Най-заможният човек в селото беше дядо Йордан Геракът. Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му
Изтегляне 0.54 Mb.
|
| Дядо Йордан седеше гологлав пред вратата на кръчмата, поправяше някакъв скъсан оглавник и говореше с дядо Матей Маргалака, който стоеше пред него с вила на рамо.
Павел ги приближи, спря се и ги поздрави. Едър, снажен войник с бяла ленена риза, със сабя през кръста. Баща му изправи глава, вгледа се в него и не можа изпърво да го познае. Лицето на Павел беше бледно, слабо и болничаво. Около очите му имаше тъмни, големи кръгове. Той се наведе да целуне ръка на баща си, който още го гледаше някак странно и не знаеше какво да продума. - Как си, татко, добре ли си - проговори Павел, като триеше с кърпа потта от лицето си. - Я!... Павелчо, добре дошъл, сине! - изправи се старецът и почна да целува сина си по челото. - Как така, сине Аз мислех, че си ни забравил...Не се обаждаш. Нещо слабичък си...Седни де, седни си почини тук. Е, синко, дойде си, а... Сети се за бащиното си огнище! - То птичката, Йордане, дето се е мътила, тамо ще си отиде - заговори дядо Маргалак с тънкия си прегракнал глас и немощно заклати бялата си като сняг глава - Ще зарадваш баща си, Павелчо, и булката ще се утеши, и Захаринчо, и.. Той току те вика вечери от ореха. Татко, татко, каже, ела да видиш колко пораснах! Павел седна на прага, а баща му застана пред него със скъсания оглавник в ръка и не знаеше какво да каже от радост и от милост. Само повтаряше - Я гледай, а гледай! Дойде си, а! Очите му се бяха налели и гласът му трепереше, но лице, с брада на светец, сплъстена и бяла като косата му, свали вилата от рамо и почна да трие очите си. Той на старини беше останал без жена, без деца, без род, без нищо и без никого. Една дъщеря имаше, но тя още малка беше дадена слугиня в града. Там порасна тя и потъна някъде. Никой не знаеше какво стана с нея. Разправяха, че тръгнала по лош път. Тя имаше очи сини, сини като мъниста, които връзват на конските оглавници. Дядо Йордан беше купил двора му, който беше до неговия, и една-две нивици, що имаше, па беше го прибрал у дома, да му помага, колко може, и да не мре от глад на старини. Той беше душа, пораснала в покорност на съдбата - мека, блага, изпълнена с вяра и надежда, че всяко зло има край, че тоя свят не ще се тъй да дърви, а един ден ще се оправи. - Често съм думал на баща ти - проговори през сълзи дядо Матей, - и на булката съм думал Павел ще си дойде, той има сърце. А тя, Елка, светица е станала, синко от скърби. И пак устата и не проронва хулна дума. Чисто сърце е тя. Павел наведе глава и не каза нищо. Тоя разговор не беше му приятен. Той простря краката си и като опъна набърчените чизми към коленете си, рече с дебел дрезгав глас - Много прашуляк, брей! На станцията нямаше кола и аз блъсках пеши. Е, ти как си, дядо Матей, как живееш - Слава на бога, синко. Живеем като всички хора. Ето, тръгнах да обърна сенцето горе у валога, па се заприказвах с баща ти и закъснях. Прощавай, синко. Да вървя, че докато стигна... Остарях, много паднах.... И дядо Матей, като се заклатушка на слабите си крака, скриви в уличката с вила на рамо и се изгуби. Зад гористите върхове на изток се показа слънцето. Големите сенки, които постилаха баирите, и малките, които пълнеха долините, се вдигаха. Потоци светлина рукнаха над полето, изпълниха доловете и преляха над земята. Голямата дворска порта край кръчмата се отвори полека. Из нея с припрян говор излязоха снахите на дядо Герак. Боси, заденати с бели пребрадки на главите и със сърпове в ръце, те бързаха за нивата. Елка излезе последна и тихо притвори портата. Като видяха Павел, те и трети се спряха изненадани и учудени. - Я! Това е братец Павел ма! - рече Петровица, като бутна Божаница с лакът. - Гледай, гледай, гост сме имали, а не знаем - пристъпиха да го здрависат те, като говореха весело. А Елка застана настрана смутена, изненадана и бледа от вълнение. Малкото и личице бе мило и хубаво под бялата забрадка, чиито краища бяха пуснати свободно. Тъжните и големи очи овлажняха и пригледаха плахо. Тя, като неопитно момиче, не знаеше какво да прави пред тоя човек, когото пазеше в душата и мислите си като мъртвец, в чието възкресение не вярваше. Тя приличаше на гугутка, която, скрита в гора, гледа през гъстата шума как под небето бавно се вие сокол. - Елке, Елке ма..., я каква си се възправила! Ела му речи добре дошъл де! - викна и шеговито Петровица, която в добри часове ставаше наистина добра. Елка, чиито боси крака се препънаха от срам, пирде като сянка и подаде ръка на Павел, без да може да продума. Павел и пое ръката тежко, сухо и я погледна със студено лъбопитство. Елка отстъпи настрана, смутена още повече, иобърна лицето си да скрие сълзите си. - Много сте подранили - рече Павел на снахите си, които стояха пред него и го запитваха това-онова. Елка гледаше мъжа си отстрани се с тоя поглед на подплашена гугутка, учудено, изпод вежди и не върваше. Струваше и се, че това е сън, който я е лъгал толкова често. Дядо Йордан държеше оглавника в отпуснатите си ръце и не можеше да се нагледа на своя син. И добрината на снахите му, и тяхната радост, която в тая минута той не намираше престорена, топяха сърцето му и той забравяше в душата си обидното минало, прощаваше всичко и мислеше Ще се оправят работите. Злото не е трайно, доброто е господар на човешкото сърце. - Е, ти прощавай, братче Павле, ние да вървим, че денят напредва - рече Петровица, - пратили сме жътварки на нивата, трябва да се бърза. Петър и Божан отидоха на горната нива да връзват ръкойки. Вие с тате се гощавайте тук, каквото бог дал, ние довечера ще се върнем по-раничко. - Гледайте си работата, како! - рече Павел. - Невесто, добре е Елка да остане в къщи - обърна се старецът към Божаница. - Е, нека остане, ако иска. Каквото с нея, така и без нея, не и е много спорна работата - рече със злост Божаница и като се засмя престорено, настави сопнато - Хайде, хайде, че закъсняхме! И двете етърви, като се успоредиха, обърнаха се назад, метнаха към Елка поглед, пълен с подигравка и завист, и тръгнаха. Елка остана смутена, повайка поглед към Павел и към баща си, но те и не казаха нищо и тя тръгна след етървите си мълчешком, с наведена глава, и забърза. Краищата на бялата и пребрадка се развяха назад като крилата на гълъб. Старецът изненадан от внезапната злост на двете си снахи, седна на прага наскърбен и мълчаливо почна да поправя скъсания оглавник. Павел проследи с поглед Елка, която се затули в уличката зад реката, стана и като разкърши плещите си, метна очи към полето. Оттук се виждаше голяма част от селото, тая част, дето течеше селската рекичка, дето Павел толкова обичаше да играе, когато бе малък, и дето посрещаше Елка, когато бе ерген. Сега селото бе безлюдно и тихо. Само сънни детски гласове и тропот от кола идеха отнякъде. Широкият песъчлив път,който дели селото, разгадените и боклукчиви дворища, червените керемидени покриви, високите върби и орешаци край реката, всичко току-що събудено от новия ден, изглеждаше прясно, радостно, спокойно и доволно от хубавото утро. Зад селото се ширеше надалече узрялото поле, позлатено от слънцето, украсено с тъмни кичести круши и сливаци, зелени храсталаци, тревисти синури, пълно с работници и жътварки. През полето се виеше път.Павел видя снахите си и жена си кака излязоха от селото и тръгнаха по тоя път. Петровица и Божаница вървяха напред заедно. Далечно след тях вървеше Елка самичка, с наведена глава. Сърпът блестеше в ръцете й и краищата на пребрадката и още трептяха като крилца. Павел я гледа дълго, дълго, докато тя изчезна зад нивите- Гледаше я той и не чувствуваше нищо, ни жалост, ни мъка, ни любов, ни радост, гледаше я като нещо чуждо, далечно, неинтересно и си мислеше равнодушноКак ли живее тая жена Зад полето спокойно се синееха далечно разхвърлени планински върхове и заграждаха хоризонта. Над тях се пушеше малко памучно облаче и блестеше на слънцето като сребърно. Павел гледаше тая широка картина. Пред нея душата му се разтваряше лист по лист, като книга, и той неволно четеше далечни, неясни и мили спомени, които го натъжиха. Стария Герак видя как снахите му обидно погледнаха Елка и как тя, усамотена и разплакана, тръгна след тях. Неи навярно се искаше да остане, но тя, хулена и тъпкана толкова години, не можеше да надделее над себе си. Очите и сърцето на Павел не я повекаха, не я задържаха. Думите на стария останаха нечути. Той заплака. И наведен над работата си, той не смееше да погледне сина си, за да не издаде сълзите си, не смееше да проговори, за да не проридае. Така е тръгнало и така ще върви - нареждаше в ума си той, - няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя. Бащата и синът дълго мълчаха. Бащата не можеше да говори, задавен от плач, синът, паднал в скука, отегчен, не знаеше какво да запита. Най-после измъчената душа на стареца не удържа, избухна в еднодълбоко ридание. Той захвърли оглавника и като вдигна треперящи ръце към сина си, който стоеше пред него, заговори, задавен от сълзи - Синко, видиш ли как я уриват И няма кой да се застъпи за нея. Ти се пропъде, мене не слушат вече, а тя все мълчи и мълчи. Грях берем с нея, синко, и тя е човек. Нашата къща и почерни младостта. Тия думи на стареца не трогнаха Павел. Напротив от тях той почувствува в душата си нещо пепеливо блудкаво, като че някой плю в нея. И обхвана го едно лугаво и тъпо разкаяние, че се върнал тук. - Е, мразят я.... Какво им пречи да я мразят - отговори сухо той, без желание за продължи тоя разговор. - Не пречи им нищо, синко, какво ще им пречи - заговори уталожен старецът. - И тя работи като всички... Ама я гонят, нямат бога, нямaт смирение в душата си. Всякой него си гледа, а за другите не иска и да знае. Всеки зинал като ламя и прибира, мъкни, крие, като че ще векува на земята. Имот, колкото искаш. Има за всички и още за толкова, и пак за врабчите трохици се карат. Захаринчо - дете-шикалка, незлобно, мило, обича ги, а с капка вода биха го удавили. Не може вече да се живее в къщи. И братята ти и снахите ти, всички са викнали да се разделим, та да се разделим. Всеки своето да си поеме, всеки своето да си знае. А що им пречи да да си живеят братски, да си помагат, да се обичат. Пречи им завистта, своещината, лошото сърце, пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите им бакалница и търгува с доброто и злото. Думите на стареца се задушиха от вълнение. Той подпря глава на ръце и млъкна. - Гледай си работата тате. Всяка болест си има цера - рече сухо и безчуствено Павел, комуто дотегнаха бащините думи, и почна да се разхожда нервно назад-напред, като теглеше дългите си сърповидни мустаци и гледаше разсеяно по четирите страни на селото. Душата на стареца не намери ни съчувствие, ни утеха от сина си, пред когото изля набраните с години мъки, и отново се усети самотна, обидена изоставена. Дядо Йордан втренчи поглед надолу към селото, дето между четири високи стройни тополи се издигаше синята селска черква с червен керемиден покрив, високо над който блестеше като звезда кръстът, и дълго и неподвижно гледа нататък. После отново наведе глава над скъсания оглавник и не можеше да се види плаче ли, мисли ли. Пета глава Пристигането на Павел беше неочаквано, но то не промени работите и не зарадва никого. Обидената, изгоряла като безводна градина душа на Елка остана неудовлетворена. Сега тя страдаше и по-дълбоко, защото бе унизена от тоя, когото обичаше и когото мислеше и чакаше денонощно. Павел я не помилва и не приласка. Първата вечер, когато влезе в стаята при него, тя пристъпи прага с трепета на млада невеста, която отива първи път при своя избраник.Тя бе жадна за прегръдки, изтомена от вечното желание за взаимност, за ласки, които лекуват мъката на самотността. Тя, задъхана, смутена, страхлива, припадна на леглото до него като ранен войник, който с мъка се е привлякъл в горещините до живителното изворче. Но Павел спеше или се преструваше на заспал. От него идеше оттласкваща студенина като от мъртвец. Тя надвеси своето бледо лице над неговото, хвана отпуснатата му ръка и я стисна с всичката сила на любовните желания. Павел отвори очи и я погледна студено, недружелюбно, като че искаше да и каже махни се оттук! Тя разбра. От удареното й сърце протече кръв, но тя държеше до гърдите си своето мечтано щастие, своите блянове, своите надежди, своето едничко свето упование и не искаше да го изпусне, а искаше да го вземе, да го завладее, да го има. Тя го прегърна близко, сладко, обви го с малките си ръце, покри го с тялото си, потопи го в гърдите си и впи устата си в устата му. Но Павел бързо я оттласна със силните си ръце и каза с неприятен глас - Остави ме, какво си се разглезила! Елка усети всичката острорезна студенина на тоя глас, всичкото равнодушие на тоя човек. Тя се дръпна мълчаливо, угаси свещта и легна до Захаринчо, който спокойно и сладко си спеше в ъгъла под иконостаса. Тя се усети съвсем изоставена, хвърлена, непожалена от никого, в една пропаст, дето се не чува ничия топла дума, дето не свети ничий сърдечен поглед. Само това мъничко създание, чието невинно сладко дихание покриваше нежно лицето й, само то беше близко, нейно, родно. Тя го прегърна като спасение и цяла нощ плака при него. Павел бе студен и към детето си. Няколко пъти той го взема на коленете си, говори му, но то го гледаше като чужд и не привикна към него. Тоя странен мустакат човек, когото то виждаше за пръв път, беше интересен, и сабята му, и копчетата му, и златните ширити на ръкавите му привличаха детското любопитство, но думите му не бяха родителски и не го привързаха. Божаница и Петровица виждаха, че Елка страда, подозираха причината за нейната тъга и замисленост и тайно злорадствуваха. Те се отнасяха към нея с едно убийствено съжаление, което тя усещаше на всяка стъпка. Те не я караха на работа, сутрин не я викаха с тях, като тръгваха на жътва. Говореха й с предпазлив, мек и хитър глас, като на болник, обречен на смърт, и я огорчаваха повече. Само Йовка със своята изострена чувствителност усещаше колко се нуждае стрина й Елка от близост и утеха. Тя беше постоянно около нея, помагаше й в домашните работи и бавеше Захаринчо, когато той своеволничеше и пречеше на майка си. Братята също посрещнаха хладно Павел, особено Божан, който знаеше слабостта на баща си към него. Това дохождане на Павел му се виждаше подозрително. Защо си идеше той сега в това работно време и така ненадейно, след като не беше се обадил цели години И той почна да мисли по-често за скритото богатство на баща си и да следи двамата, когато си говорят случайно насаме. Петър не знаеше да подозира. Ненавистта против Павел, която непрестанно се засилваше в къщи, не бе хванала корен в неговото широко и открито сърце. Той посрещна брата си с добродушна усмивка и дълго го разпитва за живота му. В близката света неделя той излезе с него по кръчмите, да се видят с хората, поръча вино и го черпи с видима радост, че са били живи и здрави пак да се срещнат. - Ти, Пальо - говореше той, като пийна повече, - зарежи тая глупава служба, стига си скитал по градовете, ами се прибери тук, да си живеем, както господ дал. Три аршина мустаци си пуснал и пак не ти иде на ума, че тая пуста служба не е за теб. Да сме някои сиромаси, да нямаме нищо, върви - пилей се, ами ние, какво Не сме ли първи по имот в селото Не скитай като слуга, ами ела да бъдеш господар тука. Да излезеш хей тъй на полето, па да свалиш шапка като в черква, да погледнеш и да кажеш хей така с ръка те това хиий е мое! Па и парици има баща ни, Пальо. Нека ги крие да ги не гори слънцето, те пак са си наши. Петър говореше прав, с чаша в ръка и правеше широки кръгове с нея като оратор, който трисилно е господар на своята безсмъртна мисъл. Хората в кръчмата слушаха и се усмихваха недоверчиво. Някой каза с насмешка - Божан, Божан да е жив, той ще хване златния дявол за опашката. - Божан ми е брат... Нека се възползува, ако умее. Отвореният капан лисици лови, не затвореният... Освен от виното, което пиеше чаша след чаша, Петър се опиваше и от собствените си думи, които той хвъргаше пред хората като артист, ясни, цъфнали като гол ем и цветя. Павел се въздържаше и от думи, и от пиене. При всяка нова чаша, която Петър му въвираше пълна под носа, той казваше -Стига, брате, не ми е добре и не искам повече. Но Петър не го оставяше - Пий бе, Пальо! Жаба на сухо кряка ли бе... Видели сме се веднаж в толкова години, дай барем да се напием! И Павел не можеше да откаже. Те се върнаха вечерта късно и пияни. Домашните бяха вечеряли и легнали да преспят краткия летен сън, за да станат рано пред зори за жътва. Елка не бе легнала. Тя ги чакаше да им сложи вечерята. Сутринта тя бе ходила в черква и бе облечена празнично. Тя зашета и се засуети из къщи. Леките и шарени чехли, обути върху зелени чорапи, хлопаха тихо из утихналата къща. Мъничко щурче усърдно църкаше нейде. Сянката й бягаше бързо по стените, осветени от кроткий огън на огнището. Тя редеше софрата, навеждаше се, изправяше се, отиваше някъде и пак се връщаше. Павел я следеше с очи, възбуден от виното, и трепетът на нейните млади форми, които той усещаше през ризата й, го съблазняваше. Но това не бяха светите желания на любовта, а намеренията на един развратен човек. Подир вечеря, когато влязоха в стаята да си ленат, той посегна към нея и поиска да я прегърне. Но тя го отстрани тихо, с опрощаеща усмивка, скръбна и загубена - Какво искаш от една жена, която не обичаш! Той се засмя и посегна втори път. Усмивката му беше грозна и цинична. Елка се отдръпна настрана, погнусена от това грубо отнасяне с нея. Но той беше силен и едър. Той я събра на топка в обятията си и я целуваше с влажните си пиянски уста и бръщолевеше мръсни думи, които тя никога не бе чула, които я унижаваха и задушаваха от срам.Тя плачеше и се молеше, тя се блъскаше като уловена риба, тя мислеше, че не е в обятията на своя мъж, а в ноктите на някой гнъсен кошмар, и се чувствуваше осквернена и обезчестена. Но той душеше риданията й в мощните си прегръдки, наслаждавайки се безумно на своето победоносно насилие. Шеста глава Защо беше дошъл Павел Той имаше само петнадесетдневен отпуск. Не изглешдаше, че тук го е довело желанието да види родното си гнездо, близките си, жена си и детето си. Той скучаеше страшно и не знаеше как да прекара времето си. Дните му се виждаха безкрайно дълги. В къщи го не свърташе, домашните разправии го ядосваха и той не можеше да ги търпи. Денем всички отиваха на работа и селото запустяваше. Само бабички, недъгави и стари, дремеха в дрипите си по пътните сенки или се мяркаха като влечуги към чешмата. Даже децата и кучетата се отмъкваха по нивите. Над селото трептеше нетърпима душна мараня. Павел седеше на сундурмата пред къщи, вял, тежък, гледаше лениво полето, дето светеше узрялата жътва, шибаше се с една тънка върбова пръчица по ботушите си и се клатеше на стола дълго, неспирно, като дервишин. После той слизаше бавно по стълбите, разхождаше се малко из двора, поглеждаше слънцето, да види кое време е, зяпаше с равнодушно любопитство върха на големия бор, пълен с врабчета, излизаше на пътя, поглаждаше още един път слънцето и тръгваше лениво по кръчмите да дири живи хора. Там намираше някой пътник или селянин, откраднал се от нивата да пие чаша ракия или да купи тютюн. Понякога привечер, когато денят се поразхладяваше, Павел излизаше на разходка по полето и отиваше на нивата при жътварите. Там бяха баща му, братята му, жена му и снахите му с всичките дечурлига. Там беше и болничавата Йовка. Тя не работеше нищо, а седеше под сянката на някое дърво, плетеше полилеи от класове и бавеше децата. - Помози бог! - казваше Павел, като заставаше малко разкрачено в стърнището, огъваше тънката пръчица, която всякога носеше, и се шляпаше по дланта на ръката си. Десетина момичета загорки, които им жънеха, му отговаряха живо и високо. Петър също му отговаряше от сърце и се спираше да си направи цигара. Ризата му беше мокра от пот. По прашното му лице течеха малки черни поточета. Той снемаше сламената си шапка, избрисваше лицето си, поправяше шарената си риза, да му влезе хлад, и почваше жадно и шумно да пуши, като поемаше навътре края на устата си. - Ех, че жега бре, плаче нивата, плаче. Рони се онова ми ти жито като сълзи - казваше той и си въртеше погледа по цялата околност, пълна с жътвари, които ту изправяха, ту забиваха ниско глави, сякаш правеха някакви обредни поклони пред лицето на благословената майка земя. Снахите на Павел жънеха редом със загорките. Елка също. Но тя беше малко поотдалечена, самичка, като че ли изгонена от пъстрия ред, и не вземаше участие ни в разговора, ни в смеха на момите, който избухваше от време на време висок, силен, еклив и отведнаж млъкваше, сякаш пламваше и изгаряше в маранята. Когато идеше Павел, дъхът й се спираше, сърцето й силно и бързо биеше и неи й се струваше, че то ще изскочи из нагръдките й и ще пръпне из нивата като яребичка. Пред очите й се посипваха ситни искри като звезди и замрежваха погледа й. Тя се изправяше да си почине и поеме дъх, но не поглеждаше мъжа си. Тя усещаше очите на всички устремени към нея и в тоя момент би била радостна, ако се отвореше земята под краката й и я погълнеше. Две малки момлячета и една стара жена събираха ръкойките, а Божан и Петър връзваха снопите с въжета, които правеше бързо дядо Йордан, като изтръгваше най-дългите сламки от всеки вързан сноп. Божан сега бе в стихията си.Съблечен по риза, с голяма като паралия сламена шапка на главата си, той се хвъргаше да връзва снопите като върху скъпоценна плячка. Той работеше бързо, неуморно, като че се състезаваше. Той повдигаше всеки вързан сноп, както скъперникът повдига торба със злато, и после ги редеше на кръстци със свещенодействие, като че градеше жертвеници. Павел сядаше на сянка при Йовка. Той сваляше фуражка и се облягаше подпрян на лакът. При това движение лицето му се мръщеше болезнено, като че бе засегната някоя рана на тялото му, и очите му се свиваха от досада и от златния блясък на полето. Йовка му се радваше с детско чистосърдечие и го питаше наивно - Чичо, дето си ти, жените госпожи ли са, или селянки - Госпожи - отговаряше неохотно Павел. - И се с чадъри ходят, нали - Разбира се. - Пък ние тук се печем на слънцето. Павел мълчеше. - Ами наистина ли има хора, които ядат жаби - Швабите и талянците ги ядат. - Тю - казваше Йовка и се мръщеше погнусено. Малките, които слушаха с любопитство и с ококорени очи отстрана, се разбягваха с вик, като че между тях падаше жаба, и плюеха. Павел нямаше желание да говори.Той не бе някогашният весел, жизнерадостен и приказлив Павел. Понеже децата продължаваха да го запитват, той ставаше, повайкваше се празно и се отдалечаваше разсеяно и сънно през стърнищата към ливадите, които бяха покосени и безлюдни. Той не вървеше ни по пътищата, ни по пътечките, а се край синорите, иззад храсталаците и не му се искаше да среща хора. Ако някой познат или връстник го запиташе как е, добре ли е, кога е дошъл - нему се струваше, че тия въпроси са хитри изследвания, и той отговаряше виновно, пънеше се и не гледаше събеседника си в очите. Веднъж Павел, като обиколи жътварите и се повайка около тях, отби се в съседната долина и седна на сянка до студеното кладенче, което извираше изпод старите корени на три дъба братя. Там беше тихо, спокойно, сънно и прохладно. Павел дълго лежа по гърба си, затъпен, без никаква мисъл в главата си. Наоколо неуморно и еднообразно свиреха дръгачи. Павел ги слушаше и му се струваше, че той цял се разплесква на тънки металически кръгове, каквито се образуват в тиха вода от хвърлянето на камък, и че наоколо по края на тия кръгове са накацали всички горски щурци и ги дърпат равномерно бързо, разширяват ги, умножават ги и те се въртят и звънтят, звънтят. В близките храсти се изшумоля. Павел повдигна глава. При кладенеца спря баща му и свали шапка. Беше привечер. Грамадните сенки на дъбовете бяха прехвърлили дола и лежаха на срещните стърнища. Една гургулица наблиза усърдно и нежно зовеше другаря си. - Ти тук ли си - каза дядо Йордан с бащинска ласка на сина си. - Аз мислех, че си отишъл вече в село. - Не ми се оставаше хубавото място - каза Павел, - пък трябва и да съм позадрямал малко. - Ти не изглеждаш добре. Болен ли си, какъв си - А.... нищо... Павел смънка и започна да върти пръстена на пръстите си. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 0.54 Mb. Сподели с приятели:
|