На прага на 1910 година случи се така, че наскоро баща ми донесе у дома годишнините на прочутото сп. „Художник



страница1/3
Дата01.01.2018
Размер409.88 Kb.
#39505
  1   2   3
СПИСАНИЕ „ХУДОЖНИК” НА ПРАГА НА 1910 ГОДИНА
Случи се така, че наскоро баща ми донесе у дома годишнините на прочутото сп. „Художник”. Беше му ги предложило за известно време за четене негово приятелско семейство - д-р Ганеви от Добрич. И ето, че докато разгръщах страниците на това разкошно издание, чийто последен брой излиза през декември 1909 г., получих покана за участие в конференцията, посветена на 100-годишния юбилей на 1910 година. Така спонтанно възникна идеята да огледам присъствието на “Художник” не само в контекста на първото десетилетие на 20 в., а на прага на високо стоящата, емблематичната 1910-та. Едно издание, в което уютно съжителстват традиционни и авангардни автори, канонични и неканонични творби, успокоени литературноисторически равносметки (като тези на Александър Балабанов) и „пристрастени” критически полемики (като тези на Симеон Радев). Всъщност едно издание, в което 1910 се задава, предизвестява, готви се да излезе, да се покаже на официалната сцена, да получи овации и одобрение, да влезе в аналите на литературната история.

Това, което Пл. Дойнов говори за 1910 година като силна година за „непризнатия авангард”, поел в разни посоки на утвърждаване1, има своята предистория тъкмо по страниците на изданието на Павел Генадиев. В изложението подробно проследяваме по-плахите или по-уверени стъпки, които правят „декадентстващите” млади – от Л. Стоянов до Ем. Попдимитров, от Т. Траянов до Тр. Кунев. И още – 1910 е година на представителните книги, на книгите – завети и завещания. Наред със свръхрепрезентативните за периода „На острова на блажените” на П. П. Славейков, „Подир сенките на облаците” на П. К. Яворов, „Змейова сватба” на П. Ю. Тодоров, „Българска антология” на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов, излизат първата (оказала се и единствена) лирическа сбирка на С. Скитник „Изповеди” и първи том от „Строителите на съвременна България” от С. Радев. И С. Скитник, и С. Радев се утвърждават като авторитетни имена в историята на българската литература и култура именно по времето на излизането на „Художник”. Единият става известен като модерен поет и художник в духа на тогавашната естетическа мода, другият като редактор и автор на изкуствоведски и литературнокритически текстове.

Фокусирайки разсъжденията си върху конструкта година на литературата, върху относителните и граници и свързаните с нея литературноисторически разкази, П. Дойнов основателно отбелязва, че: „Съвсем логично е излезлите от печат книги през съответната година на литературата да са написани преди това, а създадените в същата година текстове да се срещнат с публиката си по-късно”. От 1905 до самото тържествено посрещане на 1910 в редактираното от С. Радев и Ал. Балабанов списание се „отрепетират” гласовете и почерците, вкусовете и тенденциите, които ще бъдат официализирани и канонизирани през средищната 1910-та. „Художник” е „лабораторията”, в която се появяват поетически текстове и критически метатекстове, проясняващи наличието на нови търсения в полето на духовното, „предизвикващи истински иновационни сгъстявания”.

В сп. „Художник”, спряло да излиза на самия праг на 1910, се извършва вътрешната диференциация на най-новата модерна литература, при това без да се стига до радикално оттласкване от традицията. Тъкмо обратното, 1910 г. така да се каже уяснява, профилира, физиономията на „рошоглавите дечурлига” (П. П. Славейков), минаващи под знака на декадентщината и символизма. Именно в периода между 1905 и 1910 г. се оформя поколението на най-младите модерни поети, някои от които (С. Скитник) дори приключват с поетическата си кариера, за да се отдадат на нови поприща в сферата на изкуството.

