Най-щастливите хора Демос Шикарян

КЛИФТОНСКАТА КАФЕТЕРИЯ

Обикновени мъже и жени. Хора в магазините, канторите, фабриките...

Чувах думите на Чарлз Прайс така ясно, като че ли той седи срещу мен на масата: „Ти ще бъдеш свидетел на големи събития, предсказани в Библията. Преди да дойде Христос на земята, Божият Дух ще слезе на всяка плът. И миряните – твърдеше доктор Прайс – ще бъдат Божии проповедници, не свещенослужителите или теолозите, или надарените проповедници, но мъже и жени, обикновени работници в обикновения свят.” Доктор Прайс започна да говори за това пет, шест, седем години преди войната. Тогава не обръщах голямо внимание. Струваше ми се, че всичко това е невъзможно за обикновени хора, да имат такова влияние, както големият евангелизатор Чарлз Прайс. Но в края на четиридесетте години сам започнах да мисля за неговите думи все по-често и по-често. Размишлявах и за други неща, като Кнот Бери Фарм, където лицата на присъстващите едно след друго светваха като от Божията слава и влиянието на техните разкази над слушащите. Каква непобедима сила се съдържа в стотици хиляди такива мъже, ако те се съединят заедно за разпространението на Благата вест по целия свят!

След това в мислите си отново се връщах към млечната продукция и цифрите, които бяха пред мен. Но тази мисъл не ме напускаше. Тя ме събуждаше нощем. Беше с мен в кантората. Беше с мен, когато пеех древните арменски мелодии в църквата на Гудрич булевард. През всичкото това време ние с Роза не престанахме да каним проповедници за летните събрания. Струва ми се, че всяко лято събранията бяха по-успешни от преди. Защо това странно безпокойство не ни оставяше? Защо престанах да чувствам тези събрания като Божията работа за мен в бъдеще? През 1951 година помагахме на Орал Робъртс да започне кампания в Лос Анджелис, най-голямата от проведените някога в града, която посетиха повече от 200.000 души за 16 дни. И все пак...

„И все пак – казах веднъж на Орал, седейки на чаша кафе и баничка, по време на редовния обяд след събранието – стигам до убеждението, че Господ иска да ни покаже нещо особено.” „Какво е то, Демос?” „Това е група, група мъже. Не особени мъже. Обикновени мъже, бизнесмени, които познават Господ и Го обичат, но не знаят как да изявят това.” „И какво ще прави тази група?” „Те ще кажат на други, Орал. Не теорията, те ще разкажат за своя личен опит с Бога на други, подобни на тях хора. Тези, които може би не ще повярват на проповедниците, даже на такива като теб, ще послушат водопроводчика, зъболекаря, бизнесмена, защото те самите са такива – водопроводчици, зъболекари, бизнесмени...” Орал постави своята чаша кафе така силно, че се разля в чинийката. „Демос, аз те разбирам. Аз те слушам, брат. А как ще се наречете?” „Зная и това: Интернационална Общност на Бизнесмените от Пълното Евангелие.”

Орал ме погледна през масата, покрита с мушамена покривка. „Това име е голяма глътка.” „Да, но всяка дума е необходима. Пълно Евангелие – това значи, че в нашите събрания няма да се отклоняваме от учението на Библията: изцеление, езици, спасение, в каквото имаме опит, ние ще говорим как е станало това. Бизнесмени, миряни, обикновени хора. Общност – така трябва да се чувстваме – група хора, които обичат да се събират заедно, водещи се не по правила, комитети и събрания, започващи с „да вървим по реда”. Интернационална – зная, че тази дума звучи странно, съгласен съм. Но, Орал, така чувам Бог да ми говори – интернационална, целия свят, всяка плът.” Аз се разсмях, слушайки себе си да разсъждавам като доктор Чарлз Прайс, но Орал не се смееше. „Демос – каза той, – хубава работа. Бог е в тази работа. Мога ли да ти помогна нещо за началото?”

Съгласихме се събранието да бъде на втория етаж на Клифтонската кафетерия, на улица Бродуей и Седма. Там имаше голяма зала, обикновено препълнена в часовете на усилена работа през седмицата, но празна в събота сутрин. Започнах да звъня по телефона на всички, изпълнени с Духа бизнесмени, които познавах, обявявайки нашето първо събрание на новата Общност.

Молех ги да предадат на други, че Орал Робъртс ще бъде наш говорител и да поканят свои приятели на това събрание, за да се сложи добро начало. В един ъгъл на тази зала имаше пиано и Роза се съгласи да дойде и да изпълни няколко песни. Настъпи големият ден. Движението в центъра на Лос Анджелис в тази октомврийска съботна сутрин беше много голямо. Ние трудно намерихме място да паркираме колата. С малко закъснение, ръзвълнувани, пристигнахме в Калифтонската кафетерия и се качихме на широката централна стълба. Колко ли души ни очакват там горе? Триста? Четиристотин? Ние вече бяхме на върха на стълбата. Бързо преброих: двадесет и един заедно с нас тримата. Само осемнадесет други бяха достатъчно заинтересовани от новата организация, за да дойдат – дори и при участието на световно известния евангелизатор.

Роза изпълни няколко песни на разстроеното пиано, но обстановката в залата не предизвика въодушевление в пеенето. Погледнах наоколо събралите се. Всички те бяха мои стари приятели, посветени и предани християни. Всички те по собствено желание бяха заети в комитети, клубове и обществени организации. Всички те бяха готови да помогнат във всяка работа, където беше нужна помощ и всички те не биха загубили нито минута време за начинание, което няма бъдеще. Роза престана да свири и аз станах. Обясних убеждението си, че Святият Дух в не много далечно време ще търси нови проводници на Своето действие. Забелязах, че някои от тях започнаха да поглеждат часовника. Нито орган, нито цветни прозорци – нищо особено нямаше, на което хората могат да спрат своето внимание като на „религиозно” събрание. Само един човек, който ще разказва на друг за Исуса. Аз никога не съм притежавал способността да изразявам моите мисли и думи и седнах, знаейки, че нищо не съм казал. След това стана Орал Робъртс. Той започна с благодарност към Бог за това малко събрание: „За да бъде това още отначало Божия организация, израстваща в многочислена от синапово зърно, без славата на човешката способност...” Той отне около 20 минути и завърши с молитва. „Да станем – подкани той, и групата хора се изправи на крака. – Господи Исусе – молеше се Робъртс, – да расте това общение с Твоята сила. Изпрати го с Твоята сила по всичките народи. Ние Ти благодарим сега, Господи Исусе, за групичката хора, която виждаме в кафетерията, а Ти ги виждаш в хиляди клонове.” Някой започна да пее: „Войници Христови вървят в бой заедно с Христа”. И всички включихме: „...с кръста на Исуса ние вървим напред след Него...” Хванах за ръка човека, който стоеше до мен и внезапно всички се оказахме в кръг, хванати за ръце, маршируващи и пеещи. В този момент усетихме особена сила. Прекарахме така известно време – в маршируване и пеене. Съгласно закона, Интернационалната Общност на Бизнесмените от Пълното Евангелие започна няколко седмици по-късно, с подписването Устава на корпорацията и набелязване петима директори на комитети. Но духовната Общност започна от този момент, когато Орал Робъртс сподели своите мисли и виждания за хилядите клонове на Общността, и ние хванати за ръце като деца, марширувахме на място, пеейки духовни песни.

„Роза – обърнах се към жена си на път за дома, – след една година ние ще видим чудесни резултати.” В течение на 12 месеца настъпиха неудачи, каквито никога преди не бях преживявал.

Когато излязохме от Клифтонската кафетерия, ние почувствахме, че ни предстои голяма съпротива. Започнахме да провеждаме събрания там със закуска всяка събота. Напълвахме нашите подноси с храна долу и се качвахме до масите на върха. Там прекарвахме около два часа в молитва и общение. Понякога канехме и известни говорители, но по-често използвахме нашите бизнесмени. За моя радост, опитът, който приложихме в Кнот Бери Фарм, се повтори и тук. Аз оглеждах присъстващите и „знаех” кой има нещо да сподели. Събранията удовлетворяваха очакванията ми. Само едно ме смущаваше, че нямаше огън, нямаше растеж. Тридесет човека, понякога четиридесет, петнадесет на следващата събота. След това започна опозиция. „Какво мисли да прави Шикарян? – започнаха да питат пасторите. – Открива нова деноминация? Стойте далеч от това Общество, иначе то ще вземе хората и парите от нашите църкви.” Несправедливите обвинения ни причиняваха болка. Още от началото ние с Роза отбелязахме два принципа във всички събрания, които устройвахме. Първият – бъдете във вашите църкви. Ако вашата църква познава силата на Духа, върнете се, за да служите на Господа по-силно от преди. А ако не, поддържайте мисионери. Вторият – не слагайте в пожертвуванията нито цент пари, които принадлежат на някое друго място. Тук не е място за вашия десятък. Вашият десятък принадлежи на домашната ви църква. Всичко, което слагате в подноса, трябва да бъде извън десятъка. Знаехме от опита ни през годините, че хората приемаха това в сърцата си. Всички, които посещаваха нашите събрания, бяха усърдни работници и пожертвуватели в своите църкви. Въпреки това, всички църкви гледаха на това общение с голямо подозрение и недоверие.

Обвинението във връзка с парите беше нелепо. През тази година не получихме нито един дискус. Междувременно аз изпращах всяка седмица обявления по пощата, звънях по телефона на всички страни, канейки хората в общение с нас, когато посещават Лос Анджелис по търговските си работи. Покривах разходите за закуска. От друга страна, безплатна закуска не беше достатъчна, за да привлече хората. Всичко, което правех, не беше достатъчно. Затова започнах да правя повече. Купих 30 минути време от радиото в събота сутрин и предавах част от нашите събрания, за да осведомявам слушателите по-подробно. Ходех из целия щат, а по-късно и по западните щати и накрая и из източните. Щом хората не диваха при нас, аз отивах при тях, обяснявайки им, какво се стремим да направим, като ги убеждавах да открият група за общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие в техния град. До юни месец се уморих. След цял ден работа във фермата, прекарвах вечерите за Общността, отивах да спя в три или четири часа сутринта и започнах да се чувствам като човек, плуващ срещу течението. Накрая, струва ми се, ни подадоха спасително въже. Един от говорителите, който поканихме в Клифтонската кафетерия, беше Давид де Плесис, представител на Всемирната Петдесятна Конференция. След събранието, на път за дома ни в Довня, Давид не можеше да удържи удоволствието си. „Демос – каза той, – ти наистина си започнал нещо особено. Каква прекрасна мечта! Световно Общество на обикновените бизнесмени, изпълнени със Святия Дух. Всеки от тях ще бъде мисионер за хората, с които работи всеки ден.” „Благодаря, Давид – казах печално аз, – но се опасявам, че болшинството от хората не споделят твоите...” „Аз мисля – продължи той, без да обръща внимание на моето настроение, – че ти трябва да дойдеш в Лондон следващия месец и да разкажеш за това там. Уверен съм, че Конференцията ще включи това в програмата си.” Тогава наострих уши. Тук беше спасителното въже за моето потъващо предприятие. Петдесятната Конференция представляваше около десет хиляди църкви от всички части на света. Ако ние се съединим с нея, вече няма да бъдем малка, сама бореща се група. Ще си имаме поръчител. Ще имаме официално лице. Давид повтори предложението си за Роза и ние се съгласихме да отидем. Незабавно почувствахме съпротива от страна на семейството си. Да не отиваме на Конференцията и да не летим със самолет.

„И как мислиш да отидеш до Лондон?” – питаше баща ми, когато засегнахме въпроса за пътуването. Ние всички седяхме на масата в дома на Габриелянови в неделя след вечерното събрание. Аз гледах неспокойните арменски лица. И макар това да беше през 1952 година, аз бях единственият в стаята, който съм летял със самолет и то на малки разстояния. „Слушай, татко, с влак през целия континент и след това с параход – това ще отнеме много време. Роза не обича да се разделя за дълго с децата.” Ричард беше вече на 17 години, Гери – на 13, а малкият Стефан на почти пет и за първи път Роза щеше да се отдели за известно време от тях и то при условие, че госпожа Нюман ще бъде при децата. „Ти мислиш да пътуваш със самолет.” – заключи баща ми след известно размишление. На лицата на присъстващите им се свиха веждите. „Аз никак не мога да разбера, как се държат във въздуха” – каза леля Сирун. „Те летят много бързо” – безпокоеше се Сиракан Габриелян. „И даже над водата” – добави Тирун. Накрая ние се сдобихме с тяхното неохотно съгласие да летим, само при едно условие, че ще летим отделно, в различни самолети и ще седим на задните седалки в самолета. Аз тръгнах първи и струва ми се, че цялата църква от Гудрич булевард излезе да ме изпраща на Лос Анджелиското международно летище. Имаше прощаване и прегръдки, като че ли отивах на бесилото. Те обещаха да се молят и последните им съвети бяха: „Не яж нищо! Сложи си спасителния пояс! Пусни седалката си изцяло назад!” Като запищяха перките, все още виждах чичо Янаян, даващ предупреждения с ръце на фуния на устата си.

На следващия ден бяхме в Ню Йорк, на летището Ла Гуардия, за да се срещнем с Роза. Тя с усмивка слезе по стъпалата. Така й харесал първия полет, че поиска да се повозим в метрото. Намерихме вход за метрото до нашия ресторант и дълго пътувахме по всички посоки на града, докато никой не остана във влака, освен един мъж с бутилка вино в книжна торбичка. На следващия ден летяхме за Англия в отделни самолети, изпълнявайки обещанието, дадено на семействата ни, но радостта от срещата ни в Лондон беше малко помрачена, когато се срещнахме с Давид де Плесие. „Съжалявам – каза той с известна обърканост. – Не мога да успея пред тези хора. Безпокои ги факта, че ти си млекар, а не проповедник. Ще опитам.” – беше всичко, което можеше да каже той.

С Роза посещавахме общите събрания на Конференцията, слушахме трогателни проповеди и вземахме участие в живото пеене на химни. И в края на седмицата Давид призна своя неуспех. Не можал да убеди нито един от петдесятните проповедници да изслушат моите намерения. Пак се разделихме с Роза в отделни полети и излетяхме за Хамбург, Германия, с натежали сърца. „Господи, не разбирам напълно – молех се в самолета. – Толкова дълъг път и разходи! Нима всичко това е напразно или искаш да ни откриеш нещо в Германия?” Там отивахме по покана на един от нашите приятели, Хил Герман. Хил беше фотографът, който пръв заснел Хирошима след взрива на атомната бомба. Правителството на САЩ искаше да знае размера на разрушенията, причинени от бомбата. Това, което той видял в Япония, го подбудило да търси Божия отговор на доброто в света. Ние го снабдихме с грамадна палатка, която изпратихме в Хамбург и сега той искаше да посетим събранията му. На летището в Хамбург ни посрещна пастор Роби, немски проповедник, в чийто дом гостувахме. „Добре дошли в нашия град – каза пастор Роби на чист англисйки език. – Искам да ви покажа, че нашият Бог продължава да бъде Бог на чудесата.” Моето сърце започна да бие усилено. Дали това ще е причината, поради която Бог ни доведе тук?

Бях поразен от вида на разрушенията, които през 1952 година все още бяха очевидни. По пътя от летището, ние преминавахме квартал след квартал от циментови купове, разбити тухли и разчупени трамвайни релси. Струва ти се, че нито една жива душа не е могла да издържи такова разрушение. Накрая пастор Роби спря колата пред куп развалини, приличащи на другите.

„Тук беше нашата църква” – каза той. Като се промъквахме през парчетата тухли и стъкло, добави: „Ето, на това място стана чудо. – Той се спря пред огънати от огън остатъци от желязна врата, водеща към подземие, убежище от бомби. – Една неделя – обясняваше пастор Роби – по средата на събранието – той разтвори ръце, за да покаже къде е била църквата, – засвириха сирените...” Свикнал с такива предупреждения от въздушни нападения, пастор Роби заповядал на хората да излязат под ред в двора и да побързат към скривалището. Желязната врата се затворила и триста души се скрили в убежището под земята. След това вратите били затворени.

Незабавно започнали да избухват ужасни бомби. Разрушавайки зданията на цели квартали около църквата, нападението не се прекратявало. Някои от бомбите били запалителни и изгаряли всичко останало от разрушенията. Там, в скривалището, се чувало пращенето на огъня горе. „В задушното скривалище ни се стори, че седим много часове, докато се прекрати тревогата – разказваше пастор Роби. Незабавно той се качил на стълбата, за да отвори вратата, от която внезапно отскочил. Металната врата била толкова нагрята, че не можело да се докоснеш до нея. Той намерил къс дърво и започнал да я удря. Вратата не се отваряла. Другите мъже също удрали с каквото им попадне. Всички старания били напразни. Огнената стихия горе споила вратата. Но да удряш вратата значело преждевременно да изразходваш скъпоценния кислород. За да запазят кислорода за по-дълго време, пасторът посъветвал всички да паднат на колене и да се молят.

„Господи – започнал той да се моли на глас. – Ние знаем, че Ти си по-силен от смъртта. Отче наш, ние Те молим, направи чудо. Отвори тази врата и ни освободи... Всички ние, мъже, жени, деца, стояхме известно време на колене. Изведнъж чухме пак страшния шум на самолета. Той летеше в кръг над разрушения град. И изведнъж – пак взрив от бомба. Инстинктивно ние всички паднахме отново на земята. Бомбата избухна много близо. Не така близо, за да рани събраните хора в подземието, но достатъчно близо, че да разбие споената желязна врата.”

Когато прахът изпадал, пастор Роби и неговата църква излезли от убежището си върху димящите развалини около тях. В заревото на горящия град всички те, триста души, въздали благодарност на Бога за спасението си. Вечерта в приемната на пастор Роби, аз повторих този чуден разказ пред Роза. Чувствах, че в него има поучение за нас във връзка с Организацията. Само че още не знаех в какво се състои то. Също така не видях връзката между нашето положение и палатъчните събрания на пастор Роби. Все пак ни беше интересно да седим в събранието, в което не разбирахме нито дума и само наблюдавахме лицата на присъстващите. Вежлива и формална беше тази аудитория. Почти дойдох до заключение, че нищо няма да разбие немската сдържаност, но както винаги, помогна изцелението. Съвсем глух човек, добре известен на целия град, прочу, и събранието стана безконтролно. Хората плачеха, прегръщаха се, вдигаха своите ръце към небето, точно като арменските петдесятници. Но все пак питах Господа: „Защо ме доведе тук? Нищо не помагам и не съм уверен в това, че от нещо ще се поуча.” Роза с голямо нетърпение очакваше да се върнем при децата, но преди да се приберем вкъщи, тя искаше да изпълни своята заветна мечта – да види Венеция. „Възможно е – казахме си – никога повече да не видим Европа.” И така, ние се отправихме към Италия, този път с влак. Какъв странен свят ни се представи през прозореца на влака в сравнение с широките ферми в Калифорния. Малките участъци земя, обкръжени от древни каменни къщи, където свине, гъски и кокошки се разхождат по двора. „Също като в Кара Кала – казах аз на Роза. – Такива ферми, за каквито ни е разказвал баща ми.” В Германия аз си купих фотоапарат. Без да обръщам внимание на предупреждението за пътниците на четири езика – не се навеждай през прозореца – аз го направих. Вдигнах прозореца на нашето купе и измъкнах глава и плещи навън, за да направя по-хубава снимка. Пареща болка като с нож ме удари в дясното око. Аз се вмъкнах в купето и почти пуснах апарата. „Роза!” Тя ме сложи да седна и сне ръката ми от окото. Окото ми трепереше и не можех да го отворя. Роза внимателно повдигна клепача. „Виждам, че има парченца от въглища точно в зеницата.” Тя извади кърпичка и се опита да извади въгленчето, но то беше заседнало дълбоко в окото ми. Болката беше непоносима.

През цялото време държах кърпа на окото си и изтривах сълзите. Оставаше още един час път до Венеция, най-мъчителният час в живота ми. От гарата, вместо романтичното возене с гондола, ние взехме бърза лодка до хотел-ресторанта. Завеждащият бързо се справи със ситуацията. След няколко минути аз лежах на леглото в нашата стая и докторът преглеждаше окото ми. Той вдигна клепача, освети с лампичка и стана. „Съжалявам, сър, положението е много сериозно. Парчето от въглища е много голямо и твърдо.” „Не можете ли да го извадите тук?” „Тук? Не, господине. Трябва да се отиде в болница. Сега ще им позвъня.”

Докато той звънеше и говореше бързо по италиански, Роза седеше и държеше ръката ми.” „Демос – каза тя, – ще се молим.” За голямо съжаление и срам, намирайки се в болки, аз бях забравил да се моля. Роза започна да благодари на Бога за чудесата на изцеленията, които видяхме в Хамбург. „Господи, благодарим Ти и знаем, че си тук с нас, в тази стая в Италия, както беше в палатката в Германия. В името на Исус, ние Те молим да махнеш въгленчето!”

Още докато тя се молеше, аз почувствах топлина в окото си. „Роза, погледни окото ми!” Роза се наведе над мен. „Демос, нищо няма.” Тя започна да плаче. Докторът окачи слушалката на телефона. „В болницата ще ви приемат. Ще отидем в Бърза помощ.” „Докторе, погледнете още веднъж окото ми!” Той измъкна лампичката от куфарчето си и пак светна в окото ми. Пусна клепача и погледна другото око, след това отново в дясното око. „Не може да бъде” – каза той.

„Моята съпруга се помоли на Бога да махне въглена!” – отговорих му аз.

„Не може да бъде!” – повтори той. – Той не може да излезе от само себе си!” „Не от само себе си, докторе. Бог го извади.” „Вие не разбирате. Там трябваше да има драскотина, дупка в окото, където е бил въгленът. Но там няма нищо. Няма раничка, нито увреждане.” Той се отправи към вратата. „Няма да ви взема пари, сеньор. Подобно нещо не може да се случи.” С Роза прекарахме времето в Италия много приятно. Но какво значение имаше това за Организацията? Когато се върнахме обратно в Лос Анджелис, пътят напред не ни изглеждаше по-ясен от преди.

Дойде август, септември. Ние продължавахме да се събираме в Клифтонската кафетерия, тази същата малка групичка, по-скоро от вярност, отколкото от някоя друга причина. След това настъпи октомври, първата годишнина на Интернационалната ни Организация на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие. През изминалата година аз говорих в интерес на Организацията в различни страни. Много хора от други градове посещаваха нашите закуски, но през цялата година, виждайки „чудни дела”, нито един не се заинтересува да открие втора група или отдел в друг град.

Роза беше внимателна да не говори за моята увереност и предсказания през миналата есен, но виждах да расте в нея съмнението от необходимостта да продължаваме тази работа всяка събота. „Ние само храним хората, Демос – ми каза тя. – Имахме много по-голям успех с палатъчните събрания. Достигахме хиляди хора всяко лято, вместо няколко дузини при най-добри условия.” Аз знаех, че тя казва истината. И все пак... „Ще видим какво ще стане през следващия месец.” – казах аз. Ноември дойде и си отиде, а нашите събрания преминаваха трудно, дори започнаха да намаляват. „През декември ще бъде по-различно – уверявах я аз. – Хората са по-заинтересовани през Рождествения сезон.” Но Рождество имаше противоположен ефект, тъй като хората нямаха време да посещават нашите събрания. „Следващата събота ще отида с жена си да направя покупки, Демос.” „А ние имаме църковен базар.” „Аз ще заведа децата си да видят Св. Николай.”

В събота сутринта на 20 декември само петнадесет души се събрахме горе в Клифтонската кафетерия, шест човека по-малко, отколкото преди 14 месеца. В края на това печално събрание, моят приятел Майер Арганбрайт, който беше посредник на големи търговски и индустриални дела и един от петте директори на Общността, каза: „Демос, не искам да бъда негативен преди Рождество, но струва ми се, че цялата тази идея с Общността е мъртва. Казвам откровено, че не ще дам за нея нито петак.” Аз го погледнах, без да имам сили да му отговоря. Майнер протегна своята ръка и продължи: „Ти често казваше, че това е опит, нали? Много експерименти не се получават. В това няма нищо позорно.” Аз все още не можех нищо да кажа. „Това, което искам да ти кажа, Демос, е, че ако следващата събота не се случи чудо, не разчитай повече на мен.”

„Добре, Майер. Правилно. Разбирам.” Ние с Роза слязохме безмълвно надолу по стълбата. Рождествена елха мигаше пред нас в голямата зала. „Майер е прав – нежно каза Роза. – Ако Бог участва в някое дело, Той го благославя, нали? Не можем да кажем, че Общението преживява благословение.” Аз като онемял излязох с нея на улицата. Всички старания по телефона, пътуванията, почти подкупването на хората да идват, всичко беше напразно. Има едно нещо, което аз научих от 1940 година. То е, че ако с Роза не сме единомислени, Бог не ни се открива.

Ако сега тя е уверена, че нашето старание с Общението е безполезно, значи край. Колкото по-скоро забравя, толкова по-добре. Само че... не мога да го забравя. Цялата седмица след това ми текоха сълзи по лицето. По време на шофиране ивзеднъж започвах да плача. Започнах да се опасявам от нервно разстройство. Заради децата се опитвах да бъда весел на Рождество. Зарадвах се, когато на следващия ден – в петък, на 26 ни дойде гост. Това беше нашият приятел Томи Хикс, даровит евангелизатор и много полезен човек за време на изпитание. „Можете ли да си представите, Томи – обърнах се към него в петък след вечеря, – че утре сутринта ще бъде последното официално събрание на Общността на бизнесмените на Пълното Евангелие...” Аз се понамръщих. „Интернационалното? Струва ти се, че всички са на това мнение. Само Майнер беше достатъчно смел да го каже. Затова остава официално да го закрием с някакво обяснение. Може да поговорим как всички можем да работим следващото лято в палатъчните събрания.”

Опитвах се да съм спокоен, но Томи очевидно усети тревогата ми и каза: „Демос, струва ми се, че трябва да поговорим за това.” И така, ние говорихме, облакътили се на масата, споделяйки с него нашите изпитания. Скоро Гери отиде да спи. Стефан отдавна спеше, а Ричард го нямаше вкъщи, тъй като беше ръководител на младежки събрания в края на тази седмица. Ние с Томи и Роза продължихме беседата си за разни хора, които са били при нас в Клифтонската кафетерия, споменавайки това, че те се откъсваха от нас. „Всяка събота аз се научавах на нещо – казах на Томи. – Нещо ми помагаше повече да обичам Бог и хората.” Беше полунощ, кгато роза погледна часовника. „Виж времето, Демос! Още и масата не съм прибрала. Време е за леглото. Утре няма да можем да станем навреме за Клифтонската кафетерия.” „Ти отивай в леглото, скъпа – казах аз. – За мен не е трудно да остана още. Преди година бях така уверен! Ще отида в приемната и ще коленича, докато чуя от Бог волята Му.” „Милият – каза Томи. – Ще помогна на Роза за чиниите, а после ще се присъединим към молитвата. По начало, Демос, решението е между теб и Бог.”

Томи и Роза взеха всички съдове от масата в кухнята. Аз преминах през вестибюла и отидох в гостната, когато се случи това. Нещо подобно се случи с мен, когато бях на 13 години. Въздухът около мен стана тежък, надвиващ, свалящ на пода. Аз паднах на коленете си, после на лицето си, разпрострял се по цялата си дължина на червения килим. Не можех да стоя прав, както някога в моята спалня в голямата испанска къща до нашата, преди двадесет години. Затова не се опитвах да стана. Аз си почивах в Неговата побеждаваща любов. Усещах Неговия Дух, носещ се из цялата стая в безкраен поток от сила.

Накрая видението престана. Аз почувствах, че се връщам на земята. Под мен беше Довня и Калифорния. Ето там, нашата къща. Видях се на колене. Роза седеше на органа. После познатите ми предмети в стаята ме обкръжиха и аз почувствах болки в коленете и втвърдяване на шията. Бавно се вдигнах на крака и погледнах часовника. Беше 3:30 сутринта. „Какво се случи, Демос? – попита Роза. – Какво ти каза Господ?” „Скъпа, не само чух, но и видях.” И й разказах видението.

Роза слушаше със сълзи, течащи от очите й. Тя стана от органа и сложи ръката си върху моята. „Помниш ли, Демос, как в тази стая, почти осем години назад, ние решихме на колене, че Господ ще бъде за нас на първо място?” Когато се отправихме към спалнята, ние забелязахме светлина под вратата на Ричард, където нощуваше Томи. Аз почуках и Томи каза: „Влезте!”

Той беше прострян на пода, все още в сивия костюм. Обеща да ме поддържа в молитва и удържа на думата си. „Демос – каза той. – Кажи ми какво чу? Никога в живота си не съм чувствал такава сила, както в тази нощ, която на вълни преминаваше през този дом.” През цялата тази нощ не легнахме. Когато свърших описанието на видението пред Томи, беше вече време да отиваме на събранието в Клифтонската кафетерия. Когато пристигнахме там, имаше двама души, които ни чакаха. Единият от тях беше Майнер, от чието идване аз се учудих. Другия човек познавах слабо.

„Имам нещо за теб, Демос” – каза Майнер. Той пъхна ръката си в джоба и извади плик. Аз помислих, че това е неговата оставка. „Колко ми е жал за самия себе си!” Но това не беше писмо за оставка. Това беше чек. Моите очи се ококориха, когато го прочетох. „За интернационалното Общение на бизнесмените на пълното Евангелие”. „Хиляда долара! – казах аз. – Майнер, нали миналата седмица каза, че нашето Общение не струва и пет цента?” „Миналата седмица беше за миналата седмица – каза Майнер. – Демос, аз се събудих рано сутринта и чух глас. Това беше Бог. Уверен съм, че беше Бог. Той ми каза: „Тази работа трябва да продължи по целия свят и ти пръв трябва да пожертваш тези пари!” Аз все още го гледах, когато дойде вторият мъж. „Господин Шикарян – каза той. – Казвам се Томи Никел. Нещо стана с мен миналата нощ и аз мисля, че е интересно да знаете.” Аз придвижих моя поднос по-близо до него и си посолих яйцата, докато господин Никел разказваше, как Господ му дал откровение посред нощ. Той работил до късно в своята печатница във Ватсонвил, Калифорния, до Сан Франциско. Поради това, че Рождество се падна по средата на седмицата, се получила задръжка в изпълнението на поръчките. Внезапно той чул ясния глас на Святия Дух, който му казал: „Сядай в колата и отивай в Лос Анджелис на съботното сутрешно събрание на тази група, която веднъж посети.” Той погледнал часовника. Било точно дванадесет часа през нощта. Времето, когато спомням си, отидох в приемната да се помоля. Никел се борел със своя вътрешен глас. Ватсонвил се намира на шестотин километра от Лос Анджелис. Трябва да пътува цяла нощ, за да бъде там навреме. Но гласът продължавал: „Бъди на събранието!” Като осведомил Християнското училище, където бил инструктор, той тръгнал на юг. „И ето, аз съм тук – завърши Никел, – за да ти предоставя моята типография и моите услуги.” Роза, Майнер и Томи внимателно слушаха Никел. „Вашата типография?” – попита Томи. „За да ви печатам списание – отговори Никел. – Знаете ли, Святият Дух ми повтаряше, че тази Организация трябва да се разпространи по целия свят. Но не може да се придвижи без глас.”

„Глас... – повтори Роза. – Гласът на бизнесмените...” Тази сутрин събранието беше малко, но едно от най-радостните, което някога сме имали. Преди да си отидем, ние избрахме Томас Никел за редактор и издател на новото списание, което нарекохме „Глас на бизнесмените от пълното Евангелие”. „Само помисли – казах аз на Роза, когато следващата вечер отивахме да спим. – Миналата нощ по това време Обществото беше почти закрито. А днес имаме хиляда долара в касиера и списание. Нямам търпение да видя какво Господ иска да направи по-нататък!”