На Нерод Отново и … Разбира се!



страница9/9
Дата06.04.2017
Размер0.88 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Глава девета:
Облогът


– Е какво? Все още ли не искате да работим заедно?

Ането здравата се стресна. Нямаше никаква представа колко време е изминало, но сигурно не беше малко, ако можеше да се съди по зверския глад който я измъчваше. За да не пилее сили тя лежеше в леглото, вперила очи в тавана. Изобщо не беше забелязала, че рибешкият цар отново се е появил на телевизионния екран.

– Разкарай се! – изпъшка тя. – От мен друго няма да чуеш!

– Брей, ти наистина си упорита като магаре! – удиви се Шаран Четвърти. – И какво, така ли ще продължаваме?

Ането мълчеше.

– Хей, слушайте, ние сигурно можем да се споразумеем – продължи царят. – В края на краищата, интересите ни са едни и същи, нали? Както вие, така и аз искаме да навредим на негодника Хайно. Това не е ли достатъчно?

– Присмял се хърбел на щърбел – процеди Ането през зъби. – Мене ако питаш, ти си същата стока като Хайно.

– Какво? Аз съм бил същият като Хайно! И това ако не е преувеличение, името ми да не е Шаран Четвърти! Ако бяхте попаднали в лапите на Хайно, досега от вас и помен нямаше да остане. А аз даже ви настаних в луксозно жилище. И какво получавам в отговор? Обиди! Само обиди!

– Леле, какъв е чувствителен! – обади се раничката подигравателно. – Още малко и ние самите ще излезем виновни.

– Добре де, добре – махна Шаран с перка. – Може би наистина съм по­прекалил малко със строгостта. Но така както сме започнали, далеч няма да стигнем, това поне е ясно. Ще трябва да намерим начин да се споразумеем.

– Как ли не? – изрепчи се Червенокоска, почувствала неувереност в гласа на царя. – Нали ти казах вече: най-добре ще е да изчезваш. Заедно с всичките ти дворци, паркове, непобедими компютри и прочие. Виждали сме и по-страшни от тебе. А що се отнася до твоя непобедим компютър, не бързай да се перчиш: ония хитри орлета също смятаха, че компютърът им е непобедим, а после видяхме какво стана.

– И какво точно стана?

– Ние го надхитрихме, какво друго? Всички компютри са безкрайно глупави, това от мен да го знаеш!

– Хайде де! Я посмали малко. Да не би да искаш да кажеш, че си по-умна от Голиат Непобедимия?

– Разбира се, че съм по-умна! Твоят Голиат няма да може и на малкия ми пръст да се намаже!

– Я виж ти каква е самоуверена! – по гласа на Шаран Четвърти ясно можеше да се отгатне, че е страшно ядосан. – Ти да не мислиш, че си имаш работа с някой домашен компютър като при орлетата? Това тук е индустриална машина, хлапенце! В нея има повече сила отколкото изобщо можеш да си представиш!

– Хей, почакай, почакай! – намеси се раничката възбудено. – Току-що ми хрумна нещо. Какво ще кажеш, ако ти предложим един малък облог?

– Какъв облог? – изгледа я царят подозрително. Види се, започваха да го измъчват колебания.

– Нищо особено, само една дреболия: ако аз и Ането надвием твоя компютър в една игра, ти се задължаваш да ни освободиш начаса. Ако пък загубим, ние обещаваме да поработим в твоя парк… Поне за известно време, искам да кажа.

Очите на Шаран Четвърти засвяткаха от възбуда.

– Сериозно ли? – запита той, като едва съумяваше да прикрие радостта си. – Наистина ли ще се съгласите да останете тук?

– Ако твоят компютър ни победи, разбира се! – отвърна Ането самоуверено. – Аз думата си на две не правя! Но, щом вече сме започнали с въпросите: а ти наистина ли ще ни освободиш ако го надвием?

– Царска дума! – изпъчи се Шаран. – Ако го победите дори само веднъж, веднага сте свободни. Даже ще ви изпратя със специален ескорт! Ако искате, готов съм да подпиша.

– Няма нужда, няма нужда – каза Ането снизходително. – Добре, казвай кога ще започнем?

Царят започна да обмисля трескаво.

– Хм, ще ми трябва време до утре, за да оповестя новината. Пък и голямата зала трябва да се подготви за мача. Нали разбирате, моите поданици сигурно ще искат да следят развитието на борбата, а за това трябва да се извършат някои приготовления. Демонстрационни монитори, коментатори, съдии, пресцентър, телевизионен екип. Надявам се, няма да имате нищо против мачът да се излъчва директно по телевизията?

