Надежда Стоянова Стоянова

Софийски университет „Св. Климент Охридски”

ФЖМК, Направление „Манипулация в комуникацията”

Резюме: В доклада се изследва използването на авторитета като средство за въздействие върху аудиторията в процеса на комуникация. Прави се опит да се изясни какво представлява авторитетът на базата на кратък исторически преглед на развитието му. Резултатите показват как понятието се използва в различните периоди и какви възможности за влияние дава при общуване.

Ключови думи: авторитет, влияние, власт

1. 
   Увод
   

В тази връзка трябва да отбележим, че в контекста на световните изследователски търсения има различни автори, изучавали понятието и отражението му върху обществените отношения. Интересът към темата датира още от Античния свят, когато попада в центъра на вниманието на китайската, гръцката и римската философия. По същото време любопитство към въпроса проявяват представителите на ораторското майсторство, които изследват връзката между имиджа и репутацията и въздействието им върху аудиторията. По-късно социалните науки се заемат с по-обстойно разглеждане на понятието. То вече става обект на изследване в различни емпирични области.

Хилядолетните проучвания на въпроса са причина за съществуването на многобройни определения и дискусии за значението на авторитета. Заради многоликата си и спорна същност не е изчерпателно изследван и обяснен до момента. В миналото дори е слаган знак на равенство между авторитет, власт и лидерство.

Авторите обаче се консолидират около няколко подхода при разглеждането на авторитета – през призмата на властта; на въздействието; на престижа, базиран на знание и умения. Проследявайки ги, стигаме до съвременното му използване – като мощно средство за влияние при общуването. Особено съществена роля играе в процеса на бизнес комуникацията, което обуславя необходимостта от по-изчерпателно изследване на темата.

Думата авторитет има дълбоки корени в индоевропейското езиково семейство, но лингвистите спорят относно произхода ѝ. Преобладаващата част от авторите смятат, че коренът е латинското auctōritātis, което в буквален превод означава „откритие, съвет, мнение, въздействие или команда”. (Online Etymology Dictionary, Authority, 2016)

Дискусиите около зараждането на понятието са причина за наличието на разнородни определения. Най-кратката дефиниция откриваме в Речника на чуждите думи в българския език. Според него авторитетът е „влияние от общоприето значение или личност, която се ползва от такова значение или влияние”. (Буров, 2000, с. 20)

По-изчерпателно обяснение дава Речникът по социология, в който се казва, че това е „специфично влияние или ненасилствена власт на лица и институции, чиито легитимност и социална позиция се признава от онези, които им се подчиняват; вид социален престиж. Източник на авторитет са както качествата, опитът и действията на личността, така и заеманата от нея социална позиция… В англоезичната социология авторитет се противопоставя на властта (power за разлика от authority), схващана като налагане на сила”. (Енциклопедичен речник по социология, 1996)

Определението в Речника по римско право (2004) предлага близка до буквалния превод дефиниция, наблягайки на нравствените измерения на въздействието. Терминът се използва и относно групи или отделни личности, които притежават контрол и респект. Ето как е синтезирано значението на понятието:

„Auctoritas. Авторитет, престиж; това е по-скоро морална власт, отколкото юридическа”. (Benger, 2004, p. 368)

В комуникацията това е едно мощно средство за въздействие върху поведението и дори начина на мислене на околните, категорични са част от социолозите. Съвременната наука тълкува понятието от гледна точка на отношението му към бизнеса. Пример откриваме в работата на американския икономист и психолог Хърбърт Саймън, според когото авторитетът представлява „правото да избираш действия, с които да оказваш влияние на една част или на цялата организация”. (Цит. по Aghion, 1997, p.1)

В книгата си Administrative Behavior Саймън дава още по-конкретно определение - „aвторитетът е една от многобройните техники за влияние”. (Simon, 2013, p. 201) Дефиницията му в известна степен обвързва авторитета с манипулацията, разглеждана от гледна точка на предназначението ѝ да въздейства по ненасилствен път върху формирането на мнение.

1. 
   Авторитетът през Античността
   

Интерес към темата проявяват автори като Платон, Аристотел, Цицерон, Октавиан Август, както и китайските мислители Хегуанзи и Мози. Най-изчерпателни и целенасочени в този период обаче са изследванията на Конфуций, които повлияват върху живота и мисленето на хората. В периода 6-5. век той налага патерналистката концепция за държавата, която наподобява йерархичната структура в рода и семейството, произтичаща от бащата. Ето защо авторитетът представлява постигането на определени добродетелни характеристики на човек, благодарение на които той получава правото да контролира и ръководи останалите.

Определящо при китайския учен е разбирането, че отношенията се градят на уважение, преданост, доверие и отговорност един към друг. На тази основа извежда каноните на авторитета като ядро на нормативността в държавата. Неговата идея за политическа норма е изградена на базата на един „интимен” модел на политически авторитет, при който властта принадлежи на мъдър владетел и група длъжностни лица, чиито морални ценности им дават властта да управляват. Така упражняването на власт в китайската философия почива изключително върху модела на авторитета.

„Универсалното царуване при Конфуций разчита на личната добродетел и морал при поставянето на политическите правила”. (Guo, 2002, p.159)

Авторитетът за Конфуций не е самоцелно преследване на престиж, уважение и високи постове. Свързан е с властта от гледна точка на морала, предаността и доверието. Отнася се до отговарянето на обществените очаквания за морално стойностен човек, благодарение на което получава правото да контролира и ръководи останалите. Авторитетът, също така, стои в основата на добрите закони в държавата. (Виж Confucius, 1900)

3.2 Авторитетът през Средновековието

Средновековието е времето, в което авторитетът придобива още по-многолика природа. Попада в дискусии в контекста на текстове, занимаващи се със силата на въздействието чрез репутацията и предизвикването на почит и уважение. Продължава да се обвързва с йерархичността в обществото, върху което акцентира още Конфуций през Античността. Особеното е, че в този период реален източник на авторитет става Богът, впоследствие и Църквата. Всевишният е въплъщение на справедливостта и истината. Затова хората, които са близо до източниците на Божествена власт, получават по-голям респект и уважение от останалите.

Средновековните автори папа Григорий VII, немската монахиня и писател Хилдегард фон Бинген, Уилям Окам, Еразъм Ротердамски доразвиват концепцията за същността на авторитета, но пречупвайки всичко през призмата на Божественото. В началото християнството бива подложено на преследвания, но още тогава са въведени няколко нови религиозни авторитета: пророчеството; Христос; Библията; Църквата.

Фокусът на вниманието попада върху идеите на италианския теолог и схоластически философ Тома Аквински, който се ориентира към творчеството на Аристотел, Цицерон и Августин и предлага доста по-завършена концепция за авторитета. Така Аквински изгражда и идеята за най-добрия режим на управление. Според него вселената се управлява от един единствен авторитет и това е Бог. Той е едновременно създател на всичко и определя реда и правилата. Затова най-добрият вариант на управление е то да бъде поверено на авторитетен монарх, съчетаващ мъдрост и справедливост и приличащ на Господ толкова, колкото е възможно за един човек.

Авторът прави прагматична и удобна за манипулативни внушения интерпретация на принципите, присъщи за християнската вяра и религиозната символика и практика. Той говори за свят, който хората могат да създават с помощта на дадения от Бог разум. Това е достатъчно за благоденствието им. Според него няма държавна власт, която да не произтича от Бог. Затова всеки, който се противопоставя на държавната власт, застава срещу Божия ред. Но дори когато хората са заплашени от тиранин, на папата не е дадено правото да го детронира.

Макар да е теолог, разсъжденията на Аквински не са подчинени сляпо на вярата, а са ориентирани към природния разум, с помощта на който всички хора могат да разпознаят един и същ естествен свят. Позовавайки се на част от Писмото до римляните на апостол Павел, авторът подчертава, че държавата възниква от природата на човека и затова той получава правото си и авторитета от природата, а не от Църквата. По същата причина разглежда кралската власт като аналог на Божията власт. (Виж Goris, H. J. M. J., 2002)

Постепенно в Новото време акцентът се връща към властта и господството, но базирани на знание. Според голяма част от съвременните представители на социологията авторитетът е инструмент за въздействие върху другите хора. Те излизат извън контекста на държавната власт и започват да разглеждат неговата социална роля. Така в крайна сметка може да се направи връзка с манипулация в смисъла ѝ на средство за оказване на ненасилствено влияние върху другите, както вече бе споменато.

С темата се занимават много мислители, сред които Николо Макиавели, Томас Хобс, Джон Лок, Имануел Кант, Фридрих Ницше, Робърт Михелс, Стивън Тулмин, Йозеф Бохенски, Хаим Перелман и други. Най-голям фокус върху авторитета в своите трудове поставя един от основателите на модерната немска и европейска социология на 20. век – Макс Вебер. Той продължава античната идея за авторитета като форма на власт, но я отнася до социалното положение, ролята на човек и принудата. Определящи тук са контролът, доминирането, покорството и господството, т.е. отново наблюдаваме императивно въздействие над околните.

Социологът вярва, че авторитетът е най-стабилната и трайна форма на власт. Причината се съдържа във факта, че този, който упражнява контрол, го прави, защото другите смятат нарежданията му за правилни и затова се чувстват длъжни да се подчинят. Разликата между власт и авторитет е в това, че властта по същество е свързана с личните характеристики на индивида или групата, докато авторитетът винаги се отнася до социално положение или роля. Вебер разграничава три вида властови отношения. На същия принцип разделя и авторитета:

• 
  авторитет на обичая – властта се предава по традиция;
  
• 
  авторитет на личната харизма – влияние на един човек вследствие на някакви негови действия или свръхестествени способности, приписвани му от тълпата;
  
• 
  авторитет на закона, на писаните правни норми – властта на модерния държавен служител.
  

„Авторитетът е вид сила, вид власт, която един човек упражнява над друг, позовавайки се на принципа за легитимността, при която човекът, който е обект на влияние, възприема това като норма, без значение дали действително се подчинява, или не на заповедите на законодателя”. (Цит. по Kronman, 1983, p. 43)

Изхождайки от резултатите на споменатите автори, съвременната наука дефинира понятието от гледна точка на отношението му към бизнеса и тук вече категорично е заявена способността на авторитета да въздейства. Нещо повече, той се възприема като характеристика на комуникацията, благодарение на която подчинените изпълняват заповедите на своите мениджъри.

Вече споменатият американски икономист и нобелов лауреат Хърбърт Саймън дава конкретни дефиниции на понятието, подчертавайки основните му особености. Според него „авторитет е правото да избираш действия, с които да оказваш влияние на една част или на цяла организация” (Цит. по Aghion, 1997, p.1); „авторитетът е една от многобройните техники за влияние”. (Simon, 2013, p. 201.)

Саймън разглежда два универсални елемента в социалното поведение на човек, които са ключови при създаването на възможности в организационната структура – авторитет и лоялност. Авторитетът е основната черта на организационното поведение. Освен това важно условие за всяка компания е в нея да има добре дефинирана йерархия на авторитета, защото е от полза и за нея (компанията), и за служителите, подчертава специалистът. Това е един от методите за поддържане на управленска цялост и гарантиране на траен, а не временен, успех. Всяка фирма се разраства благодарение на компетентен управленски персонал и служители, които се стремят към кариерно развитие.

И ако през Античността, Средновековието и дори Новото време въздействието чрез авторитета е по-скоро следствие на властта, уменията и знанията, то в съвременните бизнес среди вече става въпрос за „спойващо средство в организационната структура”. (Mukherjee, S. & Basu, S. K., 2005, p. 78)

Индийските експерти Мукхерджи и Басу определят авторитета като „право да взимаш решения и да действаш…” (Mukherjee,, S. & Basu, S. K., 2005, p. 78) Целта да имаш авторитет, допълват двамата автори, е да въздействаш на поведението на подчинените си, за да направят нещата правилно и да постигнат целите на компанията. (Mukherjee,, S. & Basu, S. K., 2005, p. 145)

3. 
   Заключение
   

Използването на авторитета като средство за въздействие в процеса на комуникация очаквано търпи развитие. В Античността той е пряко свързан с владетеля, който въздейства върху околните чрез своите личностни и управленски качества. През Средновековието влиянието придобива институционален характер в лицето на Църквата, но постепенно тя започва да губи позициите си за сметка на държавния глава. В Новото време понятието вече започва да се разглежда приоритетно като форма на власт и контрол.

Съвременната наука определя термина като използване на действия или на влиянието на дадена личност, на базата на които да се оказва въздействие на цялата организация. Тази теза дава възможност в бъдеще да бъдат разгледани и конкретните начини за влияние в света на бизнеса, както и основните характеристики на човека, притежаващ и упражняващ авторитет в подобна среда.

Цитирани източници:

Буров, Ст. и Пехливанова, П. (2000). Речник на чуждите думи в българския език, Велико Търново: Слово, с. 20.

(1996) Енциклопедичен речник по социология, София.

Шибалкин, Ю. (2015). Психология влияния, власти и авторитета: как управлять людьми. Элитариум 2.0. Available at:

Aghion, Ph.&Tirole, J. (1997). Formal and Real Authority on Organizations, USA: Journal of Political Economy, University of Chicago Press, p. 1.

Benger, A. (2004). Encyclopedic Dictionary of Roman Low, New Jersey: The Lаwbook Exchange Ltd, p. 368.

Confucius (1900). The Wisdom, New York: The Colonial Press

Goris, H. J. M. J., Poul van Geest, Leget, C. (2002). Aquinas as Authority: A Collection of Studies Presented at the Second Conference of the Thomas Insituut Te Utrecht, Belgium: Peeters Publishers

Greenough, J.B. (1893). Latin Etymologies. Harvard Studies in Classical Philology.

GUO, Xuezhi. (2002). The Ideal Chinese Political Leader: A Historical and Cultural Perspective. USA: S.I., p. 159.

Harper, D. (2010). Online Etymology Dictionary. Available at:

[Accessed 19 February 2016].

Kronman, А. Т. (1983). Max Weber, USA: Stanford University Press, p. 43.

Mukherjee, S. & Basu, S. K. (2005). Organisation & Management And Business Comunication, New Delhi: New Age International, p. 78, p. 145.

(2016). Online Etymology Dictionary, Authority. Available at:

[Accessed 23 February 2015].

Simon, H. A. (2013). Administrative Behavior, New York: The Free Press, p. 201.

Каталог: uploads -> Infra -> FormUploads
FormUploads -> Пр-ът на креативната индустрия или как се спасява град със затихващи функции гергана Динева Стоянова
FormUploads -> Надежда Стоянова Стоянова
FormUploads -> Оперативно управление и диспечиране на производството/операциите
FormUploads -> Мрежова същност на компютърно опосредстваната комуникация. Тролове, лидери и организации пламен Атанасов Атанасов

Изтегляне 109.28 Kb.

Сподели с приятели: