ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ПРОМЕНИ СВОИТЕ МИСЛИ

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ПРОМЕНИ СВОИТЕ МИСЛИ

С настъпването на следващата пролет, когато хората започнаха да излизат в парка, ние с Роза пак започнахме да говорим за събранията. „Но не само в неделя след обяд – каза тя. – Хората се заинтересоват, а ние трябва да се скрием вкъщи и с нищо да не се занимаваме цяла седмица.” „А ако провеждаме тези събрания вечер? Всяка вечер. Ако някъде сложим палатка и правим събрания, независимо от времето?” „На църковната земя” – казахме в един глас и се усмихнахме, тъй като това пак излезе случайно. Църковното помещение на улица Глез беше малко за растящото арменско общество, затова неотдавна църквата купи парцел на ъгъла на Гурдич булевард и Каролина плейс в източната част на Лос Анджелис, с намерение да построи нов Молитвен дом.

Ние положихме старание, за да получим разрешение от стареите, да използваме мястото. Всички подозрения и прегради от миналото лято се появиха пак на смуглите им намръщени лица. Какви са тези странни хора, от които така се интересуваме? Защо арменската Петдесятна църква трябва да бъде въвлечена в това? Обяснихме, че не само нашата църква ще участва в това дело.

Нашето желание беше всички петдесятни църкви наоколо да поддържат тези събрания. Нашата църква можеше да предостави мястото за палатката, други да помогнат с певци и разпоредители. Всички ние ще се трудим заедно. Но при думата ЗАЕДНО техните лица станаха още по-напрегнати. ЗАЕДНО? С четириъгълната църква, с Божието събрание и с вярващите от Петдесятната святост с тяхното съмнително вероучение? Защо в тези така наречени църкви мъжете и жените седят един до друг заедно? И тези стареи продължиха своите разсъждения за второстепенни неща, а ние с Роза седяхме тихо, даже забравяйки за нашия летен проект.

Трагедията се състоеше в това, както ние с Роза виждахме, че вярващите са заети с много неща. Всяка малка група преживяваше Божията сила за изцеление и поучение между своите стени, а обкръжаващия свят, с който сме в съприкосновение шест дни в седмицата, не знаеше за съществуването на тази сила. „В такъв случай не е необходимо вие да бъдете въвлечени в тази работа. – убеждавах стареите. – Аз ще се погрижа за палатка, ще почистя участъка и ще направя всичко необходимо. Разрешете ми само да използвам земята.” В края на разговора ми стана ясно, че всичките ми убеждавания нямаха влияние над тях, с изключение на баща ми, който беше на моя страна. Името на Исак Шикарян имаше тежест в църквата. Ако Исак е за, дори да е рисковано дело, то ще се удаде. Така ние получихме разрешение и скоро съжалявахме за това. Разбрахме, че да поставиш палатка не е като да поставиш платформа. Да се вземе под наем палатка беше най-лесната работа. Да я направиш „място за публични събрания” във връзка с многото предписания, като за постоянна сграда, не беше никак лека работа. Беше ми необходимо да получа разрешение от районното управление на пожарното отделение, полицията, санитарното управление, осветление и всеки път трябваше да обяснявам какво ще правя и за кого. Най-после, след всичко това, когато получих пълна папка с разрешения, аз можех да пристъпя към построяване на палатката.

След това електроустройството подлежеше на проверка, входовете и изходите трябваше да съответстват на особен стандарт, кутиите за смет и почистването, установено по всички правила, цистерни с вода на камиони, поставени за поливане на праха по пътя. Не малко труд се положи и за това, да се осведомят хората за тези събрания. Започнахме да обясняваме по радиото, във вестниците, разлепихме афиши, включително и по прозорците на магазините – с други думи, аз използвах всичко, на което се научих, когато започнах да разнасям мляко. Всички тези грижи бяха свързани със средства и време. Накрая дори баща ми изрази своето неудоволствие от моето шетане. Пропускал съм работата през седмицата в кантората, ми напомняше той. Не беше нужно да ми казва това, което и двамата знаехме. Фабриката за торове, която беше моят първи независим проект, не беше доходоносна. Цели пет години се стараех да поставя това предприятие на здрава финансова основа и затова сега бях длъжен да положа всички усилия и старания. В същото време не можех да се откажа от мисълта, че тези палатъчни събрания са необходими и важни.

