауза.

– И … какво стана? – попита Ането, която вече не можеше да сдържа любопитството си.

– Ами … аз просто изпълних желанието му. Момчетата ми разказаха всичко от игла до конец – как вие двете сте успели да пробудите огъня на вечната промяна, как след това сте прогонили Хайно и паяците. И, разбира се, как едва не сте изпочупили главите си в тъмното, когато Чарко, Бу и елфите са дошли на помощ. Всички се смяхме до сълзи тогава …

– А на следващия ден аз разказах историята на господин Хайно – продължи тя след малко. – Той се интересуваше от всичко, не искаше да пропускам дори най-дребните детайли … И досега не разбирам защо тази история го интересуваше толкова много … Разделихме се като добри приятели, всичко изглеждаше чудесно … В мечтите си вече виждах как аз и момчетата сме постигнали всичко в шоу-бизнеса … Всичко.

– Ами да. Видяхме какво сте постигнали. – вметна жлъчно Ането. – Да пеете „Всичко от което се нуждаем, е Хайно“. Голям успех, няма що.

Джаста Дива не отговори. Лицето й, безизразно и сиво, напомняше гипсова маска.

– Хм, имам чувството, че всичко това може би е по-важно, отколкото в момента ние си даваме сметка – обади се раничката замислено. – Това, че Хайно толкова много се е интересувал от оная нощ не може да бъде случайно. Засега обаче не разбирам нищо. Моля ви, госпожо Дива, продължавайте!

– Ами … оттук нататък всичко става доста неприятно – поде отново примадоната. – Изминаха няколко дни, аз все чаках и чаках да получа ново обаждане от господин Хайно, но напразно. Той изведнъж като че потъна в земята. Вече бях започнала да забравям тази история, когато един ден …

Тя направи пауза и запреглъща мъчително.

– Какво, какво стана по-нататък? – обади се нетърпеливо Ането.

– Не знам дали ще мога да го опиша. Нещо … нещо се промени в гората. Ей така, от един ден, та на следващия. Никой не можеше да каже какво е станало, външно като че ли нищо не беше се променило, но всички изведнъж се почувстваха ужасно потиснати и уплашени. Сякаш … сякаш нещо много важно беше изчезнало, нещо, от което зависеше безкрайно много. Гората … изглеждаше като мъртва.

– Тоест, как така, „като мъртва“? – попита раничката. – Дърветата ли започнаха да съхнат, или животните да умират?

– Не, не, нищо подобно. – Дива махна с ръка. – Нали ви казвам, това не може да се опише с думи. Външно нищо не беше се променило, но инак всички чувствахме много ясно, че … Хм, как да го кажа най-ясно? Като че изведнъж въздухът започна да недостига. Никой вече не мислеше за музика и песни, всички се изпокриха и само изчакваха да видят какво ще се случи.

– Е, и какво се случи? – Ането не разбираше нищо от казаното и това я караше да се чувства неуверена и нервна.

– Отначало … отначало Хайно започна все по-често да се появява по телевизията и да държи речи, в които на дълго и широко обясняваше, че е дошло време … някои неща в гората … да се променят. И, странно – не че някой го е чул да крещи или да се заканва, нищо подобно. Той винаги беше усмихнат, спокоен и любезен, но думите му звучаха някак странно … потискащо. Говореше за тайнствени врагове, които ни заплашват, за мрачни сили на злото, които изискват решителен отпор, за необходимостта от сплотеност и единство между всички, които ценят свободата, за гордост и патриотизъм. И накрая все така излизаше, че животът в гората изисква … как го казваше той точно … а, да, „някои дребни коректури“. После вестниците започнаха да намекват, че преди кратко време тук се е състояла една „решителна борба“, че само поради усилията и волята на господин Хайно всички ние сме се отървали на косъм от ужасно, непоправимо нещастие. Отначало никой не разбираше за какво става дума, но нали знаете – ако вестниците достатъчно дълго повтарят едно и също, то на­края всички започват да го вярват. Постепенно историята започна да придобива очертания, да става все пó и по-ясна. И така, докато един ден най-неочаквано се оказа, че Хайно бил велик герой, защитник и спасител на свободата. И че моите най-близки приятели, четиримата елфи, всъщност били предатели и страхливци, които са помагали на една чужда, враждебна сила.

Тя се изкашля и прибави тихо, като се стараеше да не гледа към Ането:

– На една … зла червенокоса магьосница … Която искала да подчини всички в гората … с помощта на нейните чудовища-призраци.

Примадоната замълча, вероятно очаквайки отговор. Червенокоска обаче мълчеше, ядно стиснала юмруци. Само очите й, искрящи от гняв, издаваха какво мисли.

– И … всички му повярваха така лесно? – обади се раничката. – Не разбирам, тук в гората не са ли останали честни хора? Никой ли не се опита да направи нещо?

Джаста Дива мълчеше, забила поглед в земята.

– Добре, както и да е – добави раничката. – Разказвайте какво се случи по-нататък.

– След това … се появиха паяците – продължи Дива. – Тихи, спокойни, любезни. Винаги коректни, винаги стегнати. Никой не ги е виждал да се карат или бият. И въпреки това всички треперят пред тях.

– Хм, това обяснява някои работи – каза раничката.

– Докато един ден дойдоха и при нас – продължи Дива, потънала в мисли. – Касаело се само за една формалност, за някаква дреболия … Момчетата, кой знае защо, не бяха никак учудени, попитаха само дали могат да вземат китарите си, преди да ги отведат … И това беше последния път, в който ги видях.

– И никой ли … не се опита да се противопостави? – попита Ането с пресъхнало гърло. – Или поне да попита за какво става дума, къде ги отвеждат, какво ще се случи с тях.

– Аз … не посмях – отговори Дива с вкаменено лице. – На следващия ден ми се обади някаква млада госпожица, представи се като сътрудничка на господин Хайно. Тя ми обясни, че с мен лесно би могло да се случи същото, което се случи с момчетата. И че засега ме оставят на мира само поради … – тя се изкашля мъчително – … особения ми принос към … важното дело.

– Но какво направиха останалите? Госпожа Бухалица, Бъз, дядо Таралежко? Нямаше ли други тук в гората, които да направят нещо?

– Не, нямаше. Всички, които са имали някакво участие в твоята история … също изчезнаха. Аз се опитах да ги търся, но напразно. От тях няма и следа, останаха само къщичките им, като атракции в парка. Това е всичко.

– Аз през цялото време се питах … – намеси се раничката. – Госпожо Дива, а какво стана с Нерод Лапцев? Той също ли … работи за Хайно.

– А, магьосникът ли? – усмихна се Дива за първи път, откакто беше започнала да разказва. – Онзи, който се появявал и изчезвал когато си поиска. Да, чувала съм за него, момчетата също ми разказваха … С дълга бяла брада, висока твърда шапка и орлови очи, нали така?

– Да. Какво стана с него?

– Ами с него стана това, което става с всички магьосници, какво друго?

– Какво искате да кажете? – наежи се Ането.

– Искам да кажа, че господинът очевидно си е обрал крушите – хладно отвърна Дива. – Ако изобщо някога е съществувал, разбира се. Никой не го е виждал, никой не го е чувал. За него се носят легенди, това е всичко.

– Глупости! – избухна Червенокоска. – Аз лично го познавам. Това е истински магьосник, а не измислица! С очите си го видях! И раничката също!

– Да, да … Магьосници … Чудеса, вълшебства, магии … Чудодейни сили, които изневиделица ще ни спасят от злото … На тях ще се надяваме, нали така?

– На какво ще се надяваме не знам, но Нерод Лапцев съществува! – изръмжа Ането, стискайки юмруци. – И призраците също! Това го знам със сигурност, разправяйте ми каквото щете!

– А, ти сигурно имаш пред вид тия ужасни чудовища, които са затворени в клетки някъде из парка. Да, те наистина съществуват, в това няма съмнение. Появиха се изневиделица преди известно време, по телевизията ги показваха по три пъти на ден. Бр-р-р, тръпки ме побиват като си помисля за тях. Хайно твърди, че това са победените от него призраци.

Ането и раничката размениха бързи погледи.

– И къде можем да ги намерим? Къде ги държат? – попита Червенокоска с присвито сърце.

– Откъде да зная – сви рамене Джаста Дива. – Никога не съм се интересувала. Чувала съм само, че ги охраняват много строго, защото били изключително опасни. И, ако питате мен, много съм доволна, че е така. Само това оставаше, наоколо да се развилнеят чудовища.

– Глупости! – избухна Ането. – Призраците са всичко друго, но не и чудовища! Елфите не ви ли разказаха, че това са мои приятели?

– Да … споменаха нещо такова – запелтечи примадоната. – Но аз мислех, че само се шегуват. Извинявай, съвсем се обърках. Пък и не знам дали ще мога да ви помогна с нещо. Нали ви казвам, това вече не е старата Гора на призраците, тук всичко се намира под контрола на Хайно. Мен ако питате, най-доброто, което можете да направите, е да се върнете там, откъдето сте дошли. Срещу бобъра и паяците никой не може да спечели. Много са силни, нищо не може да се направи.

– Никога! – викна Ането. – По-скоро ще се оставя да ме сложат в клетка!

Раничката не каза нищо, само изгледа примадоната с укорни очи.

– Не знам, казвам само каквото мисля – присви се певицата засрамено. – Вие още нищо не сте видели, почакайте само докато се разходите наоколо. Паркът е огромен и навсякъде гъмжи от паяци. Онова, което познавате, е само малка част от цялото.

– Няма значение, все ще се оправим някак си – отсече Ането. – Кажете ни само къде можем да намерим старите приятели. За останалото ние сами ще се погрижим.

– Нищо повече не мога да ви кажа – въздъхна Джаста Дива. – За тях дори да се говори не е съвсем безопасно, всички мълчат и не смеят да ги споменат. Откак започнаха да ги наричат „предатели“, никой и дума не казва за тях. Надявам се само, че все още са … живи.

– Само да е посмял да им стори нещо! – изсъска Ането. – Тогава наистина ще съжалява!

Примадоната си замълча, но очите й ясно показваха колко вярва на подобни закани.

– Не можете ли поне да ни кажете къде да търсим – обади се раничката. – Все някъде трябва да се намират, не може просто да са изчезнали от лицето на земята.

– Съжалявам, но тук вече с нищо не мога да помогна. Което не знам, не знам. Вече ви казах всичко, което зная.

– Хм, ще трябва тогава сами да се оправяме – каза Ането. – Май ще трябва да се върнем обратно при планината и познатите ни места, за да узнаем нещо повече. Нали така, Раничке?

– Най-първо ще трябва да се измъкнем оттук – отвърна раничката. – Струва ми се, че това няма да е особено лесно.

– А, оставете това на мен! – оживи се изведнъж примадоната. – Не се безпокойте, така ще ви маскирам, че никой няма да ви разпознае. Нали това ми е работата.

Тя се разтършува наоколо и не след дълго измъкна отнякъде чудноват костюм. Това беше дълго тясно трико, съставено от зелени чорапогащи, над които се намираше тумбеста саксия от лек материал. Трикото завършваше най-отгоре с яркозелена тясна дреха с качулка. На всички страни от костюма стърчаха дълги и остри бодли. Ането зяпна от удивление.

– Какво е пък това? – попита тя недоумяващо.

– Ти какво, никога ли не си виждала кактус? – отвърна примадоната насмешливо.

* * *

– Ето така. Сега вече никой няма да ви познае. – Джаста Дива огледа двете приятелки за последен път, после, доволна от видяното, се отпусна на канапето и кръстоса крака. – Само не забравяйте, че сега сте доста бодливи. Трябва да внимавате на всяка крачка, за да нямате неприятности с хората наоколо.



Ането застана пред голямото огледало и любопитно се огледа. Бодливата зелена фигура отсреща й се стори толкова смешна, че тя неволно прихна. Междувременно Джаста Дива беше измъкнала отнякъде по-малък костюм от същата материя – за раничката.

– Тя ще бъде нещо като израстък на гърба ти – поясни певицата, докато помагаше на раничката да се напъха в тесния костюм. – Така преоблечени, никой няма да ви обърне внимание. Паркът е пълен със странни посетители и костюмирани артисти. Хайде, елате, сега ще ви изведа навън. Покрай мен пó няма да ви забележат.

– Но какво ще стане с вас? Ако Хайно научи, че сте ни помогнали, сигурно ви очакват големи неприятности – обади се раничката.

– Ами тогава значи не трябва да научи – отвърна примадоната, докато внимателно подаваше глава през открехнатата врата. – Вие какво, да не мислите да се похвалите? Бързо сега, докато коридорът е свободен. Хайде де, какво ме гледате.

Ането и раничката потриваха ръце и току се споглеждаха. Никоя от двете не се осмеляваше да погледне Дива в очите.

– Госпожо Дива – престраши се Ането най-после. – Ние искаме … още веднъж да ви благодарим. Вие наистина ни спасихте живота.

– Хайде, хайде … няма нужда от повече приказки – отвърна Дива, но гласът й потреперваше издайнически. – Радвам се, че успях да ви помогна. И искрено се надявам, че ще имате късмет. Оттук нататък едва ли ще мога да направя нещо повече за вас. Тръгвайте, няма време.

Раничката не се сдържа и се метна в скута на примадоната, опитвайки се да я прегърне.

– Ау, боли! – изрева Дива. – Детенце, забрави ли, че бодеш?

– Извинете, извинете! Много съжалявам! – запелтечи раничката. – Съвсем забравих, извинете!

– Изчезвайте най-после – изръмжа сърдито певицата, докато вадеше бодлите, които се бяха забили в ръцете й. – И не забравяйте да си отваряте очите. Втори път едва ли ще мога да ви помогна …

– Довиждане, довиждане – повтаряха двете приятелки, тичайки към изхода. Сърцата им биеха до премала. Някъде там сигурно ги очакваха паяците.





Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница