На Нерод Отново и … Разбира се!



страница8/9
Дата06.04.2017
Размер0.88 Mb.
#18579
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Глава осма:
Царски прием


Събуди я ароматът на нещо много вкусно. Тя бавно отвори очи, огледа се и ахна: на неголяма маса до леглото бяха подредени най-различни закуски, една от друга по-апетитни и привлекателни. Майсторска ръка беше ги приготвила така, че повечето от тях представляваха картини, представящи живота в подводното царство. Прехласната, Ането ги заразглежда една след друга: желирани пирамиди, в които се виждаха различни подводни растения и риби, множество купи с разноцветни сосове, в които плуваха островчета от пикантни зеленчуци, най-различни сладкиши, напомнящи за странните сгради в пещерата, кремове, торти, сладоледи …

– Леле мамо, отиде ми диетата! – извика тя весело, с два скока се озова до масата и започна да унищожава кулинарните шедьоври без изобщо да се смущава от това, че лапа като прасе. Спря се едва когато не можеше да поеме нито хапка повече, а джинсите й комай щяха да се пръснат. Никога в живота си не беше опитвала толкова вкусни неща. Даже и сега, след като се беше наяла до пресита, все още съжаляваше, че не бе успяла да опита повечето от лакомствата.

– Виждам, че готвачът добре се е постарал – стресна я тънък глас изотзад. – За мен беше истинска радост да видя каква почит оказахте на майсторството му. Е, сега поне не се съмнявам, че заслужава заплатата, която му плащам. Царски готвач – на царска цена, нали така?

Ането се огледа изненадано. Гласът идваше откъм голям телевизионен екран, който се намираше на специална поставка зад леглото. Преди това не беше го забелязала, сигурно защото не беше включен. Сега на него се виждаше физиономията на затлъстяваща риба със златна корона на главата. Царският накит непрекъснато се клатеше насам-натам, защото беше прекалено голям за главата на притежателя си.

– Ха-ха-ха, успях ли да ви изненадам? – засмя се царят-риба доволно. – Или може би дори да ви уплаша? Хм, това не би подхождало на една могъща магьосница, за която се разказват толкова истории. Силата придава спокойствие, нали така?

Той понечи да се изпъчи, за да покаже по-ясно какво има пред вид, но в тоя момент короната се подхлъзна и опропасти целия ефект на думите му.

– Аз не съм никаква магьосница – каза Ането сърдито. – И никога не съм била, между другото. Всичко това са измислици на Хайно. Нагли лъжи и нищо повече!

– Знам, знам – отвърна царят-риба. – Та нали вече ви срещнах по време на първото гостуване. Признавам, по онова време не­ ви до­оцених, но всяка грешка може да се по­прави, нали така?

– Ха, вие да не сте оня цар на рибите, който ни пренесе на гърба си? – За момент тя си припомни как отчаяно се беше вкопчила в перките на огромната риба, която ги пренесе на отвъдния бряг на реката. – Не може да бъде, та той беше много по-голям от вас!

– По-голям? Глупости, той беше по-висок, нищо повече! – възкликна царят-ри­ба ядосано. – А това, че ви е пренесъл на гърба си само показва колко лекомислено се е отнасял към царските си задължения. Изобщо, покойният ми баща беше много, много лекомислена личност.

– Ах, значи вие сте дребното рибче, на което тогава спасихме живота! … Направо да не повярваш! Гледай ти, изобщо не очаквах, че някога ще ви срещна отново! Хей, ама това е невероятно съвпадение! Само от два дни съм в гората и вече срещнах половината от старите си познати. Иди кажи, че светът не бил малък!

– Не си спомням някога да съм бил „дребно рибче“ – нацупи се царят-риба. – Между другото, пълното ми име е „Шаран Четвърти, самодържец на подводния свят“. Това – за протокола.

Ането го погледна смутено. Колкото повече разговаряше с този цар, толкова повече започваше да се стопява ентусиазма й. От малкото симпатично рибче май не беше останало кой знае колко много. Тя въздъхна и се приготви да слуша царските речи.

– Не виждам наоколо вашата мъхната приятелка – продължи царят с малко по-приятелски тон. – Да не би тоя път да сте сама?

– Не, разбира се – отвърна Ането. – Изгубихме се вчера когато паднах във водата. Тя остана горе, на корабчето.

– Момент, момент, не разбирам. Разкажете ми малко повече, моля. Какво корабче, какво падане? Аз мислех, че сте дошли направо на гости при мен, както си му е редът. А тук изведнъж … Разказвайте, моля! Искам да знам всичко от начало до край.

Ането започна да разказва. Царят слушаше без да каже дума. По рибешкото му лице изобщо не можеше да се разбере какво мисли и постепенно тя започна да се притеснява.

– Н-да-а-а, такива ми ти работи – обади се най-после Шаран Четвърти. – Интересна история. Значи раничката остана на борда, така ли?

– Да.

– Хм, това прави нещата по-неприятни и за мен. Искам да кажа, ако само половината от вашия екип се намира под мое … покровителство, а Хайно притежава другата половина. Това сериозно засяга моите … проекти. Старият негодник и без това притежава всички призраци. Ако трябва да деля и вас двете, то от плановете ми няма да остане нищо.



– Не разбирам – намръщи се Ането. – Как да ни делите? И за какви планове става дума?

– Всяко нещо по реда си – отвърна Шаран Четвърти важно. – Когато му дойде времето, ще узнаете всичко. Почивайте засега.

Той изведнъж започна да се оглежда загрижено.

– Ще ви помоля да ме извините, трябва да се погрижа за някои … подробности. Но скоро ще се видим отново, не се безпокойте. До скоро виждане, аз няма да се бавя дълго.

Образът от телевизионния екран изчезна. При други обстоятелства Ането сигурно щеше да се залепи за телевизора, но разговорът с царя-риба я беше обезпокоил не на шега и сега тя не можеше да мисли за нищо друго. Какво да прави, как да се измъква оттук? При това съвсем сама, без никаква помощ? Изведнъж се почувства ужасно самотна. По дяволите, другояче си беше представяла повторното посещение в гората! Беше очаквала да прекара няколко весели дни, заобиколена от стари приятели, а вместо това се оказа на дъното на реката, под прозрачен похлупак, от който няма измъкване. Също като пеперуда! Тя с мъка преглъщаше сълзите си. Не, каквото и да става, няма да плаче тук, няма да достави това удоволствие на рибешкия цар, който сигурно я наблюдава скришом отнякъде …

Мисълта за скрита камера я подсети, че все още не беше си дала труд да разгледа по-добре помещението. Е да, вчера беше прекалено уморена, за да мисли за такива неща, но сега е крайно време. Нищо не се знае, може пък и да от­крие нещо интересно.

Тя пристъпи неуверено, очаквайки всеки момент да чуе недоволното квакане на жабата-болногледачка. За щастие този път беше сама, тъй че скоро преодоля първоначалната си плахост и се зае внимателно да оглежда всяко кътче на просторното помещение.

Необходими й бяха само няколко минути, за да се убеди, че, макар и задръстено от луксозни предмети, помещението явно беше подреждано от някой, който не е имал ни най-малка представа от това как изглежда едно нормално човешко жилище. Под прозрачния похлупак просто бяха насъбрани повечето мебели, които биха могли да се открият във всеки дом, но без никакъв ред, все едно че деца са си играли с куклена къща. Недалеч от леглото се мъдреха огромна розова вана и тоалетна, до тях – писалищна маса, малко по-нататък меко канапе, хладилник, заобиколен от грижливо подредени столове, два малки шкафа, поставени един върху друг, закачалка за дрехи, поставена в легнало положение на земята … Отначало Ането почувства, че я напушва смях, но веселието бързо я напусна: хаотичното помещение толкова живо й напомни за нейния любим килер – „стаята за всичко“ в къщи, че скоро отново й се доплака. Все пак тя малко се поободри, когато откри, че прозрачната й къща наистина има изход, точно както беше предполагала. На една от стените се виждаше полукръгъл отвор – разбира се, плътно затворен, но зад него ясно се различаваше дълъг тунел от същата прозрачна материя, който водеше някъде между постройките в пещерата.

– Аха, ето значи как се излиза оттук – промърмори Ането и се зае да търси по стената някакво копче или механизъм, с който да отвори вратата. Усилията й обаче не доведоха до нищо. Тя прегледа най-грижливо всеки сантиметър по стената в разстояние на няколко метра от вратата, но напразно – от ключалка нямаше и следа.

– И на тебе ще ти намеря цаката – закани се тя, докато на­празно се опитваше да избута прозрачната врата. – Само почакай докато дойде раничката, тогава вече ще видим!

При споменаването на раничката сърцето й неволно се присви. Дали наистина ще я види отново? Нямаше ни най-малка представа за това колко време е изминало откак се бяха разделили, но й се струваше, че е изминала цяла вечност. О, ако само рибешкият цар изпълни обещанието си! А може би той съвсем не е толкова неприятен, може би наистина желае да им се отблагодари за това, че някога бяха спасили живота му …

Междувременно вниманието й беше привлечено от многобройните подводни същест­ва, които се бяха насъбрали отвън. Цели ята от пъстроцветни риби, различни раци, малки и големи октоподи бяха обкръжили отвсякъде прозрачния купол и я разглеждаха с най-голямо любопитство, опулили огромни очи.

– Хей, та това тук е по-красиво от аквариум! – възкликна Ането и залепи нос на прозрачната стена. Уплашени от внезапното движение, няколко риби се дръпнаха назад. Това й се стори смешно и тя започна да им се криви и плези, опитвайки се да ги уплаши отново. Те обаче свикнаха и престанаха да се плашат, тъй че това скоро й омръзна. Тя се опита да си потърси някакво друго занимание, но усещането, че е наблюдавана непрекъснато, не й даваше мира.

– Ей, вие там – извика тя, като им се заканваше с юмрук. – Нямате ли какво друго да правите? Хайде, изчезвайте, искам малко спокойствие!

Не последва никаква реакция.

– Какво, не ме ли чувате? Движение, движение! Изчезвайте оттук, нагледах ви се вече! Сега искам да ме оставите сама!

Отново нищо. Сякаш говореше на стената.

Тук вече Ането здравата се ядоса и започна да ги обсипва с всички хули и обиди, които някога беше чувала. Тя бесня и подскача докато капна от умора, но единственият резултат беше, че тълпата отвън се увеличи още повече. Оживени и възбудени, рибите се побутваха взаимно и току сочеха към нея. Без съмнение те намираха, че малкото ядосано момиче е много забавно.

– Ха, много ви здраве тогава! – каза Ането уморено, когато се убеди, че усилията й не водят до нищо. – Мама винаги казва, че по-умният трябва да отстъпи. Щом толкова ви харесва да зяпате, аз няма да ви преча. Чао, ариведерчи, гуд бай.

Тя отново се мушна в леглото, внимателно придърпа завесите на балдахина, така че да не остави някое ъгълче свободно и намръщено заразглежда тавана. Ама че работа! От всичко най-малко беше очаквала, че в гората на призраците може да й бъде скучно. Всичко друго, само не и това.

* * *

– Ане! Най-после те намерих! Ставай, ставай, стига си спала!



Червенокоска подскочи уплашено и разтърка очи. Дали не сънува? До леглото, мокра до кости, стоеше раничката и дърпаше завивката й. Ох, дано само това не се окаже сън!

Тя предпазливо се протегна и лекичко докосна приятелката си. Не, няма съмнение – това наистина е раничката!

– Раничке!

Без да обръща внимание на това, че ще се измокри, тя я сграбчи и затанцува наоколо.

– Значи все пак успя да ме намериш! Направо не мога да повярвам, как го направи?

– После ще ти разказвам, чакай първо да се нарадвам до насита! Брей, ама че луксозен апартамент! Как успя да се уредиш на такова място?

– Да се уредя? – Ането се усмихна горчиво. – Ако знаеш само колко много бих дала, за да се измъкна оттук!

– Чакай, чакай! – раничката изведнъж стана сериозна. – Аз мислех, че тук сме у приятели. Това не е ли подводното царство на рибешкия цар? Нали преди казваше, че искаш някой ден да го посетиш отново?

– Хубави приятели! Това не е същият цар, а неговият син … онова малко рибче, което ти спаси от чайката-разбойник, нали си спомняш?

– Разбира се, че си спомням. И какво, малкият бандит да не би да те е обидил нещо? Да му мисли, ако е така!

– Ох, де да беше толкова просто …

Ането въздъхна дълбоко, приседна на края на леглото и започна да разказва какво й се беше случило. Когато свърши, раничката изглеждаше не по-малко угрижена от нея.

– Имаш право, тая работа никак не изглежда добре. А пък аз така се зарадвах, когато разбрах, че ще бъдем на гости при царя-риба. Тю, да му се не види!

– Да, имам чувството, че ще трябва доста да се потрудим, преди да се измъкнем. Впрочем, ти нали щеше да ми казваш как попадна тук. Хайде, започвай! Направо горя от нетърпение!