Вечерните събрания започнаха през ден и продължиха всяка вечер в продължение на шест седмици. Още предната година аз определено знаех, че не съм проповедник. Моето сърце беше изпълнено от близостта и реалността на Бог, но устата ми не беше способна да изрази тези чувства с думи. Хари Мушечан, моят млад братовчед, беше различен в това отношение. Подобно на своя баща Арам и дядо си Магардич, той имаше налагаща се поза, звънлив глас, което караше хората да седят и да слушат. Той беше на 20 години, но беше по-добър проповедник, отколкото аз се надявах някога да бъда. Затова го поканихме да бъде наш говорител. Хората слушаха и идваха отново. С всяка седмица тълпите се увеличаваха. Пет петдесятни групи, които внимателно се обединиха, за да продължат тези събрания, постепенно се запалиха от ентусиазъм. Техните пастори седяха на платформата. Роза свиреше на пианото и техните хорове служеха с пеене.

Вечер, когато нямаше хор, със своя сладък, професионално трениран сопран, пееше Флоренс. Тя завърши средното си образование и се готвеше през есента да постъпи във Витер колеж. От своя страна, аз се стараех да помагам както мога. Ръководех събрания, стоях на телефона, уреждах транспорта и водех счетоводството. За голямо учудване на всички, в нашите книги ние водехме приход и разход. След всяка вечерна служба пастирският комитет преброяваше събраното, което се увеличаваше с всяко събрание. Това обстоятелство ни учудваше, тъй като ние не убеждавахме хората да жертват. Ставаше нещо иронично. Когато попитах счетоводителя ни за финансите на нашата фабрика за торове, се оказа, че нашите приходи бяха намалели и ставаше все по-лошо.

С достатъчните приходи от палатковите събрания ние покривахме разходите за обявления по радиото, в печата, наема на палатката и ни оставаха пари. Голяма част от моите разходи аз не записвах, като не се надявах да ги получа обратно. Изведнъж у мен се появи нова идея. Защо да не открия сметка в банката на името на петте църкви и да внасям там оставащите пари?

В средата на август ние снехме палатката и доброволци почистиха мястото. Стотици хора чуха за първи път за съществуването на Бог чрез проповедта на Евангелието. Някои от тях взеха решение да станат християни. Фабриката за химически торове окончателно затвори врата. Както се оказа по-късно, тази неголяма сума пари, вложена в банката, имаше много добри последствия. За да дойде съгласие по този въпрос, пастирът на Фроскверската църква позвънил по телефона на пастира на Петдесятната Божия църква. А стареят на Божията асамблея някои видели заедно на обяд със старея на Арменската петдесятна църква. Те двамата влезли в църква и седели заедно по време на Богослужението в Петдесятната църква на святостта на една от улиците в Лос Анджелис.

Рано сутринта в един септемврийски вторник аз седях на бюрото си, като се стараех да приведа в ред остатъците на моето провалило се предприятие с торове. Отначало трудно чух звъна на телефона, който беше до ръката ми и докато вдигна слушалката, минаха няколко секунди. Моментално познах гласа на Роза. „Болницата в Довня – казваше тя, – по-скоро.” „Какво? Защо?” – разтревожен попитах аз. „Флоренс – повтаряше тя – на път за Виттиер днес сутринта. Помниш ли колко мъгливо беше сутринта? О, Демос, тя навярно не е забелязала товарния камион.” Още не напълно разбирайки случилото се, изтичах до колата си и бързо преминах няколко квартала до болницата. Всички останали роднини вече бяха там, в тази малка, дървена едноетажна болница.

„Флоренс сега се намира в операционната – каза баща ми, – но лекарите много малко могат да й помогнат.” Той трудно можеше да ми говори и мъжът на моята сестра Рут ми разказа подробности от случилото се. Нещастният случай станал в 7:30 часа сутринта. Гъста утринна сива мъгла се движела от Тихия океан. По всяка вероятност Флоренс не е забелязала спирката и нейната кола се блъснала в ремонтен камион, пълен с горещ асфалт, разсипвайки асфалта по целия път. Шофьорът на камиона не пострадал, но Флоренс излетяла от колата при сблъсъка и паднала в горещата асфалтова маса. Пешеходец я измъкнал от асфалта и я обвил в своята дреха, но всичко това било напразно, тъй като цялата кожа на гърба й била изгоряла. Поради това страшно изгаряне лекарите не можеха да подредят счупените й кости. Накрая я сложиха в отделение за особено гледане, а на нас един по един ни разрешиха да отидем до вратата на стаята, за да я погледнем.

Нашият семеен лекар Хейвуд ходеше по коридора и тихо плачеше заедно с нас. Доктор Хейвуд беше много опитен лекар. Той бе помагал при раждането на Флоренс преди осемнадесет години. Той я лекува от шарката, коклюша и други детски болести. А сега той можа да каже на майка ми, като сложи ръка на рамото й: „Тя е силна и млада, Зароуга – повтаряше той, – има силна воля за живот.” Когато дойде моят ред да отида до вратата, трудно повярвах, че това е Флоренс. Тя лежеше на високо болнично легло – Флоренс с лице на фея и ангелски глас, млада и най-надарената от цялото семейство, сега висеше на скринец в легло от особен болкоуспокояващ разтвор. Очите й бяха затворени, а от гърдите й излизаха непрекъснати стонове. „Господи Боже – молех се аз, – не давай да страда! Облекчи болката й!” Струваше ми се, че за няколко минути тя преставаше да стене. Или само ми се струваше? „Премахни болката й!” – молех се пак.

Отидохме вкъщи с Роза, за да нахраним Ричард и Гери. Когато пак се върнах в болницата след обяд, Флоренс ридаеше от болки, като беше по всяка вероятност в безсъзнание. Застанах отново на вратата и се молих – пак утихнаха воплите. През целия ден и цялата вечер, когато се усилваха болките, струваше ми се, че моите молитви облекчаваха страданията й. Дори лекарите и медицинските сестри забелязаха това. „Демос – каза доктор Хейвуд – ти можеш да влизаш в стаята, когато искаш. Дори венозното хранене минава по-леко в твое присъствие.” Облякоха ме в бял халат, сложиха ми маска и хирургическо кепе и ми дадоха стол до леглото й. През следващите пет дни се стараех да прекарам всяка възможна минута до нея. С идването й в съзнание болките се увеличаваха. Изглежда, че никакви медикаменти не помагаха. Според думите на сестрата Флоренс заспивала само по време на моето престояване в стаята. Защо ставаше така, нямах представа. Седейки в стаята й, често си мислех за това, което се случи единадесет години по-рано, когато Флоренс си разби лакътя. В онова неделно утро в църквата аз знаех, че лакътят ще бъде изцелен. Струваше ми се, че някаква странна връзка съществува между нас, а сега не последва изцеление след моята молитва... Временно облекчение на болките настъпваше, но това не я извеждаше от опасността, в която се намираше. Наближаваше критичен момент. Рентгеновата снимка, заснета веднага след нещастния случай, показа, че лявото бедро и таза са разбити при падането на паважа. След това снимката показа костни частици, движещи се към сърцето. Всеки ден се правеше нова снимка и аз заедно с доктора виждахме, как иглоподобни парченца кост се движеха дълбоко в седалищната част. Шест дни след нещастния случай, когато изгарянията още не позволяваха да се направи операция, нашата църква определи ден за пост и молитва. Започвайки от полунощ, цялата църква се въздържаше от храна и вода. В седем часа вечерта в понеделник, продължавайки поста, цялата църква се събра в новопостроения Молитвен дом на Гудрич булевард в източен Лос Анджелис, за да завърши денонощното бдение за изцеление на Флоренс единодушно, както четем в Деяния 2:1.

Само на мен ми се наложи да отсъствам. Имах особена работа тази вечер в град Мейвуд, на седем километра от Довня. Няколко месеца подред ние слушахме за един човек на име Чарлз Прайс. В миналото доктор Прайс е бил пастор на голяма църква на конгрегационалистите в град Лоди, Калифорния. Той беше крайно модерен проповедник, с такива модерни църковни планове, включващи поляна за игра с топка. Доктор Прайс дойде веднъж на събрание в палатката, въоръжен с бележник и молив, за да записва всички неразумни петдесятни изявления на мис Макферсън и после да предупреди своята църква. По средата на събранието той пусна бележника и молива в джоба си и със сълзи, течащи по лицето и с ръце, издигнати нагоре, славеше Бог на чужди езици.

От тази вечер служението на доктор Чарлз Прайс радикално се измени. Той нарече своята нова проповед „Пълното Евангелие”, което значеше, че той вече не ще изпусне нито една част от Новия Завет, да не проповядва за нея. Той доби особена известност с това, че настояваше за изцеленията, за които четем в Библията и проповядваше, че те са нормално явление в църквата през всички векове. Сега доктор Прайс държеше палаткови събрания в град Мейвуд. Когато приближих мястото на събранията, аз се смутих. Всички паркинги на километър от палатката бяха заети и тълпи от хора седяха на тревата около палатката. Доктор Прайс проповядваше от платформа, която беше боядисана с бели и черни ивици. Беше мъж на средна възраст, с пясъчен цвят на косите, с пенсне, което блестеше от силното осветление. Той завърши своята проповед и покани нуждаещите се от изцеление да минат отпред за молитва. Стотици желаещи се придвижиха от местата си по пътеките. Погледнах часовника. Беше девет вечерта. Мисълта, че моята църква се намира на колене пред Бог ме задържа. Дългите редици от хора бавно се придвижваха напред. Десет часа; десет и половина; единадесет. Разпоредителите се стараеха да закрият събранието.

„Доктор Прайс ще бъде тук утре вечер, сестра... Доктор Прайс ще се радва да се помоли за вас утре вечер, брат...” Доктор Прайс събираше нещата си: Библия и шишенце с масло, с което помазваше болните. „Сър!” – извиках аз. Той се обърна към моята страна и присви очи от ярката светлина. Минах бързо покрай разпоредителя. „Доктор Прайс, казвам се Демос Шикарян. Сестра ми претърпя автомобилна катастрофа. Лекарите в болницата в Довня имат съвсем малка надежда за нейното оздравяване. Много искаме ако можете да я посетите!” Всичко това казах на един дъх.

Доктор Прайс затвори очите си и аз забелязах умора на неговото лице. Той продължи да стои неподвижно известно време. След това внезапно отвори очите си и каза: „Ще дойда.” Аз побързах да изляза преди него, провирайки се през редиците тълпи, вълнувайки се всеки път, когато някой го спира. Доктор Прайс забеляза моето безпокойство. „Не се безпокойте, млади човече – каза той, – вашата сестра ще бъде изцелена тази вечер.” Аз го погледнах. Как той може да направи такова вежливо и смело изявление? Разбира се, помислих си, той не е видял в какво сериозно положение се намира сестра ми. Моето маловерие очевидно се изрази на лицето ми, защото когато запалих колата, той каза: „Искам да ти кажа, млади човече, защо съм така уверен в изцелението на твоята сестра. Преди години – продължи той – през 1924 година, скоро след един случай в събранието на мис Макферсън, отидох в Канада, в един неголям град – Париж Онтарио. Преминавайки през града, почувствах подбуда да се обърна наляво.” По този начин доктор Прайс бил заведен до неголяма методистка църква. Тук му се казало да спре. Без да съзнава защо прави това, той натиснал копчето на звънеца на къщата, където живеел пастора на църквата и му се представил. Казал му, че е проповедник и че иска да проведе редица събрания в неговата църква.

За голямо учудване на доктор Прайс проповедникът казал, че това е възможно. Сред посещаващите тези събрания доктор Прайс забелязал куца млада жена, чийто мъж я пренасял на всяко събрание и я слагал на възглавница на първата скамейка. Като се запознал с тях, разбрал, че се казват Луис и Ева Джонстън и са от Лаурел Онтарио. Ева Джонстън била прикована на легло и в постоянни болки от повече от десет години поради ревматично възпаление. Доктор Прайс гледал тези изсъхващи и изкривени крака – десният крак в ужасна форма бил подгънат под левия. Те се обръщали към двадесет различни лекари в Торонто, пробвали разни електрически лечения, рентген, горещи масажи, хирургия, а уродливостта се увеличавала от година на година.

Трепет премина по тялото ми, защото си спомних моя подобен опит, когато Флоренс си разби лакътя. Трудно можех да гледам напред и да управлявам колата. Доктор Прайс ми обясни това състояние на топлината като Божие присъствие. Той казал на събранието, че тази вечер ще видят особено чудо. Като слязъл от платформата, той сложил ръцете си на главата на жената и започнал да се моли. Пред очите на цялото събрание, гърба на жената се изправил, кривите крака се изравнили и видимо пораснали, въпреки че тя не е ходила вече от десет години. Ева Джонстън се вдигнала на краката си и започнала да ходи, почти да подскача по цялата дължина на пътеката. Доктор Прайс поддържал връзка с Джонстънови. Нейното изцеление било постоянно. „А днес – продължаваше Чарлз Прайс – ние ще видим още едно чудо, защото когато ти заговори с мен, това „одеало” падна отново на плещите ми. Аз го чувствам и сега на плещите си. Бог е във всичко това.” Трудно преглъщах и известно време не можех да отворя устата си, за да произнеса дума. Бяха минали 11 години, откакто имах подобно преживяване и не бях чувал за други подобни.

Беше 11:30 часа вечерта, като пристигнахме в Довня. Предната врата на малката 32-местна болница вече беше затворена и ние бяхме принудени да позвъним. Излезе медицинската сестра. „Много се радвам, че дойдохте – каза тя. – Флоренс е много зле.” Поисках разрешение доктор Прайс да влезе заедно с мен в стаята на болната. Облякоха го в стерилен халат и маска. След това ни въведоха в стаята на Флоренс. Тя лежеше в своето легло от целебни мехлеми, успокояващи болките, почти скрита в разни тръбички и закачалки. Представих й доктор Прайс и тя отговори със слабо кимване. Доктор Прайс извади от джоба си шишенце с масло и изля малко на пръста си. След това простря ръка през разните закачалки около леглото и се докосна с пръст до челото на Флоренс. „Господи Исусе – каза той, – ние Ти благодарим за Твоето присъствие. Благодарим Ти за изцелението на сестрата!” Със своя силен, но нежен глас, той продължаваше да се моли, но аз повече не го чувах. Необикновена промяна в атмосферата на стаята стана по това време. Като че ли ставаше все по-сгъстена и по-сгъстена. Сякаш въздухът се сгъсти и стояхме във вода.

Внезапно Флоренс се обърна в своето високо легло. Доктор Прайс бързо отстъпи, тъй като голямата желязна гира на закачалката мина покрай главата му. Флоренс се обърна от една страна на друга, доколкото й позволяваха железата около нея. Всички закачалки около нея се размахваха и въртяха, когато тя се клатеше в леглото си назад и напред. Чувствах, че трябва да я спра, тъй като лекарят не веднъж беше казвал, че раздробеното й бедро трябва да бъде неподвижно. Но не се мърдах от мястото си, обхванат и обвит от този пулсиращ въздух. От гърдите на Флоренс се изтръгна дълбок стон, но дали беше това стон на болка или от особени чувства, аз не можех да кажа. В продължение на 20 неописуеми минути Флоренс продължаваше да се върти и мята в своя телесен затвор и ние с доктор Прайс всеки път се отклонявахме от размахващите се железни закачалки. Очаквах всяка минута медицинската сестра да поиска обяснение, какво се е случило и какво правим, тъй като те проверяваха всеки десет минути, но никой не дойде. Сякаш ние тримата бяхме изпратени в един извънземен свят, изпълнен с топлото всеобхващащо присъствие на Бога.

Всичко така бързо се промени в болничната стая. Железните закачалки и топки престанаха да се клатят. Флоренс тихо лежеше в леглото. Тя дълго ме гледа. „Демос – прошепна тя, – Исус ме изцели!” Наведох се към нея и казах: „Зная.” Когато след няколко минути медицинската сестра влезе в стаята, Флоренс спеше здрав сън. На следващата сутрин, след като бях завел доктор Прайс в дома му в Пасадина, още спях, когато ми позвъни доктор Хейвуд. „Елате веднага да видите рентгеновите снимки!” – каза той. Когато влязох в рентгеновата стая, имаше тълпа. На светещия рентгенов параван бяха закачени общо осем негатива. Първите седем показваха натрошеното и раздробено ляво бедро. На всяка от предишните снимки на места костта беше съвсем натрошена и имаше разхвърляни парченца. На осмия негатив, заснет тази сутрин, се виждаше таза в неговия нормален вид. Двете страни на снимката бяха еднакви – лявото бедро в същия вид като дясното. Само малки чертички като косъмчета показваха сякаш преди много години костта е била счупена.

Флоренс лежа в болницата още един месец, докато изгарянето на гърба й мине.

През нощта преди изписването й от болницата, тя сънува странен сън, в който видяла 25 чаши с вода, които стояли на масата, за да ги изпие. „Аз съм убедена, че това са годините, които са ми отредени да изживея още на тази земя – ни каза тя, когато на следващия ден с Роза отидохме да я вземем вкъщи. – Уверена съм, че Бог ми подарява да живея още 25 години на земята, за да Му служа.” Аз не можех да зная това. Знаех само онова, което видях с очите си. Предстоеше ми да опознавам още дълго моята собствена немощ и Божията неограничена сила.