– А, не, защо да имаме нещо против – проточи Ането. Изведнъж започна да я обхваща неспокойствие. – Но има ли смисъл да се прави такава дандания заради една игра на гатанки?

– Гатанки? Какви гатанки? – изгледа я царят слисано.

– Как какви? Нали уж знаеш нашата история наизуст? Ние ще играем с твоя компютър същата игра, която играхме с компютъра на орлетата. Хайде де, припомни си! Играта на въпроси и отговори, не се ли сещаш? Ние му задаваме гатанки, а той трябва да отгатне отговорите. Проста работа, само за няколко минути ще бъдем готови. Всъщност няма нужда от никакви големи приготовления.

Тлъстото тяло на Шаран Четвърти изведнъж започна да се тресе от неудържим смях.

– Ха, ха, ха! О-о-о-хо, хо, хо! Направо ще си умра от смях! Ха, ха, ха, я повтори още веднъж! Искам да съм сигурен, че не ми се е причуло!

– Какво те прихваща? – озъби се Ането. – Какво толкова смешно има в тази игра?

– Ама вие май наистина ме имате за последния глупак, а? Ха, ха, ха! – царят продължи да се смее неудържимо. – Какво, да не си мислехте, че ще ме измамите със същия трик, който използвахте при орлетата? Хайде де, признайте, че точно това си мислехте: да задавате на компютъра въпроси, които нямат логични отговори. Ха, ха, ха! Чакай, чакай да си припомня. – Той намръщи чело в престорено усилие. – Колко слона могат да се скрият в един хладилник, нали така? Или нещо от тоя род, не мога да си спомня точно. С тоя трик ли искахте да ме измамите?

Ането и раничката мълчаха засрамено. Ама че глупава работа! Бяха забравили напълно, че предишните им приключения отдавна са познати на всички в гората. Но сега вече нищо не можеше да се направи: рибешкият цар беше отгатнал точно намеренията им. Не им оставаше нищо друго освен да се надяват, че въпреки това той ще приеме облога.

– Не, милички, така лесно няма да се измъкнете! – продължи Шаран, разтеглил паст в самодоволна усмивка. – Тоя път играта ще бъде значително по-сложна, хич не се надявайте на остарели трикове! Още утре ви искам на сцената!

– Но каква игра ще играем? – смотолеви плахо раничката.

– Как каква? Става дума за царицата на всички игри, разбира се! Голиат Непобедимият играе една-единствена игра, всички останали са под неговото достойнство. Какво, още ли не разбирате? Добре, ето ви отговора: шахмат! Това е играта, която ще играете утре! А, и докато не съм забравил: Голиат още никога не е губил даже и една-единстве­на партия. Никой не може да се мери с него! Дори и равенство срещу него са постигали само няколко от най-големите майстори в царството ми. Е, почивайте сега, че утре ви очаква труден ден. До скоро! Горя от нетърпение да видя как ще надвиете моя непобедим компютър!

* * *


– Тоя път май си намерихме майстора, а?

Раничката приседна на ръба на леглото и загледа приятелката си, която ядеше настървено, без да се озърта ни наляво, ни надясно. Малко след като царят изчезна, жабата-болногледачка се появи откъм заключения коридор, бутайки пред себе си масичка, отрупана с всевъзможни лакомства. Ането, която беше доста премаляла от глад, не чака покана и сега лапаше за трима.

– По-бавно, по-бавно, ще те заболи коремът! – смъмри я раничката.

– Ха, много ме интересува! – сопна се Ането. – Ако не друго, то поне мога да се наям до насита. Утре и без това ще станем за посмешище на всички.

– Тоя цар излезе много по-хитър, отколкото си мислехме – каза умислено раничката. – Гледай как ни изигра, на­право да не повярваш! Между другото, ти можеш ли изобщо да играеш шах?

– Отде да зная, още никога не съм опитвала – отвърна Червенокоска небрежно. – Добре де, шегувам се, шегувам се – прибави тя бързешком като видя колко отчаяна изглеждаше приятелката й. – В училище имаме шах-клуб и аз не съм от най-слабите. Но да спечеля срещу компютъра не ми се вярва. Даже и най-простите шах-програми от компютъра на мама ме бият безпощадно. А тоя тук сигурно е сто пъти по-силен от тях.

