Най-заможният човек в селото беше дядо Йордан Геракът. Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му
Изтегляне 0.54 Mb.
|
| Изглеждаше смутен.
- Дойде си, пък не си весел и страниш, като че сме ти чужди. Геракът каза това нехайно и шеговито, но в гласа му звучеше болка. Той седна на поляната редом със сина си. Откак беше се върнал, Павел за пръв път остана така насеме с баща си. - Е, как живееш там, Павле, защо не се прибереш вече да поемеш работа Ето, аз остарях. Скоро ще ида при майка ти... Ти по чужбина. На служба... Каква е тая служба, не знам. Защо ти беше Слънцето клонеше да зайде. Вечерта падаше полекичка. И сенките, и светлината, и въздухът бяха станали меки. Бодливите стърнища, полето, покосените ливади, реките, нивята, цялата земя се беше някак разнежила, като че ли невидима божествена милувка бе минала по нея. Така мека и така нежна беше и душата на стария Герак. - И какво добро намери по тоя път Нищо. Нито пари спечели, нито нещо за полза в живота си намери. Далеч от нас, кой знае как живееш по градищата Отмиляло ти е всичко от сърцето, отчужди се от земята, дето те е родила и откърмила. Я погледни! Тия ниви и ливади, които виждаш насреща, се са наши. За вас съм ги печелил и на вас съм мислил да ги оставя. Земя хубава, плодородна, мека като душа - едно да посееш, сто се ражда. Е... Но твоите ръце вече се срамуват от ралото! Геракът говореше меко и укорите му бяха нежни, топли и гальовни. Зад думите му се криеше страшно и скришно желание да бъдат те послушани. Павел не отговори.Той не погледна баща си в очите, а наведен, късаше бързо и нервно тревата под себе си. - Е, не мислиш ли вече да се прибереш - попита баща му след дълго мълчание. - Не! - отговори твърдо Павел. - Моите намерения са други. - Какви - Искам да заловя търговия в града. - Това е много по-умно, отколкото да киснеш на тая нищо и никаква служба. Само че търговия без капитал не може. - Аз за това съм и дошъл - каза Павел оживено.- Ти ще ми помогнеш, татко. Искам да отворя магазин, нещо като бакалница, ама по-голяма. - Късно си дошъл, сине - каза старецът с въздишка и заклати безнадеждно глава. - Баща ти вече няма пари. Павел пребледня. Полазиха го тръпки като мравки. Баща му не забеляза това. Той бе изненадан и обиден от предложението на сина си. Той гледаше замислен в земята и клатеше глава леко и продължително, като че там заравяше тежките думи, които бе казал. - Ти сам виждаш, татко, че службата дотегна и на мене. Тя ме развали, аз съзнавам самичък. Сгреших много и пред вас, и пред себе си. Сега искам да поправя грешката и всичката надежда ми е в тебе. Мислех - той ми е баща, ще ми помогне, а ти ми казваш друго. На стареца му стана жално. - Колко пари ще ти трябват - попита той. - Пет хиляди лева... - Пет хиляди лева! - удиви се Геракът. - Че ти знаеш ли какво нещо са пет хиляди лева Старецът се обиди. Той всякога и пред всички открай време криеше, че има пари. Сега нему се стори, че син му го изобличава, като иска такава голяма сума. - Пет хиляди лева! Пет хиляди лева! - повтаряше той. - Вие мене за милионер ли ме смятате Мога ли да имам аз пет хиляди лева! Че от какво съм ги спечелил - Ако ти сам ги нямаш, ще ипотекираш част от имота и ще ги земеш от Земеделската банка. Само ти можеш да ми помогнеш, татко! - Какво! - пресече го баща му и стана. - Ами какво ще кажат братята ти! Ще допуснат ли те да сторя това Ти не мислиш какво приказваш бе, синко! - Ако може - каза твърдо Павел и също стана, - ако не може, аз ще се запилея пак в полка и така ще си окапя в службата. Добра стъпка без твоя помощ немога да направя. Бащата и синът несъзнателно тръгнаха, минаха дола и поеха през стърнищата за село. Половината от голямото огнено слънце бе паднало зад планинските върхове. Двамата вървяха успоредно, един до друг, и мълчаха. Павел наблюдаваше как баща му, без да погледне настрана, дръпна края на мустака си и го гризе нервно. Към село от всички страни се връщаха жътвари, уморени и съсипани от труд и пек. Мъжете вървяха напред с широки крачки, а далече след тях се тътреха жените с изгорени и погроднели лица, задянати с разни товари или с малки деца. Момичетата се опитаха някъде да запеят, но се изсмяха високо и млъкнаха. Полето заспиваше, непожънати ниви, прохладени от вечерта, изправиха класовете си към небето и сякаш дишаха успокоени. Закъснели гълъби, два по два, бързо отлитаха към гората, наситени и благодарни. Павел и баща му навлязоха в село. Старецът веднага се спря. - Павле, ти тая работа обмислил ли си добре - Ако не съм я обмислил, няма и да ти говоря. - Хубаво! Тия пари аз ще ти дам, но ми дай дума, че няма да кажеш никому. Нито на братята си. - Ще мълча! В това време ги настигна Божан на кон. Той ги погледна подозрително, спря коня, поздрави ги и каза като че ли сърдито - Къде сте толкова закъснели - Заприказвахме се при кладенеца... Божан изсумтя неприязнено, бутна коня и ги задмина. Седма глава Валеше дъжд. От два дена не можеше да се работи. Полето си почиваше мокро, овлажнелите стърнища бяха изгубили златистия си цвят и бяха потъмнели. Пътищата бяха кални и хората се събираха по кръчмите като мухи, пиеха и приказваха за лошото време, за запарени снопи и гниещи невързани ръкойки. Божан лежеше в стаята си и не излизаше. Той се оплакваше от настинка. Жена му месеше хляб. Петровица переше под сайванта, а Елка шеташе из къщи. От мрачното време тяхната злост беше изострена, те бяха се карали за нещо и не си приказваха. Йовка седеше на сундурмата с глава подпряна на преградката, гледаше как ситно и полека вали и летеше с крилата на мечтите си в своето тайнствено, добро, неземно царство. Около нея се трупаха децата и играеха със ситни бели камъчета, събирани покрай реката. На сушина под стряхата Петър поправяше някакво си колело. Той беше гологлав и залисан цял в работата си. Павел седеше на стълбата и препрочиташе десети път писмото, което току-що бе получил. То бе подписано от някоя си Любица, почваше с нежности, написани на развален език, и свършваше със закана Да не мислиш ти, свиньо бугарска, че ко доджеш без паре, я чу тебе да узму... Колкото пъти стигаше до тия последни редове. Павел стискаше зъби и ченетата му отстрани шаваха. При все това той изглеждаше доволен и не се насищаше да чете. Отведнаж из малката врата на на тяхната затворена кръчма излезе баща им и се спря с един страшен вик - Е... сега... свършихте и това! Свършихте и това, а Лицето му беше тъмнобледо и страшно, очите му бяха широко отворени и косата чорлава. Той почна да се бие по главата и гърдите, като разтваряше широко и отчаяно ръце. - Проклет да е! Проклета да е душата му! Той стенеше нечовешки, искаше да крещи и не можеше, защото го душеше някаква тъмна, непреодолима сила. Йовка, стресната в своите мечти, като видя дяда си, че се бие и стене, нададе ужасен вик и избяга. Павел и Петър претърчаха през двора и уловиха баща си от страни. - Назад, назад! - изкряска им той и се помъчи да се освободи. - Вие не сте мои деца! Да оберете баща си! Проклети да сте, проклети да сте! Павел и Петър се погледнаха в очите. Те разбраха отчаянието на баща си и застанаха поразени, без да знаят какво да му кажат. Старецът увесна на ръцете им и се сгромоляса на прага като камък, изпаднал от някой стар зид. - Обраха ме, обраха ме! - застена пак той, като хвана главата си с ръце. В това време при стареца се притекоха Петровица, Божаница и Елка. Те се пазплакаха. Около полите им се усукваха децата и също почнаха да плачат. Малкият Захаринчо и болната Йовка прегърнаха коленете на дяда си и се разридаха сърцераздирателно. Те не знаеха какво бе станало, но страданието на дяда им бе ги поразило. Дойде и Божан. - Какво има, какво има - запита той плахо. - Някой обрал тато - отговори през плач жена му. - Знае се кой го е обрал! - намекна Божан, блед и треперещ. - Кой - викнаха изведнаж Павел и Петър. Старецът се изправи бързо. Той бе събрал силите си, но трепереше. - Слушайте, хей! Това е ваша работа - обърна се той към синовете си. - Да ми върнете парите! В черкова ще ви прокълна. Петстотин жълтици сте ми взели. Да ми ги върнете. Кой ги е взел - да ги върне, ще му простя. Инак в черкова ще го прокълна, в литургията... - Кой ги е взел, да ги върне - рече Божан и погледна към Павел с каиновска неприязън. - Аз ли Мен ли обвиняваш! - изкрещя Павел гневно и обиден, цял треперещ, вдигна ръка срещу Божан. Елка се спусна с писък и прегърна мъжа си. - Павле, Павле, недей! Моля ти се! Той бишна жена си настрана. Петър се изпречи между двамата. - Ти нема за добро си дошъл - викаше Божан - И ръка ще вдигаш, а! Разбойник, хайдутин! - Божане - обърна се към него Петър, - не Павел, а ти, ти хитра лисица. Откога дебнеш. Мислиш, че ние не виждаме! Петър вдигна ръка и сложи тежък удар по главата на Божан. Жените писнаха и процепиха селото. За миг от всички страни се стекоха селяни. Любопитни глави почнаха да надзъртат иззад оградата. Павел и Петър свалиха брата си Божан на калната земя и сипеха върху му тежки удари. Около тях пищяха жените и децата. Елка плачеше безпомощно около Йовка, която бе припаднала. А дядо Йордан, когото подкрепяха няколко души, селяни, се теглеше из ръцете им и викаше - Избийте се, кучета! Избийте се! По-добре да не сте се пръкнали! По улиците тичаха разтревожени хора и се питаха - Какво има Какви са тия писъци - Гераците се изтрепаха един други! - Обрали старика! - Това е Божанова работа. Павел и Петър не умеят. Някои се смееха високо. Пристигна кметът и полякът с тежка кримка, закачена на рамото му, с небръснато четинесто лице. Те отведоха Герака в кръчмата му и почнаха да го разпитват. Отстрана стоеше дядо Матей Маргалакът и по бялата му брада течеха сълзи. В кръчмата беше тъмно и непроветрено. По тавана висяха големи паяжини, натежали от прах. Геракът заведе кмета при леглото си, дръпна шареното чердже пред него и повдигна една от плочите, с които бе постлан целият под. Под нея се отвори малка дупка, колкото с ръка да бръкнеш, добре измазана, дълбока и празна. - Ето - каза Геракът с отчаяние. - Тука си държах всичкото богатство - петстотин жълтици. Една по една бях ти спестявал четирисет години време. Сега... Проклети да са! - Кой, мислиш ти, дядо Йордане, е посегнал - попита кметът. - Кой Знам ли кой Трябва Божан да е. Господ да го убие! Той често се въртеше тъдява. От вчера се преструваше на болен. Искам да го претърсим. Кметът, полякът и дядо Йордан повикаха Павел и Петър и отидоха да претърсят стаите, дето живееше Божан. Те разхвърлиха всичко, счупиха два сандъка, отваряха долапи, качваха се на тавана, но нищо не намериха. Божан седеше под сайванта върху процепа на една колесарска с превързана кървава глава и мълчеше. Около него седеше жена му с разплакано дете на ръце и кълнеше. Очите й бяха червени от плач, лицето й - изкривено и грозно. Косматите брадавици по него го правеха още по-грозно. Гласът й дрезгав и плачлив, се чуваше по цялото село - Що дирите в къщата ми, чумата да ви подири! Ние хайдути ли сме! Като си имал пари, да си ги вардил! Оня със сабята нема за добро е дошъл! Хората, които се бяха струпали на портата, се подсмихваха на думите й. Всички бяха убедени, че Божан е обрал баща си. Като го гледаха с увиснала, превързана глава под сайванта, казваха - Каква лисица е той! Преструва се на светец. Кметът и Геракът отидоха в общината и дълго се говориха насаме. След това дядо Йордан се върна в къщи с наведена глава. Хората се отстраняваха от пътя му и го гледаха съжалително. Той не се обърна настрана. Селяните полека-лека се разотидоха по домовете си. Само куп деца , плахи и любопитни, останаха да надничат около портата на Гераците. Петър и Павел отидоха в кръчмата. Те бяха съкрушени и печални, като че току-що бяха се върнали от погребение. Петър стискаше ръце в джобовете си и говореше на селяните, които бяха го заобиколили със съчувствуващо любопитство - Не ми е за парите, ами за стареца ми е мъчно. Съсипан е човекът. Пък и той... В сегашните времена пари в земята държат ли се - Вампирясуват се - обади се с насмешка един пияница. - Аз моите защо ги не държа в земята - каза дребният Ило Търсиопашката, който минаваше за най-големия сиромах в селото. Той беше толкова дрипав, че даже ушите му приличаха на кръпки. Всички се изсмяха на думите му. Той сам се ухили и отиде настрана, като продължи духовитостите си. Павел беше се подпрял до тезгяха и водеше дълъг и таинствен разговор с кмета. Зад тях се стъписваха разни сиромаси, чешеха се, побутваха се и се стараеха да дочуят нещо. Вечерта дъждът престана. Облаците се разкъсаха на големи парцали и през тях надникна луната - чиста, хубава, светла, като че ли излязла от баня. Скоро всичко се потаи и помири. Само дълго през нощта се чуваха бръщолевенията на пияния Ило Търсиопашката, който викаше от къщата си - Селяне, обраха ме! Откраднаха ми парите! Той се изсмиваше високо, с глас зловещ и ехиден, който измъчваше нощната тишина като вика на кукумявка. Осма глава Павел не дочака края на отпуската си, а замина. Животът в родната му къща беше непоносим за него. Той се прости с баща си, който лежеше в тъмната кръчма и пъшкаше като ранен. - Прощавай, татко, и не се грижи много - каза Павел с просълзени очи - Ние няма да те оставим. Аз ще си дам оставката и ще се върна пак. Старецът заклати недоверчиво глава и не отговори нищо. Той се завърна към стената и пак застена. Петър, Петровица и децата изпратиха Павел до портата. Елка със Захаринчо вървяха последни. Когато Павел си взе сбогом и тръгна, тя заплака и сълзи обидно потекоха по страните й. - Де, не плачи де, не плачи - каза сухо Павел с видима неприятност. Той щипна по бузата детето си, качи се на коня, каза още един път сбогом и замина. След него се заклатушка на слабите си крака дядо Маргалак Той тръгна пеш за гарата да върне коня. В къщата на Гераците стана непоносимо и тежко. Като че не парите на стареца, а честта на целия дом беше открадната. Божан беше дал Петър и Павел в съд за побой. Той не бе ранен тежко, но лежеше още и се преструваше на смазан. Петър сам наглеждаше цялата работа. Старецът по цял ден стоеше в кръчмата си и никъде не излизаше. Вече нищо не го интересуваше. Той или лежеше със стенание на леглото си, или мълчаливо се разхождаше назад-напред из стаята, дълбоко замислен и помрачен ог нещастие. И в тая мъничка пустиня шумът от неговите бавни, тежки и отмерени стъпки се носеше тайнствено и глухо. Нему се струваше, че някой дебнешком върви след него, и той се обръщаше плахо и бързо. Той не говореше с никого иза нищо. Вечер и на обед Елка идеше при него и му носеше храна като на затворник.Тя го състрадаваше дълбоко и често пъти искаше да го заговори, но той мълчеше. Веднаж тя изпрати при него Захаринчо. Понеже детето не можеше да отвори вратата да влезе, то почна да вика - Дядо, отвори ми, дядо! Старецът пусна внучето при себе си, взема го на ръце и дълго го милва с овлажнели очи. Геракът колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Божан е турил ръка на парите му. Но той знаеше коравото сърце на сина си и не вярваше, че ще му ги върне. Той реши да прокълне крадеца в черква, но когато поиска да каже това на попа, бащиното сърце се сви от болка и той скри мисълта си. Животът в къщи беше непоносим. Подозрението и престъплението не можеха да живеят под един покрив Вражда и обида пълнеха дома и тежаха на душите. Божаница и Петровица, които къщната работа туряше в близост, се гледаха като изконни врази. Те не позволяваха вече на децата си да се събират и играят заедно. Между тях се мяркаше Елка като далечна сянка, като странно безтелесно видение и мълчеше. Тя страдаше скрито и дълбоко. Вечер, когато всички заспиваха, тя отиваше в стаята на Йовка. Болната седеше на постелята си слаба, бледа, сякаш че хрупкото и тяло не беше в дрехите й. В стаята цареше тайнствен полумрак, беше тихо и чисто. До леглото на болната стоеше една зелена стомна. Нямаше нищо друго. В иконостаса мигаше кандило и тантелената сянка от отворената резбарска вратичка пред иконата покриваше почти половина стаята и трепкаше неспирно. През отворения прозорец се виждаше осветеният от месеца двор. Там всички предмети заедно с техните неподвижни сенки изглеждаха заспали. Виждаше се разтворената кола и стърчащият на ритлите остен, стълбата, възправена въз стряхата на сайванта, веячката, стожерът, големият бор, под който лежеше и сладко преживяше биволицата. Елка сядаше тихо до болната, милваше нежно бледото и лице и казваше - Днес изглеждаш по-добре, сестрице. Йовка се усмихваше като пред някое свето видениеи погледът и оставаше неподвижен срещу мътния прозорец. - Днес мама пак ти се кара! - казваше виновно тя. - Е, нищо, нищо, аз не й се сърдя - отговаряше Елка. - Какво приказват, стрино Наистина ли татко е взел парите на дядо - питаше Йовка и поглеждаше плахо настрани. Душата и се пълнеше с непонятен страх. - Дрънкат си хората. Нямат грях пред бога. Двете дълго мълчаха, потънали всяка в своите самотни нерадостни мисли. После се прегръщаха и плачеха. Плачеха тихо, с горещи сълзи, облекчаващи и сладки. Старият Герак виждаше, че съвместният живот в къщи е невъзможен, и реши да раздели синовете си. След жътва той повика по-първите хора и най-напред разделиха снопите по равно на четири дяла един за Божан, друг за Петър, трети за Павел, а четвърти за него самия. Така той раздели и двора. За нивите и ливадите хвърлиха жребий. Къщата, която бе голяма и имаше от две страни стълби, той прегради надве - едната половина за Божан, другата за Петър. За себе си старият взема кръчмата с припадащия се към нея двор, при който присъедини и двора на Павел. Елка и Захаринчо той взема при себе си. Делбата бе справедлива. Тя не породи у никого недоволство. Божан още на другия ден отдели с плет своя двор, бързо направи харман и си хвана ратай. Той бе щастлив и доволен. Беше постигнал своите въжделения. Той цял ден ходеше гологлав из двора, измерваше, даваше заповеди и гълчеше високо на жена си и на децата си. Хората минаваха по пътя, спираха се, поглеждаха и казваха - Отсега нататък той ще царува - другите ще робуват! Божан вършееше и сипваше житото в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност. Той събираше класовете, закачени по плета, и зърната, паднали на земята. Гонеше с псувни врабците, които страхливо се застъпваха за своя мъничък дял. Той пъдеше с викове и попръжни калугерите и просяците, които идеха с благословия за шепа жито, сега, по харман, когато бог толкова изобилно го сипеше и дълго не можеше да се успокои, като че, бяха го нападнали разбойници. Вечер той седеше самичък в къщи и при светлината на огъня правеше нескончаеми сметки с голям дюлгерски молив и се озърташе да го не види някой. Божан не излизаше никъде и се боеше да похарчи пет пари за нещо. Той събираше яйцата по полозите и в празник киснеше в къщи като в засада и чакаше да чуе вика на Моше кокошара, за да му ги продаде. Той се пазареше дълго с него, караше се, сърдеше се и след като получеше парите, броеше ги с треперещи ръце три-четири пъти, да не би да са го излъгали. Неговото скъперничество стана пословично. Селяните почнаха да разправят всевъзможни истории. Ило Търсиопашката се кълнеше, че видял как Божан събрал няколко динени кори, хвърлени на пътя, и лакомо изял остатъка по тях, като ги изстъргал тънко с ножчето си. На Петър му беше мъчно. На своето ново собствено огнище той погледна без ищах. Неговото сърце се изпълни с безсилна завист към Божан. Едно време, когато мислеше, че ще падне и в неговата ръка нещо от приказните пари на баща му, на широката му душа не тежаха грижи и той беше спокоен. Но сега! Сега той имаше само земя, широка и корава земя, с която трябваше да се бори. Труд и нищо друго. Но неговото сърце беше леко, птичо сърце. То обичаше да живее тъй, само по себе си. Трудът го плашеше. Той гледаше тая обширна буренлива земя, облещена към небето за благодат, и мислите му се носеха над нея черни и нерадостни като орляк врани. Той почна да мечтае и да пие. Мечтите убиваха волята му за работа. Пиянството го угнетяваше. Жена му ходеше да го търси по кръчмите, тътреше го в къщи, сърдеше се и го кълнеше люто. Хората се подсмиваха и шегуваха над нейното нещастие, а тя се оправдаваше като виновна, махаше силно с ръце, като се обръщаше към всички и говореше високо - Не може така! Всичко на моите ръце оставил. Няма кой да ми помага. Децата са слаби, не ги бива за никаква работа. Девета глава Скоро след заминаването на Павел Елка се измени страшно. Тя отслабна съвършено. Лицето й увехна и доби жълт, болничав цвят. Около очите й се изписаха големи тъмнобакърени кръгове. Тя работеше цял ден, но в движенията й имаше усилие. Нейната хубава, пъргава снага гаснеше от немощ и когато ходеше, краката й се подкосяваха, тя се заваляше. като че току ще се сгромоляса да падне. Тя изгуби охота и не можеше да яде. Едвам преглъщаше два-три залъка и ставаше от трапезата. Това не беше вече Елка, а нейната странна блуждаеща сянка, която всеки ден се топеше и чезнеше. Изпърво тя се държеше и не се оплакваше никому. Когато хората й казваха, че е отслабнала, и я питаха какво й е, тя се мъчеше да се усмихне и отговаряше, че и няма нищо. Но на душата й падаше камък. Съжалението, с което я гледаха близките и чуждите, я съкрушаваше. Най-после силите я напуснаха съвършено. Тя едвам можеше да донесе пълни менци от чешмата до дома, ако не си починеше по пътя. Често тя падаше внезапно в някой кът на къщата или под стряхата, свиваше се на купчинка, лежеше дълго и скимтеше болезнено и страшно, като някое недобито псе. Понякога тя се затваряше в стаята си, лежеше безпомощна, смазана плачеше и нареждаше с неизразима горчивина - Боже милостиви, боже милостиви, защо ме не прибереш! Това глухо стенание пълнеше с ужас мрачната тишина на кръчмата. Като че ли дълбоко в нейните основи бе заровен жив човек. Старият Герак излизаше полека от своята тъмна, нерадостна стая, в която не обитаваше вече златният дух на неговото съкровище, отваряше бавно вратата на стаята, дето плачеше болната, и питаше от прага с глас убит и безсилен - Какво ти е, невесто Болна ли си Току плачеш и пъшкаш! Защо не кажеш! Елка отговаряше глухо, задавена от сълзи, с покъсано сърце - Лошо ми е, лошо ми е! Ще умра! Нищо повече. Цялата къщна работа остана върху слабите ръце на дядо Маргалак. Той носеше вода, той метеше двора, той посрещаше и изпращаше добитъка, доеше кравите, а понякога и месеше. Той се грижеше и за Елка, и за господаря си, и за Захаринчо с нежността на ангел пазител и плачеше над тяхното нещастие. От време на време идеше да му помага Петровица, да навиди Елка и свекъра си и да им донесе нещо. Йовка лежеше в къщи и постоянно мислеше за стрина си Елка и за дяда си. Искаше й се да иде да ги види, но майка й не я пущаше и тя скърбеше в къщи и по цял ден се молеше пред иконостаса на кротката божа майка да прати мир и изцеление на всички. За Елкината болест се пръскаха различни слухове. Някои говореха, че оградисала, други - че Божаница й направила магия, че мъжът й Павел я отровил, за да се ожени за друга. Но малцина бяха налучкали истината. Павел бе заразил невестати си с нечиста и срамна болест, която тя криеше. Жените в селото със страх и шепот си съобщаваха това една на друга, жалеха болната, но се бояха и срамуваха да я посетят. Елка не излизаше вече никъде. Сгущена в ъгъла до прозореца върху постелята си, с увиснала глава, със скръстени на гърди ръце, тя мълчеше неподвижна като камък. При нея идеха само няколко стари жени, близки роднини, и носеха понуда. Те влизаха в стаята и предпазливо и полека като при умиращ, с ръце мушнати в широките ръкави на кирливите си ризи, с печален израз на лицата, сядаха спуском на земята при нея, подпираха бръчкави лица на коленете си, цъкаха със зъби и се клатеха печално със зловеща безнадеждност като орисници - Бедната Елка, хубавата невестица, на какво е заприличала! Тия посещения мъчеха Елка. Тя се срамуваше и ненавиждаше своите доброжелателки. Тя искаше да бъде сама, да се стопи и да си умре самичка. Тя не преставаше да мисли за Павел. Но в нейното въображение не се явяваше тоя Павел - груб мъж, който почерни младостта й, опозори я и я погуби. Тя мислеше за един друг Павел, любещ, далечен и желан, когото тя като че ли никога не бе виждала, който бе се мярнал някога в чудните и момински сънища. И унесена в спомени, които приличаха на мечти, тя за миг забравяше мъката си и се усмихваше приветливо на тоя мил и далечен образ. Тая усмивка светваше по лицето й мигновено и нетрайно, както светва последният слънчев лъч по върха на самотната бреза в гората. Тя замижаваше, за да задържи повече тоя образ във въображението си, и изсъхналите и уста шепнеха Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 0.54 Mb. Сподели с приятели:
|