На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето

E>

На Патрик, Фреди и Шон — следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето.

Късмет, момчета. Дръжте здраво факлата и я носете високо.

E$

> Глава 1
През пролетта на 2991 година, Мистър Сноу, летописецът на племето М'Кол, трябваше да вземе трудно решение. Трябваше ли да придружи племенната делегация до търговския пост край бреговете на Великата Река или да остане в планините на Уайоминг, в случай че облачният воин се завърне с Кадилак и Клиъруотър?

Бяха изминали две зими, откакто неговите повереници бяха отлетели в Източните Земи, и почти година, откакто облачният воин бе заминал да ги търси. Брикман беше обещал да им помогне да избягат от Майсторите на желязото, но това не беше лека задача. Мъртвешките лица бяха страховита раса, които ревностно охраняваха границите си. Нито един Плейнфолк мют, отвлечен на корабите с колела, не беше възвръщал свободата си. Ала Кадилак и Клиъруотър не бяха обикновени мюти. Бяха родени под сянката на Талисмана, а самият Брикман, Облачният воин, също бе надарен с изобретателност и лукавство на койот. И въпреки че все още не разбираше причината, той също бе докоснат от Талисмана.

Ако имаше и най-малък шанс за бягство, тези тримата щяха да го открият, защото заедно притежаваха силата да побеждават цели нации. Такава беше тяхната съдба от рождението им. Но къде се намираха? Ден след ден Мистър Сноу изпращаше специален караул да стои на пост в източните подстъпи на селището, но дългоочакваните пътници все не се виждаха.

Не бяха мъртви. В този несигурен свят, това беше единственото нещо, в което Мистър Сноу бе абсолютно убеден. Кадилак и Клиъруотър бяха меча и щита на Талисмана, спасителят на Плейнфолк, който според предсказанието щеше да се появи в човешки облик. Кадилак трябваше да използва великите си дарби, за да подготви всичко за Талисмана, а Клиъруотър трябваше да впрегне безмерните си сили, за да защити Тройнонадарения, докато собствените му сили укрепнат. Което, например, би станало, ако той се появеше на този свят като новородено бебе. От друга страна, ако той се проявеше в някой вече роден, скривайки властта си над небето и земята до настъпването на благоприятния момент, тогава задачата й щеше да бъде да защитава този човек, докато Талисманът не пожелаеше да се разкрие. Тя щеше да го върши несъзнателно, без непременно да разбира действията си, защото Талисманът щеше да я привлече към него.

Мистър Сноу често се чудеше дали Стив Брикман носи Талисмана в себе си. Спускането на Облачния воин от небето право в ръцете на М'Колите беше предсказано от Небесните Гласове. Той и Клиъруотър бяха обречени да се срещнат и когато тя избра да му се отдаде тялом и духом, нарушавайки свещения обет, който я свързваше с Кадилак, тя сериозно нарани гордостта на бившия си любим.

След време на Кадилак щеше да му мине. Самият той бе видял раздялата им в камъните. Съдбата на Клиъруотър беше да пътува из тъмния свят на пясъчните червеи, който се простираше отвъд южните пустини.

Това бе домът на железните змии, които пълзяха по земята и оставяха диря на опустошение след себе си, както и на стрелолистите, които носеха облачните воини в небесата. Воини, въоръжени с дълги остри железа и огнени семена, избухващи в дим и пламък с гръмотевичен шум.

Това не беше чистият пламък, който въздигаше дървесните духове към небесата, а негов зъл братовчед, призован от пясъчните червеи. Пламък, чиято жажда не можеше да се утоли с вода, а който се впиваше в плътта и я изгаряше до кокал.

Да, бяха настъпили тъмни времена. Беше ударил часът на Голямото Умиране. Времена, в които храбростта на Плейнфолк щеше да бъде подложена на сериозно изпитание.

Мо-Таун, Великата Небесна Майка, се беше оттеглила в Черната Кула на Тамла да скърби за хората си. Мнозина щяха да погинат, но Плейнфолк щяха да оцелеят и да се превърнат във велик народ под знака на Талисмана.

Тъй като беше мют, почитан мъдрец и живата история на племето М'Кол, Мистър Сноу знаеше, че за пътуването през Долината на Смъртта трябваше да съберат цялата добра воля, на която бяха способни. Колелото се завъртя, а Пътеката бе предначертана. Човешките същества не можеха да променят съдбата си, само надменността на непросветените подхранваше жестоката илюзия, че могат да го сторят.

А междувременно, трима от основните играчи липсваха. Къде, в името на Талисмана, бяха? След няколко дни търговската делегация на племето щеше да е готова да отпътува за ежегодното събиране край бреговете на Великата Река. Мистър Сноу имаше два избора — да тръгне с тях или да остане. Облачният воин също разполагаше с два начина да върне Кадилак и Клиъруотър: да ги превози незабелязано на борда на някой от гигантските кораби с колела, пътуващи по Великата Река към търговския пост или да ги измъкне по някой по-пряк наземен маршрут през територията, принадлежаща някога на Айо-Ва и Не-Браска.

Преди година Брикман се беше скрил на един от корабите с колела във търговския пост и беше заминал за Огнените Шахти на Бет-Лем. Ако тогава бе успял да завърши пътуването, без да бъде забелязан, може би сега щеше да реши, че това е най-добрият начин да се върнат обратно. Сред суматохата на търговските сделки, където мютите товареха и разтоварваха корабите с колела, щеше да им се отвори чудесна възможност да се промъкнат на брега. Веднъж стигнеха ли дотам, щяха да се смесят с племенната делегация, която тогава щеше да се връща към дома през равнините през периода на примирие, познат като «Ходене по Водата».

Да, това беше разумният начин, но пътуването от Ни-Исан отнемаше много дни, даже седмици. Да си намериш място на кораба с колела, където трима души могат да останат незабелязани дни наред, не беше лесна задача. Мистър Сноу се беше качвал за кратко на такава лодка за кратка аудиенция с лорд Яма-Шита. Бяха гигантски съоръжения, но също така возеха многоброен екипаж, който непрекъснато шеташе насам-натам като мравки на торище. Пък и корабите с колела идваха до търговския пост само веднъж годишно. Връщането по този маршрут означаваше, че трябва да улучат точната лодка в точния момент. Облачният воин бе достатъчно изобретателен, за да се сдобие с нужната информация, но какво щеше да стане, ако изпуснат лодката? Или избягат твърде рано и не успеят да последват дългия, но по-безопасен път към дома?

Дилемата на мистър Сноу произтичаше от желанието му да бъде на избраната точка на пристигане, в случай че се нуждаеха от силите му, за да отблъснат евентуалните преследвачи. А беше повече от сигурно, че щяха да ги преследват.

През годините на търговски взаимоотношения, той беше взел да разбира характера на Майсторите на желязото и манията им по «репутацията» — това, което мютите наричаха «достойнство». Заради статуса им на воини, това беше концепция, която и двете раси споделяха, но в различна степен. Като цяло мютите известно време ближеха раните по наранената си гордост, а после опитваха пак. За Майсторите на желязото загубата на репутация беше непоносима и ако доброто име на потърпевшия не можеше да се възстанови, това често водеше до самоубийство. Тази загриженост за честта, безупречното поведение и съвършеното представяне касаеше само чистокръвните управляващи класи. По-низшите раси не бяха обременени с такива грижи. Което, според неговия информатор, обясняваше защо боговете са ги обрекли на живот в робство.

Да… Като се има предвид същината на мисията на Кадилак, бягството им определено щеше да доведе до загуба на репутация и засегнатите власти щяха да направят всичко възможно да ги заловят отново.

Щяха да хвърчат глави, ако не успееха. Мистър Сноу, който беше в пълно неведение относно причинения от триото хаос в Херън Пуул, не знаеше, че след кървавата равносметка доста глави вече се търкаляха по земята. Единственото, което го интересуваше бе, че Майсторите на желязото са упорити противници, които не признаваха поражението. Затова трябваше да бъде на разположение, в случай че преследваха младите му повереници в сърцето на Плейнфолк. Но нямаше как да бъде на две места едновременно, нито можеше да се колебае повече. Оставаше му по-малко от седмица да вземе решението си.

Може пък Небесните Гласове да се съгласят да го напътстват. Той се бе допитвал до тях много пъти през изминалата година, но те посрещаха въпросите му за Клиъруотър, Кадилак и Облачния воин със смущаваща тишина. Той се изкатери пълзешком на любимата си скала, седна с кръстосани крака, пое си дълбоко въздух няколко пъти, докато се възхищаваше на гледката, сетне затвори очи и вдигна глава, отваряйки съзнанието си към небето.

За известно време изглеждаше, че персоналът на това бюро по духовни съвети е излязъл в обедна почивка, но накрая пред вътрешното му око се появиха серия от картини. Образи на смърт и неописуема разруха белязаха душата му — зловеща драма, в която му бе отредена главна роля.

Мистър Сноу беше всеизвестен с храбростта и решителността си, но дори неговото несломимо сърце се сви пред новия товар, който Провидението му бе отредило. И което бе още по-лошо, той знаеше, че тези мимолетни образи са само зрънце от това, което предстоеше. Но нямаше връщане назад. Небесните Гласове се бяха произнесли и той знаеше прекрасно какво трябва да стори.
* * *
На около две хиляди мили източно от селището на М’Колите, Йеясу, Камерхер на Вътрешния Двор, прачичо и пръв съветник на Шогун Йоримото То-Йота, абсолютният владетел на Ни-Исан, също бе затрупан с належащи проблеми.

Ако Мистър Сноу беше стар, то Йеясу беше направо древен, но двамата имаха много общи неща, включително будни очи и огън в корема. И двамата бяха проницателни, високо интелигентни и обиграни в светските дела, въпреки че живееха в напълно различни общества, с изключение на почитта им към физическата храброст и кодът на честта, формиращ основите на воинското поведение.

Мистър Сноу не можеше да чете и пише, но притежаваше дарбата да помни и да прави магии. Йеясу беше грамотен, добре образован и макар да не можеше да призове земните и небесни сили на помощ, майсторството и ловкостта, с която надхитряше домогващите се до неговата власт, бяха почти свръхестествени.

Преди Йоримото да се възкачи на престола на крехката възраст от 23 години, Йеясу бе упражнявал абсолютната власт от името на развратния баща на шогуна. Вече на 29, Йоримото беше от различно тесто. Въздържаше сексуалния си апетит и приличаше на аскет в отношението си към храната и напитките. Свръхобременен от досаден морал и вманиачен по традиционните ценности, Йоримото се оказа изключително труден за упражняване на влияние. Основният източник на трудност бе твърдото му намерение сам да върти народните дела и да пренебрегва съветите на по-опитните. Ставаше въпрос, разбира се, за съветите на прачичо му.

Беше достатъчно трудно да се опитваш да поддържаш платежоспособно правителство и да държиш конспираторите на разстояние, и без да се налага да превъзпитаваш начинаещ светец, който се опитва да те изхвърли от поста ти. С времето Йоримото щеше да се научи. Но щеше да направи живота на всички много по-лесен, ако просто попиваше мъдростта на прачичо си наготово.

А това беше нещо, което той вършеше с огромна неохота.

Отчасти това си беше естествена реакция спрямо повсеместния разврат във Вътрешния Двор по време на бащиното му царуване. Когато встъпи в длъжност, Йоримото искаше да направи чистка — наистина похвално начинание. Дворът наистина се нуждаеше от пълно пролетно почистване, но в политиката нищо не биваше да бъде прекомерно. Йоримото не разбираше защо е важно да се остави по малко мръсотия в ъглите. Склонността му към перфекционизъм — похвална за монах и крайно тягостна за здрав умен млад мъж на най-високия пост в държавата — му пречеше да види в какво всъщност се състои властта.

Младият шогун все още не бе схванал жизненоважната истина, че ескплоатирането на слабостите на влиятелните мъже (и особено влиятелните противници) е важна част от изкуството на държавното дело. Истина е, че всяка държава се нуждае и от доблестни мъже с непоклатими принципи и скромни амбиции. От тях ставаха чудесни чиновници. Правителствените агенции за приходите, митниците и пощите непрекъснато плачеха за още такива кадри. Грешниците, от друга страна, бяха далеч по-забавни гости за вечеря. Пък и с тях по-лесно се правеше бизнес.

Йеясу също беше традиционалист, за разлика от любителите на прогресивни идеи — група лордове земевладелци начело с клана Яма-Шита. Но прогресът, защитаван от тази клика преприемачи, се ограничаваше до въвеждането на нови индустриални процеси и производствени практики. Абсолютно никой, независимо колко радикални идеи проповядваше, не желаеше да се модернизира феодалната система, върху чиито основи бе изградена Ни-Исан.

Проблемът — поне в очите на Йеясу — беше, че не можеш да получиш едното, без да разрушиш другото. Никое от седемнайсетте властващи самурайски семейства не беше подготвено да сдаде каквито и да било власт и привилегии в полза на по-низшите класи. Тъкмо търговците поддържаха идеята за разширяване на икономиката и ползите от повишаване на покупателната способност на масите, представете си — да плащаш по-високи надници на търговци и слуги! Някои дори предлагаха да се основат търговски връзки с «дългите кучета», населяващи погребаните градове отвъд Западните Хълмове, но какво друго можеше да се очаква от човечета със сметала вместо мозъци в главите?

Най-сериозната спънка към прогреса беше неотменимият указ, който забраняваше под страх от смъртно наказание повторното въвеждане на Тъмната Светлина. За обикновените простосмъртни беше престъпление дори да се споменава името й и тя всяваше такъв страх, че дори хората на върхови позиции го произнасяха крайно предпазливо. Според свитъците с хроники на далечното минало, създаването на електричество от Тъмна Светлина бе покварило човечеството и накарало Боговете да унищожат Предишния Свят с приливна вълна от златен огън. Вълната погълнала древната родина на Майсторите на желязото и била толкова висока, че покрила връх Фуджи — свещената планина, съхраняваща духа на Нипон.

В резултат на това се ширеше дълбоко вкорененото убеждение, че всеки опит да се възстанови Тъмната Светлина би било пълно безумие, което отново би поставило света в смъртна опасност.

Обаче Йеясу знаеше, че светът на Ни-Исан граничи с Апалачите и Източното Море. Имаше друг по-обширен свят отвъд Западните Хълмове, населен от тревни маймуни и дълги кучета: мютите от Плейнфолк и трекерите: войниците-граждани на федерацията Амтрак. Мютите представляваха космати диваци, полу-номадски ловци без други умения, освен онези, необходими за поддържане на простичкия им начин на живот.

Всичките им заострени оръжия, арбалети и метални сечива се доставяха от Майсторите на желязото. Ала трекерите бяха воини без страх от Тъмната Светлина. Тя беше жизнената сила на подземното им общество.

Тя им позволяваше да изпращат образи и звуци по въздуха, захранваше оръжията им, гигантските, подобни на гъсеница, ешелони и небесните им колесници — бойни машини, които безнаказано проникваха в облачното царство на камите и не падаха на земята.

Присъствието им представляваше заплаха за света на Ни-Исан и все пак Аматерасу-Омиками стоеше настрана и не предприемаше нищо. Техните подземни градове не бяха разрушени и светът отвъд Апалачите не беше покосен от небесен огън — теологическа главоблъсканица, усърдно избягвана от най-видните мъдреци на духовенството Шинто.

Йеясу знаеше отговора. Тъмната Светлина не беше нито добра, нито лоша.

Електричеството беше сила, лежаща в самото сърце на природата. Можеше да бъде уловена от специални, хитроумно изработени машини и прехвърляна от едно място на друго по специални нишки, или изстреляна във въздуха като невидима стрела през равнини, планини и морета, докато сърцето отброи един удар.

Както с всяка друга сила, тя можеше да се използва разумно или да се злоупотребява с нея. Тя можеше да покварява по същия начин, по който сакето размътваше мозъците на пияниците, а опиумът сломяваше волята на пристрастените. Но в чисто състояние, тя не беше зла. Електричеството беше създадено, за да робува на човека. Само ако човекът е слаб, робът му се превръща в господар. Йеясу си имаше своите слабости, но не беше слаб. Наслаждаваше се на съпътстващия лукс, който привилегированото потекло и високия ранг му осигуряваха, но не позволяваше на нищо да го погълне, освен желанието да държи юздите на властта в полза на клана То-Йота и Шогуна — в този ред. Йеясу се хранеше добре, пиеше с мярка и поддържаше мършавото си старческо тяло във форма чрез фехтовка. Наслаждаваше се на мъжка и женска компания и все още бе в състояние да се сдобие с ерекция, обслужвана от подбран кръг придворни дами, вечно настървени да подпомогнат своята или съпружеската кариера, осигурявайки му върволица от млади девойки.

Тъмната Светлина можеше и да го убие, но никога нямаше да го пороби. Йеясу отлично знаеше това, защото му бе служила вярно години наред. Ключови фигури от личната му мрежа от тайни агенти използваха мощни радио приемо-предаватели и други електронни устройства през последните десет години.

Същото оборудване се използваше от тайните агенти на Федерацията, които след серия от тайни срещи, ги бяха доставили на организацията на Йеясу според условията на тайния протокол, подписан от него и от Командващият генерал Карлстром, шефът на АМЕКСИКО.

Сред условията беше и връщането на всеки мексиканец, заловен от Плейнфолк мютите и продаден на Майсторите на желязото. Други клаузи описваха взаимоизгодните договорки за размяна на определен вид информация: например, видовете оръжия, които Майсторите на желязото възнамеряваха да продадат на мютите, а срещу нея — всевъзможна информация, която би помогнала на Йеясу да прекърши всеки опит за свалянето на То-Йота от власт.

Последният параграф уточняваше договорките за съвместни операции на двете шпионски мрежи. Именно тук помощта на АМЕКСИКО се беше оказала безценна. Имаше определени райони, в които агентите на Йеясу не можеха да проникнат по различни причини или не можеха да действат ефективно. Такива например бяха корабите с колела на Яма-Шита. Пропусквателният режим бе толкова стегнат, че беше невъзможно външен човек да се инфилтрира в екипажа. Единствената алтернатива беше да се подкупи някой, който вече служеше на семейството, но практиката беше показала, че това е скъп и изключително ненадежден начин за работа.

Карлстром беше открил разрешението: инфилтриране на мексиканци в деликатните райони, дегизирани като мюти-роби, и въоръжени с практически познания по японски и други азиатски езици. Потискайки първоначалните си опасения, Йеясу бе приел този вариант. И той бе проработил.

Считани за нечовеци, робите се приемаха за част от пейзажа, и тъй като не беше разрешено на никой чуждоземец да промълви и думичка на свещения език на Майсторите на желязото, хората говореха открито пред тях, без да подозират, че разговорът им се следи. Естествено, дегизираните роби не можеха да проникнат в стаите на тайния съвет от високопоставени заговорници, но се оказаха царе на първичната разузнавателна информация.

Пък и много от тайните помещения на съвета вече не бяха никак тайни, благодарение на електронните подслушвателни устройства, осигурени от АМЕКСИКО.

Дотук си заслужаваше усилието, но си беше опасна игра. Поставяше Йеясу в ролята на акробат, балансиращ по въже над море с изгладнели акули. Той не само бе одобрил употребата на устройства с Тъмна Светлина, а и дори беше изпратил няколко от най-доверените си хора да помогнат на агентите на Карлстром с усвояването на езика!

Партньорът му — шефът на АМЕКСИКО, който също владееше перфектно японски, никога не беше показвал желание да се изтъква. Акцентът винаги беше падал върху съвместното сътрудничество, но Йеясу знаеше, че ако някое от двете копия на тайния протокол с името и печатът му попаднеше в ръцете на Шогуна, целият му контрол върху властта щеше да падне, заедно с главата му. Не го интересуваше собствената му гибел, но преждевременното му напускане на службата, последвано от отстраняването на близките му съветници, щеше да остави опасен вакуум по най-високите върхове в страната.

Вакуум, който купища нежелателни елементи щяха да се хвърлят през глава да запълнят.

В няколкото му оставащи години Йеясу трябваше да оползотвори по най-добрия възможен начин този уникален контакт с потенциално вражеската страна, без да компрометира дългосрочните интереси на Ни-Исан или да предаде високоценените си убеждения.

Без болка няма радост. Прагматик по душа, Йеясу нямаше проблем с това. Като на всички аристократи сред Майсторите на желязото, конспирацията му беше в кръвта.

Историята на Ни-Исан представляваше каталог от междуособни войни и неописуеми предателства. Въпреки това, понякога му беше трудно да съвместява двойната си роля на шпионин-експерт и дворцов Камерхер на шогунатът То-Йота, при наличието на кръвните си връзки с цялата японска управляваща класа. Тук ставаше въпрос за абсолютна вярност отвъд границите на здравия разум, която не можеше да бъде пренебрегвана с лека ръка. Досега бе успявал да преодолява вътрешния си конфликт, но през пролетта на 2991г. той научи за едно събитие, което го постави в сериозна дилема.

През есента на предишната година, с мълчаливото му съгласие, дегизираните като роби мексиканци саботираха опит да се построят летящи коне — един проект, организиран от семействата Яма-Шита и Мин-Орота, които също крояха планове да свалят от власт шогуната То-Йота. Операцията по саботажа се оказа изключително кървава, а равносметката — ужасяваща. Стотици загинаха — пехотинци, кавалерия, самураи, благородници от двете семейства и лордът-земевладелец Хирохито Яма-Шита, който явно бе умрял по изключително жесток начин.

Агентите на Йеясу помогнаха на петте саботьора да напуснат страната, но историята не свърши с тяхното заминаване. Осъдени за опит да възстановят Тъмната Светлина, няколко от важните членове на семейство Яма-Шита получиха възможността да отнемат собствения си живот, а други от по-низш ранг бяха екзекутирани, след като им бяха наложени глоби и други икономически санкции.

За въоръжена съпротива срещу правителството не можеше да става и дума. Присъдата на семейството беше произнесена от останалите благородници — комитет от могъщи лордове земевладелци, включително някои от най-близките съюзници на Яма-Шита, чийто неутралитет бе купен със значителна част от търговската империя на семейството.

Въпреки всички взети мерки, не можаха да поставят Яма-Шита на колене.

Те жадуваха за отмъщение. Не срещу То-Йота. Без двамата си основни съюзника — Ко-Ника и Сей-Ко, ползващи се от щедрите дарове на Шогуна, сега шогунатът и традиционалистите контролираха баланса на силите. Щеше да отнеме години да си върнат предишните сподвижници и дори още по-дълго, преди да се почувстват готови да изравнят резултата. Не… жаждата им за мъст беше насочена към петимата убийци — чуждоземци, които бяха убили техния лорд земевладелец и причинили краха на Яма-Шита. Нямаше как да са свършили кървавото си дело, без подкрепата на високопоставени приятели в Ни-Исан. Ако тази шайка мародери се заловеше жива, тя скоро щеше да разкрие самоличността на господарите си…

Йеясу не се нуждаеше от скрития подслушвател в стаите на съвета в двореца на Яма-Шита в Сара-куза, за да знае как работи ума им. Просто трябваше да се постави на тяхно място. Взетото в последния момент решение на Шогуна да не посети летателната демонстрация в Херън Пуул разкриваше съучастничеството му в кървавата атака на убийците.

Атака, която според Яма-шита, бе ръководена от Йеясу.

Въпреки че това не беше съвсем вярно, все пак съдържаше и доза истина. Йеясу не знаеше в подробности какво се канеха да извършат саботьорите, той просто бе позволил на операцията да се осъществи. Ако беше запознат по-подробно, щеше да реагира по друг начин. Да използваш устройства за комуникация и агенти «под наем» беше едно, но да позволиш на тези агенти и мютски магьосници да убиват безнаказано високопоставени японски граждани беше нещо съвсем друго.

Събитията, довели до кървавата баня, бяха пример за деликатен политически проблем, който нямаше как да бъде решен по друг начин, освен с брутална бързина. Но имаше граници, които Йеясу не желаеше да пристъпва, въпреки желанието си да предпази шогуната. Инцидентът в Херън Пуул беше началото на наклонената плоскост и той нямаше намерение да се спуска надолу. А сега, през пролетта на 2991 година, дългите кучета бяха нападнали отново.

Само че този път първо бяха ударили, а после го бяха информирали за това.

Кораб с колела на Яма-Шита, пренасящ много самураи и пехотинци към западния бряг на езерото Ми-Шига, бе потопен и оцелели нямаше. В писмото с извиненията си Карлстром бе обяснил, че нямало време да търсят одобрението му. АМЕКСИКО били научили в последната минута, че Яма-Шита се канят да стартират военна операция срещу мютско племе, подслоняващо агентите, саботирали Херън Пуул.

Никой не би осъдил желанието на Яма-Шита за отмъщение, но по законите на Ни-Исан, това било обявяване на война.

Така беше. Но дори и така, независимо от обстоятелствата, загубата на 250 самураи, 300 червени нашивки и 150 офицера и екипаж беше акт на насилие, на който не можеше да се прости току-така — това беше накърняване на гордостта на цял народ. Ако военната операция се бе осъществила, щеше да се счита за криминално деяние и Яма-Шита щяха да понесат заслужено наказание.

Също толкова осъдително беше, че дългите кучета са поели правосъдието в свои ръце. Да организираш смъртта на над седемстотин Ни-Исански войници, за да спасиш петима свои агенти и племе тревни маймуни беше прекомерна реакция. Тайните агенти се ценяха високо, но в задълженията им влизаше и готовността да умрат. Действията на АМЕКСИКО спрямо кораба с колела сериозно бе навредила на взаимоотношенията им — до степен, в която Йеясу изпитваше сериозни съмнения за съвместното им бъдеще.

Съществуваше и друг проблем. Трябваше ли да каже на Шогуна за нелегалната експедиция, организирана от Яма-Шита? Или да запази пълно мълчание и да получи уведомление от двореца в Сара-куза, че кораб с колела, доставящ новите попълнения на езерото Ми-Шига е потънал по време на силна буря? Да разкрие истината — или част от нея — би задължила Йоримото да предприеме по-нататъшни санкции.

Йеясу не желаеше да увеличава натиска върху семейството. Смъртта на лорд-земевладелеца Яма-Шита и разкриването на заговора за възстановяване на Тъмната Светлина бяха затвърдили позициите на То-Йота. Най-мощният й съперник за момента бе по-нисък от тревата, но все още притежаваше доста тайни сподвижници. Налагането на допълнителни санкции щеше да се разгледа като опит да се разруши семейството изцяло — ход, който би предизвикал подозрение и недоволство сред останалите лордове-земевраделци.

В техните очи, смъртта на конспираторите и близките им роднини, както и тежките глоби, бяха изчистили името на семейството. Всеки по-нататъшен опит да се прекърши Яма-Шита щеше да се приеме за заплаха към всички, продкрепящи прогресивните им идеи. Никой не искаше да създава обстановка, подходяща за нова гражданска война. Като първи сред равните, То-Йота трябваше да бъдат силни, но не твърде силни.

Тъй като не можеха собственоръчно да се отърват от цялата опозиция, трябваше да поддържат баланса на силите чрез смесица от изкусно управление и мошеничество — две области, в които Йеясу беше всепризнат майстор.

След дълго обмисляне, Йеясу реши да не споменава нищо. Поне за момента щеше да остави неразрешена дилемата, породена от взаимоотношенията му с Карлстром. Той не беше изгубил напълно честта си. Работата беше в това, че самочувствието му изобщо не беше важно в сравнение с поддържането на шогуната То-Йота.

Докато Йеясу беше жив, Йоримото можеше да си живее според високите си морални принципи. Задачата на камерхера беше да укрепи унаследяването на престола, поддържайки опозицията слаба и разпокъсана. Заветът му щеше да вдъхне у Йоримото решителността да прекърши и доведе Яма-Шита до просешка тояга, да преразпредели земите им и да ги отпрати в политическо забвение, както великите навремето Дат-Суни.

За да помогне на Йоримото в задачата, наследникът на Йеясу трябваше да има достъп до същите чуждестранни устройства, които позволяваха на сегашната шпионска мрежа да действа толкова ефикасно.

Връзките с АМЕКСИКО не биваше да бъдат прекъсвани, но също толкова важно беше да не бъдат поощрявани, а съществуващите договорки трябваше да се контролират по-строго.

Карлстром трябваше да разбере, че безогледното избиване на високопоставени Майстори на желязото от външни хора, без значение от обстоятелствата, вече не можеше да бъде насърчавано.

Присъствието на мют в екипа от саботьори в Херън Пуул и последната атака срещу кораба с колела в защита на рибарско мютско племе не се вписваха в иначе хармоничните им взаимоотношения. Приличаха по много неща на търговските отношения, изградени през годините от Майсторите на желязото и мютите — контакти, получили впоследствие скритата благословия на АМЕКСИКО.

Инвестирали много време, пари и усилия, Майсторите на желязото гледаха на мютите от Плейнфолк като на тяхна лична дойна крава. Тези неграмотни животни никога не можеха да им бъдат съюзници, но поне можеха да служат за помощни войски.

Ето защо ги бяха въоръжили, а не поробили, с надеждата че ще забавят настъпването на Федерацията на север. Да не би основните правила да са се променили? Или тези два обезпокоителни инцидента бяха плод на друга «уговорка»? Още някои таен протокол, подписан от един или повече съпернически мютски рода и сладкодумния шеф на АМЕКСИКО?

Само времето щеше да покаже.
* * *
В двореца-крепост Сара-куза, построен на мястото на град Сиракюз, Ню Йорк от преди Холокоста, Аиши Сакимото, заемащ поста Регент на Яма-Шита, си беше задавал почти същия въпрос, а сега смяташе, че знае отговора.

Ако събитията бяха протекли нормално, най-големият син на лорда-земевладелец щеше да приеме титлата на баща си, но по заповед на Шогуна всички деца на Хирохито бяха загинали от собствената си ръка, или бяха убити от майка си, преди да обърне ножа към себе си.

В някои семейства кървавите вражди възникваха, когато съпернически страни оспорваха наследството, но Лордът-земевладелец Хирохито Яма-Шита беше елиминирал безмилостно всички потенциални съперници. Беше управлявал с желязна ръка, но под неговото ръководство и бездруго богатото семейство бе просперирало дори повече.

Само че сега, с избиването на почти всичките му близки роднини, бе станало горчиво ясно, че кървавото му царуване е елиминирало почти всички кандидати за поста с нужната сила, способности и предприемчивост.

Демонстрираните от Аиши Сакимото лидерски качества не бяха убягнали на покойния му племенник — той беше оцелял отчасти защото беше любимия чичо на Хирохито, и отчасти защото самият той притежаваше безскрупулност.

Но истинското му избавление се дължеше на факта, че беше стар и бездетен, и следователно не представляваше заплаха за семейството на лорда-господар.

Именно това беше причината разтрепераните оцелели да го посочат за глава на съвета, управляващ делата на семейството, докато някой от техните не приемеше официално титлата. В настоящия климат нямаше нужда избраният наследник на Хирохито да бъде най-добрия кандидат. Камерхерът Йеясу бе проводил съобщение, че който и да изберяха, щеше да стане лорд-земевладелец само след одобрението на Шогуна.

Всички бяха наясно, че Йоримото нямаше да допусне силен кандидат да поеме властта.

Трябваше да преглътнат горчивия хап. Никога досега не се бе случвало да търпят такава намеса в делата си. Близнаците-предшественици на Яма-Шита, Яма-Ха и Мацу-шита, бяха помогнали на То-Йота да победи Дат-суни.

Едно време бяха съюзници. Като част от историческата Седма Вълна, тяхната кръв се смеси на брега на Източното море. Но със сливането на двете семейства с цел формиране на едно от най-големите владения в Ни-Исан, те се бяха превърнали в съперници. Различията им се подклаждаха от прогресивните идеи на Хирохито.

Новосформираното владение не беше кой знае колко по-голямо от територията на То-Йота. Източникът на разприте беше в уникалното му географско разположение, даващо достъп до Великите езера и Източното море, които представляваха лесно охраняеми граници, но най-вече бяха завидно търговско предимство. Въпреки че То-Йота си бяха напълнили сандъците с данъци от приходите на семейството, постоянно увеличаващото се богатство и влияние на Яма-Шита започна да се превръща в заплаха за шогуната.

Прекомерната самоувереност на лорд Хирохито го подтикна да действа прибързано. Беше прав за Йоримото. Сам по себе си младият шогун нямаше да представлява проблем. Той сам си беше най-опасният враг. Но Хирохито сериозно беше подценил властта на Йеясу. С поемането на властта от Йоримото и опитът му за чистка, влиянието на Йеясу върху Вътрешния Двор бе сериозно отслабено. Мнозина от старите му приятели бяха изгонени, а службогонците му в правителството бяха понижени или пенсионирани. Всички бяха убедени, че Йеясу скоро ще ги последва през вратата и ще прекара последните си години, размотавайки се в градината или библиотеката на огромното си имение.

Но старата лисица беше успяла да се задържи и шест години по-късно беше успяла да затвърди стабилни позиции. Казваха, че шогунът не само се вслушва в думите му, ами знаеше абсолютно всичко, което се случва в държавата. Доказателството беше пред очите им!

Бързите маневри на Йоримото в деня на клането в Херън Пуул носеха ясно почерка на великия конспиратор.

Да… Още в началото трябваше да действат по-ефективно. И дума не можеше да става за открит опит за убийство, но влечението на Йеясу по малолетни не беше тайна в дворцовите кръгове. Вместо да злорадства при слуховете за неизбежното му отстраняване от власт поради сенилност, Хирохито трябваше да пробута два добре-обучени «пролетни цвята» в леглото на стария глупак и да им поръча да го чукат до смърт.

Е, сега беше прекалено късно за това. Хирохито беше платил прескъпо за грешката си, както и цялото семейство. Щяха да си разчистят сметките — при това с лихва, но щеше да бъде трудна задача.

Йеясу нямаше да живее вечно, но беше ясно, че вече не могат да отпишат младия шогун с лека ръка. Беше научил доста. Яма-Шита щяха отново да се издигнат, но щяха да минат години, преди да станат достатъчно силни да изтикат То-Йота. Той, Аиши Сакимото, щеше да изиграе ролята си, но нямаше да доживее сладкият миг на победата. Засега трябваше да се задоволят с наказанието на племето М'Кол и останалите от рода Ши-Карго.

Благодарение на съобщението, изпратено от кораба с колела скоро след разобличаването на двамата Коджак «гида», Сакимото вече знаеше, че единият от тях беше облачен воин, изпратен от М'Колите в Ни-Исан заедно с някаква мютка. Не беше ясно дали жената, за последно видяна в лапите на Мин-Орота, е същата небелязана бяла вещица, убила лорд Хирохито с гнусните си магии, но имаше подозрение, че са едно и също лице.

Когато ги намериха на кораба, облачният воин беше дегизиран като мют. Другарят му, чиято кожа беше белязана по подобен начин, бе разпознат, като тревна маймуна, станал личен прислужник на облачния воин и пилотирал първия прототип с ракетен двигател.

По начина, по който майсторски пилотираше самолета, излизаше, че сигурно е още едно умело дегизирано дълго куче.

А колкото до бялата вещица, нейната самоличност оставаше проблематична.

Сакимото беше чувал слуховете за мютска магия, но се отнасяше към тях скептично, както лорд Хирохито. Сега вече не беше толкова сигурен. Ако вещицата не беше дълго куче, това означаваше, че има мюти с чиста кожа и гладки кости, които поне външно приличаха досущ на трекери!

Всичко това бе много объркващо.

Имаше, обаче, един аспект от тази работа, която не подлежеше на съмнение. Очевидно между дългото куче и тревната маймуна бе установено работно сътудничество.

Пресявайки информацията, събрана чрез агентите по източния бряг от рибарите край езерото Ми-Шига, Сакимото знаеше, че корабът с колела е бил подпален и потопен от летящите коне, които можеха да идват само от Федерацията. Първите двама наемни убийци бяха пристигнали в Ни-Исан като посланици на племето М'Кол. Според сделката между лорд Хирохито и летописеца, наречен Мистър Сноу, племето се съгласяваше да им предаде облачния воин и летящия му кон срещу сто пушки!

Кой можеше да се досети, че този малоумен боклук с празни очи беше способен на такова двуличие? Но както и да е. Нямаше да остане ненаказан, нито пък престъплениета на племето Коджак, които бяха убили всички, успели да доплуват до брега след потопяването на кораба. Първите мерки, обаче, щяха да касаят племето М'Кол — връзката между Плейнфолк и Федерацията. Този път нямаше да има място за провал в операцията.

Семейството не можеше да се надява на помощ от малкото им останали приятели, ако обявяха война без одобрението на правителството. В настоящата ситуация не беше много вероятно да го получат, без да ги принудят да се простят с голяма част от печалбите. Единственият начин да се заобиколи проблема беше да замаскират атаката, използвайки мюти от рода Д'Тройт — безмилостните съперници на Ши-Карго.

Сакимото знаеше, че изтребването на търговската делегация на Ши-Карго ще засегне съвсем малко от истинските престъпници.

Голямата част от племето М'Кол бяха в безопасност и извън досега му. Но тази атака щеше да е само първата стъпка от плана, който семейството замисляше от доста време.

Сериозните последици от злополуката с лорд Хирохито бяха отслабили силата на семейството, която можеше да се възстанови само чрез прилагането на план за разширяване на настоящите граници.

Наемането на Д'Тройт за черната работа беше част от този план. Настоящото разпокъсано положение на Плейнфолк, довело до междуплеменни вражди от един и същ кръвен род, беше безсмислено и непродуктивно.

А търговските споразумения, според които всяко племе ежегодно предаваше различни по численост «доброволни» работници-роби, беше неефективен начин да се посрещат непрекъснатите нужди от трудоваци.

Те се убиваха един друг по същия безсмислен начин. Нямаха цялостен план. Воините, триумфиращи в битките, не опустошаваха селищата на победените. Победилото племе не окупираше териториите на своите съперници и не изколваше оцелелите. Дори не се опитваше да ги пороби. Победителите просто се връщаха вкъщи и измисляха огнени песни, възхваляващи мъжеството им!

Част от проблема беше необятната територия, с която разполагаха. Имаше твърде много земя и твърде малко хора. И тъй като обитателите й бяха диваци, водещи крайно опростен живот, те не изпитваха нужда да използват ресурсите й. Имаше достатъчно място за всички — изобилие от дивеч и повече суровини, отколкото им трябваха. Нямаше нужда да завземат териториите си. Мютите воюваха помежду си, защото се придържаха към етиката на воина. Беше изпит по кураж, част от процеса на естествения подбор. Много похвално, но цяата тази бясна енергия не биваше да се похабява. Трябваше да се насочи към по-благородна цел, а не да се прахосва в безсмислени схватки.

Яма-Шита планираха да осигурят тази насока, като обединят коренно различните племена на Д'Тройт и С'Нати и създадат две васални държави. Въоръжени и водени от Яма-Шита, те щяха да покорят омразните си съперници Ши-Карго, както и по-маловажните родове. Когато това се случеше, те щяха да ги обложат с годишна лепта под формата на суровини и физически здрави мъжки и женски екземпляри.

Наказателните данъци щяха да принудят тази раса от диваци да се трудят от сутрин до здрач, вместо да си пропиляват деня в пушене и бленуване. Работата щеше да бъде техният спасител, а не някакво си невидимо същество, наречено Талисман.

Като покровители и защитници на Д'Тройт и С'Нати, Яма-Шита щяха да държат единствения канал за новия поток от суровини и труд. Това щеше да им донесе нечувано богатство, но само ако планираха внимателно всяка стъпка. Предателствата на лорд Хирохито бяха отнели на семейството изключителното право да търгуват с тревните маймуни.

Разрешителните бяха издадени на южните им съседи, Ко-Ника и Сей-Ко, но именно Яма-Шита контролираха достъпа до Великите Езера и именно техните навигатори знаеха какъв курс да държат през дълбините и плитчините. Те имаха ноу-хауто и нужните връзки, а флотилията им от гигантски кораби с колела караха корабите на Ко-Ника да изглеждат нищожни. Сей-Ко, чието владение нямаше достъп до море, притежаваха само речно оборудване. За това първо пътуване те трябваше да наемат на безбожна цена два кораба с екипаж от Яма-Шита. И двете семейства бяха поръчали по-големи кораби, но корабостроителите на Ко-Ника, нямайки нужните познания за построяването на такива големи конструкции, все още се бореха с проблема как да положат широката част на дъното.

Сакимото с удоволствие ги остави да си трошат главите. Бившите съюзници на семейството напуснаха строя срещу дял от търговията по Великите Езера и сега с горчивина се учеха, че не стига само да имат някаква си хартийка с печата на шогуна. Яма-Шита все още имаха предимство пред новите си партньори и двете страни знаеха, че без съдействието на семейството, екипажите им може да се върнат с празни ръце.

Според достигащата до Сира-Куза информация, излизаше че по-умниге глави в двете владения вече съжаляваха за прибързания скок зад гърба на шогуна.

Ако тези мъгляви действия бяха продиктувани от чувство за вина, тогава той, Аиши Сакимото, възнамеряваше да използва тези чувства и да се сдобие с всяко възможно предимство. Като се има предвид скорошната им измяна, той не можеше да им се довери, а и не беше нужно да го прави. Щяха да послужат на целите му най-добре, като си останат независими наблюдатели.

Така те щяха да са в състояние да свидетелстват, че схватката при търговския пост е избухнала между враждуващи мютски родове и че едва когато конфликтът е щял да излезе извън контрол, Яма-Шита са почувствали, че трябва да се намесят и разтърват враждуващите фракции, за да защитят Майсторите на желязото, хванати в капан на брега. И ако при операцията по прекратяване на военните действия едната фракция е дала повече жертви от другата, то това е прискърбно, но и неизбежно.

Това беше планът на лорд Хирохито и си го биваше. Когато го съчиняваше, той не се беше ръководил от някаква особена неприязън към Ши-Карго. Даже напротив. Тяхното превъзходство си беше възхитително. Той просто бе решил да покрепи Д'Тройт и С'Нати, защото силното им желание да станат основните родове на Плейнфолк би ги изкушило да влязат в съюз с Яма-Шита.

Но със смъртта му от ръцете на бялата вещица, покоряването на Ши-Карго вече не представляваше просто начална фаза в икономическото развитие на Западните Равнини. Беше се превърнало в акт на отмъщение.

И първата лепта, която новите васални вържави щяха да дадат на господаря си, щяха да бъдат главите на племето М'Кол.
* * *
М'Колите бяха на първо място и в черния списък на федерацията Амтрак. Бягството на косъм на ешелона, познат като Луизианската дама, в битката при река Нау анд Ден* _(*Сега и Преди — бел.‍прев.‍)_ през юни 2989 и последвалото катастрофално нападение, унищожило една трета от ешелоните и екипажа през ноемврийските снегове на 2990, сериозно бяха навредили на имиджа й на непобедима Федерация.

Това предизвикателство не можеше да бъде пренебрегнато. Такава храбра съпротива от примитивни диваци не можеше да остане ненаказана. Племето М'Кол, отговорно за това престъпление, трябваше да бъде унищожено. Стъпкано в прахта за назидание на онези, дръзнали да се опълчат срещу мощта на Федерацията.

Решението да се унищожи племето беше лесната част. Трудността беше в осъществяването му. М'Колите се предвождаха от някаква личност на име Мистър Сноу, за когото се твърдеше, че е един от най-могъщите повелители, раждани някога в Плейнфолк.

Дарбата да призоваваш невидими сили от небето и земята създаваше енергия, която се вливаше в телата им и се оформяше от съзнанието им, беше един от трите атрибута, притежавани от някои «надарени» мюти. За щастие, наличието им бе рядкост. Способността да предизвикваш ураганни ветрове, небесен огън и земна светкавица, както и да повдигаш скали до половин тон бе най-забележителното и опасно проявление на «мютска магия».

Повелители, прорицатели — онези, надарени със способността да четат миналото и предвиждат бъдещето с помощта на виждащи камъни, и родените с удивителна памет летописци, демонстрираха умствени заложби, контрастиращи с примитивния им външен вид и начин на живот. Те бяха високо интелигентни и силите, които притежаваха — или можеха да призоват — отхвърляха всяко рационално обяснение.

След време щяха да намерят отговора чрез стриктното прилагане на признатите физични закони, но междувременно, изправени пред нещо, което не можеха да овладеят или разберат, Първото Семейство официално бе постановило, че такова нещо като мютска магия не съществува.

Всяко изявление сочещо обратното, беше нарушение тип Код Едно, наказуемо със смърт, а всяка наземна част, изправена срещу мютска магия, не можеше да го използва за оправдание за неизпълнение на оперативните си задачи.

Драконовски мерки, прилагани безмилостно и напълно основателно. Не беше лесно да се поддържа висока степен на мотивация сред частите, изложени месеци наред на вражески условия в далечните трудови лагери и междинни станции. Това касаеше и елитните войски, познати като Пионерите, които обслужваха ешелоните.

Напълно отдадени и крайно дисциплинирани, пионерското поделение бе кръстоска между поколението от корави американски морски пехотинци от Втората Световна война и Вафен-СС от същия период. Но дори и те изгубваха самообладание пред нечуваните сили на повелителя, способен да призове Седемте Кръга на Силата.

Мистър Сноу, познат като Носителят на Бури, бе такава личност — вероятно единствен по рода си сред Плейнфолк. Благодарение на усилията на Ричард и Роз Брикман, протежето на Мистър Сноу — Клиъруотър, сега бе в ръцете на Федерацията. Е, почти. И по-точно, тя се намираше в интензивното отделение на мобилната полева болница към ешелона Ред Ривър, пътуващ на юг от Небраска.

Преди Клиъруотър се считаше за потенциално по-опасна дори и от Мистър Сноу, но след като претърпя сериозни наранявания, последвани от тежка операция, сега се намираше под постоянна упойка и в краткосрочен план, докато беше на борда на Ред Ривър, не представляваше опасност да Федерацията, където екипът от учени от Лайф Инститют с нетърпение очакваха пристигането й.

Така че оставаха Мистър Сноу, повелител и летописец на племето М'Кол и другият му млад ученик, Кадилак Девил, чирак летописец и прорицател.

Тяхното залавяне (в плана се наричаше «отстраняването им от уравнението») щеше да бъде финалната фаза в Операция СКУЕЪРДАНС, ръководена от главнокомандващ Бен Карлстром.

Карлстром, близък родственик на Президента, бе оперативен директор на АМЕКСИКО, отдел на тайните служби, сформиран да изпълнява заповеди, дадени директно от Овалния кабинет, по настоящем заеман от Джордж Вашингтон Джеферсън 31-ви.

Както се изразяваха в края на 19 в., АМЕКСИКО комбинираше функциите на американското ЦРУ, Гестапо на немския Трети Райх и британските специални въздушни сили.

Разузнаване, национална сигурност, набези в стил «командо» и «законови елиминации» паралелно със, но без знанието на официалната военна полиция и военното разузнаване. Агентите му, познати като мексиканци, работеха в подземната държава, ръководена от Първото Семейство и в света на синьото небе, а съществуването му бе най-добре пазената тайна във Федерацията.

Деветте члена на Върховния Съвет официално знаеха за общата структура на организацията, но нямаха представа колко души работеха в нея, с какви ресурси разполагаше или сферата й на действие.

Единствено Джеферсън 31-ви и Карлстром знаеха цялата информация. Другите можеха само да гадаят. АМЕКСИКО беше личната армия на Президента и секретният й характер бе от първостепенна важност, защото понякога се налагаше да елиминират потенциално проблемни членове на Първото Семейство.

Вероятно за някои читатели изглежда странно, че може да съществува такава неприязън в затворена тоталитарна държава, където всеки аспект от обкръжението и военизирания живот на гражданите й бе контролиран с армейска прецизност и напълно компютъризиран още от самото начало. Но случаят беше точно такъв. Всеки читател с личен опит във военното дело или електронната индустрия ще разбере, че «армейска прецизност» и «напълно компютъризиран» са измислени понятия без особена връзка с онова, което всяка от системите може реално да предложи.

Всички монолитни структури на властта с човешки персонал неминуемо не са съвършени — особено онези, зависещи от модерни технологии — и Федерацията не бе изключение. Деветстотин години на безмилостно строга дисциплина не успяха да създадат вариант на Първото Семейство на «Съветски човек». Хора на всяко едно командно равнище все още се проваляха, а системите се сриваха с обезпокоителна регулярност. Според мнението ти какво се опитва да постигне Първото Семейство, това беше или изключително сериозен проблем или повод за празнуване. Доказателство за неугасващия човешки дух, лъч надежда за бъдещето на човечеството.

Бащата-Основател, Джордж Вашингтон Джеферсън 1-ви, бил наясно с тази проста истина, когато полагал основите на визията си за бъдещето. «Само хората се провалят, системите-никога», беше една от двете му Делфически фрази, възвеличавана върху всяка възможна стена във Федерацията и повтаряна до безкрай по деветте обществени видео канала. Изкусно обрано изявление, което помагаше да се запази статуквото чрез прехвърляне на вината за всевъзможните недостатъци на системата обратно върху човека, дръзнал да протестира срещу нея.

За да предотврати разпространението на такива случайни прояви на недоволство из политическата система, която управляваше, Първото Семейство беше инсталирало няколко системи за предупреждение за повреда. През пролетта на 2991г. те включваха и аудио система за наблюдение с кодово име «Хидра», която опасваше с жиците си цялата подземна империя.

Всяко едно място на всяко ниво можеше да бъде наблюдавано чрез вкарване на координатите му в командната конзола. Хората-оператори можеха да подслушват разговори, но логистично погледнато, това не беше практично. По-голямата част от подслушването се контролираше от КЪЛЪМБЪС чрез задаване на списък със заподозрени и ежечасни случайни откъси, познати като аудио проби». Обикновените разговори се следяха, но не се записваха: само когато говорещият използваше дума или фраза, въведена в «подривния речник», ролките почваха да се въртят. След това записаните разговори подлежаха на компютърен анализ, класифициране в разнообразни категории според естеството на разговора и степенуване по «арестуваемост».

Само след приключване на процеса на пресяване, ежедневната утайка на сериозните случаи — позната като «важния списък» — се появяваше на мониторите на оперативните служители в централата на ХИДРА.

Но системата и нейните оператори пропуснаха най-важния от всички.

Въпреки ХИДРА и общонационалната мрежа от агенти под прикритие, Семейството бе хванато напълно неподготвено от протестната стачка, подета от екипажите на ешелоните на Федерацията. Организирана и предвождана от помощник-командирите им, тя не приличаше по нищо на типичните бунтове на дисидентите, но въпреки това си беше бунт — първото сериозно възражение срещу авторитета и мъдростта на Първото Семейство от над шестотин години.

Протестът, ограничен в рамките на Пионерите на активна служба на ешелоните, беше дисциплиниран и без публично достояние, а така наречените оплаквания на дивизиите бяха предадени на СИНК-ТРЕЙН чрез кодирано съобщение, подписано от двайсет командира на ешелони от флотата на Федерацията и техните помощник-командири от общо двайсет и един. Единствено името на флагманския кораб на АМТРАК Ред Ривър липсваше в списъка.

Протестиращите имаха две искания. Първо, официално признание за съществуването на мютска магия. Ако, по държавни причини, това не можеше да бъде направено публично достояние, тогава това да бъде признато на тайно съвещание на ешелонното братство от представители на Първото Семейство. Второ, дисциплинарните обвинения срещу командир Бил Хартман и помощник-командирите на «Дамата», повдигнати от невъзможността да се преборят с могъществото на Плейнфолк повелителите, да бъдат оттеглени. Всички членове на екипажа да бъдат напълно реабилитирани и върнати на служба на предишните им постове, без да губят ранга или привилегиите си.

Нямаше клауза «в противен случай», но при 95% стачна подкрепа на обучения ешелонен персонал, Белият Дом реши да отстъпи. В набързо изготвения видео материал, излъчен само за ешелоните, Джеферсън 31-ви се съгласи с исканията на бунтовниците в рамките на 48 часа след получаването им.

Това беше безпрецедентно отстъпване — първият път, когато организиран протест не бе брутално потъпкан, но същевременно победа и за двете страни. Първото Семейство се бореше с проблема за мютската магия през последните двеста и петдесет години.

Решението да се отрече съществуването й бе взето от отдавна измрял Върховен Съвет. По онова време не представляваше кой знае какъв проблем. Само южните мюти им бяха врагове. Споменаваното тихомълком съществуване на повелители беше докладвано от ФИНТЕЛ, но в редките случаи, когато заподозираха за присъствието им, тяхната намеса не успяваше да спре напредването на Федерацията.

Затова Семейството бе заключило, че предполагаемата сила на тези личности не представлява сериозна заплаха за бъдещи операции. Опасността дойде от всевъзможни слухове и дръзки предположения за мютската магия в собствените им редици. Но вместо да прекратят всички недомлъвки по темата, налагането на санкции просто ги бе превърнало в нелегални.

С придвижването на север в територията на Плейнфолк, естеството на конфликта се промени. Дните на лесна победа бяха останали в миналото и по-раншното отричане на мютската магия бе поставило настоящите лидери на Първото Семейство в неудобна ситуация. Това беше шанса им да се измъкнат от него и да получат червена точка за усилието.

Имайки предвид последните доклади за положението в Уайоминг и Небраска, призивът да се възстановят на длъжност командир Хартман и екипажът му беше дошъл точно навреме. Отстъпването пред исканията на стачкуващите даваше възможност на Първото Семейство да доведе тайната си Операция СКУЕЪРДАНС до успешен край.

Този факт щеше да се разбере доста по-късно, а и това не означаваше, че всичко щеше да бъде простено и забравено. Хартман и помощниците му бяха катализаторът, причинил лекото недоволство да прерасне в открит бунт. Стачката може и да беше ограничена, кратка и напълно оправдана, но това си беше директно предизвикателство към неотменното право на Първото Семейство да бъде на върха.

И което беше по-лошо, бунтът се оказа добре-организиран и напълно непредвиден. Такава отвратителна разхайтеност от страна на службите за сигурност не можеше да остане ненаказана. Рано или късно щяха да се разплатят със всички замесени. Никой не се подиграваше с Първото Семейство безнаказано. А след първите, които щяха да научат горчивия урок, бяха екипажът на Луизианската дама.

> Глава 2
Командир Джеймс Фарго, ръководителят на ешелона Ред Ривър, се беше нагледал на мюти по време на престоя си на повърхността, но те до един бяха умрели, умираха, или предстоеше да умрат. Той бе обучен именно за това — да ги убива. Никога нямаше да му хрумне, че ще дойде ден, когато ще трябва да играе ролята на домакин пред двама живи бучкоглави. Но ето че и това стана. Обсипваха ги с грижи на Ред Ривър.

Усещането беше странно. Доколкото знаеше, това бе първият път, когато мюти опетняваха вътрешността на ешелон с отровното си присъствие — съмнителна чест, с която предпочиташе да не бе удостояван.

Но заповедите си бяха заповеди. Дори и така, той смяташе, че другите му гости трябваше да го включат в играта — седемчленната ударна група от Белия Дом, оборудвана със собствени гарантирани канали за комуникация.

От момента, в който двамата мюти се качиха на борда, стана ясно, че не бяха истински бучкоглави, а нещо съвсем различно, ако се съди по оживлението при размяната на кодирани сигнали между ударната група и Гранд Сентрал.

В качеството си на топ ешелон №1 във Федерацията, Ред Ривър от години участваше в доставянето и прибирането на доста хора, чиито причини за пребиваване на повърхността не бяха съвсем ясни, но които със сигурност участваха в някакви тайни мисии. Тъй като войниците-граждани на Федерацията бяха членове на многобройна армия, чието командване стигаше до Белия Дом, тези личности сигурно работеха за Първото Семейство, но досега никой не беше открил името или конкретната дейност на отряда, към който принадлежаха.

Фарго знаеше, че не е разумно да разпитва повече. Никой не достигаше до най-високата позиция във ешелона-първенец на Федерацията, без да схване това още в самото начало. Като образцов пример на системата, Фарго вярваше, че ако човек не беше пряко замесен в тайната информация, то нямаше защо да си пъха носа в нея. Първото Семейство ти казваше всичко, което трябва да знаеш, когато му дойдеше времето.

Тази демонстрация на сляпо доверие не означаваше, че командира на Ред Ривър беше незаинтересован и безмозъчен робот. Инициативността и интелигентността бяха част от длъжностната му характеристика. Безрезервната подкрепа на Фарго към Федерацията можеше да се сравни с пълната лоялност на Райнхард Хайдрих* към политиката на геноцид на Хитлеровия Трети Райх.