– Не можем ли да го надхитрим някак? Както тогава, при орлетата?

– Не, в шаха хитрост не помага. Хайде, стига си се тревожила. Тоя път ние сме надхитрените, нищо не може да се направи. Както изглежда, ще трябва наистина да поработим за него преди да се измъкнем оттук.

Ането се изтегна на леглото и се приготви за почивка след обилното ядене. Раничката обаче продължи да се мръщи и мърмори. Види се, мисълта за това да остане в подводното царство никак не й харесваше. Тя дълго се въртя, пъшка, охка и подсмърча. Най-после не издържа и запита колебливо:

– А … дали не можем да повикаме помощ отнякъде?

Ането я изгледа озадачено.

– Помощ? Каква помощ, кой ще ни чуе оттук?

– Ами … аз през цялото време си мисля за нещо, но не знам дали ще стане.

Червенокоска подскочи.

– Казвай, какво чакаш!

– Хм, малко ме е страх, да си кажа честно.

– Казвай, казвай, сега няма време за страх. Кого искаш да повикаме? И как?

– То и аз самата не знам. Но ако тази гора наистина е вълшебна, в нея сигурно се крият още много чудеса, които не познаваме. Трябва само да намерим начин да ги пробудим … или извикаме.

– Трябва … трябва … Това и аз го знам, няма защо да ми го казваш. Ако имаш някаква идея, казвай. Инак от такива приказки много полза не виждам.

– Ей, каква си нетърпелива. Та нали точно това се опитвам да ти кажа, само дето не ме оставяш да говоря. Сещаш ли се какво ни каза Фреди преди да се разделим?

Ането изведнъж наостри уши и престана да се чумери.

– Чакай, чакай малко. А, сетих се! Маската! Той разправяше, че маската също била … а-а-а, не мога да си спомня точно. В нея имало нещо необикновено, привидения някакви.

– Не, не в нея – поправи я раничката. – Привиденията се появявали ако заспиш с маската на лицето. Но какви точно привидения са това и дали са опасни, не каза. Във всеки случай изглеждаше доста уплашен, докато разказваше.

– Вярно, сега се сетих. Хм, тази идея наистина не е лоша. Искам да кажа, на нашето положение всъщност всяка идея е много добра. Какво, да опитаме ли?

– Ох … не знам. Малко ме е страх. Ами ако тези привидения се окажат опасни? Да не стане така, че после да съжаляваме?

– Хм, и аз не знам – Ането почувства как по гърба й започнаха да лазят тръпки. – Имаш ли някаква друга идея? Може би, ако се понапънем още малко …

– Не, друго нищо не ми хрумва.

– Добре, значи нямаме избор. Ще трябва да опитаме с маската. Е, какво ще кажеш – коя от двете ни да започне?

– Ка … какво да започне? – раничката се разтрепери не на шега. – Аз … аз не мога. Искам да кажа … Тази маска сигурно ще ми е голяма, по-добре хич да не опитвам.

Ането я изгледа накриво, но не каза нищо.

– Добре, няма да се препираме. Дай ми маската, пък да видим какво ще излезе.

Тя пое маската от ръцете на приятелката си и започна да я оглежда внимателно. Нищо не беше се променило от деня, в който я бяха намерили на поляната при свраките – отсреща я гледаше все същото намръщено лице с големи мустаци. Колкото и да търсеше, тя не успя да открие никакви тайнствени знаци или вълшебни формули, нито пък други указания за магически свойства. Най-обикновена дървена маска, нищо повече. Да се чудиш как Хайно се беше оставил да го измамят с такова просто нещо. Види се, на страха очите наистина са големи.

Червенокоска въздъхна дълбоко, постави маската на лицето си и отново се отпусна на леглото. Сърцето й биеше до пръсване, от възбуда тя едва успяваше да поеме дъх.

– Стискай ми палци! – прошепна тя към раничката, затвори очи и започна да брои до хиляда, та дано се поуспокои малко. Полека-лека започна да я обхваща леко опиянение, краката и ръцете й започнаха да се чувстват някак странно топли и тежки. Нежна музика зазвуча в ушите й, пред очите й се завъртяха пъстри кръгове и отнякъде я достигна миризмата на непознати, омайни цветя. Не мина много време и леглото изпод нея изведнъж изчезна, една огромна, но приятна сила я обхвана в ласкава прегръдка и я понесе нанякъде – незнайно къде, незнайно кога.

* * *

– Guten Tag, gnädiges Fräulein!2



– Моля?

Ането сепнато гледаше достолепния възрастен господин, който й се усмихваше от пейката отсреща. Беше попаднала в нещо като парк с огромни вековни дървета, които тихо шумоляха под повеите на вятъра. Красив фонтан, заобиколен от приказни фигури, разпръсваше приятна прохлада наоколо. Въпреки жегата възрастният господин беше облечен в строг старомоден костюм, а на главата си носеше смешно кръгло бомбе като ония от пожълтелите снимки в семейния албум на мама. В късо подрязаните му сиви мустаци просветваха капчици пот.

– Ach so ... Moment mal3.

Той постави длани на слепоочията си, за момент затвори очи и постоя така, след това отново ги отвори и заговори, но тоя път напълно разбираемо:

– Понякога забравям, че не всички са родени в Бранденбург. Заповядай, седни тук на сянка. Днес е особено горещ ден, не намираш ли?

– Ами … да – смотолеви Ането. – Да, много е горещо тук.

– Ти идваш от доста далеч, доколкото разбирам. И, ако не се лъжа, имаш нужда от помощ, нали така? Очаква те трудно изпитание.

– Вие … откъде знаете? – Ането го изгледа предпазливо. Макар и да изглеждаше доста добродушен, той й внушаваше силен респект, дори известна боязън. – Всъщност, къде се намирам? И с кого разговарям?

– О, колко нетактично от моя страна! – възрастният господин повдигна шапка и се представи. – Името ми е Емануил Ласкер. Надявам се, нямаш нищо против това, че се обръщам към теб на „ти“. Така е по-лесно и за двама ни, струва ми се.

– Добре.

– Другите ти въпроси обаче не са толкова лесни. Това тук – той посочи с ръка наоколо – е едно място, което не се поддава на просто описание. Някои го наричат страната на забравата, други – страната на сенките. Но това не е толкова важно, достатъчно ще бъде ако ти кажа, че много малко хора са го посещавали. В момента си спомням само за двама – един гръцки пътешественик и един италиански поет, и то преди много, много стотици години. Впрочем и това няма особено значение. А що се отнася до другия ти въпрос, откъде знам за твоето изпитание, то отговорът е, че работата ми тук е да знам всичко, което се отнася до царицата на игрите …

– Ах, за шаха ли говорите? – прекъсна го Ането. – Вие умеете ли да играете шах? И ще можете ли да ми помогнете?

– Може би, може би … Преди време бях известен като човек, който разбира нещичко от тая игра. Но за съжаление не мога да отговоря точно. Просто не знам колко силен е този … а-а-а, как точно се казват тия машини?

– Компютър.

– Ах, да, компютър. Каква смешна дума! По мое време нещата изглеждаха значително по-просто: машините си бяха машини и хората – хора. Както изглежда, при вас тая граница май започва лека-полека да се размива. Но както и да е. Във всеки случай аз мога да се опитам да ти помогна, това поне е сигурно.

– Наистина ли? – от възбуда Ането понечи да сграбчи ръката на господина, за да му благодари. За нейна огромна уплаха ръцете й преминаха през тялото му като през дим, без да докосват нищо. Тя изпищя и отскочи настрана.

– Не се страхувай – усмихна се той окуражително. – Това, което виждаш пред себе си, е просто … нещо като сянка. Или телевизионен образ, ако това сравнение ти се струва по-разбираемо. Друг начин да ме видиш няма, този е единственият. Ако това те смущава, мога и да изчезна напълно, но тогава ще си имаш работа само с един глас, който идва отникъде. А това едва ли ще ти бъде по-приятно. За да мога да ти помогна, необходимо е да ми се довериш напълно, инак изобщо няма смисъл да опитваме. Работата и без това не е особено лесна.

Ането стоеше на сигурно разстояние и го разглеждаше изпод вежди. Сърцето й все още биеше до пръсване. Ама че работа! Значи това бяха привиденията, за които беше разправял Фреди. Какво да прави? Дали да се довери или просто да избяга? Тя напрегнато размисляше, смръщила чело. Господин Ласкер чакаше търпеливо.

– Добре, съгласна съм – каза тя най-после. – И без това не ми остава нищо друго. Казвайте какво трябва да правя.

– Така вече е по-добре – каза старият господин доволно. – Добре, да започваме. Не ни остава много време.

– Това, с което трябва да започнем, е знание – продължи той, след като Ането отново беше приседнала до него. – Шахът е игра, която изисква силна воля, отлична памет и крилата фантазия. Разбира се, в нормалния живот всичко това се постига само след години и години на упорита работа, но тук при нас е позволено някои неща да бъдат, хм, опростени. Приближи се още малко, ако обичаш.

– Колко малко? – изгледа го Червенокоска подозрително.

– Толкова, че да мога да поставя ръка на челото ти. Не се притеснявай, няма да почувстваш нищо. Е, може да видиш малко странни образи, но това не трябва да те притеснява. Въздействието на тази … процедура … е доста краткотрайно. След няколко дни ще забравиш почти всичко от това, което ще научиш тук. Другояче не може и да бъде, чудесата са доста … мимолетни по характер.

Тя се приближи несмело. Господин Ласкер протегна ръка и я постави на челото й. Тозчас пред очите й с невероятна бързина започнаха да трепкат безкрайно много образи – толкова много, че в началото тя дори не можеше да ги види наистина, а по-скоро само регистрираше присъствието им. Постепенно обаче започна да различава някои от тях, макар и само за части от секундата. Повечето бяха шахматни позиции – стотици хиляди, може би милиони от тях, но от време на време просветваха имената на градове и хора, виждаха се напрегнати лица, втренчени очи, ликуващи или отчаяни жестове … Колко дълго продължи всичко това тя не можеше да прецени. Когато най-после старият господин отдръпна ръката си, тя имаше чувството, че е изминала цяла вечност.

– Как се чувствуваш? Имаш ли някакви оплаквания? Световъртеж или нещо подобно? – попита той загрижено, докато я измерваше с преценяващите очи на лекар.

– Не, нищо. По-скоро се чувствам някак … странно. Не мога да го опиша точно. Така се чувствам, когато се опитвам да гледам през очилата на мама. Всичко е някак … хем нормално, хем наопаки.

– Не се притеснявай, това скоро ще премине. Какво ще кажеш, да направим ли сега една малка проба?

– С удоволствие.

– Добре. Кажи ми, ако обичаш, коя е най-добрата система за белите срещу варианта „Дракон“ в Сицилианската защита?

– Югославската атака – започна Ането без да се замисля нито за момент. Думите идваха от само себе си, последвани от хиляди шахматни позиции, които се появяваха пред очите й незнайно откъде. – Макар че черните имат достатъчно защитни ресурси, особено ако своевременно играят h7–h5, както Каспаров убедително показа в мача срещу Ананд.

– Отлично, отлично. Виждам, че всичко работи много по-добре, отколкото очаквах. – Старият майстор доволно поглади мустаци. – А сега идва ред за една практическа проверка. Готова ли си за няколко пробни партии? По десет минути на партия, ако нямаш нищо против.

– Разбира се.

– Ще играем без дъска, „на сляпо“. Предполагам, че това не те затруднява?

– Ни най-малко.

Последваха няколко часа на съсредоточено мълчание, нарушавано само от време на време от кратките названия на ходовете, които противниците указваха без да отварят очи. Отначало борбата се развиваше с променлив успех, но скоро стана ясно, че Ането има ясно предимство. Разбира се, господин Ласкер не се предаваше лесно и на няколко пъти успя да я победи, но в края на краищата, след като Червенокоска поведе с повече от три точки, той махна с ръка и се предаде.

– Хм, май започвам да остарявам. Преди стотина години сигурно щях да ти създам повече трудности. Но както и да е. Всъщност, трябва да призная, че дори много се радвам. Господин Алехин4 изобщо не искаше да повярва, че ще постигна нещо с моя експериментален метод. Страшно съм любопитен да видя каква физиономия ще направи след като му съобщя за резултатите. Е какво, готова ли си? Струва ми се, че повече от това засега не мога да направя.

– Господин Ласкер, дори не мога да ви кажа колко благодарна се чувствам! – Ането отново понечи да сграбчи ръката на стария господин, но навреме се сети, че това е невъзможно. – Без вас щях да бъда напълно загубена!

– Е хайде, хайде. Удоволствието е изцяло мое. Нали ти казах – досега още не бях имал възможност да използвам този метод и резултатите са направо … изумителни! С нетърпение ще чакам да видя как ще се представиш в мача.

– Аз също горя от нетърпение! Да видим колко силен е този непобедим Голиат. Имам чувството, че ще го победя без даже да се напрягам!

Господин Ласкер се намръщи.

– По-полека, по-полека! Никой не е стигнал далеч чрез подценяване на противника! В шахмата, а и не само в него, познанията са далеч не всичко, което е необходимо за успех. Стискай зъби и се подготвяй за трудна борба. И не забравяй – ако ти потрябвам, винаги можеш да използваш маската. Ще се радвам ако мога да ти помогна с още нещо.

– Благодаря, много ви благодаря! – от нетърпение Ането едва се сдържаше на едно място. Ха, сега ще види този рибешки цар къде зимуват раците! – Мога ли вече … да се върна обратно?

Вместо отговор господин Ласкер само помаха с ръка за сбогом и тутакси изчезна. Заедно с него изчезна и всичко, което ги заобикаляше – фонтанът, вековните дървета и целият парк. За момент Ането отново се почувствува понесена като прашинка от огромната сила, после бавно се пробуди, цялата обляна в пот. Маската лежеше захвърлена наблизо, а завивките на леглото бяха в пълен безпорядък. Всичко наоколо изглеждаше така, сякаш тук се е водила отчаяна борба. Без да се е опомнила напълно, тя приседна и се огледа с помътени от съня очи.

– Къде съм? Къде е господин Ласкер?

– Най-после! Ох, изкара ми ума! Какво ли не опитах, ти все не искаше да се събудиш! Вече направо не знаех какво да правя!

Раничката, здравата уплашена, беше се свила на топка в един от големите столове и едва-едва се осмеляваше да погледне към Ането. В едната си лапа държеше голяма вилица, готова да се защищава, а с другата се беше вкопчила в облегалката на стола, сякаш се страхуваше да не бъде повлечена от невидимите врагове, с които се беше борила приятелката й.

– Наистина ли е вълшебна маската? Какво се случи, къде попадна? Много ли са страшни привиденията?

– Ох, почакай да се съвзема малко. Всичко ще ти разправя, но първо трябва да дойда на себе си.

Червенокоска бавно се изправи, приближи до масата с все още несигурна крачка, сграбчи голямата кана с вода и започна да пие дълго и ненаситно. Тънки струи се заизливаха по фланелката й, но тя не забелязваше нищо. Чувствуваше се ужасно уморена, пред очите й се въртяха кръгове, а ушите й пищяха. Струваше й се, че още никога не се е чувствала така изтощена, даже и след нощната схватка с Хайно и паяците. С усилие се довлече обратно до леглото и се отпусна тежко. Сърцето й биеше някак странно, приглушено и неравномерно, както още никога не беше го чувала.

– Брей, приличаш на маратонец – подхвърли раничката загрижено. – Кажи де, какво се случи?

Без да отваря очи, Ането започна да разказва. Раничката я гледаше удивено и само от време на време цъкаше с език.

– Гледай ти чудесии! Значи сега наистина си страшно силна в шахмата, така ли?

– Така изглежда. Но, да ти кажа честно, сто пъти бих предпочела да си бях останала както преди. Имам чувството, че главата ми всеки момент ще експлодира.

– Стискай зъби! Още малко, докато победиш компютъра. Този господин нали ти е обещал, че след няколко дни всичко ще си бъде по старому.

– Дано да е така. Инак не знам какво ще правя.

– На първо време най-добре ще е да се опиташ да поспиш малко. Но тоя път истински, без маската. Хайде, събирай сили, че утре всичко от теб зависи.

Ането не я чу. Още преди раничката да е привършила, тя вече беше потънала в дълбок, спокоен сън.


*Няма какво да вършиш, защото всичко е свършено

нищо, което да пееш, защото всичко се е изпяло.

Нищо, което да кажеш, но ще бъдеш научен как да играеш играта.

Толкова е лесно.


Няма какво да правиш, защото всичко е направено,

Никой, който да спасиш, защото всичко е спасено.

Нищо, което да вършиш, но с времето можеш да се научиш да бъдеш полезен.

Толкова е лесно.


Всичко, от което се нуждаем, е той,

Всичко, от което се нуждаем, е той,

Всичко, от което се нуждаем, е той, той,

Хайно е всичко, от което се нуждаем.



1 Имената на атракциите в парка напомнят за известни музикални произведения („Кармина Бурана“, „Мадам Бътърфлай“, „Риголето“), но преиначени и опошлени.

2 Добър ден, милостива госпожице! (остарял немски поздрав от началото на века).

3 А, да … момент моля.

4 Руски гросмайстор, четвърти световен шампион по шахмат след Щайниц, Ласкер и Капабланка.




Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница