БОМБА С ЧАСОВНИКОВ МЕХАНИЗЪМ

БОМБА С ЧАСОВНИКОВ МЕХАНИЗЪМ

Имаше обичай, който ние с Роза изпълнихме безусловно – няколкото първи години от своя съпружески живот младоженците да живеят с родителите на жениха. Само една тъмна сянка падаше върху нашата голяма испански стил тухлена къща – това беше състоянието на здравето на сестра ми Люси. На 11 години тя беше получила увреждане на гърдите при авария с училищния автобус, след което постоянно се оплакваше от затруднения в дишането. Хирургията не помогна, а изглежда и молитвата не помагаше за пълното й оздравяване. „Боже, защо е така? – не веднъж запитвах аз. – Защо Ти изцели лакътя на Флоренс, а не изцеляваш гърдите на Люси?”

Ние с Роза живеехме при родителите ми, когато се роди нашият син Ричард през октомври 1934 година. Ние незабавно започнахме да строим наш, собствен дом до бащиния. Следващите няколко години бяха решаващи за млечното ни предприятие. Даже в годините на изостаналост нашата работа растеше повече от очакванията на баща ми от времето, когато той още работел в страшната фабрика или когато нашето конче Джек теглеше колата, натоварена със зарзават. Ние вече владеехме най-голямото млечно предприятие в Калифорния, а баща ми сега имаше още една мечта – да имаме най-голямото млечно предприятие в света. Казаха ни, че никъде в света няма млечно предприятие, където да се доят три хиляди крави. Мечтата на баща ми стана наша цел.

Заедно с тези мечти имаше и други. Увеличихме транспортния състав. Вече имахме 300 товарни коли, а ако добавим още 200, щяхме да можем да обслужваме целия щат Калифорния. Ние можем да използваме нашите камиони и за доставка на силоз, за отвозване на свине и крави до кланницата и фабриките за месо. Нямаше предел на нашите мечти. Да, в Америка за практичния и трудолюбив американец нямаше предел в достиженията. И възможно беше да достигнем голям успех. Аз се заех с моя особен проект. „Поръчка номер три” – увеличаване на нашата млечна работа до една трета, до три хиляди глави. Ние купихме 15 хектара земя и започнахме постройка на обори, силози, краварници от нов тип, разливачници, където млякото течеше от кравите направо в бутилки, без докосване от човешка ръка.

От време на време все още се тревожех от мисълта: „Има ли Бог за мен същото призвание, в което бях така уверен, когато бях момче?” Фактически реалността беше такава, че Бог не беше центърът на моя живот. Ние все още ходехме в неделя на Богослужения на улица Глаз с малкия Ричард, подскачащ на задната седалка на колата, но когато честно проверявах себе си, знаех, че търговските предприятия бяха главната цел на моите мисли и сили. За мен не беше нищо особено да започна работния си ден в седем часа сутринта и да го завърша в единадесет вечерта.

През 1936 година започнах ново предприятие – фабрика за химически торове, и във връзка с това преседявах по цели нощи над бюрото си. Даже, когато се молех, моите молитви се въртяха около цената на люцерната или горивото, изразходвано от товарните коли. Например, беше ми необходимо да взема много важно решение, което стои пред всеки млекар – избора на породата крави. Разплодния бик дори през тридесетте години струваше около 15 хиляди долара. Но въпреки тази цена, изборът на разплодния бик беше винаги рисковано дело. Трудностите се състояха в това, че никой не беше уверен, че племенните качества на животното ще се предадат на потомъка. Бик с такива племенни качества може да се намери един на хиляда. По време на акционния шум обикновено се молех: „Господи, Ти си сътворил тези животни и Ти виждаш и знаеш всяка клетка и състава им. Покажи ми кое от тези животни да купя!” Много пъти аз купувах отслабнали малки бикчета-телета и наблюдавах тяхното развитие в обещаващите породи бикове.

Винаги отивах в краварника с моята петдесятна вяра. Много пъти полагах ръцете си на неспокойните телета или на кравите при тежкото им раждане, и наблюдавах учудването на ветеринара, когато молитвата вършеше онова, което той не можеше да направи. Да, аз вярвах. Ето така, доверието в нашата компания беше доверие в Бога и ние на Него уповавахме всеки ден. Само че, на мен ми се струваше, че много получавах от Бог, а много малко Му давах.

Ето защо, веднъж ме подтисна едно пророчество, казано за Роза и мен. милтон Хансен боядисваше къщата си в такова време, когато никой не се интересуваше от боядисването на своя дом. Високият, слаб, светлокос норвежец имаше повече беди, отколкото могат да се носят, но въпреки това беше най-радостният човек, когото някога съм срещал. Ние винаги знаехме кога ще ни посети, защото по пътя през цялата улица той пееше химни със своя силен глас.

Една вечер ние с Роза и Милтон седяхме в нашия малък салон. Внезапно Милтон вдигна нагоре своите дълги ръце и започна да трепери. Сред петдесятниците той беше особен случай, когато биваше изпълнен от Святия Дух. Затваряше очите си, вдигаше ръце и говореше със силен ораторски глас. Ние с Роза сме били избрани съдове, прогърмя той, водени от Бога крачка по крачка. „Мислете за Божието – издекламира Милтон. – Вие ще минете през вратата на града и никой не ще я затвори пред вас. Вие ще говорите с главите на правителствата по целия свят.” Аз погледнах Роза и видях, че тя е учудена не по-малко от мен. Важен представител! Да пътешествам по целия свят! Нито Роза, нито аз сме били по-далеч от Калифорния. С тригодишно дете и в очакване на следващото нашите мечти бяха около малкото ни семейство. Милтон очевидно забеляза изразеното на лицата ни недоумение. „Не ме обвинявайте, приятели – каза той със своя обикновен, приятен глас, – само повтарям това, което каза Господ. И аз не го разбирам напълно.”

Може би скоро щях да забравя това пророчество, ако не беше втория удивителен случай. Няколко дни по-късно отидох на събрание през седмицата в тази част на града, където никога не съм ходил. В края на събранието беше отправен апел за излизане напред пред амвона. Може би поради съзнанието, че ми е необходимо да подобря християнския си начин на живот, аз излязох напред и коленичих до перилата. Пастирът на църквата минаваше между молещите се и полагаше ръце на тях. Когато приближи до мен, той извика със силен глас на цялата църква: „Сине Мой, ти си Мой съд, избран за особено служение. Аз ще те управлявам. Ти в Господното име ще посетиш много високопоставени, имащи власт хора в света. Когато пристигнеш в града, вратите ще се отворят и никой от хората не ще може да ги затвори.” Станах от коленете си с някаква загриженост. Какво невероятно съвпадение! Проповедникът не познаваше нито мен, нито Милтон Хансен. Наистина ли сам Бог ми говореше? И тази непонятна дума: „Мислете за Божието!” – така каза Милтон. Аз бях уверен, че това е здравото учение. И в същото време знаех, че моят ум, колкото и да се стараех, беше зает с работите на Шакаряновия дом.

През следващата година в нашето семейство станаха две особени събития. Първото беше раждането на нашата дъщеря Гаралдина през октомври 1938 година, а второто – смъртта на сестра ми Люси, която следващата пролет щеше да бъде на 22 години. Тя беше на възрастта на моята Роза, най-прекрасната от сестрите ми, много чувствителна и великодушна девойка. Нейната мечта, нечувана по това време сред американските девойки беше, да стане учителка. Витиер Колеж, който тя посещаваше, се затвори в деня на нейното погребение, нечувана до тогава чест. И отново започнах да се замислям и да питам себе си: „С каква цел ни е даден животът? Какво значение има той?” След погребението гледах приятели и семейства, събрани в църква на традиционния обяд на улица Глез и размишлявах за тези неща. Сред арменците смъртта винаги беше повод за събиране на всички роднини – от най-близките до най-далечните братовчеди и техните семейства. След погребението традицията изискваше обяд-помен. В Армения, където роднините живееха отдалечени на стотици километри, за обратния път към дома през стръмни планински пътища, беше необходимо добре да се подкрепят. Тук, в Калифорния, погребалният обяд стана свещен обяд на семейното единство. Седях на края на дългата маса, до баща ми.

Масата беше в главната зала на църквата. Гледах майка си, която седеше в другия край на масата. До нея седеше Роза и до нея четиригодишният Ричард. Чичо Магардич Мушечан беше починал няколко години преди това, но наред с Ричард седяха чичовият син Арам и неговият син Хари. Шестте мои лели – сестрите на баща ми, бяха също тук със своите мъже и семейства. Трите мои сестри: Рут, Грейс и Роксана бяха тук със своите мъже и деца. Даже Флоренс на 15-годишна възраст според американския обичай вече се считаше за пълнолетна жена. А на останалите маси около нас седяха племенници, братовчеди и сватове безброй. И всички ние бяхме състоятелни и заможни. Това бяха здрави горди хора, мъже с охранени шкембенца, а жените с шумолящи черни копринени рокли. Аз даже си мислех за пророчеството, по което всички, намиращи се в това помещение, дойдоха в тази страна на изобилието. „Аз ще те благословя с всяко благословение!”

Бог даде Своето обещание още в Кара Кала и сега, гледайки около себе си, аз виждах, че Той е изпълнил Словото Си. Но в това пророчество имаше още една част: „Ще направя твоето наследство благословение за други народи.” Изпълнили ли сме тази част от пророчеството? Къде сме били благословение за другите? Отчасти. Всички тези хора бяха добри съседи, добри работници, добри работодатели, но... С това се изчерпваше всичко. „Не, това не е всичко – казах на Роза, когато ние си отивахме обратно към Довня. – Аз чувствам, че Бог желае да правим нещо по-голямо около себе си. Само че, не зная какво.” През следващите няколко месеца започнах да обръщам много сериозно внимание на хората, с които ежедневно работех, а те бяха много. Не само нашите животногледачи, но и доставящите зърно, шофьорите на камиони, доставчиците на бутилки. И аз направих голямо откритие. Никой от тези хора не говореше за Бога.

Измина много време, докато осъзная всичко това. Бог беше така реален за мен, както Роза и децата ми. Той беше част от всяка минута на всеки ден. Разбира се, в моето подсъзнание беше мисълта, че на света има хора, които не познават Бог. Ето, за тази цел се събират мисионерските пожертвувания някъде за Тихоокеанските острови, но тук, в Лос Анджелис, където имаше църкви на всеки ъгъл, да има възрастни невярващи хора, не ми идваше на ум. А сега, когато достигнах до това осъзнаване, какво можех да направя? По време на една вечерна молитва много потресаваща сцена мина през ума ми. Тази сцена ставаше в Линкълн Парк, голямо открито място, където имаше много зеленина и дървета, на 15 км от Довня. Тук ние често отивахме на семеен пикник. В неделните дни и особено надвечер тук може би имаше към три-четири хиляди души, разпръснати по одеала на тревата. Но в картината, която внезапно ми се представи, аз се видях на платформа, на високо и всред тези хора. И аз им говорех за Исуса Христа. На следващата сутрин след добра нощна почивка, вместо да излезе от ума ми, това странно явление остана в мен. Когато си завързвах връзката, аз казах това на Роза. „Скъпа моя, аз си представям необикновено явление, че стоя на едно възвишение и говоря на хората...” „В Линкълн парк!” – завърши тя вместо мен.

Обърнах се от огледалото, затягайки с пръсти връзката си. „Аз бях заета със същата мисъл – каза тя. – Тя ме преследва. Всичко това ми се струваше толкова нереално, че не исках да ти казвам.” Разменяйки погледи, ние стояхме в нашата слънчева спалня, малко мислейки за това, колко често ще преживяваме такива явления. По това време всичко, което ставаше с нас, ни се струваше странно съвпадение, нямащо никакво значение. „Роза, ти ме познаваш. Ако аз говоря на повече от двама души, ставам тежкоезичен и даже забравям името си. Аз съм бавно мислещ и говорещ млечен фермер. Никога не ще мога да изкажа с думи какво значение има за мен Христос.”

Но Роза не отстъпваше от тази мисъл. „Помниш ли, ние молихме Бог да ни покаже, с какво можем да Му служим. Е, какво, ако това е Неговият отговор? Как може да се случи, че ние и двамата да имаме такава странна мисъл и то по едно и също време?” Допитах се до управлението на града и за мое облекчение разбрах, че Линкълн парк е предназначен за обществено ползване и никакви частни мероприятия не могат да се провеждат там. Но Роза, заела се с лично разследване, открила празен участък земя през една улица срещу парка. Тази земя принадлежала на човек, който развъждал щрауси и сега възнамерявал да ги продава. Неговата търговия не вървяла много и той с голямо удоволствие се съгласил да дава част от участъка под наем в неделя след обяд.

Без да си давам напълно сметка какво става, аз открих, че съм увлечен в тази работа. Беше ми необходимо отначало да разреша някои практически детайли, които ме плашеха. Необходимо беше да се вземе разрешение от полицията да се построи платформа и да се вземе под наем високоговорител. Роза възнамеряваше да вземе от църквата няколко момичета за пеене. Що се отнася до говоренето, успокоявах се с това, че в живота си съм слушал толкова много проповеди и това ще ми помогне да се разговоря, а останалото време ще заемат девойките с пеенето.

С приближаването на службата в неделя аз започнах да се събуждам нощно време изпотен. Сънувах един и същи сън, че стоя на страшно висока платформа, крещя с цял глас и размахвам ръце. Но за мой най-голям ужас, виждам пред мен само няколко човека, с които през деня върша търговските си работи. Ами, ако стане така в действителност? Ами, ако някой от моите клиенти или продавачи се окаже тук, в парка? Какво ще си помислят? Ето, аз – успешен, млад, делови човек, имащ достъп до разни обществени организации, с добра репутация, благодарение на своя здрав разум и поведение, върша подобни неща. А какво ще стане, ако се разпространи мълвата, че съм станал някакъв религиозен фанатик? Всичко това не само ще навреди на репутацията ми, но и на репутацията на моя баща, който е дал за това целия си живот. Най-после настъпи първата неделя през юни 1940 година – ден, в който определихме нашето излизане. Отидохме в участъка до щраусовата ферма след сутрешното Богослужение в църквата и поставихме високоговорители.

Денят беше топъл и безоблачен и Линкълн парк беше пълен с народ. Защо днес не завали дъжд, си мислех аз, когато Роза си повтаряше, че днес е хубав ден. Ето, Роза и три момичета от църквата започнаха да пеят познатата песен „Какъв Приятел ние имаме”. Пеенето свърши. Аз се изкачих по три стъпала на платформата, грабнах микрофона и прочистих гърлото си. За мой ужас гласът ми загърмя като гръм във високоговорителя. Отстъпих крачка назад. „Приятели – започнах и моят глас пак зарева във високоговорителите около мен. Запъвайки се, проговорих още няколко изречения, мислейки за механическото ехо на гласа ми, а след това в отчаяние дадох знак на девойките да продължат пеенето. Забелязах, че хората в парка започнаха да вдигат одеалата си от тревата и помислих, че ние ги гоним от парка. Но за мое учудване, болшинството от тях дойдоха по-близо, сядайки там, където могат да виждат и слушат по-добре. Като представих себе си пред публиката, аз се овладях. Отидох обратно до микрофона, избрах един човек от тълпата в жълта риза, вперих в него очите си и отправих към него цялата си проповед...

Изведнъж чух като отдалеч идващ женски глас: „Скъпи, не е ли това Демос Шикарян?” Очите ми започнаха да търсят в тълпата. Ето там, до кошница с продукти, тя показваше към мен, а до нея, присвивайки очи като късоглед, седеше мъж, от който ние преди ден купихме ограда. „Не може да бъде Шикарян!” – каза той след кратко мълчание и като порови в джоба на ризата си, извади очила. „Какво ще кажеш? Да, това е Шикарян!” Яката на ризата преряза глътката ми. Микрофонът стана мокър и плъзгав в ръцете ми. Чух плач и си помислих: „Не плача ли аз?” Погледнах надолу, а там до моята малка платформа стоеше човекът с жълтата риза със сълзи, течащи по лицето му. „О, вие сте прав, брат, вие сте прав! – плачеше той. – Бог е бил така добър към мен.” С учудване го погледнах. За щастие, Роза не се разтрепери и го извика на платформата. Той взе изпотения микрофон от моите ръце и в дълга реч разказа за своите материални успехи и лични неудачи. Малка групичка от хора премина улицата и обкръжи платформата. „Такъв е и моят опит” – каза и друг човек, който изкачи трите стъпала на платформата. В този момент аз забравих за високоговорителя и човека, който ми продаде оградата. Мислех само за чудото, което направи Бог в Линкълн парк. Когато слагахме нещата си в сандъка в края на събитието, шест души посветиха живота си на Господа тази вечер. Три месеца под ред: юни, юли и август 1940 година ние поддържахме този ред на събранията в неделя. Започвахме на участъка срещу парка в два часа след обяд и продължавахме до пет, шест часа вечерта. Скоро създадохме обичай.

Понякога на събранията се появяваха няколко кресльовци и няколко успокоители, които ни поддържаха. Сред нашите приятели имаше един човек, когото Господ неотдавна избави от робството на алкохола. Някои от тях идваха близо до платформата, наистина не бяха много, може би четири, десет, дванадесет. С някои от тях се стараехме да разговаряме, а за другите не знаехме каква промяна става в живота им. Ако външните резултати на тези събрания в неделя след обяд беше трудно да се определят, то вътрешните в моя случай бяха много ясни. Отивах на събранията с опасенията за моето лично достойнство, а се връщах със съзнанието, че съм нищо и че нямам достойнство. На моите опасения, че някой от познатите ми ще ме види, Господ отговаряше с това, че всеки неделен следобед идваха хора, с които през седмицата съм имал търговски дела. Бог като че ли ми казваше: „Ти унизи себе си пред този човек. Съвсем трудно стана вече да запазиш своето достойнство.” По-късно, като се срещах с познатите ми в клубовете, обикновено в началото на обяда имаше странна тишина или взрив от смях. Нищо повече. Никаква търговска катастрофа, каквато си представях, не се случи. Към края на лятото научих урока, който никога не ще забравя: „Какво хората мислят за нас, това е повече плашило за нашето собствено себелюбие!”

Същото лято ние преживяхме съпротива на нашата активност от страна, която ние с Роза най-малко очаквахме, от страна на църквата на улица Глез. Стареите на църквата, кой знае защо, счетоха нашите събрания в парка за „разходки” или лятно развлечение за младежи. И тъй като тези събрания продължаваха всеки неделен ден, възрастното поколение запротестира против тях. През август на сутрешното събрание в неделя един от стареите излезе и от името на цялата църква ни предупреди относно събранията в Линкълн парк: „Това не е правилно – заяви той, тресейки от вълнение своята сива брада, – това не е арменски обичай!” Изведнъж ми стана ясно, че той е прав.

Представих си Армения – малка страна, която столетия се придържа към единна правда, издържайки много преследвания, винаги обкръжена с по-силни невярващи народи, намираща сили във вътрешното си единство. Макар че на нас с Роза ни беше казано да се съобразяваме с хората, то сега решихме да бъдем самостоятелни от генерацията на нашите родители.

Хората, които ние видяхме през изминалото лято на одеалата в Линкълн парк, бяха много повече и много по-нуждаещи се, отколкото си представяхме.

През септември дните станаха по-хладни, тълпата от народ в парка намаля и ние решихме да намалим нашите събрания. Млечното предприятие заемаше все повече и повече моето време, тъй като аз се готвех за нов начин на продажба на млякото. Защо, питах себе си, не започна доставка на мляко по пътя Гилеанс 3. Можем да продаваме нашия продукт един цент по-евтино на литър мляко, отколкото вземат доставчиците по домовете или продавачите на лавките. За да осведомим за това хората, направихме голямо откриване с присъщата реклама, обявление по вестниците и радиото, листовки по пощата, а във фермата – плакати, музика, известни хора за забавление. Търговските работи тръгнаха много добре и така продължиха с успех. Изведнъж ми дойде в главата да открия такива пунктове по цяла Калифорния. Това ще ни направи богати.

Но най-успешното предприятие, което създаде богатството на Шикарянови, беше нашето ново мелничарско дело. Едва ли бих могъл да си представя, че тази ситуация може да се уприличи на бомба с часовников механизъм. Оказа се, че мелничарското дело е натурална необходимост в развитието на млечните продукти. Млечната крава изяжда 9 кг. зърно и 15 кг. сено за денонощие. Ако това се умножи на 3000 крави, които ние смятахме да имаме в близко бъдеще, се получаваше невероятна цифра зърно и сено за всеки ден. През всички изминали години ние купувахме зърно от местните мелници. След това размесвахме зърното сами по рецепта, която ние направихме, даваща най-добри качества на млякото. Резултатите бяха толкова добри, че съседните млекари често питаха баща ми: „Исак, не би ли могло да ни продадеш от твоята смес?” „Защо не” – казваше баща ми. Струваше ни се, че това е следващата логична крачка на нашето предприятие. Ние можем да купим зърно в голямо количество и по този начин да се намалят разходите в млечното ни дело. С нарастване на нуждите, ние сами ще го мелим и по този начин още повече се намаляват разходите. Едновременно с това можем да имаме голям доход от продажба на зърно на другите млекари. И така, с големи очаквания започнахме нашето ново предприятие. Обзаведохме мелница не далеч от една от нашите ферми с три двадесетметрови елеватора, прилагани по-рано за запазване на царевични силози. Ние ги изпразнихме, измихме ги и ги подкрепихме с нов слой цимент. Предвиждах прекрасно бъдеще за новото ни дело. Железопътната линия на Южен пасифик минаваше покрай тези елеватори. До тогава зърното винаги се разтоварваше от товарните вагони в елеваторите в много сложна система на товарните машини, сонди и ръчни лопати.

През първите години на нашето млечно предприятие, аз усъвършенствах системата на преразтоварване на зърното в елеваторите чрез огромни вакууми. По старата система трима човека работеха цял ден, за да разтоварят четиридесет тонен вагон от зърно. По новата система един човек свършваше тази работа за два и половина часа. Така съкратихме разходите си с 80% и раздвижихме средите на индустриалците. Аз обичах да посещавам мелницата. Шумът на машините, на вакуумите, построяването на колелата на товарните вагони и даже брашнения прах, който покриваше покрива на черния ми Кадилак – всичко това ми действаше опияняващо.

И все пак трябва да кажа, че това ново предприятие беше за мен голяма примка. Започнах да се занимавам с нови стоки. Тези стоки бясно меняха цените си. Онези, които се занимават с търговия на овес, пшеница, ечемик, могат да спечелят и да загубят огромни суми за няколко часа. На Уол стрийт в Ню Йорк само специалисти се занимават с тази работа. Но фермерът, който има работа със зърното, също до известна степен спекулира, независимо дали иска или не. Ако например, купя зърно на първи юли, с условие на доставка следващата есен, плащам процента за текущия месец, знаейки, че е възможно цената на този продукт до времето на доставката, да се измени. Ако съм платил до юли по два долара и 50 цента, през есента цените се понижават до един долар и 50 цента, то аз претърпявам загуба. А ако цените се вдигнат до два долара и 50 цента, то печеля. За да бъдеш добър мелничар, трябва да закупиш голямо количество зърно, предвиждайки повишението на цените, или да не купиш, знаейки, че цените ще се понижат. Тази теория аз знаех още през зимата на 1940-1941 година. Предстоеше ми да се науча на практика.