Началото на пролетта. Пъпките на клоните се разпукват и тук-там изникват първите цветя. Художникът Стънбърг усеща непреодолимо желание да вземе албума си за ескизи и да пообиколи из околностите на Дюселдорф

Началото на пролетта. Пъпките на клоните се разпукват и тук-там изникват първите цветя. Художникът Стънбърг усеща непреодолимо желание да вземе албума си за ескизи и да пообиколи из околностите на Дюселдорф. В края на гората той вижда млада циганка, която плете кошница. Черни къдрици падат по красивото чело и се спускат до кръста. Изтъркана червена рокля придава особена прелест на снагата й.

“Каква картина може да се получи от нея! – мисли си той. – Но кой ще купи портрет на циганка? Никой!” В Дюселдорф не обичат циганите и даже се боят да имат работа с тях, обвиняват ги в магьосничество. Момичето забелязва художника, захвърля веднага кошницата, става, вдига ръце над главата си и започва да танцува с изненадваща лекота и грация, като щрака с пръсти в такт с танца. Тя се усмихва, показва белите си зъби, а очите й блестят весело.

- “Спри!” – вика Стънбърг и хваща молива, за да нахвърли силуета й. Рисува бързо, защото позата, в която тя застива, е много неудобна.

“Тя е повече от красива, тя е чудесен модел – мисли си той. – Ще нарисувам по нея картина – “Испанска танцьорка”. Споразумяват се за цената и решават, че тя ще го посещава три пъти седмично. Пепита идва в уреченото време. Разкошът на ателието му я поразява. Тя разглежда недовършените картини, мебелите, съдовете, оръжието, дрехите… Накрая вижда една голяма, почти готова картина, изобразяваща Разпятието.

- Кой е този Човек? – пита с треперещ глас момичето, като посочва фигурата на Спасителя на кръста.

- Христос – разсеяно отговаря Стънбърг.

- Какво правят с Него?

- Разпъват Го – казва той. – Обърни се малко надясно, ето така, добре.

С палитра и четки в ръце, Стънбърг скъпи думите си.

- Кои са хората до Него? – пак пита тя. – С тези неприятни лица?

- Млъкни – прекъсва я той нетърпеливо, – нямам време да говоря с теб.

Циганката не смее повече да пита, само гледа картината и все мисли нещо. С всеки сеанс картината я увлича все повече. Веднъж тя не издържа:

- Кажете ми най-накрая, защо Го разпнаха? Той сигурно е бил много лош Човек?

- Не, обратно, много добър.

Това е всичко, което може да чуе от художника този ден. Тя пази всяка дума като съкровище. Следващия път пак се решава да го пита:

- Ако Той е бил добър, защо постъпват така с Него?

- Това е, защото… – художникът става да оправи гънките по роклята на модела си.

- Защото… – повтаря Пепита с вълнение.

Стънбърг се връща при триножника, за да продължи работата, но вижда развълнуваното й лице и я съжалява:

- Слушай, ще ти кажа кой е нарисуван на тази картина, за да не ми задаваш повече въпроси.

И той й разказва историята за Разпятието. За него тя е толкова стара, че вече е престанала да го вълнува. Накрая прибавя с напълно безразличен тон:

- Той умря за грешниците.

Художникът е нарисувал с абсолютно равнодушие агонията на Христос, но тя е непоносима за циганката: очите й, големи и черни, се напълват със сълзи. Двете картини – “Разпятието” и “Испанска танцьорка” Стънбърг завършва едновременно. Последно посеще­ние на Пепита. Тя поглежда портрета си без особено удоволствие и дълго стои като прикована пред “Разпятието”.

- Ела тук – вика я художникът, – ето, това са твоите пари и още една златна монета, защото ти ми донесе късмет: “Испанска танцьорка” вече е продадена. Може би пак ще ми потрябваш, но сега не искам красивото ти лице да изпълни пазара. Момичето бавно се обръща:

- Благодаря, господине – казва тя, – но кажете ми, вие сигурно много Го обичате, защото Той е претърпял това за вас? Лицето на художника почервенява. Пепита излиза от ателието му, а думите й все звучат в неговите уши: “Всичко това Той направи за вас.” Тези натрапчиви думи вече стават непоносими. Трябва да се избави от тях…

Свещеникът щателно го е разпитал по време на изповедта. Художникът е получил прошка. За няколко седмици му олеква, но когато се сети за думите на циганката: “Вие сигурно много Го обичате?”, пак го обхваща безпокойство. След време той научава някои странни неща, за които не е чул досега. Вниманието му е привлечено от група хора, които влизат в един беден дом. Той се опитва да разбере нещо за тях, но никой не му отговаря. Това още повече възбужда любопитството му.

Научава, че в този дом живее един чужденец – християнин реформатор, един от хората, които при всички ситуации прибягват до Божието Слово. Възможно ли е, допустимо ли е да общуваш с такива хора? Може би с тяхна помощ той ще намери онова, което търси? Може би те знаят тайната как сърцето намира мир? Решава се да отиде да ги види, но не и да се присъедини към тях. Но може ли човек да се доближи до огън и да остане студен? Проповедникът говори сякаш е ходил по земята с Христос и за него Христос е всичко. Стънбърг намира това, което е търсил, – жива вяра в жив Бог. Един от новите му приятели му дава временно драгоценна книга – Новия Завет, но когато започват да го преследват и го изгонват от Дюселдорф, той си я взема обратно. Семето на вярата обаче вече е посято в сърцето на художника. Не го преследват мъчителни въпроси. В душата му гори любовта и си казва: “Той направи всичко за мен. Как бих могъл да засвидетелствам на другите тази безгранична любов, която промени живота ми и може да направи същото за тях? Той ги обича, а те са слепи за това. Как мога да проповядвам, като не съм красноречив? Христовата любов гори в сърцето ми, но не умея да я изразя с думи.”

Замислен, художникът взема въглен и скицира глава с венец от тръни. Той рисува, а очите му се пълнят със сълзи. И изведнъж като стрела го пронизва мисъл: “Аз мога да рисувам! Четката ми ще прогласи божествената любов. В картината “Разпятие” съм вложил само страдание, но Истината не е в това. Трябва да покажа неизречената любов, безкрайната милост, доброволната жертва на Христос. Той пада на колене в молитва за помощ: да може да засвидетелства всичко това. И чудото става! Огънят на неговия талант се разгаря. Новата картина “Разпятие” ясно показва Христовата любов. Той не иска да я продава и я подарява на родния си град. Картината е изложена в знаменитата галерия и тълпи хора идват да я видят. Гласове затихват, очи се насълзяват и хората, докоснали се до любовта на Бога, се разотиват, като повтарят написаните на платното думи: Аз направих това за теб, какво направи ти за Мен?” Стънбърг често наблюдава хората пред картината. Веднъж сред посетителите забелязва бедно момиче, което горчиво плаче. Той се приближава към нея:

- Защо плачеш, детето ми? – тя се обръща. Пред него стои Пепита.

- О, господине – ридае тя, като сочи Божественото Исусово лице, – ако можеше Той да обича така и мен, но аз съм само една бедна циганка. Неговата любов е за вас, а не за хора като нас…

- Пепита, Той обича и теб!

Художникът й разказва за своето духовно новорождение. Те разговарят до затварянето на галерията. Стънбърг й разказва за живота и смъртта на Христос, за славното Му възкресение и обяснява, че е възможно единение с Него чрез приемане на изкупителната Му жертва. Тя слуша и започва да вярва на думите: “Това съм направил за теб”.

Минават две години от изложбата с “Разпятието”. Зима е. Силен вятър е натрупал преспи от сняг по тесните улици на Дюселдорф, а прозорците в ателието на Стънбърг са изписани в изкусния маниер на майстора под названието “Мраз”. Художникът, завършил работа, седи пред камината и чете Евангелието, когато някой чука на входната врата. Стънбърг отваря. В студиото влиза непознат, облечен в стар кожух, целият покрит със сняг, и се обръща към художника:

- Не би ли могъл господинът да дойде с мен по една много спешна работа?

Докато пита, очите му не се откъсват от остатъците от вечерята на масата пред Стънбърг.

- Каква работа? – недоверчиво художникът отговаря на въпроса с въпрос.

- Една жена умира и иска да говори с вас.

- Добре, ще дойда с вас, обаче искам първо да се нахраните.

Човекът едва успява да изговори благодарствените думи и се нахвърля на храната.

- Сигурно сте много гладен? – пита Стънбърг.

- Господине, ние всички умираме от глад.

Стънбърг пълни чувал с провизии.

- Ще можете ли да го носите?

- О, с радост, но да бързаме, не трябва да губим нито минута.

Те минават бързо по улици, които ги извеждат извън града. Тук всички пътеки вече са затрупани със сняг, но непознатият върви уверено. Накрая излизат на една голяма поляна в гората, където са разположени няколко жалки шатри.

- Влезте – казва човекът, като посочва една от тях.

Почти пълзешком Стънбърг влиза в шатрата, огряна от лунна светлина. На земята, върху купчина сухи листа, лежи бледа млада жена:

- О, Пепита!

При звука на неговия глас очите й се отварят. Тези чудни тъмни очи все още блестят. Усмивка озарява лицето на болната. Тя се опитва да се привдигне:

- Да, Пепита. Той дойде и за мен. Простря ръцете си към мен: те кървяха. Каза ми: “Това съм направил за теб.”

Очите й се затварят и тя тихо се отправя към Този, в Когото е повярвала…
Минали са много години от деня, в който художникът и младата циганка са се срещнали в по-добрия свят. Един вятърничав млад дворянин, на път за Париж, минава през Дюселдорф във великолепния си екипаж. Докато хранят и поят конете, му хрумва да посети знаменитата картинна галерия в града. Той е богат, образован и умен. Светът открива съкровищата си пред него. Вниманието му привлича картината на Стънбърг. Той чете и препрочита текста върху платното. Не може да се откъсне . Думите се врязват в сърцето му. Христовата любов прониква в това сърце и го увлича. Минават часове, настъпва нощта. Пазачът вежливо го предупреждава, че залите на галерията се затварят.

През тази нощ в дотогава светския му живот изгрява зората на вечния живот. Той се връща в хотела, качва се в екипажа, но не за да продължи към Париж, а за да се върне у дома. И слага живота си, състоянието си, името си в нозете на Христос – Този, Който за него изрече думите: “Аз направих това за теб, какво направи ти за Мен?” Името на този човек е Цинцендорф¹- графът, станал известен Христов служител.

Картината на Стънбърг изгаря по време на пожар. Дълги години тя възвестява Божието Слово на човечеството. Възвестява Христос. Още апостол Павел казва, че Христос го е възлюбил и дал Себе си за него. Това са разбрали и повторили много хора.

Скъпи читателю, можеш ли и ти да кажеш: “За мен също?”

1 Цинцендорф, Николай Лудвиг Фон /1700-1760/, граф Цинцендорф и Потендорф, немски пиетист и религиозен реформатор, основател на Хернхутска братска общност - Бел. пр.