И друго, още със самото излизане (и дори малко преди това) в последната десета книжка на последната годишнина на „Художник” е публикуван възторженият отзив на Д. Кьорчев „Впечатления от книгата на С. Радев „Строителите на съвременна България”. В нея е откроена високата класа на политическия писател, както би го нарекъл М. Неделчев, на историографа-литератор, на обществения анализатор, на портретиста-персоналист. Оценката на Кьорчев за капиталния труд на редактора на „Художник” се появява на прага на 1910, за да пред-скаже официалното му издаване и канонизиране във времето, за да разкрие неговото жанрово, тематично, стилистично богатство и да го наложи като ключова книга за предстоящи литературноисторически разкази и социалнополитически разрези.

В изложението посочваме много още примери, които подсказват, че в периода от 1905 до самия край на 1909 г. 1910 година постепенно се случва. Само че ако 10-та е обладана от патоса за представителност, окръгленост и завършеност, страниците на „Художник” ни съприкосновяват с вътрешните напрежения в литературното поле, с избистрянето на естетическите концепции, с утвърждаването на новите тенденции.

И така, нека видим с какви творчески имена и художествени портрети, словесни нагледи и литературни силуети ни среща това забележително издание.
***

Първата книжка на сп. „Художник” излиза на 15 септ. 1905 г. Изданието със стопанин Павел Генадиев се самоназовава като „Илюстровано литературно-художествено списание” и очевидно е замислено като „приложение на списанието „Библиотека”. В продължение на няколко години (първите 20 броя излизат от 15 септ. 1905 до 30 юни 1906; от 20 септ. 1906 до юни 1907г. излизат 10 книжки и след едногодишно прекъсване – от януари до декември 1909 г. излизат последните 10 броя на „Художник”) редактори, автори и сътрудници успяват да изградят сравнително автономно пространство, в което се засрещат думите и образите. Тук историко-литературни профили и акварелни портрети, оперативни критически отзиви и изкусно стилизирани сецесионни орнаменти, естетико-художествени обзори и нотирани музикални фрагменти, скулптурни изваяния и поетически меланхолии в символистичен дух заедно създават собствения език на изданието, който артикулира, рисува, пише себе си.

Макар и често определяно като естетически неконцептуално, еклектично, разноречиво2, изданието на П. Генадиев удържа идеята за красивото като „най-изпълващото и привличащото”, като „видимост на идеалното”, както би казал Х. Гадамер. Действително трудно е да се говори за взаимодопълване между текстове и илюстрации, между „изкуство и критика” в строгия художествено-естетски смисъл. И все пак, като обособено творческо пространство сп. „Художник” създава надредна мрежа от връзки между думите и образите, между традицията и експеримента. Тук художници и филолози, преводачи и пейзажисти, поети и писатели, критици и илюстратори владеят „изкуството да се мисли красиво”. През първото десетилетие на 20 в. в контекста на едновременната изява на крайно различни естетики и поетики, езици и стилове в българското културно пространство, сп. „Художник” създава собствено поле, изолирано от всекидневните социополитически сюжети; поле, в което „красивото привлича погледите” и „се къпе в радостта от самоизявата си”3.

Нещо повече, изданието се превръща в трибуна на новолегитимиращи се творчески гласове, които не след дълго оформят символистичния канон в българската култура. Тук словесните и визуалните жестове може и да не влизат винаги в пълноценен диалог, но те заедно конструират целостта на списанието. Съседството между тях в никакъв случай не изглежда формално и насилено, а извиква представата за разкош и изящество. В тази посока повече от удачно е обобщението, което прави М. Дачев: „Усещането е за модерност: в тази епоха разкошните (както ги наричат) издания, напук на множество речникови и енциклопедични твърдения за илюстрацията, говорят много по-силно за семантична автономия, отколкото за орнаментална предизвикателност”4. Между стиховете и рисунките може и да липсва промислената концептуална взаимопреводимост, но за сметка на това съществува обща стилова обвързаност. В своята заедност те създават една модерна сплав от традиционно и сецесионно, от реалистично и симвлистично, от класическо и авангардно изкуство.

През първото десетилетие на 20 в. изданието на П. Генадиев успява в максимална степен да приближи шедьоврите на световното изкуство до българските ценители и така да култивира художестевно-естетическите им вкусове и предпочитания. За няколко години „Художник” успява да създаде една широко скроена, толерантна културна общност, отхвърляща строгите естетически конвенции и догматизъм. Общност, която няма нищо против реалистичните „селски” сюжети на Ел. Пелин да съседстват със светлите миражни блянове на Ем. Попдимитров, или символистичните „зимни теменуги” на С. Скитник с „черковната живопис” на Б. Е. Мурилло.

***


Върху всички книжки на изданието от втората годишнина като редактори са посочени С. Радев и Ал. Балабанов. През третата годишнина от излизането на „Художник” редакторският екип се редуцира до присъствието само на С. Радев, при това името му невинаги фигурира върху кориците. Самият С. Радев също е принадлежал към привържениците на народолибералите. Политическите пристрастия обаче съмсем не рефлектират върху редакторските практики и издателска стратегия. Напротив, около идеите на „Художник” се консолидират ярки фигури на родната творческа интелигенция.

Претенцията е изданието да е чисто художествено, т.е. екипът има съзнание, че литературното/културното поле в следосвобожденска България е вече сравнително автономизирано в резултат на духовната еманципация както на творци, така и на читатели спрямо политиката и пазара. Като резултат редакцията се обръща към „всички поети и писатели”, независимо от политико-идеологическата им ориентация. Така и става, за излизането на първите книжки усилия от различен характер полагат Константин Величков, Иван Вазов, Андрей Протич, Кирил Христов, Теодор Траянов, Елин Пелин, Христо Силянов и мн. др. Очевидно е, че това са представители на българската култура с различни убеждения, разбирания, мащаби на мисленето, с различен творчески потенциал.

П. Генадиев освен педагог с ярка гражданска позиция, е бил човек с вроден нюх и дарба на издател. Генериращ и реализиращ множество актуални идеи в културното поле от началото на 20 в., с издателските си решения П. Генадиев успява да балансира между елитарността и популярността, между конвенционалното и новаторското, за да създаде такава среда, че представители на различни интелигентски съсловия да пребивават в алтернативния неемпиричен свят на художественото. Многобройните абонаменти за изданието подсказват, че „Художник” е позната и призната „марка”; че е издание, притежаващо властта да лансира автори и явления. С други думи да създава име, ореол, слава чрез извоювания символен капитал. Посредничейки между традицията и умереното новаторство, „П. Генадиев и компания” нямат претенция да монополизират правото на признаване на определени творби от миналото или на утвърждаване на нови такива. Напротив, разчитайки на антинормативния патос на работа, те публикуват по страниците на „Художник” и „традиционалистите”, и „авангардистите”, и реалистите, и символистите, и „старите”, и „младите”.

Успехът на „Художник” подсказва, че през първото десетилетие на 20 в. пазарът на културните блага у нас значително се е разраснал и еманципирал спрямо политическото и комерсиалното. „Художник”, за разлика от „Мисъл” или по-късния „Хиперион” напр., съвсем не се превръща в крепост на определено художествено-естетическо направление или школа, от позициите на които единствено да оценява и утвърждава дадени стойности и имена. За разлика от редакторите на сп. „Мисъл”(може би най-ревностните защитници на литературната автономия), които превръщат „противопоставянето между произведенията, създадени за публиката и произведенията, които трябва да си създадат публика, в основен оценъчен критерий” (П. Бурдийо), редакторите на „Художник” не залагат на строгите мерила и крайности, а се опитват да съчетават ерудитския дискурс с елегантния почерк, аналитично-аргументативното с фриволно-импресионистичното, академичното с артистичното...

Показателни в това отношение са авторските и редакторските жестове на най-ангажирания и най-натоварен може би редактор на списанието – С. Радев. Той се изявява и като критик-полемист със станалата емблематична негова статия срещу д-р Кръстев, и като литературен есеист, и като пътеписец, и като изкуствовед, и като преводач.

***


Генерацията на неизвестните млади

И така, един от факторите, спомогнали да се формира физиономичността на „Художник” в контекста на литературно-художествената периодика на времето е, че списанието се превръща в трибуна на ранния български символизъм. Нека проследим чрез кои автори и текстове се случва това; как млади, тепърва прохождащи поети, успяват да създадат „нова позиция” в обкръжението на утвърдилите се безспорни авторитети. При това без да им се налага да водят тежки битки с „остаряващите” писатели, с онези, които доминират художественото поле. С изключение на Яворов, който вече е канонизиран, имайки зад гърба си и „лобито „Мисъл”, останалите – Т. Траянов, Ем. Попдимитров, С. Скитник, Л. Стоянов, Тр. Кунев, заявявайки своето различие, успяват да създадат и име на авангардисти тъкмо защото редакторите на „Художник” им подсигуряват необходимия комфорт: „Тяхната генерация се оглавява духовно от Яворов, преминал вече моста на декадентството, за да потърси по-пълноценен израз в средствата на една модерна поезия5.

Благодарение именно на отсъствието на строго спазвана естетическа доктрина, благодарение на редакторската толерантност тук, редом до произведенията на Иван Вазов и К. Христов, на К. Величков и Ел. Пелин, налагат почерка си представителите на „закъснелия, но пълен с амбиции български декаданс”. Може да се каже, че по страниците на списанието те не само дебютират, но и се утвърждават, за да се превърнат постепенно в познати и признати „херолди на новото”, изразители на метафизичното срещу натуралистичното, на „театъра на душата” срещу „театъра на плътта”. Така някак почти неочаквано, без предварително афиширана авангардна теоретико-критическа концепция, „Художник” успява да наложи нова творческа група, която постепенно преобразува цялото художествено пространство.

Създавайки нова културно-психологическа атмосфера, обърната към дебрите на „модерната душа”, към възвисяванията и пропаданията, към екзалтациите и кошмарите на личността, младите автори в „Художник” утвърждават различието си, „екстравагантността” си спрямо реалистичното, „социалното” изкуство, формират неозначено до момента визионерско поле, основаващо се на: „...неоплатонисткото разбиране за тукашния свят като несъвършено отражение на един по-висш, идеален свят, от който човекът и природата са низпаднали”6. Оттук и доминиращата реторика на аристократичната извисеност или крайната отчужденост, на копнежа по трансцендентност или на чувството за вина и обреченост. Конституирането на това ново художествено поле, като част от цялостното пространство на „Художник”, ще повторим, става възможно не без протекциите и насърчението от страна на редакторите. Тъй като списанието им е успяло да се сдобие с влияние сред интелигентските кръгове, то е играло ролята на утвърдителна инстанция спрямо отделни имена и явления7.



Т. Траянов

В бр. 3 и 4 от първата годишнина на „Художник” (1905-1906) се появява лирически цикъл от 10 стихотворения на Т. Траянов под общото заглавие „Regina mortua”. Предоставената трибуна от две пълни страници (с. 16 и с. 17) е знаков редакторски жест. Оттук насетне името на един от „жреците” на символистичното изкуство у нас се появява още шест пъти, при това най-често под цикъл от няколко творби.

„Regina mortua” е симптоматична, „вестителска” книга. Казваме книга, тъй като публикуваните и през 1908 г. в „Художник” стихове съставят лирическата сбирка, приела заглавието на появилия се за първи път цикъл по страниците на П.-Генадиевото издание.

Въпреки конкретността на преживяното, въпреки графичната осезаемост на природното, повече от очевидно е, че основният речников фонд на символистичната изразност вече се формира – „морни лъх”, „щастие на скръбта”, „нецъфнали мечти”, „сънна младост”, „прегризано от мразна скръб чело”, „металическо мълчание”, „смях смразен”, „есенно запустение”, „безлистни клони”, „смъртно упоение”, „мъртвешки целувки”, „мечти незнайни”, „въжделения потайни”, „нелепа суета”, „презрели устни”, „шеметен вихър”, „молитвен тон” и т.н., и т.н. Целият този словесен арсенал на символистичната поезия, заявил се още в първите книжки на „Художник”, няма как да не направи впечатление със своята различност, със своята другост спрямо традиционалистичния реалистичен дискурс или мощния културногероически патос, познат от авторите на „Мисъл”. Скръбно-есенното, самотническо-отчужденото, травматично-траурното, молитвено-призоваващото са основни модуси за крехката, вътрешно конфликтната идентичност на лирическия аз. При това самите заглавия на творбите от първия публикуван цикъл на Траянов очертават другото на заобикалящия свят. „Демон”(-ът), „Увяхнал (-ият) мак”, „Смразеният смях” са „граматиката” на измъчващата самотия в смълчания универсум; са разочарованието от „нелепия живот”, в който са изчезнали важните неща, а житейските хоризонти стават все по-неясни, все по-лъжовни.

В бр. 8 и 9 от първата годишнина на „Художник” Т. Траянов публикува трети по ред цикъл „Възсепната тишина”. Тук заглавията на стихотворенията вече очертават линията на съзнателно отделяне от тукашно суетното, от земно емпиричното и унасяне в „презнощни мелодии”, в „песни на просъницата”, в „меланхолия на вкамененото”: „Но от Яворов до Траянов – пише В. Русева – декоративността от словесна стилистика е получила статут на поетически принцип на символизма. Метафизичното тайнство на нощта у Яворов при Траянов и Попдимитров застива във визуални орнаменти. Една от езиковите стратегии на символизма е декоративно да акцентува детайла8.

Така от книжка в книжка и от цикъл в цикъл Траянов „стабилизира” корпуса от устойчиви поетически фрази и езикови употреби, характерни за символизма: „Декоративната орнаменталност, стилизирано-извиващата се словесност, освен при отделните текстове, е конструктивен принцип и на общия текст на българския символизъм”9. Спокойно може да се каже, че и с четирите си изяви в първата годишнина на „Художник” (вторият цикъл е публикуван в кн. 6 и 7 и е без общо заглавие, третият цикъл „Възсепната тишина” е отпечатан в бр. 8 и 9 и четвъртият цикъл „Горящи хоризонти” намира място в бр. 19 и 20) Траянов укрепва символистичната изразност. Орнаменталната декоративност на растителното („мимоза”, „венец”, „увехнал мак”, „тъмновиолетова орхидея”), усещанията за безжизненост, вкаменелост, угасналост („мъртви съсипни”, „меланхолия на вкамененото”, „хладните лъчи”) се усилват като светогледни и речникови конструкти. О-странеността спрямо непоносимо сегашното се изразява най-вече чрез сецесионната орнаментация на стиха: „При сецесиона – обобщава Б. Пенчев – доминират повяхването, изгубването (на младостта, бляновете, любовта), смрачаването, залезите, смъртта. Знаците, „руините” на времевостта обаче по негативен начин посочват вечността”10. Тъкмо стилизацията е езиковото съответствие на тази последователна стратегия на умъртвяване на природното, на демонизиране на земното, на фрагментаризиране на човешкото. Оттук и абстрактно-книжната, екзотично-неясната, сенчесто-призрачната образност и поетическа нестройност11, която смущава някои от първите тълкуватели на Траяновата лирика (В. Пундев напр.).

Защото, ако при Яворов неяснотата и объркаността са дълбинни, разтърсващи преживявания на самотната душа, при Траянов те все още са формализиращи игри на езика. Безпокойството, тревожността, „устрелеността” са белези на модерната чувствителност, но при Траянов трагическата съдба на човека съвсем не е разгърната и углъбена – по-скоро тя е рационалистично-стилистичен конструкт. Макар че тук съпоставката с Яворовото визионерство не е особено коректна, все пак ще си позволим да кажем, че в поезията на чирпанския поет и слепотата провижда, и смъртта е живот. В първата книга на Траянов мъчителното вглеждане все още не е проглеждане, то гадае, но не разгадава.

Ако при Яворов страданието и смъртта са структура на мисленето, начин на живот, при Траянов (в първите публикации) са външна съдба, заплаха, тиранична воля. Смъртта в първата стихосбирка на този поет не е отблясък на отвъдното, не е врата към трансцендентното, което запленява и повлича. В „Regina mortua” смъртта дори не е мистерия, а преди всичко декадентска фразеология, декоративен стил. Смъртта тук е повече огъване на езика, отколкото живот в смъртта, словесна „еквилибристика”, а не метафизическа битка.

Изпепеляващият яворовски екстатизъм, разболяващото „мазохистично” ровене в дълбините, в дебрите на душата съвсем не са присъщи на Траяновото стилизувано визионерство от „Regina mortua”. Напротив, битийните категории, екзистенциалните преживявания, разтърсващите драми присъстват като поредица от орнаментални фигурации – като „венци” и „макове”, „мимози” и „орхидеи”, „пладни лъчи” и „вмраморени силуети”. Тази езикова стратегия задава друг модус на мислене и възприемане на модерната чувствителност. Иначе казано, друг стил на изразяване и внушаване12.

Последното десето стихотворение „Нов ден” от цикъла на Т. Траянов „Regina mortua” в приповдигнато-вестителски тон проглясава новия език и изразност:



Под глух тътнеж просторът цял трепери,

Звезди отскачат в пътя замъглен;

И през разтворени железни двери

Обтънал в прах пристига новий ден...

Разбира се регистърът на приповдигнато-вдъхновеното („Нов ден”), богоидентифициращото се („Слънчоглед”) говорене на лирическия аз не е характерно за сецесионно-символистичната лирика, на която е присъщ мотивът за „неизживяността”, прекъснатостта, попарването.

Скръбното, разпадащото се, дисонансното, изпълващи сецесионния герой, нямат нищо общо с ведрата, неоромантическа самоувереност, изповядана от Т.-Траяновия „Слънчоглед” в бр. 6 и 7 от първата годишнина:

Аз бог съм в тоя кът... –

Живея!

Но, както знаем, не само в творчеството на Т. Траянов „постромантизмът” и „модернизмът” като стратегически комплекси за моделиране на субектността чрез литературата не следват хронологически един след друг, а съсъществуват като естетически практики (Б. Пенчев).



И така, „новият ден” в полето на поезията пристига съвсем неколебливо, а самочувствено, „стратегически”. Т. Траянов наистина се явява един от вестителите на модерното символистическо говорене. Чрез публикуваните лирически цикли в първата и в третата годишнина на „Художник” (през 1909 г. поетът публикува стихове, които са част от подготвяната книга „Химни и балади”, средищна за развоя на българския символизъм) Траянов става изразител на една своеобразна „диалектика на различието” в литературното поле. Както твърди С. Янев, в публикуваните в списанието на П. Генадиев творби Т. Траянов се представя не като ортодоксален декадент/символист – наред с мрачните потискащи стихове се появяват и ведри романтични строфи, наред с траурните интонации зазвучават химнични акорди.

П. К. Яворов

По-горе неслучайно успоредихме декадентско-символистичните визии на Яворов и Траянов. Името на чирпанския поет се появява на два пъти по страниците на „Художник”. В бр. 1 от втората годишнина на списанието канонизираният вече от арбитрите на естетическия вкус модерен поет публикува цикъла „Предчувствия”. Стиховете му са разположени непосредствено след Вазовия „нощен излет” – „За Костенецкия водопад”. Очевидно за редакторите съседството между текстовете на Патриарха и „херолда на новото време” съвсем не е проблематично. Вазов и Яворов са еднакво ценни за изданието, поради което те съжителстват по страниците му на принципа на „библиотечното съседство”.

Цикълът „Предчувствия” обаче предизвиква реакцията на Вазов, който помества във в. „Мир” статията „Литературни бележки”, заставайки зад псевдонима Х5. Позицията на народния поет е двойствена13. От една страна той признава безусловната дарба на младия си колега, от друга, откровено поставя под въпрос най-новите му публикации: „Каква е например тая поетическа галиматия, с която тоя хубав талант изнасилва и себе си, и нас?... Де, джанъм, не се втилявайте! Имайте почит към читателите си. Или пишете за обитателите на лудницата?”14




Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница