Най-щастливите хора Демос Шикарян

ХОЛИВУДСКИЯТ БОВЛ

На пръв поглед в тази работа нямаше нищо особено. Ние се занимавахме с това и по-рано, но сега в по-голям мащаб. Това предприятие беше много успешно сред Петдесятните църкви – да се правят районни събрания. А какво ли би било, ако в целия Лос Анджелис, в който имаше около 300 Петдесятни църкви, вземат под наем за едно грандиозно събрание Холивудския Бовл, тъй като беше добре известен на всички. Възможно е тези, които се стесняваха да дойдат на събрание в палатката, да дойдат в Бовл. В нашия разговор с пастирите на църквите, който проведох, ние забелязахме нашите трудности – средствата. Наемът на Бовл струваше 2500 долара на вечер.

Разходите за обявление по радиото, листовки, плакати и други, пресметнах, че струват 3000 долара заедно с 5500 долара само за началото, освен разходите за осветление, прислуга за паркинг на колите и т. н. От къде да вземем тези средства? Разбира се, не от пастирите на тези църкви, които и без това бяха така ниско платени. А какво да се каже за търговците и техните църкви? И внезапно нова мисъл ме осени, която считам за чисто арменска. „Ако приготвя един обяд с пилета – попитах пастирите, – съгласни ли сте да поканите стотина търговци на него?”

Всеки арменец знае, че най-важните въпроси в живота се обсъждат на масата. Мнозина се съмняваха в моето предложение. „На Богослужение не идват много търговци, Демос – отказ, с който бях така добре запознат. – Във всеки случай не и такива, чиято търговия върви добре.” Все пак ние събрахме стотина имена и ги поканихме на обяд с пилета в Кнот Бери Фарм. Когато настъпи вечерта, столовата беше препълнена. С Роза седяхме на почетната маса, откъдето можехме да виждаме всички присъстващи. Наблюдавайки тези хора, ми дойде необикновена мисъл. Ако поканя някои от тези мъже да излязат напред и ги помоля да разкажат защо посещават църква, тъй като другите успяващи не се интересуват? Какво впечатление им прави Христос? Защо са готови да отдадат за Него почивния си ден? Какво влияние има Святият Дух в техния личен живот? Всичко това може да послужи за голямо въодушевление на всички нас. Обгърнах с поглед присъстващите. На третата маса седеше човек на средна възраст с раиран костюм, чието лице сияеше подобно на прожектор. Погледнах Роза, но тя не забеляза моя поглед. Неизразима радост сякаш трептеше и се разливаше около този човек с костюм на раета и веднага разбрах, че трябва да започна от него.

С мъка дочаках края на обяда. Поднасянето на кафето и пирога бяха много мъчителни за мен. Така ми се искаше да чуя какво ще каже този човек! Най-после привършихме с кафето. Прислугата събра чиниите от масите. Всички дръпнаха назад столовете си и се приготвиха да чуят моята молба за пари. Вместо това аз се обърнах към човека с раирания костюм. „Сър! Да, вие. Вие със синята вратовръзка и подарена от Бог усмивка. Бъдете добър, елате тук!” Човекът с учудване погледна наоколо, но все пак започна да се придвижва между масите и застана до мен. „Бихте ли разказали какво е направил Господ във вашия живот?” – казах аз. Човекът с недоумение заклати глава. „Аз зная – каза той, – и това е така, че ние с жена ми имаме за какво да бъдем благодарни.”

И той започна да разказва, как бащата на жена му бил изцелен чрез молитва, както твърдял лекарят, от рак. В настъпилата тишина, аз отново огледах залата. До прозореца забелязах сияещо лице. „Сър – повиках аз, – елате, моля тук, за да могат всички да ви виждат.” И така прекарахме половин час. Едно след друго се нижеха свидетелства в столовата, която струва ми се, беше изпълнена с невидимата Божия сила. Слушахме за възстановени бракове, избавление от алкохола, примиряване на партньори в търговията. Мислех си за израза на Чарлз Прайс „Пълно Евангелие”, когато се говореше за прилагане на добрата вест във всички сфери и нужди на човешкия живот.

Кратки, скръбни, продължителни – такива бяха преживяванията и свидетелствата на тези практични хора. Никой от тях не проповядваше, никой не говореше измислено слово, но общото впечатление беше по-силно от всяка проповед, която съм слушал. Когато десет или единадесет души се изказаха така, взех микрофона и казах: „Приятели, ние изслушахме пълното Евангелие, изказано от група бизнесмени.” Пълното Евангелие... Бизнесмени. Нещо в този израз привлече моето внимание. „Не мислите ли – продължавах аз, – че мнозина други в Лос Анджелис могат да споделят такива преживявания. Не желаете ли вие всеки мъж, всяка жена и дете в Калифорния да познаят Божията сила, подобно на тези хора? Има ли по-подходящо място, да се разкаже за това, от Холивудския Бовл?” Това буквално беше всичко, което казах. В цялата зала мъжете започнаха да се изправят, вадеха пари от портфейлите си, идваха и ги слагаха на масата. Слагаха хартийки от десет, двадесет долара и чекове. Чекове, надраскани набързо до масата, отпред в залата. Когато всички пари бяха преброени, се получи смайващата сума от 6200 долара. Въпреки внушителната цифра, аз знаех, че нещо по-голямо и по-важно се случи тази вечер. Роди се нова идея, макар да не разбирах напълно нейното значение. „Помисли – казах на Роза на път за Довня. – Бизнесмените по света са много повече, отколкото проповедниците. Ако започне да се проповядва Евангелието чрез тях?” Управителите на Холивудския Бовл по-късно ми казаха, че никога в понеделник вечер помещението не е било така пълно. На събранието на пълното Евангелие всичките 20000 места бяха заети и 2500 човека стояха по края. Тук ние за първи път проведохме част от събранието при осветление от свещи. Замисълът се състоеше в това, че една малка свещ не дава много светлина в тъмнината, но ако всеки запали своята свещ, когато всеки изрази какво Бог е извършил за него, то това ще превърне нощта в ден. Това ми послужи за моментно просветляване, в което получих отговор на въпроса, който 13 години задавах на Бог: „Какво особено служение Ти имаш за мен?”

Мислех за това, когато светлината в помещението беше изгасена и настъпи пълен мрак. Не станах проповедник. Останах човек, който обърква думите пред публиката. Не станах и пророк, учител, евангелизатор или изцелител. Някъде над нас засвири рог и със своя проницателен звук се понесе над тъмните хълмове. Появи се светлина като искра, когато започнаха да се палят свещи. Светлината се предаваше от един човек на друг. И внезапно целият Бовл се освети от хиляди малки пламъчета, светещи заедно. Като че ли гореше проповед в тези малки пламъчета.

Да предадеш на другия това, което имаш. Да жертваш време за съединяване на свещите в дадено място и случай. Искрата е за това, да запали целия свят. Това преживяване предизвика у мен сълзи. След тази вечер по-късно у дома, аз се заех усърдно с четенето на І Коринтяни 12:28. Колко често се занимавах с препрочитането на тези Божествени назначения – първо апостоли, второ пророци, трето учители, след това чудотворци, после изцелители... Да, ето тук – помагания. Как съм пропускал тази дума, която така почтително стои наред с другите? Дар на изцеление, помагане, управление, разни езици. Ето моят труд, определен от самия Бог. Той ме е призовал да бъда помощник. От тогава ръководството за моето призвание никога не ме напусна.

Добре стана, че дойде тази подкрепа за мен, защото много скоро имах преживяване, което завинаги би отровило моята радост от това, да бъда помощник. Говорителят на едно от многото наши събрания беше от изток. Той дойде при мен с много висока препоръка, но се показа като много особена личност на евангелист с неговите гъсти, сиви, дълги до раменете коси и изкуствен крак. Още от начало, струва ми се, той започна да проявява много особен интерес към събирането на пари. Често добавяше, че на други места дискусите отивали направо у него. „И тук щеше да е същото – казах му аз, – ако тези събрания са твои. Когато евангелизаторът има своя организация – напомних аз, – плаща на своите сътрудници за обявленията, за пътните, за нощувките. Разбира се, той се надява, че тези разходи ще се покрият от дискусите. В такъв случай евангелизаторът плаща наема и на работниците. Когато обаче, ние сами организираме събранията, евангелизаторът няма никаква грижа дори за ежедневните си разходи, тъй като той живее у нас, храни се с хубава, домашна храна, която Роза приготвя.” С Роза му казахме, че харчим стотици долари за всяка кампания и никога не очакваме да ни се върнат. След покриване на главните разходи, всички останали пари се дават на църквата. Имаше само едно изключение. Веднъж в седмицата събирахме дискус, който наричахме „дискус на любовта”, за личните нужди на проповедника. Искахме в края на шестседмичната кампания, той да има достатъчно средства да започне свои събрания.

Както вече казах, много подробно му обясних положението, тъй като забелязах, че това го безпокои. Но дори след тези обяснения той продължаваше след всяко събрание да говори за пари. „По този начин може да се съберат повече пари – повтаряше той, – вие не постъпвате правилно. Вие трябва да задействате сърдечните струни, ако искате хората да жертват.” „Ние не желаем хората да дават – му каза Роза на вечеря, като му подаваше за трети път котлети – поради това, че ние искаме. Ако Святият Дух ги подбуди, това вече е друго; Той ще им подскаже и сумата.”

Странен беше фактът, че този човек, въпреки неговата голяма загриженост за парите, беше помазан от Бога проповедник. Никога не бяхме имали по-големи събрания както през това лято. Никога не бяха излизали толкова хора пред амвона и не бяха ставали толкова чудесни изцеления. Една вечер глухо дете получи слух за първи път в живота си. В края на седмицата лекар потвърди това изцеление от платформата. В друг случай една жена беше изцелена от голяма гуша (Безедова болест). Настъпи последното събрание в неделя след обяд. Над десет хиляди души бяха наблъскани в палатката, когато Боб Смит (не е истинското му име) изнесе вълнуваща заключителна проповед. Той действително беше даровит проповедник и бях радостен заради него, че паричното събрание беше успешно, а той така се вълнуваше от това. С „дискуса на любовта”, който направихме за него, той можеше да финансира няколко такива кампании на изток или на друго място.

Наблюдавах редиците на седящите в палатката. Преобладаващото мнозинство все още бяха жени. Необходимо беше да се направи нещо, за да се изяви Бог като жив и реален за мъжете на нашето време. „...Големи Божии благословения...” – казваше Боб Смит. Размишлявах върху проповедта. „...Той не може да ви даде, докато вие първи не Му дадете. Изпразнете вашите портфейли, приятели, за да ви напълни Той с небесните богатства!” Защо говори за портфейлите? Ние нямаме намерение да правим дискус в това последно събрание. „Кой ще даде? – настояваше той. – Жертвайте щедро! Жертвайте, за да протегне Бог Своите ръце и да ви даде!” Жена в розова рокля излезе към амвона. Смит се наведе към нея през саксиите с цветя, за да приеме нейния дар. „Господ да те благослови, сестра! – прогласи той. – Бог изобилно ще те благослови за този „дар на любовта”. От тук и от там в палатката и други започнаха да се придвижват по пътеките към платформата. Аз се повдигнах от стола си и се показах отстрани. Зад платформата се събра малка група от пастири и разпоредители. „Какво прави той?” – попита братът на Роза Едуард Габриел (семейството на Роза неотдавна промениха своята фамилия от Габриелян на Габриел). – Той няма право да върши това.” „Трябва да го спрем.” Съгласих се. Но как? Чувствата на отзоваващите се бяха така искрени, въпреки че проповедникът не беше прав. Той вече плачеше, събирайки техните пожертвования. „Благодаря ви, брат! Бог да ви благослови, сестра! Бог да благослови вас, и вас, и вас...” Какво да се прави? Те слушаха Словото Божие, проповядвано от този човек седмици и видяха изцеленията, които ставаха. Мнозина се предадоха тук на Господа в резултат на неговите проповеди. Ако го разобличим, това ще подрони вярата им. „Но ние ще се постараем, той да не си отиде с парите на тези хора.” – каза Едуард. Той беше главен разпоредител на събранията.

Безсрамните призиви продължаваха. Гери се отегчи от дългото седене на събранието и започна да капризничи, затова Роза взе ключа на колата и я откара вкъщи. Когато тя се върна, минавайки 45 км в двете посоки, той още беше зает със своята работа – подбуждаше хората да излизат напред „пред всички” и да „доказват” своята любов към Бога чрез дарения. Да се излезе втори, трети път твърдеше той, щяло да бъде още по-голямо изявление на преданост към Господа.

Трудно е да се повярва, че му отне за този дискус два часа и половина след завършване на определеното събрание. По лицата на някои хора забелязах учудване, подобно на моето. Няколко стотин души напуснаха събранието, но по-голямата част сякаш бяха във възхищение от неговата постъпка. Понякога цялата палатка се вдигаше едновременно на крака, движеше се напред, за да сложи парите в жертвения съд в краката на проповедника. Накрая, когато само последният долар остана в портфейла и чантата на пожертвувателите, той наведе своята глава за благодарствена молитва. С бързината на военна маневра Едуард и неговата група разпоредители се придвижи към платформата. Когато те хванаха съда и се отправиха към задната част на платформата, Смит не успя да протестира. „Ей, мъже! Ей, братя! – пелтечеше той. – Аз благослових тези дарения.”

„Амин!” – повториха разпоредителите и се скриха зад завесата в малката канцелария, като започнаха да броят парите. Не минаха и няколко минути и през завесата се вмъкна Смит. Лицето му гореше от гняв. „Това е мое! – каза той. – Всичко е мое!” Той държеше старо, меко куфарче, което удари на масата. Не бях видял този куфар в колата, когато идвахме тримата от Довня на събранието. Той отвори куфарчето и започна да го пълни с банкнотите, които лежаха на масата.

Едуард хвана дръжката на куфара, а друг мъж хвана Смит за ръката. „Не го пипайте! – аз казах тези думи. – Не го докосвайте даже с пръст!” Разпоредителите ме погледнаха с недоумение. Бях в същото недоумение като тях. В миг ми се стори, че гледам на възбудения зъл проповедник Саул, царя на Израел, и чувам думите на Библията: „кой може да вдигне ръка против Господния помазаник и да бъде невинен?” (І Царе 26:9). Помнех, че това бяха думи на Давид за Саул, след като Саул се отвърна от Господа, не послуша Бога и се бореше срещу Него. Въпреки това в очите на Давид Саул си оставаше човек, чрез който се изливаше Божията сила и благоволение, тъй както аз ги видях да се изливат чрез Боб Смит. Той продължаваше бързо да тъпче куфара с пари.

„Демос – каза Едуард, – нима не виждаш какво прави?” „Виждам.” „И ще го пуснем с парите?” „Защо не? – каза Смит. – Това са мои пари. Не е ли така?” Той сега държеше куфарчето по-ниско от масата, загребвайки парите с ръка. „Да, Боб, те са твои – съгласих се аз, като с труд се доверих на гласа си. – Бог не изпраща Своите пари по този начин.” „Начин! – възрази Смит с пренебрежение. – Вие нищо не знаете за начините. Вие сте глупак, Шикарян! Вие сте глупаци!”

Той щракна ключето на куфарчето и стоеше прав, гледайки малкия кръг от проповедници и миряни. „Сред нас станаха чудеса, а вие и това не разбирате.” Той започна да отстъпва към вратата и след минута изчезна. Бях принуден да сложа двете си ръце на раменете на Едуард и да го задържа да не гони Смит. „Оставете го! – повторих аз. – Какво ще прави с тези пари? Те не са Божии. Не вярвам, че Бог ще ги благослови.” Отново почувствах, че изразявам думи, които не са мои. Когато всичко това свърши, почувствах голяма умора – палатка, хора, платформи, събрания.

Влязохме отново в голямата палатка. Тълпите бавно се движеха по пътеките към изхода. Доброволци от църквата нареждаха столовете. От Смит нямаше и следа. Помолих Роза да си отиде вкъщи. Щяха да минат часове, докато си свърша работата тази вечер. Трябваше да организирам почистването на мястото и вдигането на палатката. Утре отново щях да дойда с работниците тук, за да засеем стъпканата трева. И аз така се разболях от всичко това. Здраво се разболях.

Вкъщи в стаята на Ричард нямаше и следа от човека, който живя с нас шест седмици. В килера ги нямаше дрехите му, нямаше ги двата му сини куфара, дори и четката за зъби, която висеше на мивката. Никой от нашето семейство не чу от него прощална дума за сбогуване или благодарност за Роза, за всичкото време на нейното гостоприемство. Шест години по-късно чух за Боб Смит. След това една сутрин той сам дойде в главната кантора на Рилеанс 3, слаб, необръснат, бедно облечен, с вид на човек без стотинка. Той ми разказа дългата, нещастна история на своя живот и поиска пари, за да отиде до Детройт, с които му услужих. Три години по-късно чух, че е умрял.

Такъв беше първият, но не и последен случай, с който Роза и аз се сблъскахме. Това беше човек с големи Божии дарования за служение, но личният му живот не беше осветен. Понякога, както в случая със Смит, проблемът беше пари, понякога – алкохол, а друг път жени, наркотици или сексуални извращения. Защо Бог зачита служението на такива хора? Дали това е поради силата на Святото Писание, която действа независимо от човека, който цитира Словото? Не зная. Бях убеден само в две неща. Знаех, че хората, които отдаваха своите сърца и портфейли на Бога в тези събрания, не ще изгубят своята награда поради грешките на служещия им човек. И думите, които казах, без да разбирам напълно, бяха верни: „Не го закачайте.” Такива хора се намират в Божията ръка. Аз разбрах тази история без дълги размишления. Често размишлявах над думите на Чарлз Прайс, изразени с дълбока скръб в очите: „Войниците, които са на първата линия на фронта, търпят наранявания.” Мислейки за опасностите и изкушенията в живота на служителя, се питах, достатъчно ли се молих за Боб Смит.

Чарлз Прайс беше вече покойник. Той умря, както му беше открито, през 1946 год. Моята майка, макар и в постоянни болки, все още живееше. След смъртта на Каролина цялото семейство се безпокоеше, че мама скоро ще си отиде. Пълните малки ръчички на Каролина, държащи се за сухите ръце на майка ми, като че ли я крепяха и бяха сила за живота й. Ние имахме и още една незавършена работа. Нашата сестра Флоренс, на 21 години беше все още неомъжена, което за арменската майка правеше невъзможно напускането на земния живот. И когато Флоренс се сгоди за строен, млад арменец, чиято майка умряла преди няколко години, майка ми пое грижата за сватбата. Нейната сила през тези месеци беше тайна за лекарите, които не можеха да разберат как се държи на краката си. Тя ходеше за покупки, шиеше, приготви почти всички разнообразни ястия за банкета след бракосъчетанието. И след всичко, когато младата девойка замина за меден месец, тя пак легна на легло. Нейната болест – рак, прогресираше в места, където медикаментите не можеха да намалят болките. Въпреки това аз никога не чух дума на оплакване от устата на майка ми, само благодарност към Бога за всичко, което тя е могла да направи за семейството си.

Доктор Джон Лири, специалист, който лекуваше майка ми през последните месеци, често идваше в голямата испанска къща сутрин, за да започне правилно деня, както ми казваше. Той сподели, че има десетки пациенти, по-малко болни от майка ми, оплакванията на които го изморявали. „Но петнадесет минути с твоята майка, Демос, ме укрепяват за всички трудности през деня.” Когато тя умря през ноември 1947 година на петдесет години, аз знаех колко много хора са се укрепвали от нейното търпение. Погребението в Довня беше най-голямото в историята на градчето. Всички дойдоха, като се започне от представителите на обществото до бездомните, преминаващи през града хора. Но в много други отношения, най-важната личност тук беше най-младият член на семейството, безгрижно спящ в ръцете на Роза, четири месечният Стефан.

Когато узнахме за идването на нашето следващо дете, ние чувствахме, че това е свързано със състоянието на майка ми и че тя ще държи в ръцете си нашето дете преди смъртта си. Така и стана. След като занесохме Стефан в нейната стая, майка ми гледаше в неговите меки, черни къдри и говореше, а ние бяхме принудени да наведем глави, за да я чуем: „Втори син! Никога, никога не се беше случвало Бог да изпрати втори син...”