Глава шеста: Бягство от острова

Глава шеста:
Бягство от острова

– Не, нищо не мога да кажа – отвърна Ането. – Ако се съди по широчината на реката, намираме се някъде много надолу по течението. Пък и, виж чак къде е планината. Вероятно сме на километри от нея, далеч от познатите ни места. Тоя парк май наистина е огромен, ще трябва на всяка цена да намерим някаква карта, преди да продължим пътя си.

Бяха успели да се измъкнат от огромната сграда без особени премеждия. За тяхно учудване никой не се опита да ги спре или разпитва. Това, разбира се, доста ги изненада, но те не бързаха да се радват: вече имаха достатъчно опит с Хайно и неговите помощници. Изпълнени със страх, те се промъкваха през по-тихите алеи на парка, като се мъчеха да избягват всякакви срещи.

– Като каза карта, та се сетих – обади се раничката по едно време. – На масичката до информационния щанд имаше цял куп брошури. Трябва да вземем една от тях и да я прегледаме. Вътре сигурно ще има карта на парка.

– Добра идея – съгласи се Ането. – Хайде, да не губим време.

След кратко търсене намериха друг информационен щанд, досущ подобен на оня, който Ането беше повредила, грабнаха една от брошурите и побързаха да се отдалечат: тук гъмжеше от посетители.

– Уф, вече се започва – каза Ането задъхано, след като отново бяха намерили едно по-закътано местенце. – Бягай, крий се, бягай, крий се … Все се надявах, че ще ни остане малко време да се окопитим, но не би.

Раничката се накани да каже, че неприятностите биха им останали спестени ако Червенокоска не беше се държала така неразумно по време на голямото шоу, но после предпочете да си премълчи. Двете се задълбочиха в разглеждане на брошурата и веднага откриха пъстра карта, на която всички части на парка бяха нарисувани с най-големи подробности. Не след дълго те започнаха да ахкат учудено: едва сега започна да им става ясно колко огромен беше всъщност паркът.

– В момента ние се намираме някъде тук – посочи Ането голямото блестящо кълбо, което беше нарисувано в средата на картата. – Тук е написано „Централен шоу-театър“. Значи това около нас е светът на … чакай да видя как точно се нарича. Аха, виждаш ли? Ето тук е написано „Призрачна опера“. Да, точно така: ние се намираме в света на призрачната опера.

– Опера? Ненавиждам опера! – възкликна раничката. – По-скучно нещо не мога да си представя!

– Добре, че не може да те чуе Джаста Дива. Инак сигурно щеше да береш ядове. – отвърна Ането, докато се вглеждаше съсредоточено в картата. – Почакай малко, може би скоро ще разберем нещо повече. Ето, виж тук имената на отделните атракции: „Кармина Балкана“, „Салонът на Мадам Бътчърфлай“, „Замъкът на Ръга-лето¹“ … Леле, каква безвкусица! Тоя път Хайно е надминал самия себе си! Ха, гледай тук: „Пещерата на еднокраката валкюра“. Знаех си аз, всеки от световете е построен около представата за някой от призраците. Това тук сигурно е мястото, където е затворена нещастната еднокрака балерина.

Сега вече бяха напълно уверени, че са намерили ключа към устройството на парка и останалите четири свята, наречени съответно „Дино-свят“, „Свят на цирка“, „Сляпата джунгла“ и „Призрачната къща“ вече не ги озадачаваха. В първия сигурно се намираше еднокракият динозавър, във втория – безносият клоун, в третия – слепият мечок, а за последния оставаше само плешивата жена-призрак. Но това, което ги зарадва най-много беше, че най-после откриха на картата познатите им от предишните приключения места. Оказа се, че светът на „Призрачната къща“ съвпадаше точно с местността около Къщата на призраците, в която се бяха лутали толкова дълго при първото си посещение в гората. Двете доволно потриваха ръце и посочваха всички познати места: воденичката на дядо Таралежко, блатото, поляната с орхидеите, жилището на госпожа Бухалица. И, разбира се, самата къща на призраците. Ако можеше да се съди по картинките върху картата, тук нищо не беше променено и не бяха се появили никакви модерни сгради. Това много ги зарадва и Ането дори заяви, че Хайно може би не е чак толкова голям глупак, колкото изглежда.

Радостта им обаче доста се поуталожи когато започнаха да осъзнават какво разстояние ги дели от там. Ако можеше да се вярва на картата, светът на „Призрачната къща“ заемаше само един от ъглите на парка. А те бяха се разхождали из този ъгъл така дълго, прекосяването му им беше отнело цял месец! Е, да, тогава гората беше дива и не­проходима, изпълнена с множество препятствия и пречки, но все пак … Да се стигне дотам пеша, както те бяха възнамерявали, очевидно беше невъзможно. Двете приятелки седяха и унило гледаха пъстрата карта, която не обещаваше никаква помощ.

– Няма как, ще трябва да използваме тукашния транспорт – наруши Червенокоска мълчанието. – Ето, виж: целият парк е опасан от железопътна линия, а освен това могат да се използват автобуси и корабчета по реката. Сигурно няма да е трудно. Мятаме се на влакчето и, раз, два, три – вече сме там. Така де, останалите как го правят?

– Но ние нямаме билети – промърмори раничката обезсърчено. – Как ще използваме транспорта, та нали ще ни хванат още на първата спирка?

– Е, не, ти не ги разбираш тия работи – усмихна се Ането снизходително. – В тези паркове билети се купуват само веднъж, на входа. Оттам нататък вече никой не те проверява, можеш да ходиш навсякъде и да опитваш всички развлечения без да плащаш допълнително. Миналата година бях с мама в Дисниленд и вече знам всичко.

– Дано да имаш право. Инак направо не знам какво ще правим. Така без билети и без пари сме за никъде.

– Хайде, хайде, горе главата! Да не ни е за пръв път, все ще се оправим някак. Забрави ли с какви мъчнотии се оправихме преди?

– Добре, да тръгваме. Да видим с какво ще ни изненада тоя парк.

* * *

– Тук има нещо гнило – каза раничката. – Погледни каква тълпа се е насъ­брала, не ми харесва тая работа.

– Хей сега ще разберем какво става – отвърна Ането, като се опитваше да си придаде самоуверен вид. – Може и да е случайност, нищо не се знае.

– Ало, господине – обърна се тя към един лъскав фикус, който мърмореше сърдито недалеч от нея. – Какво се е случило, за какво е тази навалица?

– Нечувано издевателство! – отвърна фикусът ядосано. От гняв всичките му листа трепереха. – Навсякъде проверяват билетите! Вече пет пъти ме проверяваха, без дори да обясняват защо го правят. Още преди да си се огледал някой вече те моли да си покажеш билета. За пръв път ми се случва да преживея такова унижение! Кракът ми няма да стъпи в този парк повече! Нечувано издевателство!

Ането прехапа устни и побърза да се отдалечи, като дори забрави да поблагодари. Изведнъж й стана горещо и тесният костюм започна ужасно да я стяга. Раничката, която беше чула всичко, уплашено се притискаше към нея.

– Сега я втасахме – процеди Червенокоска кисело. – Оня хитрец Хайно сигурно се е досетил, че нямаме билети и се надява да ни хване по тоя начин. Инак в тия паркове никой не проверява билетите, нали ти казах вече.

– Добре, но какво ще правим сега? – отвърна раничката недоволно. – Ние наистина нямаме билети, как ще минем през проверките?

– Нямам представа – призна Ането с досада. – Можем да опитаме и с плуване по реката, но май съм си забравила банския костюм.

– Добре де, добре – прибави тя бързо, като видя как раничката смръщи вежди. – Ще трябва да измислим нещо, ти нали сама казваше, че като отворим торбата с хитрините спиране няма.

– Дъра-дъра, два чадъра – отвърна раничката троснато. – Не можеш ли поне веднъж да признаеш, че си уплашена? Тоя път я загазихме здравата, няма какво да се правим на герои. Я дай да изчезваме оттук, че току-виж някой взел да ни проверява.

И, сякаш лично господин Дяволът я чу, над главите им се разнесе строг глас:

– Билетите за проверка, ако обичате. Всички билети за проверка, моля.

Краката на Ането се подгънаха. Ами сега? За бягство едва ли може да се мисли, тук сред тълпата сигурно ще ги хванат за броени секунди. Вдървена от страх, тя се обърна бавно, погледна нагоре и … зяпна.

Отсреща я гледаше плашилото Фреди. Същото онова плашило, което някога беше срещнала недалеч от къщата на призраците. За разлика от миналия път сега Фреди беше облечен в униформа с множество джобове и лъскави копчета, но инак си беше все същото плашило, направено от два кръстосани пръта и голяма тиква, която му служеше за глава.

– Фре … Фреди – прошепна тя с пресъхнало от страх гърло. – Това ти ли си?

Плашилото, което вече нетърпеливо потропваше с единствения си крак, изведнъж се вкамени и я заразглежда внимателно.

– На вашите услуги, госпожице – отвърна той. – Плашилото Фреди, професионален пазач.

– Двадесет и пет години практика, без нито ден отпуска – прибави Ането. – Направо готов за книгата на Гинес.

Сега беше ред на Фреди да зяпне от удивление.

– Ама … вие май наистина ме познавате – забърбори той объркано. – Къде сме се срещали, не мога да си спомня.

– Наметалото на Кентървилския призрак – подсказа раничката. – Ти ни го подари в замяна на маската, с която отново можеше да плашиш птиците, спомняш ли си?

Фреди изведнъж се разбърза.

– Не се задържайте, не се задържайте, моля – обърна се той към любопитните, които вече се бяха насъбрали наоколо. – Тук и без това е достатъчно задръстено. Движение, движение, моля. Следващото влакче пристига веднага.

– Ш-ш-шт, по-тихо! – изсъска той към двете приятелки, като внимателно се оглеждаше. – Всичко е ясно, последвайте ме. Но да не си личи, че сме заедно. В голяма опасност сте, добре внимавайте!

Той смешно заподскача на единствения си крак и бързо се отдалечи от спирката. Ането и раничката го следваха, като си даваха вид, че просто се разхождат безцелно.

– Хубава каша сте забъркали, няма що! – започна Фреди ядосано, когато най-после стигнаха до малка беседка, заобиколена от храсти. – Из целия парк ви търсят под дърво и камък. Лична заповед на господин Хайно. Даже билетите на посетителите започнахме да проверяваме, все заради вас. Не можете да си представите колко трудности причинявате на всички, които работят тук.

– Хей, Фреди, я почакай малко! – прекъсна го Ането. Очите й не обещаваха нищо до­бро. – Ти да не би също да работиш за господин Хайно?

Плашилото се посмути малко, но веднага се съвзе и отговори наперено.

– А ти какво ще ме посъветваш? Безработен ли да стана? Или да чакам пенсия? Тук в гората е така – или работиш за Хайно, или за никого. Пък и аз не виждам нищо лошо в това. Да не би работата да е престъпление?

– И какво точно правиш? Освен да помагаш да ни хванат, искам да кажа?

– Глупости! – ядоса се Фреди не на шега. – Ако исках да ви хвана, досега сто пъти да съм го направил. Не виждаш ли, че се опитвам да ви помогна, глупаче? Макар и да не вярвам, че някой изобщо може да ви помогне, така сте оплели конците! Ако беше ви открил някой друг от пазачите, отдавна вече да сте арестувани!

– Добре де, извинявай – измърмори Червенокоска помирително. – Нещо съм алергична срещу тая Хайномания. Де когото срещна, все за Хайно работи. Направо започва да ми призлява вече.

– Вижда се веднага, че доста отдавна не си идвала тъдява – поклати глава Фреди. – Така е при нас сега. Преди всеки се спасяваше както може, сега господин Хайно ни спасява всичките. Колективно, тъй да се каже. Ние си мълчим и се правим, че му вярваме, той пък ни плаща и ни държи заети. Танто за танто, нали разбираш?

Фреди се разсмя нервно. Види се, не всичко в новата уредба на гората беше по вкуса му, но май вече се беше примирил и привикнал.

– Аха. Попаднала съм значи в страната на щастливците – отвърна Ането невесело. – Така както ми се хвалиш, май ще взема и аз да се цаня на работа при Хайно.

– Ти най-добре ще направиш да си обираш крушите оттук колкото се може по-ско­ро – намръщи се Фреди. – А сега слушай внимателно и не ме занимавай с остроумия, защото нямаме време. На всяка цена трябва да изчезвате оттук. Колкото се може по-скоро, разбираш ли? Как ще го направите си е ваша работа, аз не мога да ви помогна. Най-добре ще е да опитате да си намерите билети по някакъв начин. Без билети сте напълно загубени, не си правете илюзии, че тия костюми ще ви помогнат задълго.

– Фреди, ти говориш така, сякаш това е най-лесната работа на тоя свят – намеси се раничката. – Помисли сам: та това е напълно изключено! Първо, ние нямаме никакви пари … – тя направи многозначителна пауза, но плашилото мълчеше, стиснало устни. – И после, даже и да имахме, как ще си купим билети? Касите са на изхода, а ние сме вече вътре в парка! Както и да я въртим, от тая работа нищо няма да излезе.

– Не знам, повече с нищо не мога да ви помогна – отвърна Фреди, свивайки рамене. Лъскавите му еполети просветнаха на слънцето. – Каквото можах, направих. Оттук нататък сами ще трябва да се оправяте.

– Но Фреди, забрави ли, че ние също ти помогнахме, когато беше в беда? – продължи раничката с мек, но укорен тон – Без нашата маска тогава едва ли щеше да се справиш с крадливите птици. Нали сам разправяше, че си изгубил всяка надежда.

– Ха, маската! – намръщи се Фреди. – Добре, че ми припомни, инак щях да забравя.

Той бръкна в един от джобовете на униформата си и извади старата грозна маска, която двете приятелки бяха му подарили преди време. Повъртя я няколко мига в ръцете си, сякаш все още се колебаеше, после решително я подаде на Ането.

– Ето ви маската, вземете си я обратно! От нея и без това имах повече вреда, отколкото полза!

– Но защо, не ти ли свърши работа? – попита Червенокоска. – Та нали птиците толкова се плашеха от нея?

– Tе че се плашеха, плашеха се … – промърмори Фреди неуверено. – Но не само те се плашеха, там е работата.

– Какво искаш да кажеш?

– Тая маска … не е обикновена. В нея има нещо … Не мога да ви обясня, най добре ще разберете като я поносите сами.

– Почакай, тази работа ми се вижда доста важна. Опитай се да ни обясниш още малко. Какво й е толкова необикновено на маската? Ето виж – само едно сърдито лице с мустаци, нищо повече.

– Аха, тя само така изглежда … Но ако …

Фреди ги загледа смутено. Очевидно много му се искаше да им разкаже нещо повече, но по някаква причина се притесняваше и не смееше да започне.

– Хайде, Фреди, на нас можеш да се довериш – подкани го раничката с приятелски тон. – Кажи де, какво й има на тая маска.

– Добре, но първо ми обещайте, че няма да ми се присмивате!

– Обещаваме!

– Работата е там, че ако човек заспи с маската, му се явяват едни … хм, не знам как да ги нарека. Привидения едни такива, говорят като хора, но не са хора. Едва не умрях от страх!

– Привидения? Да не би да искаш да кажеш призраци? Някой от тукашните призраци може би?

– Не, не, това не са нашите призраци, за тях и дума да не става! Аз тях си ги познавам, те не могат да ме уплашат. Само глупаците вярват историите на Хайно за някакви чудовища и червенокоси магьосници.

Той погледна притеснено към Ането, която ядно беше присвила устни, после продължи:

– Не знам какви са тези привидения. Приличат на сенки, но инак говорят и се движат досущ като хора. Друго нищо не мога да кажа. И без това, откак ги видях, не посмях повече да сложа маската на лицето си. Ето, вземете си я обратно. От нея само главоболие получавам.

Той подаде маската на раничката, която я повъртя насам-натам и после я пъхна в един от джобовете си.

– Е, хайде сега, че имам работа – разбърза се Фреди. – И, както вече казах: отваряйте си очите на четири, инак паяците веднага ще ви хванат. А веднъж стигне ли се дотам, ще се смятате за щастливци, ако ви сложат да чистите тоалетните! Честно ви казвам, хванат ли ви, не ви очаква нищо хубаво!

Той се огледа за последен път и бързо се отдалечи, като хвърляше предпазливи по­гледи подире си. Очевидно се безпокоеше, че двете приятелки могат да го последват.

– Ама че страхливец! – изфуча Ането. – Изчезна яко дим, даже едно „Довиждане“ не каза. Да си призная, вече започвам да мисля, че в тази гора нито един смел човек не е останал. Само страхливци, направо да се скъсаш от яд!

– Слушай, я по-добре дай да помислим как да се измъкваме от кашата, в която се забъркахме – прекъсна я раничката раздразнено. – Фреди поне ни предупреди за опасността, която ни дебне. Това не е малко, нали?

Червенокоска се нацупи.

– Хей, ако нещо те дразня, кажи си направо. Нали знаеш, аз не си падам много по увъртанията. Така де, щом сме тръгнали заедно на такава трудна работа, няма защо да си правим мили очички. Право куме, та в очи, аз така харесвам нещата.

– Тъй ли? – Раничката изведнъж кипна не на шега. – Виж я ти само, важната героиня! Не стига, че ни натопи до шия в неприятности, ами и се перчи на всичко отгоре.

Ането я гледаше със зяпнала уста и не можеше да повярва на ушите си. За първи път виждаше приятелката си толкова ядосана.

– Какво ме гледаш? – продължи раничката ядно. – Не съм ли права? Ако не беше твоето перчене и големи пози, може би щяхме и да направим нещо полезно тук. Но не! Госпожица Ане на всяка цена трябва да покаже на всички колко е смела и непокорна, каква е страшна непукистка. Изтупа се на сцената, набута ни в най-големия батак, а след това всички са й виновни. Тоя е страхливец, оня е страхливец! Само тя, видите ли, е голяма героиня! Хайде тогава, щом си такава героиня, кажи сега как да се измъкнем оттук! Ти ни набута в кашата – сега ти ни измъквай! Аз повече и пръст няма да помръдна!

Тя седна на пейката в беседката, скръсти ръце и започна да си под­свирква. По всичко личеше, че не се шегува. Тоя път наистина беше решила да остави Ането да се оправя както може.

Изминаха няколко дълги-предълги минути. По лицето на Червенокоска ясно можеха да се прочетат всички мисли, които минаваха през главата й. Отначало тя се наежи като котка, малко остана да зафучи и затропа с крака. После изглежда се сети, че сама далеч няма да стигне и полека-лека започна да омеква. Накрая, да не повярваш, даже седна до приятелката си и започна да каканиже:

– Из … извинявай … Аз … май наистина се поувлякох. Нали ме знаеш каква съм – първо действам, а после мисля. Признавам, че сама съм си виновна. Не трябваше да се издавам в голямата зала, съжалявам. Но сега … е вече късно.

Раничката продължаваше да седи със скръстени ръце.

– Не знам как ще се измъкваме оттук – продължи Ането със същия колеблив глас. – Пък и вече се съмнявам, че изобщо ще успеем. Но едно нещо … знам със сигурност: без тебе съм загубена, няма да мога да направя и пет крачки, преди да ме хванат. Не искам да се разделяме! На никаква цена!

Раничката все още не казваше нищо. Най-после тя стана, скръсти ръце зад гърба си и заговори:

– Добре. Но това да ни е за последен път, разбрахме ли се? Оттук нататък никакво перчене и необмислени постъпки! С Хайно шега не бива, повече грешки не можем да си позволим. Съгласна ли си?

– Разбира се! – Ането подскочи от радост.

– Хубаво. А сега … довиждане.

Раничката се обърна и потегли по алеята без да се обръща. Така отдалеч, в костюма на Джаста Дива, тя приличаше на голям зелен таралеж.

– Хей, почакай! – подскочи Ането уплашено. – Къде отиваш, нали нямаше да се разделяме?

– Това да ти е за урок! – отвърна раничката през рамо. – Още ме е яд на тебе, не мисли, че едно извинение всичко оправя. Ще трябва да се разделим … за малко.

– Но защо, какво си намислила?

– Имам тук една идея, но тя е доста несигурна. А и рискована. Изчакай, докато се върна, аз няма да се бавя дълго.

– Ами ако… – Ането прехапа устни. Никак не й се искаше да признае, че се страхува да остане сама. – Добре, добре, няма да настоявам. Щом вече си решила, така да бъде. Аз … ще изчакам, ти не се безпокой за мен.

* * *

Раничката пъхтеше като локомотив, очевидно беше бягала доста дълго време. Ането не губи време за разпитване, а мълчешком изпълни нареждането и хукна накъдето й видят очи. Скоро отново стигна до спирката на парковото влакче.

– А сега накъде?

– Към брега на реката. Но не към моста. Малко по-настрана трябва да има кей за корабчета. Видяхме го на картата, не си ли спомняш? Ето, вземи това. Бързо, нямаме време!

Червенокоска започна да губи ума и дума. Без да разбира нищо, тя сграбчи пъстрата хартийка, която раничката й подаде и се хвърли в указаната посока. За щастие алеята, по която тичаше, действително ги изведе до неголям дървен кей, пред който пуфтеше кокетно корабче с дълъг черен комин и големи колела с перки от двете страни. Последните пътници тъкмо минаваха по дървения мост, който свързваше корабчето с кея.

– Побързайте, побързайте, моля! – подвикна откъм моста един матрос. – Всеки момент потегляме. Последен рейс за днес. Дайте си билета.

Ането замръзна. Билет? Какъв билет?

– Погледни какво държиш в ръката си – прошепна раничката изотзад.

Червенокоска за пръв път погледна полусмачканата хартийка, която беше стискала в юмрук и едва не извика от изненада. Това наистина беше билет! При това не обикновен, а специален, с позлатена ивица от едната страна, на която беше написано: „Специална опция: голямо пътешествие по реката на борда на ‚Мисисипи’. Добре дошли!“.