– А, остави се! – махна раничката с лапа. – Така се бях отчаяла, направо не ти е работа. Вече бях напълно уверена, че си се удавила. Като видях, че скочи във водата, аз вед­нага се хвърлих подире ти, но нали съм непромокаема и пълна с въздух – не успях да се гмурна. Мъчих се, мъчих – нищо не става. Накрая течението ме изхвърли в един ракитак, там два дни се крих от паяците, докато накрая ме намериха морските кончета, които ми разказаха всичко. Че си на гости при цар Шаран Четвърти, че са те обсипали с всякакви почести и прочие брътвежи, искам да кажа. Разбира се, никой и дума не спомена, че царят имал някакви специални планове за нас двете.

– Морските кончета! Тия пък кои са?

– Ами просто морски кончета, нали знаеш как изглеждат? Едни такива рибки като големи въпросителни знаци. Доколкото разбрах, те са пратеници на царя. Нещо като лична поща, нали разбираш? Инак са големи сладури, с тях чудесно се разбирахме. Те ме издърпаха тук надолу, без тяхна помощ никога нямаше да стигна така дълбоко.

– Дълбоко? Наистина ли сме много надълбоко тук?

– Не мога да ти кажа точно. Самата река не е много дълбока, но тия пещери май се простират на цели километри под брега. Във всеки случай кончетата ме теглиха цяла вечност, пък и през по-голямата част от времето бяхме на тъмно, та имам чувството, че сме някъде много далеч от познатите места. Във всеки случай, ако мислиш за бягство, по-добре се откажи. Поне засега, после може и да ни хрумне някоя по-добра идея. Искам да кажа, защо не се опитаме първо да разберем нещо повече за плановете на царя? Може пък и да се споразумеем някак си, нищо не се знае.

Ането поклати глава скептично, но не каза нищо.

Следващите няколко часа преминаха доста скучно – макар и луксозно обзаведено, подводното жилище не съдържаше нищо интересно, а и по всички канали на телевизията вървяха скучни музикални програми, които скоро им омръзнаха до втръсване. Когато на екрана най-после се появи самодоволното лице на Шаран Четвърти, Ането почти се зарадва.

– А-а-а, това се казва приятна изненада! – залюбезничи рибешкият цар. – Не очаквах, че ще ви открием толкова лесно, госпожице Раничке. Вече дори си мислех, че ще трябва да водя преговори с господин Хайно. Бях сигурен, че се намирате в негови ръце.

– А тук в по-добри ръце ли се намираме? – понечи да се тросне Ането, но предупредителният поглед на раничката я спря навреме. – Искам да кажа, много любезно от ваша страна да ни предложите подслон. Наистина много любезно. Това подводно жилище е много, а-а-а … впечатляващо.

– О, почакайте, вие още нищо не сте видели! – изпъчи се гордо царят. – Това тук е само едно странично крило на парковия комплекс. Дребна работа, тъй да се каже. Когато видите централните павилиони, сигурно ще изгубите ума и дума. Сградите на Хайно са направо играчки в сравнение с моите.

– Парков комплекс? Какъв парков комплекс? – попита раничката предпазливо. – Ние мислехме, че в гората има само един парк – Хайноланд.

– Нищо подобно! – викна царят тържествуващо. – В сравнение с нас Хайноланд е една дреболия, детска играчка! Истинският парк се намира тук долу, само че досега още никой не го е виждал. Но това разбира се няма да продължи дълго. Скоро всичко ще бъде готово – и тогава Хайно направо може да се пенсионира.

Той доволно потри перки и замълча, явно очаквайки аплодисменти. За негово разочарование Ането и раничката само се спогледаха мълчаливо. Въодушевлението на царя не ги радваше кой знае колко много.

– Какво, не ми ли вярвате? – изгледа ги Шаран подозрително. Мълчанието им изглежда го дразнеше. – Ако искате, да ви покажа всичко.

– Няма нужда, ние и така вярваме – побърза да го увери раничката. – Оттук се вижда достатъчно добре.

– Но какво ще правите с този парков комплекс? – попита Ането. – И за какво сме ви потрябвали ние?

– Ха, ха, ха, право към целта, както винаги – засмя се доволно царят. – Очевидно историите за вас не разкрасяват нищо. Впрочем, един директен въпрос изисква директен отговор. Та значи: както вече казах, аз очаквам моя парк да надмине Хайноланд във всяко отношение. Но сам по себе си паркът още нищо не означава, нали разбирате? Необходими са развлечения, които да привличат посетителите, отлична организация, която да им осигури приятно и спокойно прекарване, комуникации, транспорт, подслон … И все пак всичко това не е достатъчно. За да може моят парк наистина да засенчи Хайноланд, необходими са преди всичко … звезди! Звезди като вас двете например. Истински, от плът и кръв, а не някакви измислени герои от детски приказки. Ако успея да събера достатъчно персонажи от вашата история, успехът ми е в кърпа вързан. Глупакът Хайно сам се погрижи тая история да стане толкова известна, за мен остава само да събера плодовете на неговата работа, хи-хи-хи!

Известно време никой не казваше нищо. Най-после Ането се обади с треперещ от гняв глас:

– Значи … ние сме част от вашата колекция? Нещо като пощенски марки, така ли?

– Сравнението е малко грубо, но не съвсем лишено от смисъл – съгласи се царят. – Макар че аз самият предпочитам да ви наричам мои гости, ако нямате нищо против.

– А тия тук какви са? – Ането посочи към многобройните риби, които заобикаляха жилището й от всички страни, все така вперили в нея жадни немигащи очи. – Ако не се лъжа, това май са първите посетители на парка. Бихте ли ми казали колко плащат, за да ме видят? И с какво мога да ви помогна, за да увеличим цената?

– Не така грубо, не така грубо, моля! – намръщи се царят. – Това … това са просто … зяпачи, нищо повече. В края на краищата не е моя вината, че вие сте толкова известна. Всички искат да ви видят и в това няма нищо лошо, нали? Но, ако те ви смущават, проблемът може да се реши бързо и лесно, няма защо да започваме дрязги. Ето, убедете се сами.

Той се пресегна и натисна някакво копче на пулта пред себе си. Прозрачните стени на подводния дом бързо започнаха да потъмняват. Скоро Ането и раничката се намериха в тъмнина, но това не продължи дълго. На различни места в помещението светнаха лампи, отново стана светло и приятно.

– Ха, ха-а-а – засмя се царят доволно. – Всичко функционира идеално, виждате ли?. А и как иначе? Дори и Хайно не разполага с толкова мощни компютри като мен. Целият парк се управлява от моя централен компютър – Голиат 5000, наречен още Непобедимият… Така. Надявам се сега да сте малко по-доволни. Макар че не мога да ви обещая постоянно уединение, съжалявам. От време на време ще трябва да позволявате на някое и друго любопитно око да надниква там при вас. Инак не би имало смисъл да ви държа тук, нали така?

– Аха, най-после си показа зъбите! – изръмжа Ането. – След мазните приказки за гости и приятелство сега всичко е ясно. Щем, не щем – трябва да правим каквото ни казва господина.

– И какво ще стане ако не се съгласим? – попита раничката, която също не можеше да се сдържа повече. – Какво ще правите тогава с нас?

– Да не се съгласите ли? – изгледа ги царят учудено. Явно такава мисъл и през ума му не беше минавала. – Че защо да не се съгласите? И къде ще намерите нещо по-добро от тук? Аз не искам нищо от вас, а в замяна съм готов да ви давам всичко, каквото поискате! Всичко, разбирате ли?

– Всичко ли? – отвърна раничката ехидно. – Хайде да видим тогава колко държите на думата си: искаме още сега, в този момент, да ни върнете свободата. Не ни трябват никакви пари, искаме само да се върнем там, откъдето дойдохме.

Шаран Четвърти се намръщи.

– Е, не, така далеч няма да стигнем. Аз вече ви обясних: тук за вас е отредено едно много важно място. Помислете сами – какво ще остане от моите планове ако ви изгубя така бързо? В края на краищата, без вас целият парк става скучен и безинтересен, няма защо да го усукваме. Хайде, нека опитаме да се споразумеем – и без това никой няма полза от караници.

– И дума да не става! – отсече Ането. – Щом сме ваши пленници, то няма защо да се правим на приятели. Не искаме да имаме нищо общо с вас. Ние не сме от птичките, които пеят в кафез!

Тоя път беше ред на царят да кипне.

– Така ли? – изръмжа той заплашително. – Добре тогава, да видим как ще ви хареса кафеза. Като постоите малко гладни, друга песен ще запеете, неблагодарници такива!

Екранът на телевизора угасна. Тишината захлупи двете приятелки като похлупак – много по-тежък и по-неприятен от този, под който вече се намираха.





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница