Отречи се от себе си Да се отречеш от себе си не е същото като себеотрицание. Всеки студент, атлет и член на култ упражнява себеотрицание, като се въздържа от храни и дейности, които му пречат да постигне целите си. Но крайната цел на себеотрицанието е себеиздигане: да постигнеш добри оценки, да счупиш рекорда, да постигнеш статут и признание.
Исус говори за отричане от себе си в основната житейска битка: докопването до трона, битката за това кой ще бъде бог. Исус не се бие в тази битка, Той вече е победил в нея. Той заема трона и милостиво ни предлага да го сподели с нас. Но ние искаме сами да бъдем царе в живота си. Докато не се отречем от това, което никога не би могло да бъде наше — ролята на Бога в собствения ни живот — никога няма да имаме мир със себе си и Бога, никога няма да бъдем свободни.
Ние не сме предвидени да функционираме независимо от Бога, нито душата ни е предвидена да функционира като господар. Или ще служиш на Бога и на Неговото царство, или на Сатана и неговото царство. Когато се отречеш от себе си, ти каниш Бога да заеме трона в твоя живот, да заеме това, което по право Му принадлежи, така че да можеш да функционираш като личност, която е духовно жива в Христос. Да се отречеш от себе си е изключително важно за твоята духовна свобода.
Вдигай кръста си всеки ден Кръста, който трябва да вземаме всеки ден, не е нашият собствен кръст, а Христовият кръст. Ние сме идентифицирани с неговия кръст; но защото сме съразпнати с Христос и вече не живеем ние; Христос живее в нас (Гал. 2:20). Неговият кръст дава прошка на това, което сме извършили, и освобождение от това, което сме били. Ние сме простени, защото Той умря на наше място, освободени сме, защото умряхме с Него. Ние сме едновременно оправдани и освещавани в резултат на кръста.
Да вдигаш кръста си всеки ден означава да признаваш всеки ден, че принадлежиш на Бога. Ние сме били купени чрез кръвта на Господ Исус Христос (1 Петр. 1:18, 19). Когато вземаме кръста всеки ден, ние признаваме, че самоличността ни не се основава на физическото ни съществуване, а на връзката ни с Бога. Ние се идентифицираме с Бога (1 Йоан 3:1-3) и нашият живот е в Христос, който е нашият живот (Кол. 2:3, 4).
В резултат на това признаване преставаме да се опитваме да вършим собствените си дела, за да живеем всеки ден, като радваме небесния си Баща. Преставаме да се опитваме да бъдем нещо, което не сме, и си почиваме в завършеното дело на Христос, който ни е направил нещо много специално.
Следвай Христос Да се стремиш да победиш себе си чрез собствени усилия е безнадеждна борба. Азът никога няма да отхвърли себе си, защото един независим аз е мотивиран от плътта, която иска да бъде бог. Трябва да следваме Христос, като оставяме Святия Дух да ни води по пътя към смърт за самите нас. Както пише апостол Павел: „Ние, живите, винаги сме предавани на смърт за Исуса, за да се яви и животът на Исус в нашата смъртна плът" (2 Коринтяни 4:11).
Това може да звучи като доста мрачна перспектива, но уверявам ви, че не е. Невероятно преживяване е да бъдеш познат от Исус и да го следваш като покорна зависима овца (Йоан 10:27). Фактът, че сме водени от Божия Дух, дори когато резултатът е болезнената опитност на смърт към самите себе си, е нашата увереност, че сме синове (Римл. 8:14). Ние не сме създадени да функционираме независимо от Бога. Само когато сме зависими от Него и внимаваме да следваме Христос, ставаме съвършени и свободни да докажем, че Божията воля е добра, благоугодна и съвършена (Римл. 12:2).
